Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (16)

Глава 15

Компютърът беше мечтата на всеки бюрократ. Като център за съхранение имаше едва няколко съперника на открития пазар. Но истинската му красота се криеше в начина на извличане на информация.

Шефът на отдела за изследване и разработка беше дошъл при Кес с концепцията на проекта преди десет години. Кес прекара четири месеца с групата, посочваше всяка мислима пречка и задаваше цели серии от „предположения“, за да изследват теоретичните граници на модела. Не можа да намери и една пробойна, която да не може да бъде отстранена с добавянето на няколко символа към съставящото уравнение.

Така че нареди проектът да бъде пуснат за разработка. Беше толкова скъп, че в друга епоха Кес би потърсил финансови партньори, за да намали риска. За кратко беше обмислил и тази възможност. Но компютърът — ако бъдеше пуснат на пазара — щеше да донесе такива огромни печалби, че той се отказа да привлича съдружници.

Ала по-важно от приходите беше потенциалното влияние.

Компютърът беше уникално по рода си устройство, патентът бе така защитен, че никое създание не би могло дори да си мисли за направата на копие, без да рискува загубата на състоянието, семейството, репутацията и благополучието си, когато му се нахвърлят батальоните адвокати на Кес. От момента, в който проектът беше предложен за пръв път, той разбра, че тази уникална машина ще замени всяка система, използвана от което и да е правителство в Империята. А условията за продажбата щяха да бъдат определени само и единствено от него.

Щом този компютър бъдеше внедрен, влиянието на Кес щеше да расте успоредно с богатството му. В края на краищата само една фирма — неговата — щеше да има разрешение да го поддържа и периодично осъвременява. Накратко, ако някой се противопоставеше на Кес, бюрократичната му система щеше да се срине, а цялата държава бързо щеше да я последва.

Почти всяко действие на всяко социално същество се записваше. Веднага възникваше въпросът как да се открие такъв запис, ако някой поиска да го види. Ако записът беше само един, всичко беше ясно. Можеше да бъде класиран по някакъв начин, мястото на съхранение да бъде маркирано и упълномощеното лице можеше да го извлече, когато пожелае. Но записите се умножаваха по-бързо и от хлебарки. В древността ловците запълвали стените на пещерата с рисунки и после сменяли пещерата; писарите изпълвали цели библиотеки с документи; чиновниците задръствали кабинетите си с папки, докато чекмеджетата започнат да преливат. И дори в зенита на Империята бе имало трудности със съхранението на всички данни.

Но този проблем не беше нерешим. Можеха да се добавят още бази данни, още памет или допълнителни връзки помежду им. Модерните системи бяха напреднали доста от времената на светлинната оптика, скоростта не беше съществен проблем.

Имаше една граница обаче, която никой не беше успял да прекоси: Как да се открие малък байт информация в толкова огромни масиви. Легендарната библиотека в Александрия според преданията била обслужвана от неколкостотин чиновници, които търсели по лавиците свитъците, поискани от учените им клиенти. Можело да минат дни и дори седмици, преди определен свитък да бъде намерен. Това не се харесвало на учените, които обикновено идвали с оскъдни средства. Техните горчиви оплаквания бяха надживели библиотеката, погълната от пожара. А това се беше случило в древните времена, когато познанието не е било толкова много.

Във времето на Стен проблемът бе достигнал мащаби, които биха смаяли и математик, пресмятащ мястото на центъра на вселената.

Да разгледаме следния пример: На отговарящия за кухнята сержант е наредено да подобри храната във военния клуб. Тъй като смятат отговорника за некадърен, началниците го засипват с предложения. И сержантът трябва да обърне света, но да достави всичко поискано. Едно от предложенията е в клуба да се предлага наркобира. Но не коя да е наркобира. Командирът си спомня една марка — чието име не може да се сети, — която е пил със своите другари на някакво отдавна забравено бойно поле преди век или повече.

Това е единствената следа. Няма повече информация.

Отговарящият за кухнята сержант се задейства. Включва верния си компютър и му дава задачата да намери въпросната бира. Списъкът, който компютърът ще предостави, почти сигурно ще съдържа марката, харесвана от командира. Но почти толкова сигурно е, че тя ще фигурира сред милион или повече други марки и няма никакъв начин да се разпознае търсената сред тях — освен да се поръча от всеки вид и командирът да ги опитва една по една. Но за това ще отидат години. Въпреки приятната си страна подобно решение има очевидни недостатъци.

