Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (25)

Глава 24

Започна с Чучелото.

Рашид си стоеше тихо вече повече от час, докато Кенна се договаряше със солон Уолш. Дори прозорливата помощничка на Уолш, Аври, престана да му обръща внимание, докато шефът й продължаваше политическата игра на ухажване с Кенна.

Професионалното мнение на Рашид беше, че Уолш има повечето от качествата на идеален кандидат. Беше млад и доста привлекателен. Говореше без запъване. Имаше уверен и ясен поглед. По дрехите му нямаше петна от храна, а внимателно нагласената му шапчица имаше очарователния навик да се плъзва настрани след няколко минути разговор. Това му придаваше по-спокоен и непресторен вид. Явно Уолш беше получил експертни съвети.

От него се излъчваше и честност. Може би заради пълната му липса на интелект. Този откровен поглед на широко отворените очи се дължеше на факта, че зад „оптичната система“ нямаше нищо. Но глупостта можеше да се превърне в най-големия актив на кандидата — стига да слушаше подходящите хора. Рашид реши, че в случая това е Аври.

— Изненадан съм, че има толкова много общи идеи, които ни свързват — заяви Уолш, когато политическият танц мина в по-спокойна фаза. — Нямах представа, че това е становището ти за таксите например. Удивително! След толкова време споровете между нас изчезват просто така.

Той щракна с пръсти, за да илюстрира думите си.

Солон Кенна се усмихна благо, бащински.

— Недоразумения — каза той, — това е всичко. Виждаш ли какво става, когато две честни същества говорят откровено?

— Чудесен дракх — прекъсна го Аври. Уолш хвърли на помощничката си притеснен поглед, готов да се отметне, ако тя даде знак. Добре. Можеше да го използват. — Но докъде ще стигнем? Каква е сделката? Трябва да има сделка, иначе не би хвърлял всичкия този прах в очите. Е, ако мислиш, че солон Уолш ще приеме някаква незначителна печалба и ще се оттегли просто така… Не знам… Какво точно имаш наум?

Кенна дори не примигна. Още една точка за него. Рашид ставаше все по-уверен в успеха на плана си.

— Винаги по същество, млада Аври — каза меко Кенна. — Ще позволя на господин Рашид да ми помогне тук. Необходимо е да подчертая, че неговите правомощия са далеч по-големи, отколкото мога да изразя. Далеч по-големи.

Очите на Аври се присвиха, когато Рашид се присъедини към играта.

— Солон Кенна и аз разгледахме въпроса от всички възможни ъгли — започна Рашид. — Всъщност всички са съгласни, че промяна трябва да има. Тайрен Йелад вече се е изчерпал. Проблемът е, че както и да цепите тестето, Йелад винаги печели. Защото Уолш и Кенна се обезвреждат взаимно. Прав ли съм?

Аври кимна. На устните й се появи подобие на усмивка, от която Рашид разбра, че трябва да надхвърли мордидата на Йелад и следизборните обещания.

— И така. Солон Кенна предлага да се оттегли. И да прехвърли подкрепата си на вас. — Той кимна към поразения Уолш.

Последва изненадано шушукане, но Рашид успя да привлече отново вниманието им и продължи с подробностите. Кенна щеше да даде голяма сума на Уолш, а от него се очакваше да се заеме сериозно с кампанията си, да разлепи името си навсякъде и да поработи върху речите си. Но това щеше да е само повърхността. Истинските пари щяха да се насочат към няколкото могъщи окръга с голям брой независими избиратели, хора, които изчакваха до последния момент, за да могат да получат най-доброто заплащане.

Междувременно Кенна щеше да проведе скучна кампания и да остави част от подкрепата да се оттече от него.

— Два дни преди изборите — продължи Рашид — Кенна ще се оттегли. Ще каже, че е получил прозрение, дължащо се на убедителните думи на неговия достоен опонент — самия солон Уолш. После ще ви даде подкрепата си.

Не приеха веднага. Никой никога не го прави. Поискаха сериозни уверения, че няма да има предателство в последния момент. Този ангажимент беше поет. И останалите условия бяха договорени. Уолш щеше да стане тайрен. В замяна Кенна щеше да получи дори повече влияние отпреди. Аври изобщо не се интересуваше от отстъпките. Вълнуваше я мисълта да стане стане кукловода зад трона на тайрена.

— Все още не е достатъчно — опонира Аври. — Дори да обединим силите си, Йелад ще има предимство. Има твърде много независими избиратели. Може би ще успеем да спечелим голяма част от тях. Но всъщност той държи документацията. Винаги може да ни надвие, като включи мъртвите в гласуването.

Аври намекваше за ужасно старомодната система, която все още се използваше на Дюзабъл. На шега се говореше, че никой не умира наистина. Смъртните актове потъваха в компютърните хранилища на Йелад и името на човека оставаше в избирателните списъци. Когато хората на Йелад видеха, че вотът не е в тяхна полза, караха мъртвите да гласуват. Или пък отсъстващите живи — тези, които бяха емигрирали от Кайренес, но все още не бяха заличени от избирателните списъци.

Разбира се, Йелад не можеше да бъде прекалено безогледен в употребата им. Милиони и милиони несъществуващи избиратели щяха да се окажат твърде много дори за корумпирания Дюзабъл. Привидностите бяха важни. Така че персоналът на Йелад следеше бдително истинската ситуация с гласуването, което беше лесно благодарение на умишлено избрания остарял метод на гласуване с електромагнитни карти. Първо, всяко зряло същество по закон беше длъжно да гласува. Системата с подкупите можеше да не проработи, ако не участваха всички в играта — физически и психически. Второ, всеки човек се регистрираше при солон по свой избор. При гласуването се представяше идентификационна карта и вотът се записваше върху нея, за да може окръжният капитан да го разгледа по-късно. Толкова за тайното гласуване. И накрая — гласоподавателите трябваше физически да отидат на местата за гласуване, вместо да гласуват от компютъра си вкъщи, за разлика от повечето жители на Империята. Това даваше на вещ крадец като Йелад всякакви възможности за измама.

— Как ще се измъкнем от тази клопка? — попита Аври.

— Помислили сме за това — отвърна Рашид. — Няма да е лесно, но трудностите правят играта забавна. Бихме искали обаче да запазим тази част в тайна, ако не възразявате.

Никой не възрази. Кенна поемаше целия риск. Аври знаеше, че никой няма да се разсърди на Уолш. Той беше просто Чучелото.

