Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Return of the Emperor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2006

ISBN (няма)

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №133

Американска, първо издание

Превод Петър Василев

Редактор Боряна Даракчиева

Художествено оформление на корица „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Първата стъпка на Стен след напускането на Малък мост беше да се скрие. Махони имаше идея за убежище — но Стен я отхвърли, той разполагаше със свое много сигурно укритие. Място, където се надяваше, че и Килгър, стига да беше получил известието навреме, ще дойде.

Скривалището беше Далекозападен и там за пръв път Стен видя ефекта от намаляването на запасите от АМ2 и неспособността на Тайния съвет да разпредели рационално наличното гориво.

Далекозападен беше — и донякъде все още продължаваше да е — корабно сборище и оживено пристанище за космически кораби близо до центъра на галактиката. Там имаше всичко, което космическите вълци биха могли да желаят — от докове до продоволствени депа, развлекателни центрове, огромни складови помещения, хотели и всякакви услуги — всичко събрано в огромен конгломерат от космически приспособления. „Приспособления“ беше може би най-точната дума, тъй като различните предприемачи на Далекозападен използваха всичко — от малки астероиди до бракувани и разоръжени имперски бойни кораби, за да развиват разностранните си дейности. Почти всичко легално и абсолютно всичко нелегално можеше да се намери на Далекозападен, включително и анонимност.

Преди години Стен и Алекс, по време една от мисиите на екипа им от „Богомолка“, бяха минали оттук. Веселата анархия, която цареше на пристанището, им беше допаднала, но бяха си паднали най-много по един малък астероид, наречен Пападжо, собственост на двама крадци, Морети и Манети. Натрупали богатството си някъде другаде при доста неясни обстоятелства, те бяха открили Далекозападен и бяха решили, че това ще е новият им дом. Бяха си задали въпроса каква услуга, която никой друг не осигурява, биха могли да предложат. Отговорът беше — лукс и незабележимост.

Бяха съобразили, че оттук ще минават създания, които биха желали да намерят удобства и същевременно биха предпочели присъствието им да не се разгласява. Това се отнасяше както за престъпници, така и за изпълнителни директори, които подготвяха сключването на сделка и държаха да я запазят в тайна, докато борсовите игри приключат.

И така, Морети и Манети кротко преуспяваха. През последните години бяха удвоили благосъстоянието си, но бяха настъпили по-тежки времена. Не чак толкова, че да ги разорят, но носещи неприятния привкус на несигурност. Оцеляха, защото твърде много създания — от магнати до странстващи капитани на кораби — се ползваха от услугите им и бяха готови да се отплатят.

Все още имаше хора, които се нуждаеха от сенките, а Морети и Манети се грижеха за тях. Всички стаи имаха отделни входове. Гостите можеха да се хранят в общата зала или да останат в апартаментите си. Уединението беше гарантирано. Все още предлагаха най-хубавата храна, която можеше да се намери — вкусна и проста, от земна пържола до желиран хипурнин, сервиран при характерната за него атмосфера и гравитация.

Когато Стен и Килгър се натъкнаха на Пападжо, те си дадоха негласно обещание, че ако нещата някога „загрубеят“, това ще бъде тайното им място за среща.

Корабът на Стен започна да навлиза в системата Далекозападен. Нито той, нито Махони приличаха особено на военни. Всъщност никой от тях нямаше определен облик.

Създанията често полагат излишен труд, когато не желаят да бъдат разпознати. А всъщност е нужно много малко — освен ако по нещастно стечение на обстоятелствата човек не е надарен с лице на известна личност или необичайно уродливо тяло — да се държиш не така, както си свикнал, и да не изпъкваш с нищо. Не бива да се обличаш нито твърде семпло, нито особено пищно. Трябва да ядеш каквото ядат и другите. Не бива да пътуваш нито в първа, нито в трета класа. Целта е да се превърнеш в митологичния средностатистически гражданин. Корпус „Меркурий“ по неизвестни причини наричаше тази тактика „Великият Лоренцо“.

Стен и Махони сега се представяха за бизнесмени, достатъчно преуспяващи, та корпорацията да им осигури кораб и гориво, но не чак толкова, че да имат собствен пилот, а и корабът имаше малко занемарен вид. Тридневна работа в контрабандистка работилница превърна блестящата бяла яхта на Стен в поредния обикновен кораб — стига, разбира се, някой да не се загледаше в двигателите или комуникационната зала, или да не забележеше, че някои от отсеците са далеч по-малки, отколкото би трябвало, и че зад допълнителните стени са скрити достатъчно оръжия за екипирането на малка армия.

