Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (13)

Глава 12

Библиотекарката и останалите членове на персонала се чудеха какво ли бъдеще ги очаква, ако — или по-скоро когато — шефът им си тръгнеше оттук. Някои мислеха, че при подобни обстоятелства самоубийството не е лоша идея, други се готвеха за пълен нервен срив. Самата библиотекарка виждаше пред себе си две възможности за нова кариера: да постъпи в компания за производство на оргиастични живина или, може би, да стане сериен убиец.

Работата й изведнъж се беше превърнала в абсолютен денонощен кошмар.

В началото не беше така, нито пък през близо петте години, през които заемаше този пост. Всъщност много хора тогава й бяха завиждали.

Определено свръхквалифицирана и свръхзаета, за да проведе собствените си проучвания и да ги публикува, тя се чувстваше донякъде неудовлетворена от предишната си работа като главен библиотекар на голям университет. И изведнъж, като гръм от ясно небе, беше потърсена от правителствена служба. Беше й предложена, както й се стори тогава, най-добрата възможна работа — с три пъти по-висока от сегашната заплата. Имаше ли нещо против да се премести в друга система? Не. Служителят не изглеждаше особено изненадан, сякаш предварително знаеше всичко за нея. Постът беше на частен библиотекар. Жената се поколеба — нямаше намерение да се зарие сред нечии прашни архиви и да загуби връзка със света.

Не става въпрос за нищо такова, беше й обяснил служителят. Предложи й да посети планетата Йонгчукл и да разгледа условията на новата си месторабота. Осигури й двупосочен билет, за да се върне, ако не й хареса. Дори предложи да я придружи. Тя отказа. Библиотекарката беше доста привлекателна — и служителят изглеждаше разочарован.

Библиотеката беше огромна — като обширно имение, и се помещаваше в една монолитна сграда. Главната къща я превъзхождаше по размери. Наоколо се простираха повече от хиляда километра строго охранявани земи. Собствените й покои бяха разкошно обзаведени. Имаше достатъчно персонал: готвачи, чистачи, градинари.

Нямаше да живее като затворница. Предоставиха й собствена гравикола, а големият модерен град беше на не повече от два часа път. Можеше да прави каквото поиска с времето си — стига системата за набиране на информация да не спира. Ако някога сметнеше, че се нуждае от помощ, имаше право да наеме допълнителни работници.

Компютри, скенери, класиращи файловете роботи — всичко беше последна дума на техниката, при това постоянно се обновяваше.

Тя запита ще й разрешат ли да продължи собствените си изследвания. Разбира се. А можеше ли да кани посетители? Стига да пожелае. Все пак при напускане на комплекса беше длъжна да носи дистанционно за връзка. Трябваше денонощно да е на разположение, ако собственикът има нужда от нея. Макар че тази възможност не изглеждаше особено вероятна.

Май беше твърде хубаво, за да е истина. Струваше й се, че е героиня от някое от готическите живина, които й бяха любими, преди да навърши дванайсет, но все още се сещаше за тях и ги „преживяваше“, макар и с чувство за вина, когато се потапяше в ароматната гореща вана.

А и как да не го прави, след като в имението не живееше никой. Само персоналът. Но никой от тях не беше срещал собственика на имението.

Първият й въпрос към служителя беше: за кого ще работи?

Мъжът обясни, че имението и прилежащите му земи са част от семейно владение. Чие? Нямал право да разкрие това. Но имението трябва да бъде поддържано. Ако указанията не се изпълняват — става дума за оказването на изключително доверие, скъпа, беше подчертал той, — цяла една търговска империя ще се срине.

Глава на семейството в момента е младият наследник на фамилията, продължи мъжът. Той е изключително зает и предпочита да живее близо до центъра на Империята. Но е необикновен човек. Не е изключено някой ден да се появи. Сам или със свита — и тогава ще има нужда от пълно уединение. Мъжът поклати глава. Сигурно е прекрасно да си толкова богат, че да можеш да нареждаш живота си така прецизно.

Тя попита дали ако приеме работата — можете да сключите седмичен, месечен или годишен договор, прекъсна я служителят, — ще трябва да я пази в тайна? Не, не е задължително, успокои я мъжът. Имението дори е любима тема за репортаж веднъж в годината по видеоновините. Имаше право да говори каквото пожелае — нямаше нищо за криене.

Във въображението й изникнаха мрачни, брулени от ветровете замъци и галантни любовници в кралски премени — и тя прие мястото.

Единайсет години беше като в рая. Всеки ден пристигаха огромни количества материали. Явно неизвестният наследник се бе абонирал за всяко научно, военно или политическо списание в Империята. Материалите се сканираха, резюмираха и подбираха (най-често отхвърляха) от компютър-скенер с доста елитарен вкус. Жената веднъж си помисли, че машината сякаш е програмирана да даде в сбит вид максимално богата информация на някой току-що станал от гроба. Компютърът имаше две системно-операционни станции. Едната беше в запечатана стая, другата беше под контрола на библиотекарката. Заключената, изглежда, съдържаше някои файлове, недостъпни за останалата система. Научи го, когато се поразрови, за да разсее налегналата я скука.