Сделката беше сключена. После Рашид премина към следващата част: Идеята. Йелад представляваше статуквото, Кенна — работниците. А Уолш нямаше нищо, освен празни думи. Трябваше му цел. Рашид имаше предвид уловката „Гринго“. Никой в стаята не знаеше произхода на термина с изключение на Рашид, а той нямаше да го разкрие. Но всички бяха наясно какво се има предвид. Хвърли вината на външна сила, някой голям и далечен, на когото можеш да припишеш всички неприятности.

Така че идеята на Уолш беше Тайният съвет. Тяхна беше вината, че след смъртта на Императора нещата са се объркали. Тяхна беше вината, че няма АМ2, чиято липса предизвикваше тези мрачни времена. Йелад ще е принуден да ги защитава. Иначе щеше да му е спукана работата.

Когато спомена тази идея за пръв път преди началото на срещата, Кенна така се толкова развълнува, че за миг се изкуши да забрави за сделката с Уолш и да продължи собствената си кампания по този начин. Рашид обаче не се съгласи. Изтъкна, че тъй като Кенна е вече председател на Съвета на солоните, Тайният съвет ще бъде силно засегнат от подобна атака и не е в негов интерес да стане обект на подобен род внимание. Докато говореше, почувства някакъв вътрешен дискомфорт, макар че отново не можеше да каже защо.

— Нека Чучелото го направи — каза Рашид. — Ще решат, че той просто се хваща за сламка, защото по никакъв друг начин не би могъл да спечели. Така или иначе, няма да ги е грижа какво говори Чучелото и няма да обърнат внимание на цялата работа.

Всичко това нямаше нужда да се казва на Уолш. Аври схващаше ситуацията, което беше повече от достатъчно.

Кенна беше в приповдигнато настроение, когато напуснаха бара. Всичко се развиваше по план. Рашид искаше да поддържа доволството му, затова го похвали за представянето.

— Номерът, който направи току-що, е измислен от голям майстор — рече Рашид. — Нарича се „ростомас“^[1].

— Което значи? — поинтересува се Кенна, повдигайки вежди.

— Значи, че глупаците в града вече са на наша страна — отвърна Рашид.

Кенна не спря да се смее по целия път до щаба.

 

 

Имаше и други срещи с персони на ключови позициии, които трябваше да бъдат подкупени, уведомени, заплашени или да им се приложи някаква комбинация от трите. Резултатите бяха приятно еднакви.

Имаше една среща обаче, която Рашид сметна, че трябва да проведе сам.

Името на шефката на мафията беше Пави. Тя беше известна като най-безмилостната, най-предпазливата и най-злопаметната от всички престъпни кралски особи на Дюзабъл. Нейната територия включваше десетина от независимите окръзи. Тя контролираше всичко, свързано с порока: от женска и мъжка проституция до най-пристрастяващите наркотици. Нейните лихвари бяха най-безпощадните и най-добре информираните. Крадците й бяха най-хитроумните.

Освен това Пави беше и изключително красива.

Беше средна на ръст, но в прилепналото трико, което носеше, когато посрещна Рашид, краката й сякаш стигаха до сливиците. Косата й беше тъмна и къса и имаше най-черни очи, които беше виждал — с твърди, блестящи, елмазени искрици изобретателна интелигентност. Срещнаха се в уютната малка стая в простиращия се цял квадратен километър развъдник на порока, който тя наричаше Клуба.

След предварителните приветствия Пави даде знак на помощниците си да ги оставят насаме. Рашид вече беше претърсен за оръжия в бункера точно преди входа. Не че Рашид не можеше да прекърши тази дълга и изящна шия с една ръка — тя добре разбираше това. И все пак се освободи от телохранителите си. По погледа й разбра, че вече го е преценила. Беше дошъл да сключи сделка, а не да извършва убийство.

След като биячите излязоха, тя доля чашите с любимия си ароматен ликьор, събу обсипаните със скъпоценни камъни чехли, облегна се на мекото канапенце и сви крака под себе си. Вдигна чаша в безмълвна наздравица и отпи. Той я последва.

— А сега ми разкажи какво ти се върти в ума — измърка тя. Рашид не се подведе — това беше мъркането на смъртоносна тигрица.

Описа й програмата си. Измамата е в ход, уведоми я, макар че не можеше да каже как точно ще се развие. Пави кимна. Тази подготовка беше вече уговорена с хората на Кенна. После й съобщи какво очаква от нея, като обрисува само най-важното — дребните подробности можеха да бъдат уточнени по-късно. Усмивката на Пави разцъфваше, докато го слушаше. Харесваше й. Тая операция щеше да им излезе доста скъпичка. Засмя се няколко пъти, после му каза какво иска в замяна — сума, която би направила малка планета щастлива поне за година. Рашид намали цената с една четвърт, но само защото усети, че тя няма да му повярва, ако не се опита. После Пави го изненада.

— А какво печелиш ти? — попита тя. — Какво поиска от Кенна?

— Всъщност все още нищо — отвърна Рашид.

— Мъдро — кимна Пави одобрително. — Ако спечелиш, можеш да поискаш поне толкова, колкото ще даде на мен.

Рашид осъзна, че е права. Всъщност Кенна му беше задал същия въпрос. Какво иска в замяна? Смути се от отговора му — че ще научи, когато всичко приключи. А защо беше постъпил така? Представа нямаше.

Знаеше единствено, че цената ще се изясни в подходящия момент.

Пави го помоли да й разкаже за другите политически битки, в които е участвал, като престъпник на престъпник, като му разреши да спестява онова, което би могло да го уличи. За Рашид това не беше проблем. Доколкото можеше да прецени, това бяха първите истински избори, които дирижираше, затова започна да лъже — заразказва за политически събития, изпълнени с победи, отчайващи препятствия и зашеметяващи обрати. Странно, но докато говореше, а тя се грижеше чашите да не остават празни, той осъзна, че всъщност изобщо не лъже.

Най-накрая започна да се стъмва. Време за тръгване. Ръката на Пави се устреми към бутона, с който щеше да извика биячите си да го ескортират навън. После му хвърли най-странната си усмивка. Цялата сияеше, устните й бяха меки, очите й широки и жадни.

— Можеш да останеш и по-дълго, ако пожелаеш — прошепна много тихо тя. Дългите й нокти се плъзнаха по тънкото трико. Звукът накара Рашид да потръпне.