Махони се безпокоеше, че корабът може да бъде проследен по идентификационните номера и Стен развеселено си отбеляза, че бившият му наставник далеч не знае всичко. Корабът, както и всеки предмет със сериен номер на него, беше щателно стерилизиран — още една проява на професионалната параноя на Стен, която даваше своите плодове.

Когато пристигнаха на Пападжо, те бяха посрещнати от господата Морети и Манети така, сякаш бяха едновременно завърнали се от странство братовчеди и напълно непознати, но уважавани люде.

Пападжо може и да беше оцелял, но с целия Далекозападен нещата не стояха така. Търговски пътувания почти нямаше. След появилия се дефицит на гориво и съкращенията в армията дори имперските кораби бяха рядкост. Повечето орбитални станции бяха затворили космодрумите си и хората, които ги обслужваха, се бяха приютили на някоя от планетите в системата или се бяха прехвърлили на друго място.

— Но ще се справим — приключи разказа си Морети. — Ние сме като старите миньорски градчета, които изведнъж забогатяват. Група емигранти се заселила в такова градче и установила, че никой не обича да се пере сам и веднага предложили тази услуга. По някое време рудата се изчерпала и миньорите се отправили към други мини, но перачите останали — и всички станали милионери, тъй като винаги имало чии мръсни дрехи да перат.

Явно намираше историята за изключително забавна. Но Стен не се развесели. Наблюденията му след бягството им с Махони от Малък мост сочеха, че Империята бавно се разпада. Беше го подозирал още докато живееше в изолацията на планетата си, но да го види с очите си беше съвършено различно. Поданиците й се отдръпваха от нея или бяха принудени да го правят. Като термодинамично понятие ентропията имаше право на съществуване, но като социален феномен си беше откровено плашеща.

Махони се беше опитал да очертае колкото се може по-обстойна картина на ставащото — която обаче съвсем не беше пълна, както самият той признаваше. Светове, системи, купове, дори някои галактики бяха прекъснали връзките си с Империята. По собствен избор, за да отхвърлят безумното управление на Тайния съвет? Заради война? Заради — но едва ли — разпространила се болест?

Както Стен добре разбираше, АМ2 беше спойката, която държеше целостта на Империята. Без енергията на Антиматерия Две беше почти невъзможно да се предприемат междузвездни пътувания. И, разбира се, тъй като АМ2 не бе била особено скъпа — цените бе определял Императорът — и сравнително достъпна — отново по негово решение, — беше лесно да се поеме по мързеливия път и всички производства да разчитат единствено на нея. Междузвездни комуникации… оръжия… фабрики… производства… списъкът беше безкраен.

Когато Императорът беше убит, доставките на АМ2 бяха спрели. Стен трудно повярва в това, когато Махони му го каза, и все още имаше съмнения. На Малък мост той бе изказал предположението, че Тайният съвет — движен както от личен интерес, така и поради пълна некадърност — нарочно поддържа доставките занижени до минимум.

— Не е вярно — възрази му Махони. — Те си нямат и понятие къде е горивото. Затова и искаха да те приберат — както и всеки друг, оставал насаме с Императора, — после щяха да изтръгнат ноктите на краката ти един по един, докато им разкриеш Тайната.

— Значи са напълно откачени.

— Такива са. Помисли си върху това, момче. Всички във вселената са се побъркали — продължи Махони. — Освен нас двамата. Хе… хе-хе-хе… Пък и аз скоро ще лудна, ако не намериш някоя бутилка.

Стен изпълни молбата му и отпи голяма глътка, преди да връчи бутилката на Йън, който каза:

— Поръчай още една. Ако програмните ти вериги прегреят, ще стане още по-лошо.

Стен поръча, после се обърна към приятеля си:

— Е, Махони, значи с теб сме в доста неприятно положение.

— Доста — изкикоти се Махони, — но продължавай.

На вратата се потропа.

— Вашата поръчка, господине.

Махони рипна на крака, а от ръкава му изскочи пистолет.

— Малко прекалено експедитивно — промърмори той и се отправи към вратата.

— Спокойно, маршале — каза Стен сухо. — Отключено е, господин Килгър.

След миг вратата се отвори и Алекс влезе, бутайки количка с питиета. На лицето му беше изписано огромно разочарование.

— Не те ли заблудих поне за миг? — попита той с надежда.