Натрупаните през годината файлове бяха изтривани в края й. После машината започваше начисто, събираше, резюмираше и запаметяваше нова информация.

И всичко това се повтаряше допреди малко повече от шест години.

По това време компютърът сякаш се превключи на нова програма и започна да съхранява всичко. Библиотекарката забеляза промяната едва в края на годината. Разтревожи се не на шега. Дали не беше допуснала някаква грешка? Не искаше да загуби мястото си. Чувстваше се напълно щастлива — срещаше се и правеше любов с красиви и любезни мъже, като същевременно публикуваше редовно собствени статии с важни анализи в своята област, с което предизвикваше завистта на колегите си, които бяха доста по-ниско платени, а и не можеха да вдигнат глава от работа. Мъжът, който вдигна, след като набра номера за извънредна връзка, я успокои. Каза й да не се тревожи. Просто да продължава. Така че тя продължи.

И тогава започна лудостта. Защото, за учудване на всички, наследникът — мъжът, когото тя смяташе за пълна измислица — пристигна. Малък кораб се приземи на площадката за кацане. От него излезе мъж и корабът веднага излетя.

Пазачите го спряха:

— Господине, това е частна…

Мъжът проговори, Каза думите — думите, които ги бяха предупредили, че шефът им ще произнесе, ако някога се появи.

Хората се объркаха, не знаеха какво ще последва. Страхуваха се да не изгубят работата си.

Мъжът помоли да го заведат до стаята му. Изкъпа се, преоблече се и помоли за просто ядене. После се оживи и поиска да му покажат библиотеката.

Когато се появи в огромната зала, тактично каза на библиотекарката, че ще се радва, ако тя бъде на разположение. Отключи вратата към втората системно-операционна станция и лудостта започна.

Преглеждаше всичко и искаше още и още. Библиотекарката трябваше да наеме помощници. Мъжът сякаш изгаряше от неутолимо любопитство. Отново й се мерна мисълта, че се държи като възкръснал от мъртвите. Не, поправи се тя, по-скоро като някой, прекарал дълго време в стаза, както са пътували в корабите през древните времена, преди да се появят АМ2-двигателите.

И така продължаваше — мъжът ядеше от време на време, спеше малко, но попиваше информация като гъба. Веднъж, когато отвори вратата, тя видя, че пет екрана са пуснати едновременно, а механичен глас дава допълнителна информация.

Библиотекарката беше толкова изтощена, че се молеше единствено за сън.

После цялата тази лудост спря. Мъжът излезе от стаята, като остави вратата отворена.

Заяви, че му се спи.

Библиотекарката кимна вяло.

Мъжът я уведоми, че ще изключи системата.

Добре. Жената и също толкова изтощените й помощници се запрепъваха към стаите си. Библиотекарката забеляза — но не успя да го осъзнае, — докато минаваше край втората системно-операционна станция, че компютърът масово обединява и изтрива файлове.

Какво ли я засягаше.

Сега най-важното беше да се наспи.

Мъжът се измъкна през една странична врата на имението, която не се охраняваше, и излезе на пътя. Тръгна нерешително напред. Носеше обикновени дрехи — просто още един от многото работници на този свят.

Обърна се веднъж. Стените на имението се издигаха внушително зад гърба му.

Изпита леко съжаление.

Компютърът го бе уведомил, че след напускането му на персонала ще бъдат изплатени големи премии. Щяха да им бъдат предложени още по-големи суми, за да се преместят на друга планета. Имението, библиотеката и всички останали сгради щяха да бъдат разрушени в рамките на две седмици. После запустелите земи щяха да бъдат дарени на планетарното правителство, за да бъдат използвани по негова преценка.

Жалко. Беше красиво.

Компютърът му беше казал, че има още десетина такива комплекса из цялата Империя.

Беше проучил шест години от съвременната история. Но все още не знаеше какво ще предприеме. Все още не. Но имаше още една задача.

Зад него проблеснаха светлини. Скърцащ гравислед, натоварен с плодове и зеленчуци, се движеше по пътя. Мъжът му махна.

Грависледът спря със свистене. Шофьорът се наведе и отвори вратата.

Мъжът се качи и грависледът се издигна.

— Не е ли малко раничко да се пътува на стоп? — подхвърли шофьорът.

Мъжът се подсмихна, но не отговори.

— Сигурно работиш за богатата откачалка, която притежава това място?

Мъжът се изсмя:

— Не. Такива като мен и богатите не говорят на един и същ език. Просто минавам. Загубих се. Много ви благодаря, че спряхте.

— Накъде?

— Към космодрума.

— Нямаш много багаж за човек, който ще пътува.

— Търся си работа.

Шофьорът се опита да сподави смеха си.

— Желая ти късмет, приятелче. Но трафикът на космодрума е бая разреден. Времената са трудни за екипажите на космическите кораби.

— Все ще открия нещо.

— Май си доста самоуверен? Харесвам хората, които не се предават. Името ми е Уинчлърс — шофьорът протегна ръка. Мъжът я стисна. — А твоето?

— Викай ми Рашид — отвърна мъжът. Облегна се на грапавата пластмасова седалка и се загледа напред, към просветляващия хоризонт, към космодрума.