Обмисли искането й — защото представляваше точно това. Защо тази жена бе така привлечена от него? Разбра причината. Заради близостта с властта — истинската власт. Но той беше просто Рашид. Или не беше? Къде беше властта? После осъзна, че е там. В него. Но не и защо. Все още.

Остана при нея през нощта.

 

 

Четиридесет и пети окръг беше един от малкото, в които тайрен Йелад нямаше делови интереси. Не винаги бе било така. Главният поминък на разрастващия се окръг беше доставянето на алуминиево-силикатни материали за мащабните обществени дейности на тайрена. Преди дефицита на АМ2 целият Дюзабъл беше по един или друг начин въвлечен в тези проекти. Строяха се мостове, дублиращи напълно функционални пътища на няколко километра разстояние. Както и ненужни магистрали. Или високи, блестящи обществени сгради, от които винаги имаше недостиг. Всеки път, когато обществените плащания биваха документирани, се оказваше, че на управлението са необходими нови представителства. Департаментите непрекъснато воюваха помежду си, назначаваха повече служители, като по този начин увеличаваха могъществото си, и се нуждаеха от нови лъскави представителства, в които да ги настанят, и така натрупваха допълнителен престиж.

Затова имаше огромна нужда от алуминиево-силикатни материали. Четиридесет и пети окръг винаги се беше гордял, че доставя най-фините материали на най-висока цена. Тези огромни печалби караха света да се върти.

После дойдоха тежките времена. Йелад трябваше да изключи един от окръзите си от производството на алуминиево-силикатни материали — Четиридесет и пети. Хората там започнаха да страдат. Дълги върволици от безработни всекидневно се строяваха пред вратата на окръжния капитан. До края на деня той успяваше да поговори едва с малка част от опашката.

Така че когато официалната гравикола се появи в квартала, тя беше проследена с тих, но настойчив интерес. Стъклата бяха затворени и затъмнени, но нямаше съмнение кой е вътре. На колата се развяваше малкият флаг на тайрен Йелад.

Тя се движеше бавно из квартала, сякаш инспектираше затворените магазини и табелите „Продава се“, окачени по офисите. Хората от Четиридесет и пети, които бяха наоколо — а такива имаше много заради безработицата, се зачудиха с каква цел е тук. Да не би великият Йелад да им носеше някаква голяма изненада? Допълнителен договор за алуминиево-силикатни материали? Няколко обикновени превозни средства го следваха на дискретно разстояние.

Колата на тайрена се отправи право към къщата на капитана. Аха! Добри новини.

Внезапно гравиколата зави. Сякаш внезапно бяха дадени строги заповеди и шофьорът върна колата назад.

В този миг малко, тантуресто и симпатично момче се втурна на улицата, затичало се след топката си. Гравиколата ускори. Детето погледна нагоре с широко отворени, невинни и невероятно уплашени очи и замръзна. Но все още имаше достатъчно време колата да спре. Ала тя продължи. Хората се развикаха предупредително. Майките се разпищяха. Детето се обърна и като се препъваше, се опита да избяга. Гравиколата увеличи скоростта си. Сякаш го направи нарочно. Застигна детето и за ужас на всички момчето излетя във въздуха. Стовари се на земята, кръвта му шуртеше. Гравиколата спря внезапно. Униформен шофьор изскочи навън. Хората се затичаха към мястото на злополуката. Шофьорът измъкна пистолет и им извика да стоят настрана. Подчиниха се.

После отиде до трупа на момчето и се наведе над него. Един от прозорците се отвори със съскане и на хората им се стори, че някой прави някакъв знак отвътре. Шофьорът вдигна тялото и го хвърли в гравиколата, сякаш беше някакъв боклук. Някой изрева, хората запротестираха. Шофьорът изруга и размаха оръжие. Но тълпата беше вбесена и се втурна към гравиколата. Шофьорът скочи вътре и подкара — разгневените избиратели останаха назад. Избиратели, които сега проклинаха името на тайрен Йелад — същество, което толкова ги презираше, че убиваше децата им.

Вътре в колата Рашид захвърли шофьорската фуражка на задната седалка. До него трупът се размърда, после се изправи.

— Дай ми парцал — помоли момчето.

— Доста добро първо представление — похвали го Рашид, докато му подаваше парче плат да избърше фалшивата кръв.

Един по-близък поглед към „момчето“ щеше да разкрие бръчките по лицето и циничните гънки около очите му. То запали гигантска пура, дръпна силно и издиша, изпълвайки колата с облак дим. Това „момче“ беше прекарало в актьорския бизнес петдесет години, ако не и повече.

— Мислиш ли, че ще можеш да го направиш отново? — попита Рашид.

— Няма проблем — отвърна дребосъкът. — Мога да го направя три или четири пъти, преди да се уморя. И да стана непредпазлив, ако се сещаш какво имам предвид.

Рашид кимна.

— Може би е време за по едно питие и малко почивка? — попита дребосъкът.

— Не. Първо Трийсет и шести. После ще си получиш питието.

Актьорът изруга, но Рашид не се впечатли. Беше наясно, че дребосъкът е доволен от работата си.

 

 

Лейтенант Скинър беше доста вбесена. Беше време за „жътва“, а още първото място я беше вкиснало. Винаги започваше обиколките си от малкия спретнат публичен дом. Това си беше само нейна сделка, така че не й се налагаше да дели спечеленото. Освен това там имаше едно хубаво момче, с което се забавляваше в дните за „жътва“ през последните няколко месеца. Тази сутрин обаче нямаше никаква печалба — и никакъв джойбой.

Уплашеният и объркан управител смотолеви, че таксата вече била събрана. Каза, че няколко наистина страховити ченгета се отбили преди около час. Дошли за плащането — и казали също, че оттук нататък Скинър не участва. Прибегнали и до необорими аргументи — лицето на управителя беше насинено и той куцаше, — за да го накарат да схване посланието. Освен това бяха отвели и жиголото, като подхвърлили, че той вече ще работи на друго място.

Скинър беше напълно убедена, че сервилният управител не лъже, особено след като самата тя се постара да опресни паметта му с малко професионален бой. Сетне изскочи от публичния дом. Закле се да си отмъсти. После обаче гневът й се поуталожи. Нямаше да бъде толкова лесно. Нейният капитан не знаеше за тази й малка своеволност. Ядосана, вбесена и объркана, защото нямаше представа кои може да са тези ченгета, Скинър продължи обиколката си. Но навсякъде историята се повтаряше. Започна да осъзнава, че ударите, за които беше заплатила щедро, са отишли по дяволите.