— Трябва да поработиш върху акцента си, човече.

— Някои го намират за очарователен — престори се на обиден Алекс.

Спогледаха се.

— Успяха ли да се доберат до теб? — попита Стен.

Килгър им разказа за почти успялата засада и битката по заледените улици.

— Предполагам — обърна се той към маршала, — тъй като кодът беше общият, а не този, който аз и Стен ползваме, че ти си подал сигнала.

— Аз бях — потвърди Махони.

— Също така ми се струва, че за това има по-дълбока причина от пленителното ми присъствие и хубавичките ми крачета. Кой трябва да бъде очистен?

— Имаш бърз ум, господин Килгър. Седни сега. Ти също, адмирале. Инструктажът, както и излагането на плана ще отнемат известно време. Ще разпознаете целта — по право целите, — докато говоря. Малко неизвестност ще направи разказа ми по-интересен.

Махони започна със случилото му се в деня на погребението на Императора. Когато видял петимата от Тайния съвет да застават край затревената могила, която представляваше гробът на Императора, осъзнал, че гледа петима убийци.

Поколеба се за миг, после им разкри невероятната част. След погребението отишъл в кабинета на Императора, измъкнал една бутилка от силното питие, което господарят му бе наричал скоч, и решил да вдигне безмълвен прощален тост. Но тогава на бутилката видял надраскана на ръка бележка:

„Навъртай се наоколо, Йън. Ще се върна скоро.“

Почеркът бил на Вечния император.

Махони млъкна за миг и ги изгледа, явно очакваше да се отнесат с пълно недоверие към думите му. Забеляза съмнението по лицата им, напрегнати от жив интерес, както лекото преместване на Стен към ръката на Махони, в която беше пистолетът.

— Това е много интересно, маршале. И как мислиш, че се е озовала там? Да не би да смяташ, че убитият е бил двойник?

— Не. Беше Императорът.

— Значи някак си е оцелял, въпреки че е бил прострелян десетина пъти и после е бил взривен?

— Не говори глупости, Стен. Беше мъртъв.

— Да не би да се е ’дигнал от гроба, за да драсне тая любовна бележчица?

— Отново не. Сигурно е оставил инструкции на някой от гурките или на дворцов прислужник. Поразпитах, но никой не знаеше нищо.

— Да оставим настрана как бележката е попаднала там. Йън, чуваш ли се какво говориш? Или си се побъркал, или си станал част от сектата, която броди навсякъде и проповядва, че Императорът е жив и ще живее вечно. А и ако трябва да сме точни, шест години са доста време да се навърташ наоколо. А точно толкова са минали оттогава.

— Може и да съм луд, но ще ме изслушате ли?

— Що не. Не е като да имаме спешна работа — подхвърли Килгър. Наля си чаша от алка, но очите му зорко следяха Махони.

Маршалът продължи. Онзи ден замислил план, насочен срещу Тайния съвет.

— Не ти ли хрумна, че за тях ти си сред потенциалните врагове? — запита Стен.

— Разбира се. Затова покрих следите си.

Беше подал молба за преждевременно пенсиониране. Тайният съвет в лудото си бързане да се отърве от невероятно скъпоструващата войска, набъбнала допълнително заради Таанския конфликт, освобождаваше с радост всеки, който искаше да напусне, и рядко задаваше въпроси за мотивите. Стен кимна, той и Килгър също бяха избрали да се оттеглят и да потънат в неизвестност.

Съветът беше особено щастлив да се освободи от Махони, който беше не само най-обичаният флотски маршал, архитект на победата, но също и бивш командир на корпус „Меркурий“ — Имперските разузнавателни служби — в продължение на много години.

— Но не исках да си помислят, че се каня да им слагам прът в колелата. Нуждаех се от благовидно прикритие.

Махони беше обявил на всеослушание, че възнамерява да напише подробна биография на Вечния император, най-великия мъж, живял някога. Този план се съчетаваше идеално с мъченическия образ, който Съветът искаше да си изгради.

— Най-напред, разбира се, трябваше да си опека работата. Задължително.

И Махони се беше потопил в архивите — беше планирал да прекара около година в разучаване на Ранните години. Беше предположил, че дотогава Съветът ще е загубил интерес към него и той ще може да се посвети на истинската си цел. Малко засрамено призна пред Стен и Алекс, че винаги е обичал историческите проучвания. Може би, ако обстоятелствата се били стекли различно и той не произхождал от военно семейство, щял да прекара живота си сред архивите в опит да напише Пълна история на вилицата, например, или нещо подобно.