С компютъра на Кес такова нещо нямаше да се случи. Той беше проектиран да взема под внимание факта, че живите умове имат определени ограничения. Компютърът действаше по лъкатушни пътища с големи и малки логически скокове. Всяко елементарно описание на подобен компютър щеше да включва в себе си сериозна грешка.

По същество той беше проектиран да действа като гросмайстор, който си има работа с талантлив любител. Майсторът знаеше, че може да разгледа много ходове и огромен брой комбинации много по-точно от противника си. Но в някоя игра аматьорът имаше доста добър шанс да спечели. Ограничените му способността можеха да се превърнат в предимство при определени обстоятелства. Гросмайсторът може със същия успех да хвърля зар в опит да разгадае каква точно глупава уловка е намислил аматьорът.

Творението на Кес щеше да повика командира от примера — или поне записите му. Серия въпроси щяха да получат отговор — при проучването на дадената биография би могло да излязат евентуални подробности за отдавна отминалата разпивка например, от медицинския картон биха могли да се определят реакциите на вкусовите рецептори на съществото. И готово! Наркобирата ще бъде открита и репутацията на клуба ще се подобри. Сержантът ще бъде награден, а командирът ще се наслаждава на любимата си бира. Щастлив край, осигурен от електрониката.

Когато Кес представи на господин Лагут, председателя на комисията за АМ2, на своето творение, той се влюби почти веднага в него. С подобна машина можеше да намери пътя и на отклонил се електрон, летящ през звездна буря.

Последвалата информация обаче го накара да го разлюби почти толкова бързо.

— Забрави за АМ2 — каза Кес. — То не е важно.

Лагут запелтечи, че това е задачата, поставена му от Тайния съвет, че цялото бъдеще на Империята е заложено на откриването на АМ2 — Златното руно на Вечния император. Дори след присвояването на запасите на Хонджо, взетото гориво щеше да отложи неизбежното за още най-много седем месеца — без да се брои огромният разход, за да се довърши заграбването.

— Все още ли не си разбрал? — попита Кес. — Тайната на Императора е умряла с него. Никога няма да я открием. Поне не и по досегашния начин.

После обясни на Лагут какво има предвид.

Господин Лагут запротестира яростно. Не изрази съмненията си, че Кес е луд — макар че определено би могъл да го намекне. Но заяви, че веднага ще докладва въпроса пред останалата част на Съвета и само с тяхното одобрение ще изостави сегашното си разследване, за да се заеме с новото.

Кес не избухна, нито го заплаши, нито намекна, че е глупак. Вместо това позвъни и след минута-две се появи служителка, която буташе количка с огромна купчина документи. Бяха копия от доклада, изнесен неотдавна от Лагут пред Тайния съвет, този, в който беше заявил, че АМ2 ще бъде открито до тринайсет месеца.

Кес обикаляше стаята, докато Лагут се взираше в доклада, размишлявайки над многото си грехове.

— Желаеш ли да промениш заключенията в доклада? — попита Кес най-накрая.

Лагут остана безмълвен.

— Възложих на екип от мои хора да го проучат. Намериха го за… интересен — добави Кес.

Устата на Лагут се разтвори — сякаш да проговори, но после се затвори. Какво можеше да каже? Всяка страница в доклада беше измислица. Със същия успех можеше да предвиди и успех след два, шест месеца или никога.

— Ще опитаме ли по моя начин? — измърка Кес.

Логиката беше необорима. Господин Лагут се предаде.

 

 

Старата жена беше много симпатична. Сивата й коса беше разпусната и изящно се спускаше до кръста й. Лицето й сияеше от здраве. Пронизителният й смях пленяваше Кес, особено след като тя го оставяше да звънти и след най-малките му шеги. Но в него нямаше престореност. Въпреки възрастта й, която според шпионите му беше сто петдесет и пет години, фигурата й беше запазена и тялото й под оранжевата роба беше приятна гледка. От това, което му беше известно по въпроса, Кес предполагаше, че ако беше човек, би я намерил за все още привлекателна. Името й беше Зоран. Тя беше избраният водач на Култа към Вечния император.