Пуфтейки като древен двигател, тя се отправи към полицейската станция, за да уведоми капитана си. Току-що беше започнала война за територия между различните департаменти.

Там обаче научи още по-разтърсваща новина. Това не беше обикновена битка, нито ставаше въпрос за територия. По един или друг начин беше обявена открита война. Но от кого, никой нямаше да узнае, преди да е станало твърде късно.

 

 

Ким беше млада и руса, с невинни очи и не толкова невинно тяло. Беше и зловещо малко създание, същинска напаст по улиците извън родния й окръг. Едно лолитско облизване на устните, заголено бедро, пищна гръд и жертвата скоро попадаше в хватката й. А после идваше ред на зашеметяващия газ и острия нож, който Ким криеше в оскъдните си дрехи.

Тя беше и гордостта на баща си, и нещо като герой на квартала. Беше добре възпитано хлапе обаче — винаги носеше плячка у дома, при татко си. А като главен надзирател на документацията на Йелад, той беше важна личност.

Но една нощ стана малко недоразумение. Ким беше прибрана от ченгета, които бяха пили твърде много наркобира, за да проверят коя е, така че я набедиха и арестуваха. За удивление на всички нямаше друг избор, освен Ким да бъде изправена пред съда. Никой не хареса това, дори враговете на тайрен Йелад. В крайна сметка сокът на Дюзабъл трябваше или да остане изцяло сладък, или цялата стомна щеше да се вкисне.

Но подобни грешки се бяха случвали и преди. В подобни случаи се свикваше кратко заседание. На него полицаите щяха да получат леко мъмрене за това, че са арестували очевидно невинен човек, а Ким щеше да се прибере вкъщи при грижовния си баща и отново да дебне на улицата, набелязвайки жертви.

Но това не се случи. Съдията реши да съди момичето по всички обвинения и даде най-тежката възможна присъда.

И когато се надигна общественият вой — подет и разпален от новинарите на Кенна, — съдията се измъкна от града и се оттегли да живее с новопридобитото си богатство, като остави тайрен Йелад да опере пешкира.

Аври превъзнасяше Рашид до небесата за вдъхновената му мръсна работа.

— Стой и гледай — каза й той. — Изненадите продължават.

 

 

Сокът се вкисна толкова много в някои ключови окръзи, че почти се спече.

Ченгетата започнаха да преследват ченгета. Мафията преследваше всички. Магазините бяха бомбардирани, публичните домове разграбвани, а комарджийските бърлоги бяха изтърбушвани. Биячите се сблъскваха с други биячи, а невинните бяха притиснати по средата — ако изобщо някой на Дюзабъл попадаше в тази категория. Върхът на всичко беше Маршът на майките за Ким.

Две хиляди вбесени жени от нейния окръг. На огромни знамена беше изваян невинният профил на скъпото дете. Имаше виене, плач и много живописно скубане на коси. Снимачните екипи на Кенна ги следваха, за да предадат събитието, разяснявайки на зрителите си за хиляден път ужасния инцидент. Включиха много кадри в близък план на зашеметения й баща, който се клатушкаше в началото на шествието. Таткото изглеждаше чудесно, препил с наркобира и със зачервени от лудуване в публичния дом очи, където хората на Рашид го бяха завели. Беше истинско олицетворение на скръб и покруса.

Като крещяха обиди, жените тръгнаха към щаба на тайрена, където ги очакваше кордон от полицаи. Блюстителите на реда бяха напълно екипирани срещу безредици — шлемове и щитове, палки, газ и упойващи куршуми.

Жените стигнаха до стената от полицаи. Виковете и крясъците се усилиха. Снимачните екипи заснеха всичко.

Внезапно от едната страна на улицата се появи гравикамион. Полицаи със същото снаряжение като охраняващите тайрена наизскочиха и започнаха да ритат, блъскат и бият с палки хората от тълпата. Жените пищяха от болка, докато сащисаните истински ченгета зяпаха изумени. Кои бяха тези? Фалшивите полицаи изчезнаха някъде, когато жените се окопитиха и се настървиха. Битката щеше да влезе в историята на Дюзабъл. Стотици майки бяха бити и цялата планета видя този позор.

Името на Йелад бързо се превърна в синоним на дракх.

 

 

Чучелото се справяше отлично.

Най-добрите изследователи и автори на речи, които мордидата можеха да купят, изсипаха тонове атаки срещу Тайния съвет. Бяха създадени рекламни клипове, които биха накарали и разгонен бик да се втрещи. Рашид беше в непрекъснато движение, късаше и слепваше нещата отново.

Солон Уолш се справяше. Отлично.

Започна с доста тъжно изявление за трудния живот на Дюзабъл, като остави отворен въпроса кой е виновен за неприятностите. Но при следващото си появяване той възприе ролята на ядосан и предаден гражданин. Беше препълнен с факти, които сега представяше на вниманието на избирателите. АМ2 умишлено се отказваше на Кайренес. Ценните договори се отхвърляха. Солон Уолш търсеше справедливост в поредица от пламенни речи. Сега Дюзабъл има нужда от силна ръка, проповядваше той. От човек, който не дължи нищо на дяволските управници от Тайния съвет.

Първоначалната реакция на тайрен Йелад беше слаба. Беше изненадан от развитието на кампанията на Уолш. Но Аври увери Йелад, че всичко това е част от плана му да отклони подкрепата от Кенна. Тъй като лично плащаше кампанията на Уолш, Йелад се успокои. Колкото до нападките към Тайния съвет, какво го интересуваше? Тези възвишени същества определено не биха обърнали внимание, тъй като атаките идваха от фиктивен кандидат като солон Уолш.

Но за да се подсигури, накара своите автори на речи да направят дребни корекции в изявленията му. Изнесе няколко вяли речи, в които защитаваше Тайния съвет.

Рашид обаче се постара да раздуе всяка дума от тях. Обърна вялата реч на Йелад в яростна защита на Съвета и раздуха цялата работа чак до небесата.

А след това се разбушува и целият останал дракх: вкиснатият сок.

Вътрешната полицейска война. Атаките на мафията. И тъй нататък, и тъй нататък. Йелад беше толкова зает да тича насам-натам и да се опитва да запуши пробойните, че не забеляза, че солон Кенна — неговият главен враг — почти е изоставил кампанията си.