Не беше първият, стотният или дори милионният човек, тръгнал да пише биография на Императора. Ала беше открил нещо любопитно — всички биографии бяха пълни безсмислици.

— Е, и? — изсумтя Стен, загубил интерес. — Ако и ти беше стъпил върху дясната ръка на Бог, нямаше ли да искаш всички да пишат хубави неща за теб?

— Не това имах предвид — отвърна Махони. Той беше съзрял повтарящ се мотив. Биографите са били окуражавани да пишат за Императора. Обикновено те били от типа хора, които търсят следи от дълбоко скрито милосърдие у Тамерлан или правят психологически портрет на поета Омир. — Истината е, че е имало голям брой немарливи историци, но все пак тяхната работа е била насърчавана. Печелили са големи договори. Фишовете им са били филмирани и така нататък. Но от друга страна, приятели, никой всъщност не е бил насърчаван да проучи автентичните извори — онова, което по някакъв начин не е успяло, цитирам: да изчезне в мъглата на времето. Край на цитата.

— И какво се е опитвал да скрие покойният ни водач?

— Почти всичко — откъде е дошъл и как е стигнал до мястото, което заема. Можеш да прекараш цяла вечност, да се побъркаш, докато се мъчиш да намериш някакъв смисъл в седемнайсетте или осемнайсетте хиляди версии на събитията, всяка от които е получила одобрението на самия Император. Ще спомена накратко двата най-съмнителни пункта, като се изключи източникът на АМ2. Първият е, че кучият му син е — или поне беше, безсмъртен.

— Дракх! Това не е възможно.

— Повярвай ми. И второто е, че е бил убиван и преди.

— Но ти току-що каза…

— Знам какво казах. Умирал е преди. Убивали са го. По различни начини. Няколко злополуки. Поне две покушения.

— И не вярваш, че е имал двойник?

— Не. Но ето какво се е случило, поне според документите, които успях да издиря. Първо, Императорът умира. Второ, почти веднага след това гръмва експлозия, която унищожава тялото и всичко наоколо. Също като бомбата, която избухна, след като Шапел го застреля.

— Всеки път?

— При всеки инцидент, който успях да намеря. После АМ2 изчезва. Край. Просто така. После Императорът се връща, АМ2 потича отново и нещата се нормализират.

— Йън, май ни будалкаш нещо — подхвърли Стен. — Добре. За колко време изчезва обикновено? Не че вярвам и на една дума от това, което каза току-що.

Махони изглеждаше разтревожен.

— При злополука — три или четири месеца. След убийство — около година-две. Може би само за толкова време, колкото хората да осъзнаят колко много им е необходим.

— Този път са минали повече от шест години — изтъкна Алекс.

— Знам.

— Но все още вярваш, че Вечният император ще се спусне от някой розов облак или ще излезе от някоя захвърлена на брега мида и светът отново ще заживее мирно и щастливо? — изръмжа Стен.

— Не ми вярваш — поклати глава Махони, докато си наливаше питие. — Ще се почувстваш ли по-добре, ако сам прегледаш файловете? Скрил съм ги на сигурно място.

— Не. Пак няма да ти повярвам, но да оставим това настрана. Какво друго откри?

— Съставих си план. И имах късмет, наистина. Помниш ли приятелката си Хайнис?

Стен я помнеше. Тя беше полицай от отдел „Убийства“ и двамата бяха разследвали странния опит за убийство, който беше дал тласък на назрелите Таански войни. Освен това бяха и любовници.

— Все още е полицай и не е напуснала Първичен свят. Вече оглавява отдела — осведоми го Махони.

Беше отишъл при нея за разрешение да прегледа файловете, свързани с Шапел, убиеца на Императора. Имаше най-надеждното разрешително, разбира се — том първи от биографията беше публикуван и получил всеобщо одобрение.

— Пълни безсмислици, естествено — увери ги той. — Както и да е, твоята Хайнис все още е пряма, както винаги. Каза, че ми помага само защото си й говорил добри неща за мен. Помниш ли един младеж на име Волмер?

Стен се сети. Волмер беше издателски магнат — или по-скоро слабоумен наследник на медийна империя. Член на Тайния съвет. Бил убит една нощ пред евтин бордей в градчето край космодрума Соуард. Според официалната версия жертвата планирала редица тайни сделки, свързани с военните операции. По-циничната и популярна версия гласеше, че Волмер обичал грубия и извратен секс, но попаднал на погрешна уличница.