Зоран и нейните сподвижници бяха следени от шпионите му от известно време. Бяха озадачаваща групичка. Повечето от тях водеха обикновен живот и имаха обикновена работа. Докато я изпълняваха, те се обличаха и се държаха като всички останали. Единствената съществена разлика беше в отношението им към нещата. Те бяха изключително весели създания. Не ги смущаваха никакви препятствия, нищо не можеше да ги разочарова. Главният му шпионин се закле, че ако бъде оповестен неизбежният край на Първичен свят, те ще се засмеят диво и после ще продължат с заниманията си. Вероятно щяха да добавят нещо като: „Последен шанс за света“, да облекат робите си, да събуят обувките си и да излязат да скитат по улиците, проповядвайки странните си вярвания.

Зоран опроверга част от заблудите за техния начин на мислене, като се кикотеше през цялото време.

— О, ние определено не смятаме Вечния император за бог… кис-кис-кис… Поне не е бог, сам по себе си… кис-кис-кис… По-скоро е нещо като пратеник — нали разбирате… кис-кис-кис… представител на Свещените сфери.

Кес се поинтересува какво представляват Свещените сфери.

— Много добър въпрос — отвърна тя. — Те са, ами, кръгли, предполагам. Кис-кис-кис. И свещени. — (Трийсет секунди непрекъснато кикотене.) — Всъщност това е просто понятие. Или го приемате, или не. Ако го приемете — можете да го видите. В съзнанието си. Но ако го отхвърлите — (силен кикот)… — е, разбира се, тогава няма да го видите никога.

И Кес се засмя, истински — за първи път от години.

— Предполагам, че съм един от слепите — каза той.

— О, не. Съвсем не. Или поне не напълно — отвърна Зоран. — Иначе не бихме разговаряли сега.

Кес се замисли над думите й. Как бе възможно да е толкова доверчива? Неговите мотиви далеч не бяха безкористни. За един безумен миг — кикотенето явно му влияеше — той почти бе изкушен да го признае. Но в крайна сметка не го направи.

— Разбира се, ще се намерят и такива, които биха казали, че искате да ни използвате — каза старата жена. Този път, когато тя се засмя, Кес подскочи. — Но как бихте могли? Всичко, с което разполагам, е този беден съсъд — тя драматично очерта с ръце облеченото си в роба тяло. — И той е изпълнен с радостта на свещените сфери. — (Тих кикот.) — Използвай ни, ако желаеш. — (По-силен кикот.) — Има достатъчно радост за всички.

— Но няма ли радостта да бъде дори по-голяма — поде Кес, опитвайки се да избегне твърде плавния преход, — ако повече същества изповядват същата вяра като вас?

Този път Зоран не се засмя. Погледна го изучаващо. Очите й бяха остри и проницателни. Кес усети, че го преценява.

— Бяхте права в предположението си, че моите чувства не са твърде различни от вашите — продължи той. — Не знам нищо за Свещените сфери. Нито за боговете. Или божествените представители. Но вярвам в едно. Непоклатимо. И то е, че Вечният император е все още сред нас.

Зоран замълча. После изстреля бързо:

— Защо ти е необходимо да вярваш в това?

Кес не отговори. Поне не направо. Струваше му се, че долавя истинската същност на тази жена.

— Спряхте да се смеете — каза само.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че искате да помогнете на другите да чуят мислите ни? — попита старата жена. — Да ни дадете пари?

Кес отвърна, че орденът й ще получи пари.

— Временна подкрепа?

Кес поясни, че като член на Тайния съвет, неговата подкрепа едва ли би могла да се разглежда по друг начин.

— Какво ще поискате в замяна? — попита тя.

— Само това, което бихте ми дали, дори без да ви подкрепа — отговори Кес. — Информация. Искам да бъда уведомен, когато някой от членовете на ордена ви — независимо къде се намира из Империята — докладва за появяването на Императора.

— Прав сте — кимна Зоран. — Никой от нас не би скрил подобна информация. В крайна сметка, нали се опитваме да убедим другите точно в това?

Кес не сметна за нужно да отговаря.

— Ще бъдете залят — каза тя след малко. — Нашата религия — ако може да се нарече така — привлича много индивиди, с, да кажем, луди умове.

— Наясно съм — заяви Кес.

Зоран го гледа дълго време. После се разнесе смехът й — див и звънтящ.

Сделката беше сключена.