Три дни преди изборите тайренът свика извънредно събрание. Самочувствието му беше разклатено.

Йелад изглеждаше доста странно — кльощави ръце и крака, но огромно шкембе по средата. Избираше шивачите си така, че недостатъците му да бъдат подчертавани, а не прикривани. Дрехите бяха от малко по-скъпи материи, отколкото средната класа можеше да си позволи. Живееше в същия малък окръг, където се беше родил. Беше мил с майка си, говореше добре за жена си и се отнасяше с разбиране към неприятностите, в които децата му се забъркваха. Всичко това бе продукт на десетки кампании. Те внушаваха: като човек от народа, Йелад притежава много от човешките недостатъци, но също и много родени от семейството и дома силни страни. Това беше една от основните причини да печели мандат след мандат. Без да се брои огромното му влияние, разбира се, или гигантската му смазана машина. Тази нощ обаче нищо не вървеше както трябва. Йелад беше почти пиян — един от многото лоши навици, които беше придобил през дългите години на лесни победи.

— Какво, искаш да кажеш с това, че не знаеш кой стои зад всичко? За какво, по дяволите, ви плащам? Скапани мързеливи копелета, това сте вие. Боклуци!

Той рева и буйства, а помощниците му стояха притихнали в очакване на края ужасната буря. Но тя не свършваше.

— Ще ви кажа какво става. Това е работа на проклетия Кенна. Прави се на много хитър. Е, добре… ще видим ние тази работа. Използвайте всичко налично. Чухте ли! Тъпи жалки парчета дракх, копелета… Чухте ли?

След много угоднически съгласявания от страна на подчинените му той се успокои достатъчно, за да изръмжи заповедите си. В тези тежки времена имаше нужда от мандат. От мандат с исторически размери.

Отрядите от биячи и организатори на гласуването бяха удвоени, наетите фалшиви избиратели бяха почти утроени. Чакаха в готовност хранилищата от мъртви, които щяха да гласуват в последния момент.

Тайрен Йелад имаше достатъчно пари. Липсваше му организация. След толкова години на постоянни победи поддържаше малък екип, който да администрира изборите. Сега поиска да бъдат привлечени много подкрепления. Всички се задействаха — и често си пречеха взаимно, вместо да си помагат.

Но най-съкрушителният удар дойде преди това, в нощта, последвала събранието. По-малко от четиридесет и осем И-часа преди изборите.

 

 

Рашид гледаше спокойно как Кенна уверено се изкачва на голямата открита платформа. Оглеждаше тълпата, за да се увери, че подставените лица действат и наелектризират публиката. Всички новинарски екипи на Дюзабъл бяха тук. Бяха дотичали дори питомците на Йелад, когато преди няколко часа се пусна вестта, че в предварително обявената си реч Кенна ще направи неочаквано изявление. Новинарските екипи, забравили за лоялността си, бяха възбудени от най-главозамайващата от всички миризми: политическата кръвожадност.

Кенна зае мястото си. Овациите, събудени от наетите от него хора, бяха оглушителни. Солон Кенна се поклони смирено и немощно вдигна ръка. Усмихваше се и ги приканваше да спрат…

— Недейте… аз наистина не заслужавам целия този изблик на любов.

Подставените лица отново ги накараха да закрещят точно когато тълпата реши, че е време да спре, както ораторът я призоваваше. Овациите бяха по-силни отпреди. Рашид ги остави да продължат около половин час, после даде знак да утихнат постепенно.

Кенна се засмя и благодари на всички за този спонтанен израз на подкрепа. После лицето му се превърна в маска на истинска мъдрост. Той набързо обрисува дългата си кариера като обществен служител, като напомни за всяка от тежките битки, които беше водил от тяхно име. После призна, че е бил завладян от съмнения по време на кампанията си. Остаряваше и съзнаваше, че може би няма да успее да понесе знамето като тайрен.

Тълпата замлъкна. Хората започнаха да схващат казаното. Чуха се няколко вика на недоволство. Истинското постижение на Рашид беше, че те бяха съвсем спонтанни, а не идваха от подставените лица. Най-накрая солон Кенна стигна до финала. Направи драматична пауза.

— Вслушвах се с особено внимание във възгледите на опонентите ми — изрече накрая — и стигнах до извода, че само един глас изразява истината за всички ни. И затова обявявам… Оттеглям се от надпреварата… и…

Тълпата избухна в яростни викове, но Кенна ги укроти с царственото си спокойствие.

— И давам пълната си подкрепа на най-достойния от всички на Дюзабъл…

При уговорения знак Чучелото излезе на сцената за изумление на цялата планета.

Солон Уолш се приближи към колегата си със сълзи на очи — Рашид беше подсказал на Аври да сложи малко стипца в носната му кърпичка.

— Представям ви… нашия нов тайрен… представителя на Новото време… Солон Уолш.

Хората полудяха. Избухнаха схватки. Снимачните екипи се заблъскаха в опит да се доберат до най-доброто възможно място.

Но насред цялата тази лудост всъщност най-невероятната сцена се разиграваше на трибуната. В мига, в който го осъзнаха, екипите се заеха за работа — ако трябваше, удряха, ако трябваше, се покатерваха върху някого — само и само да я заснемат.

Беше идеален рекламен плакат. Солон Кенна и солон Уолш плачеха от радост, хванати в братска прегръдка.

Рашид реши, че представлението е минало достатъчно добре. Беше се справял далеч по-добре в миналото, но като цяло трябваше да признае… После умът му се зарея нанякъде. Кога се беше справял по-добре? С какво? Ревът на тълпата го застигна и той изостави съмненията.

Предстоеше трудната част. Трябваше да открадне изборите.

 

 

Денят на изборите започна с гръмогласните крясъци на тайрен Йелад. Очите му бяха кървясали от безсънната нощ, прекарана в бълване на проклятия по адрес на предателя солон Уолш. Най-накрая помощниците му успяха да го успокоят достатъчно, за да нареди контраатака.

Йелад се тръшна на стола зад бюрото си и започна да преглежда незаконните възможности, които стояха пред него. Самоуверенноста му бързо се завърна. Вярваше, че политическият му арсенал ще накара дори Вечния император да заплаче.