Хайнис имала свое виждане. По това време следяла наемен убиец от около година — професионалист. Но я интересувал предимно кой го е наел. Най-накрая го открила и събрала достатъчно доказателства за странното изчезване на шеф на банда, за да се предяви поне обвинение.

Убиецът очевидно се беше съгласил с Хайнис, че уликите са тежки, затова предложил да сключат сделка. На Хайнис това й се сторило добра идея. Не се вълнувала особено, че престъпниците от подземния свят се избиват помежду си, но щом оставят телата на улицата и смущават спокойствието на гражданите, трябвало да се вземат мерки.

Мъжът й предложил нещо по-добро. Признал, че е убил Волмер. Казали му, че перверзникът е агент под прикритие. Представили му непопълнен договор. Убиецът го подписал — и едва после разбрал кого е убил.

Хайнис настояла да разбере кой е платил. Мъжът назовал бос от подземния свят, който вече не бил между живите. Хайнис го завела до килията му, казала му да размисли какви допълнителни сведения може да даде и се опитала да схване какво значи всичко това. Убиецът „се самоубил“ същата нощ.

— Само с това ли е разполагала?

— Само с това.

— И кой е поръчал смъртта на Волмер?

— Вероятно неговите сподвижници от Тайния съвет. Може би Волмер не е бил съгласен с плановете им. Все още не съм сигурен. Но това е първият мъртъв член на Съвета.

— После Суламора. Загинал при взрива след смъртта на Императора.

— Има нещо интересно за Шапел. Работел е в Космически контрол. Направих малко проучване и за него. Изглежда е смятал, че Императорът му е вдигнал мерника.

— Да, гледах живиното. Откачалка.

— Със сигурност. Но някой го е превърнал в такава. Някой, който си е поиграл с кариерата му — навирал е всеки път в лицето му името на Императора, когато е сгафел нещо. И до днес никой не знае защо внезапно е загубил работата си и се е озовал на опашката за безработни.

— Космически контрол. Космодруми, доставки — това беше ресорът на Суламора в Тайния съвет. А сега и той е мъртъв.

Стен стана да си налее още една чаша, но размисли, приближи се до зрителния панел и се вгледа навън.

— Добре, Махони. Това е интересно. Може би. А може и ти да си откачалка като Шапел. Е, добре, запълнил си празните места. Какво се случи после? А и според теб какво ще се случва оттук насетне?

Махони им каза. По времето, когато говорил с Хайнис, започнал да се чувства леко застрашен. Разбрал, че Съветът няма никакво понятие за местоположението на източника на АМ2. Затова решил, че е въпрос на време да потърсят обичайните заподозрени и да започнат да сканират мозъците им, за да се доберат до тайната, която все някой трябваше да знае.

— Мозъчното сканиране е доста неприятно, както разбрах. Често и с фатални последици. Затова „умрях“. Изпрах инвестициите си, като някак си се оказах „измамен“. Платих на измамника десет процента от изпраните пари. После се „удавих“. Глупава злополука с лодка. Плъзнаха слухове, че съм предпочел смъртта, защото съм загубил цялото си състояние.

Мъртъв и невидим, Махони се захванал за работа. Част от разследването му била свързана с издирването на всичките му стари приятели от службите, всеки, който би могъл да знае нещо за Императора.

— Много от тях са все още на служба и повечето са убедени, че ни чака пълен хаос, ако Съветът не бъде отстранен.

Стен и Килгър размениха погледи. Отстранен. Да.

— Имаме достъп до всичко, което Императорът е оставил на Първичен свят. Познавам — познавах — този мъж. Със сигурност е скрил тайната си някъде. По дяволите, като нищо може да е в някое от онези залепени гърнета, с които се опитваше да направи звънец.

— Звукоизлъчвател — поправи го разсеяно Стен.

— Това е единственият шанс, който имаме — продължи Махони. — Вероятно си прав. Може би съвсем съм откачил, като вярвам, че Императорът ще се завърне или че въобще някога го е правил. Но простете дребните странности на стария човек. Така или иначе, ако не се предприеме нещо, тази Империя, която може и да е причинявали злини и извършвала несправедливости, но все пак е запазила цивилизацията две хилядолетия, че даже и повече, ще изчезне в рамките само на няколко поколения.

Стен наблюдаваше внимателно Махони — не особено дружелюбно.