 

 

Кес продължаваше да разгръща мрежата си над мътните води. Докато го правеше, не можеше да се въздържи да не се взира в тъмнината с надеждата да съзре величествената сребърна сянка на Вечния император, стаена в дълбините. Упражнението беше безсмислено и мъчително. Струваше му се, че прилича на умиращо от глад същество, купило си лотариен билет. Надеждата засега му даваше опора. Поне имаше нещо, за което да помечтае известно време. Но надеждата беше просто тънко покритие на трагична участ.

Ала Кес умееше да се владее. Разпозна истинската природа на здрача, но не потъна в него, а продължи нататък. Докато неговите колеги трескаво продължаваха с грабежите у дома и в световете на Хонджо, той изплиташе брънките на тайната си игра.

Остана да добави само още една брънка, да получи само един ключ. И това беше най-трудната и най-опасната от всички задачи — да привлече полковник Пойндекс, шефа на корпус „Меркурий“, на своя страна. Когато накрая установи каква ще бъде цената, Кес не се поколеба дори за миг.

На живо полковникът изглеждаше също толкова невъзмутим, колкото и на екрана, когато обяви предстоящия опит за атентат. Слушаше внимателно всяка дума на Кес. Не мигаше, не се усмихваше, дори не помръдна на стола си.

Кес внимателно излагаше разсъжденията си и подчертаваше логиката им. Императорът е бил обявяван за изчезнал — той не каза „умрял“ — и преди. И винаги се беше завръщал. От друга страна, запасите от АМ2 винаги следваха същия курс: намаляваха по време на отсъствието на Императора и се изливаха в изобилие, когато той се появеше отново. Тази част от аргументите беше доказана — от екипа на Лагут и компютъра на Кес. Възникването на дефицит от АМ2 съвпадаше с периодите, за които митовете и слуховете твърдяха, че Императорът е изчезвал.

Най-накрая Кес приключи и се отпусна в креслото със същото безизразно изражение като това на шефа на разузнаването.

— Чудех се защо сте се срещали с онази жена, Зоран — подхвърли Пойндекс. — Сега всичко си идва на мястото. Изглеждаше ми напълно необяснимо в началото.

Кес потисна инстинкта си да зяпне от изненада, при шокиращия факт, че Пойндекс, очевидно, следи всеки член на управляващия Съвет. Знаеше, че подобни подхвърляния са любимата тактика на полковника — да спечели предимство с привидно случаен словесен удар.

— Допуснах, че това може да ви озадачи — отвърна Кес. — Затова реших, че трябва да поговорим.

Загатваше, че шпионите са били следени от шпиони, действащи по негова заповед. Беше лъжа, но си я биваше. Пойндекс си позволи одобрително кимване.

— За съжаление… — полковникът умишлено удължи паузата — не виждам как бих могъл да помогна. Ресурсите на моя отдел… — отново пауза, за да се подчертае липсата им. — Пък и се опасявам, че ще надхвърля правомощията си.

Не беше необходимо да описва подробно тежките задължения на ръководената от него служба и допълнителното бреме, което му се бе струпало в резултат на оценяването на Хонджо като лесна мишена.

Ловет би обобщил позицията на Пойндекс веднага. Сделката — ако трябва да бъде сключена — трябваше да предвижда незабавно увеличаване на ресурсите и даване на по-голяма власт. Кес не беше глупак. Беше подготвен да направи едно-единствено предложение. Вярваше, че е толкова добро, че никой, най-малко шефът на разузнаването, не може да му устои.

— Аз и колегите ми от известно време обсъждаме един въпрос — поде Кес. — Загрижени сме, че определени гледни точки — важни гледни точки — никога не попадат на нашето внимание. Накратко, усещаме липса на задълбоченост в Тайния съвет.

Пойндекс повдигна вежда. Първият знак на емоция! Особено предвид факта, че шефът на разузнаването нямаше никаква идея накъде го води Кес. Веждата се върна обратно на мястото си — малко раздразнено. Полковникът приличаше на котка, която гневно приглажда непокорно косъмче от козината си. Кес беше доволен. Можеше да се справи с Пойндекс. Нямаше да има проблеми.

— Какво ще кажете — каза гласно, — ако ви предложа да се присъедините към нас? Като шести член на Тайния съвет.

Изпадна във възторг, когато шефът на разузнаването зяпна като риба, изхвърлена на брега.