Лошото му настроение се изпари. Йелад се успокои и поиска кана с най-ободряващата напитка, за да се подготви за дългия ден и не по-малко дългата нощ, които го очакваха.

В този миг влетя един от помощниците му. Беше много уплашен. Лоши новини в Двадесет и втори окръг — една от най-силните крепости на Йелад, с един милион честни гласоподаватели и двеста хиляди мъртви в хранилищата.

В паниката си помощникът не успя да обясни добре — започна от началото и тръгна да описва всяка ненужна подробност. Йелад се развика да му каже накратко какво е станало, но той се смути толкова много, че загуби дар слово. Йелад стисна зъби и му каза да започне отначало.

Двадесет и втори окръг беше остров, ограден от замърсено от фабрики море. За работническата класа, което значеше за всички избиратели, имаше само два удобни пътя навътре и навън от окръга, огромни мостове, построени с мощно „ура“ и адски много мордида двайсет години по-рано.

— Да! ДА! Знам това, по дяволите. Изплюй камъчето, ти, жалък дракх.

— Добре… — изхленчи помощникът. — Един от тях току-що се е срутил.

— Проклятие! — избълва Йелад. Трафикът на избирателите скоро щеше да задръсти другия мост. И въпреки че нямаше ранени при злополуката, хората можеха да решат да не рискуват да минават по моста.

Йелад погълна половината от каната на една глътка.

Денят не започваше добре.

 

 

Докато Йелад се опитваше да се окопити, Рашид потъна в дълбокото мрачно сърце на голямата сграда, където се помещаваше преброителната система на Дюзабъл.

Един сервилен служител го отведе заедно с екипа му от трима техници до стоманено хранилище. Тежката врата се отвори. Вътре имаше същинско змийско гнездо от превключватели и оптични кабели.

Беше твърде лесно. Но Рашид знаеше, че в политиката човек трябва да приеме нещата както дойдат.

 

 

На същото място, където по-рано две хиляди жени демонстрираха в подкрепа на Ким, в деня на избора се събраха петнайсет хиляди жени от два окръга. Пред тълпата летяха гравикамиони, пълни с полицаи.

За три часа жените прекосиха единия окръг и навлязоха в следващия, като събираха още граждани под знамената с мъченическия лик на момичето обирджия.

После всички се отправиха да гласуват, шейсет хиляди души. Някои особено вбесени жени гласуваха сто и трийсет пъти, че и повече, преди изборният ден да приключи.

 

 

Солон Кенна се отправи към доковете и наемните помещения на КДТ профсъюза. Бе дал толкова много пари за подкупи, че с тях би могъл да сформира собствен флот от разрушители. Докато стискаше всяка ръка и пълнеше всеки джоб с кредити, той поглеждаше всеки право в очите и издаваше заповедта си:

— Върви да гласуваш. Върви да твориш неприятности.

Тълпата работници се изля през портите. Гласуването и побоищата продължиха до късно през нощта.

 

 

Солон Уолш се обърна към снимачните екипи с вид, който олицетворяваше тъжна и млада невинност. Но гневът му беше толкова силен, че дори стоманените му ръце потрепваха. Лист хартия с най-последната гавра пърхаше в ръката му в същинско съзвучие с гнева му. Той го размаха към камерите.

— Още едно предателство, скъпи мои съграждани. Тайният съвет в безкрайната си мъдрост току-що е наредил нашите кредити да бъдат девалвирани наполовина. Какво може да каже по въпроса моят страхлив опонент, тайрен Йелад?

Ако някой се беше вгледал внимателно, щеше да види само няколко набързо надраскани думи върху хартията. Бяха от Рашид, настоятелно напомняне:

„Не казвай това с усмивка“.

Свъсените вежди на Уолш бяха произведение на изкуството.

 

 

В средата на деня извънредната пресконференция, свикана, за да опровергае твърдението на Уолш, беше отменена. Имаше още лоши новини от Двадесет и втори окръг: в единствения мост бяха открити огромни пукнатини.

От Двадесет и втори бяха гласували не повече от седемстотин души — което значеше, че Йелад нямаше как да се възползва и от гласовете на мъртвите.

 

 

След мръкване първите неколкостотин натоварени с фалшиви избиратели гравикамиона се отправиха към столицата. Йелад разпращаше малки подкрепления. Те щяха да бъдат ескортирани от секция до секция, за да гласуват за тайрена, като щяха да получат разписка за всеки глас. Разписките можеха да се осребрят. Във всеки от камионите имаше по няколко опитни професионалисти, способни да обиколят двеста-триста места за гласуване преди края на изборите в полунощ. За тях това беше доста доходна работа.

Силите на Рашид ги причакваха в алеята. Когато се появи първият камион, те се втурнаха напред. Размахваха бухалки и хвърляха бутилки със запалителна течност. Гласоподавателите от първия камион бяха извлечени навън и пребити. Камионът беше преобърнат на една страна, а след това беше подпален, за да блокира пътя.

Не че имаше действителна нужда от барикада. С другите камиони се справиха бързо. Нямаше преследване. Рашид беше набил в главите на всички, че каквото и да става, трябва да изпипват и подробностите. Някой разби сейфа в камиона и започна да раздава фалшивите карти за гласуване — още един малък детайл в плана на Рашид.

 

 

Гилиа беше закален ветеран с двадесетгодишен стаж в силовите кампании и мръсните номера. Но напоследък се улавяше, че става небрежен, и вече мислеше за оттегляне. От лоялност към Йелад реши да остане за тази последна кампания. За това решение помогна и прогнозата на експертите, че това ще е най-лесната кампания досега. Кенна нямаше особени шансове, така че пред Гилиа се отваряха огромни възможности. Ако изиграеше картите си добре, щеше да се пенсионира почти толкова богат, колкото и самия тайрен.

Когато Гилиа нареди на водещото превозно средство да завие към Сто и трети окръг, вече беше наясно, че е бил пълен глупак да се заблуждава така. По улиците се мълвеше, че Йелад губи поголовно из целия Дюзабъл. Наказателните отряди, пратени да вразумят непокорните избиратели, бяха пребивани. На няколко места боевете бяха прераснали в мащабни безредици. Сам Гилиа беше видял едно от окръжните представителства на Йелад обхванато от пламъци — и това беше едва в първия час от вечерната работа. Горящи барикади и крещящи тълпи бяха запречили пътя му към осем окръга.