— Значи ми помогна да се измъкна и изпрати съобщение на Килгър, а в замяна искаш да убием петте същества, които в момента управляват познатата ни вселена?

Махони предпочете да пропусне сарказма:

— Именно. Никакви дискредитирания. Никакви съдебни процеси. Никакво объркване. Точно затова избрах теб, Стен. Това е най-съществената част от цялата операция. Правил си го и преди. Влизаш и излизаш чисто. Оставяш пет трупа зад себе си.

 

 

Стен и Алекс стояха безмълвни и се взираха през зрителния панел към дълбокия космос. Бяха казали на Махони, че трябва да обсъдят чутото, и го изхвърлиха от стаята. Ала не бяха разменили и дума. Затвориха бутилката с алк и поръчаха каф.

Стен се опита да сложи в ред мислите си. Можеше ли наистина да премахне Тайния съвет? Да, нашепваше арогантността, придобита в „Богомолка“. Може би. „Излизаш чисто“ беше частта, която го тревожеше. Стен винаги се беше съгласявал с първия си сержант-инструктор, който често повтаряше, че са му нужни бойци, които „да помогнат на противниковите войници да умрат за страната си“.

Тайният съвет се беше опитал да го убие и вероятно бе заграбил цялото му имущество, оставяйки го без пукната пара. И какво от това? Кредитите не бяха важни. Можеха да се натрупат отново. Колкото до убийството — неведнъж след като битката свършеше, Стен, който се гордееше, че е професионалист, бе черпил с наркобири много от бившите си врагове.

Бяха ли членовете на Съвета зли — нещо, което донякъде би оправдало тяхната смърт. Но какво означава да си зъл? Злото е…

Имаше и още въпроси:

Беше ли Тайният съвет некадърен? Със сигурност. Особено ако можеше да се вярва на казаното от Махони. И още веднъж: какво от това? Световете, в които Стен беше живял — от Вулкан до постъпването му в Имперските военни сили, често бяха управлявани от некадърници.

Империята беше застрашена. За трети път: и какво от това? Стен, ветеран от стотици сражения на хиляди светове, не можеше да си представи безформеното нещо, наречено Империя.

Още един списък въпроси, този път по-кратък:

Единственият владетел, когото Стен познаваше — както и баща му, и неговият баща преди това, — беше Вечният император. Именно него си представяше Стен, когато мислеше за Империята.

Беше положил клетва. На два пъти всъщност: „… да защитаваш Вечния император и Империята с цената на живота си… да изпълняваш законните заповеди, които са ти дадени, и да почиташ и следваш традициите на имперски гвардеец, както Империята го изисква.“

Беше я дал за първи път, когато Махони го зашемети, преди цяла вечност, на Вулкан, но я изрече отново, когато го назначиха на служба.

И наистина вярваше в думите.

Ако съветниците се бяха опитали да убият Императора — и се бяха провалили, — щеше ли да сметне за свой дълг да ги издири и ако се налага, да ги убие? Разбира се. А вярваше ли, че Тайният съвет е убил Императора? Да. Несъмнено.

Замисли се за старата таанска поговорка: „Дългът е тежък като олово, смъртта е лека като перце“. Не му помогна.

Клетвата все още го обвързваше. Както и дългът. Почувства се леко засрамен. Погледна към Килгър и се прокашля. Подобни неща не биваше да се казват на глас.

Килгър отбягна погледа му, а после внезапно каза:

— Разбира се, можем да се пъхнем в некоя дълбока дупка, да си наврем главите в пясъка и да оставим вселената да се оправя както знае.

— Не ми се ще да прекарам остатъка от живота си в непрекъснато озъртане.

— Липсва ти самочувствие, момко. Можем да се оправим. Няма проблем. Но ако се заемем, ще има с какво да се хвалим после, когато дойде времето за пиршества. И така. Ще разтърсваме Империята, значи? А, Стен?

Стен се усмихна. По-добре така. Нека истинските причини да останат тайна. Протегна ръка.

— Сега можем да се напием с чиста съвест — въздъхна Килгър и посегна към бутилката. — Хич не мяза на живино филми. Чудничко решение взехме — в хотелски апартамент, от дебеланко, облечен като търговски агент, и момък, издокаран като джойбой. Няма мечове, бляскави брони или веещи се знамена около нас. Що за свят!

Алекс също отпи:

— Ама хич. Е, колко гадно ще удушим тези копелета?

И така, Стен и Килгър влязоха в съглашение с бивш флотски маршал, когото и двамата тайно смятаха за леко побъркан.