Междувременно някои от най-верните поддръжници на Йелад крещяха особено оглушително. Гилиа никога не беше посрещан с такава истерия от електоралната маса. Екипите му за превоз бяха под огромно напрежение. Извадките показваха, че подкрепата за Уолш е голяма и продължава да нараства. Трябваше бързо да намери начин да обърне ситуацията.

Гилиа се беше специализирал в умението да пречи на верните избиратели на противниковата страна да се доберат до избирателните секции.

Както почти навсякъде, старите и болните гласуваха за сигурността. А след като години наред бяха подкрепяли една партия, не беше много вероятно да прехвърлят симпатиите си просто така. Пък и дължаха цялото си съществуване, колкото и жалко да беше, на същата тази сигурност. Цялото социално подпомагане беше под прекия надзор на окръжния капитан.

Тези гласоподаватели не ходеха сами до избирателните секции. Проблемът се решаваше с традиционните средства. Имената на тези ценни избиратели бяха записвани от окръжния капитан, който раздаваше списъка на транспортните екипи. В навечерието на изборите превозни средства с името на съответния кандидат обикаляха отделенията, събираха възрастните и сакатите и ги доставяха до избирателните секции, за да дадат гласа си, а после ги връщаха у дома.

А Гилиа, и другите като него, трябваше да се погрижи това да не се случи.

Тази вечер той имаше двадесет гравиколи под свое командване, всички пребоядисани и изрисувани с лика на солон Уолш. Планът винаги беше един и същ. Шпионите във вражеския лагер щяха да съобщят програмите и имената. Гилиа ще изпрати хората си в съответните окръзи. Гравиколите щяха да минат по всяка улица, от врата на врата, ако беше необходимо, и щяха да подлъжат старците да се качат. После щяха да ги изхвърлят на петдесет-шейсет километра, изоставяйки ги далече от техните избирателни секции.

Когато стигнаха до бизнесцентъра на сто и трети окръг, Гилиа даде заповед. Конвоят се раздели и се насочи към съответните квартали. Гилиа и двамата му биячи продължиха сами напред.

Старицата от къщата в първата редица го поздрави и се усмихна сконфузено:

— Какво правиш тук, млади човече? Аз вече изпълних дълга си.

Гилиа предположи, че тя лъже. Въздъхна. Винаги се намираха граждани, които използваха всяко извинение, за да не гласуват. Е, какво пък. Щеше да я понабие малко. Също както би направил легитимен превозвач, иначе тя щеше да се усъмни. Вяло вдигна ръка за удар.

Но тя се дръпна назад възхитително бързо за възрастта си. Проклятие, дракх. Трябваше да я докопа.

— Почакай — спря го възрастната жена, — станала е грешка…

— Точно така, госпожо — изръмжа Гилиа, докато я притискаше в ъгъла и се подготвяше да я удари. Но се стресна, когато тя измъкна картата за гласуване. Беше подпечатана с името на Уолш и времето на гласуване. О, проклятие. Старата кранта вече беше дала вота си.

Гилиа я удари, въпреки всичко. Беше твърде разтревожен, за да я удари качествено, но все пак я повали на земята, така че да може да я изрита в ребрата.

Но докато ботушът му летеше напред, една здрава ръка го сграбчи за яката и той политна назад и се просна на пода. Опита се да се претърколи, за да избегне следващия удар, но не успя и се пльосна по гръб. Бухалката му изкара въздуха. Той се бореше да си поеме дъх. Пред очите му се спускаше червена пелена. Но през нея все пак видя усмихнатата млада жена, надвесена над него. Тя имаше широки рамене, мускулест врат и добре оформени, яки ръцете. Чу как старицата извика нещо неразбираемо. Жената над него хвана по-здраво бухалката и замахна отново.

Точно преди да го удари и всичко да потъне в мрак, той чу отвън крясъците на двамата си подчинени.

Час по-късно изпадналият в безсъзнание Гилиа беше захвърлен в една далечна гора, заедно с всички членове на превозващия му екип.

В това време колите вече бяха пребоядисани, а отпред беше изрисуван ликът на Йелад. И така Рашид поведе своята мръсна игра из окръзите на Йелад.

— Не можем да оставим такава добра възможност да отиде нахалост — беше казал той на Аври.

А Пави беше повече от доволна да му предостави някои от най-добрите си биячи.

 

 

Тайрен Йелад атакува един час преди затварянето на секциите. Триста подбрани биячи нахлуха в щаба на Уолш със заповеди да счупят всяка глава, да изпотрошат всеки кабинет и да изнесат всеки документ, до които успеят да се докопат.

Малката група охранители пред сградата оказа символична съпротива, бързо бяха надвити и търтиха да бягат. Част от нападателите се заеха да запалят огромен огън, в който щяха да хвърлят мебели, документи и всичко, което можеше да гори. Бързо извадиха стоманен таран, разбиха двойните врати и се изсипаха вътре. Рашид се усмихна, когато те хукнаха нагоре по стълбите. Точно преди да стигнат до него, даде сигнал и ударните му бойци изскочиха от скривалищата си и контраатакуваха. Бяха петстотин на брой, всичките едри, зли и ужасно набрали на Йелад.

Рашид сграбчи първия от неприятелите за ръката. Чу се сухо изпукване, когато костта се счупи. После се завъртя, сграбчи следващия за ухото и го засили към пода. Ухото остана в ръката му, а главата на бияча се тресна в мраморното стълбище. Рашид запрати окървавеното ухо в пищисаната физиономия на друг от нападателите. После го срита в слабините и се извърна към четвъртата си жертва. Хората на Йелад започнаха да се огъват.

Всичко се развиваше добре. Ръкопашните избори много допаднаха на Рашид.

 

 

Лейтенант Скинър стигна до последната избирателна секция на Уолш няколко минути преди вратите да се затворят. Въпреки късния час тя не бързаше.

Изборната нощ й беше любим момент. Тя бъкаше от възможности за някой приятен удар, от шансове да изкара купища мордида.

Този път обаче тя беше доста демотивирано ченге. Сокът беше секнал навсякъде. Беше започнала да се чувства обедняла, а капитанът й се вайкаше, че и той не е по-добре. Е, майната му. Беше сигурна, че той се грижи само за себе си. В други окръзи колегите й се оплакваха от същите неприятности.

Така че тя тръгна по улиците без надежда и с малко ентусиазъм. Съзнанието, че е в правото си, не подобри настроението й. Не само че нямаше никаква мордида, но и всеки гражданин можеше да я нападне или да се изплюе в лицето й.

Главната й задача беше да посрещне фалшивите избиратели на Йелад, когато пристигнеха при секциите. Шестчленният й отряд трябваше да ги свали от гравикамионите, да се увери, че са гласували бързо и правилно, после да ги натовари обратно и да ги изпрати към следващата им спирка.

Но никой не се появяваше. Скинър веднага се обади да провери. При първото позвъняване пискливият глас от другата страна извика, че става дума за някакво объркване и ще има леко забавяне. Истерията, прокрадваща се в гласа, съвсем не я успокои. При второто обаждане се случи същото. После вече всички линии бяха претоварени. Скинър шокирана осъзна, че навсякъде из Дюзабъл се случва същото — други полицаи като нея правеха същите панически опити да се свържат.

Е, какво пък. Просто щеше да сведе глава, да свърши работата си, да се върне, у дома и да се напие, докато изборите свършат.

През цялата нощ пристигнаха само няколко гравикамиона. Но и това не беше утешение. Защото в изборната секция ги очакваше изненада. Бяха наизлезли толкова проституиращи мъже и жени, пазени от толкова много сводници на мафията, че само някой самоубиец би им се изпречил на пътя. Продавачите на удоволствие се вясваха, подхвърляха малко съблазън и сделката беше сключена. Вместо за Йелад, фалшивите гласове отиваха за Уолш. Заплащането представляваше няколко сладки мига на някое тъмно място.

Скинър нищо не можеше да направи по въпроса. Силата не беше на нейна страна. След известно време тя самата започна да се възбужда. Когато стигнаха до последната спирка, вече не знаеше дали е твърде ядосана, за да е възбудена, или твърде възбудена, за да се ядосва.

Зяпна от учудване, когато видя едно от момчетата, обслужващи редицата от гласоподаватели. Беше нейният малък приятел! О, колко й беше липсвал. Когато видя къдриците му и красивите му устни, всичките й гневни мисли се стопиха.

Лейтенант Скинър измъкна картата си за гласуване и се нареди на опашката.

Майната му! Гласът й отиваше за Уолш.

 

 

В Кайренес — особено на Дюзабъл — имаше озадачаващ механичен закон, който се задействаше в края на всеки избирателен период. В мига, в който изборите приключеха, компютърът се претоварваше и блокираше. Половината нощ оставаше така. Пращаха екипи от скъпоплатени техници да го оправят и оставаха да клатят глави над чаши с горчив каф.

В подходящото време щяха да се чуят радостните възгласи на техниците и компютърът щеше да проработи, преброявайки гласовете и изплювайки резултатите.

Никой не очакваше с трепет резултатите при този последен акт. Йелад винаги печелеше.

Тайренът събра екипа си в салона за отдих. Въпреки кошмара, който го преследваше цял ден и цяла нощ, настроението му беше сравнително добро. Пиянството му само допринасяше за това. Още повече помагаше фактът, че механичният закон се беше проявил за пореден път точно навреме. Спасен от развален компютър. Той се захили, отпи голяма глътка от бутилката и изръмжа на главния си регистратор да се захваща за работа. Екранът на бюрото на Йелад светна. Сега щеше да види какво точно се е случило.

Предполагаше се — по дяволите, всъщност винаги ставаше така, — че сега започваше истинското преброяване. „Поправеният“ компютър щеше да се включи. Първата му задача беше да покаже окръзите, където печели опонентът му. Това щеше да позволи на Йелад да разбере силата му. После той щеше да преброи собствения си вот и разликата до победата щеше да бъде попълнена от милионите мъртви избиратели на негово разположение.

Трябваше да бъде внимателен. Ако мамеше твърде откровено, сериозните разследвания щяха да унищожат първата година от мандата му. Този път обаче Йелад нямаше да играе предпазливо. Тактиката на Уолш го караше да жадува за отмъщение. Щеше да погребе малката гад в свлачище с епични размери.

Йелад скочи, когато чу регистратора да изстенва. Какво ставаше, по дяволите?

Гласовете на Уолш пристигаха. Изливаха се. В окръг след окръг печелеше врагът.

Половин час по-късно Йелад изтрезня набързо. Беше затънал в дракх. Гласовете, които го деляха от Уолш, бяха толкова много, че щеше да му се наложи да използва всяко мъртво същество от файловете си. За да се окуражи, пресуши половината бутилка на един дъх. Добре. Щеше да направи необходимото. Да става каквото ще. Отново щеше да е тайрен.

Припряно заповяда на регистратора си да стартира набелязването на окръзи. Приготви се за дълга нощ на броене.

Нощта се оказа къса. Един час по-късно ужасната истина лъсна.

Вотът за Йелад практически не съществуваше.

По-късно се досети. Някой беше бърникал в компютъра. Навсякъде из Дюзабъл, всеки път, когато гласоподавател натискаше бутона, гласът биваше записван за Уолш. Официалните данни му даваха малко по-малко от половин милион гласа.

Мъртвите на Дюзабъл спаха спокойно в гробовете си тази нощ.

Йелад беше загубил.

От този миг нататък щяха да го наричат с презрителното „Йелад Свлачището“.

 

 

Рашид не отиде на празненството по случай победата на Уолш и Кенна. Вместо това си уреди частна среща със солон Кенна в кабинета му. Време беше да определи цената си.

Мисълта се появи, докато гледаше как резултатите от изборите изплуват на екрана. Обзе го поразяващо чувство за неотложност. Трябваше да действа. Бързо.

Докато се устремяваше към набързо уредената среща с Кенна, гъстите облаци, обгръщали съзнанието му досега, започнаха да се изпаряват, а после се стопиха напълно.

Беше преминал последното изпитание.

Кенна беше облекчен, когато Рашид му каза от какво има нужда: бърз кораб, зареден с всичкото АМ2, което може да побере, готов за излитане в следващите шест часа. Кенна сметна това за дребна отплата. Беше решил, че Рашид ще посегне към касите с мордида. Не че не го заслужаваше. Всъщност искането му се стори толкова незначително, че дори покварената душа на Кенна изпита леко неудобство.

— Сигурен ли си — настоя той, — че не можем да ти дадем нещо повече?

— Може би — дойде отговорът. — Не съм сигурен. Но защо не се отпуснеш точно сега. Позабавлявай се. Ще те потърся.

Вечният император стисна ръката на един изключително доволен политик.