Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Return of the Emperor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2006

ISBN (няма)

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №133

Американска, първо издание

Превод Петър Василев

Редактор Боряна Даракчиева

Художествено оформление на корица „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 31

Стен искаше малко да си почине, да се поотпусне. Нуждаеше се от това. Мозъкът, тялото и нервите му бяха на предела на силите си, но се чувстваше някак длъжен да остане. Трябваше да седи на задния ред в съдебната зала, да слуша подробните и многословни заседания на трибунала, който приближаваше към своето заключение.

Това беше исторически момент. Как би могъл да го пропусне? Какво щеше да каже на внуците си?

— Да, бях там, но бях твърде зает да се напивам и да се опитвам да вкарам в леглото си на някоя жена, така че не мога да ви разкажа кой знае какво.

Килгър се изказа от висотата на логиката.

— Хич да не ти пука за внуци, които най-вероятно никога няма да имаш, следователно няма да ти се налага да ги отглеждаш. Почини си. Предстои ни още много кървава работа, като нищо ще газим до колене в кръв.

Махони го подкрепи. Каза на Стен, че не вярва трибуналът да пожелае да се занимава с проваления опит за убийство на Земята.

— И все пак, адмирале — допълни той. — Предпочитам да не си наблизо, когато започнат да призовават свидетели. Замини някъде. Позабавлявай се. Ще изпратя да те повикат, ако имам нужда от теб. Навярно ще е скоро. Не е чудно, че Тайният съвет планира отговор. С много усилия са успели да съберат флот. Най-лоялните, най-отдадените и всякакъв подобен дракх. Което ще рече — тези, които са изцапали най-много ръцете си по време на чистките. Когато пристигнат, ще трябва да ги посрещнем подобаващо. Ото обмисля нова поразяваща тактика. Навил си е на пръста теб да сложи на мостика. Нямало по-добро решение. — Махони се засмя. — Виждаш ли колко вълнуваща е кариерата на военните? Един ден си шпионин, на следващия отново си адмирал.

Стен запази за себе си чувствата, които изпитваше към военните от всякакъв вид, и се оттегли в стаята си, за да планира ваканцията, която му предстоеше. Дали да не отиде в някой туристически град и да обикаля в търсене на компания? Не, реши накрая. Не че страдаше по изгубената си любов — поне не мислеше така. Но все пак не му се струваше редно.

Големите градове? Не, и това не му харесваше. Беше се наслушал на вайканията на тълпите на Първичен свят и сега всеки голям град му напомняше за това.

Престани да униваш. Погледни фиша, каза си. Все нещо ще изскочи.

Така и направи.

Скално катерене — трудна работа.

Беше възможно да се изкачи навсякъде с помощта на помощни средства — въже за катерене, пистолети за клинове, самохвати. И съвсем естествено „истинските“ катерачи плюеха на това и се катереха без каквато и да е екипировка.

Стен реши, че в подобно преживяване има нещо самоубийствено. Не се чувстваше чак толкова депресиран. Но, от друга страна, в това имаше някаква привлекателна лудост.

Така че си избра място за катерене — вертикална скална игла дълбоко в пустошта на Нютон — и се екипира само с най-необходимото, за да се подсигури по пътя си нагоре. Купи палатка и провизии и изруга, когато се сети, че ще трябва да носи комуникационно устройство и миниуилигън. Но все пак си в списъка на най-издирваните, спомни си, момче.

Откри Алекс и му каза, че тръгва. Килгър беше прекалено зает с грижите по безопасността на трибунала. Едва успя да отдели време, за да му пожелае на добър час и да го тупне по рамото.

Стен отиде до наетата си гравикола — и се натъкна на изненада. Беше забравил, че думата „сам“ е забранена, поне докато сегашната извънредна ситуация не приключи и членовете на Тайния съвет отидат или в гроба, или в затворническите си килии. Очакваха го седемте му телохранители Бор и Синд. Екипировката им бе сходна с неговата. Зачуди се дали да не се опита да ги отпрати, но осъзна, че няма да му мине номерът. Ако те не се възпротивяха, щяха да го сторят Килгър или Махони. Не си струваше разправиите.

За сметка на това издаде строги заповеди.

Лагерът им трябваше да е далеч от неговия, поне на четвърт километър. Не желаеше компанията им — съжаляваше, че се налага да го казва толкова грубо — и определено нямаше да допусне да го последват на скалата.

— Не мисля, че убийците на Съвета — ако има такива, а аз не вярвам — ще тръгнат да се катерят по скалите, за да ме докопат.

Бор се съгласиха. Синд само кимна.

— Лесна заповед, адмирале — промърмори единият Бор. — Единственият записан случай, когато представител на моята раса се е катерил, е по времето, когато сме били преследвани от стрегани.

Така почивката на Стен започна не съвсем иди лично. Леката фалшива нота продължаваше да звучи. Иглата беше точно такава, каквато я беше видял на видеото — извисяваше се право нагоре на повече от хиляда метра, като пробиваше ниските облаци. Беше в края на малка алпийска ливада, която имаше собствено поточе с леденостудено езерце. Ливадата беше оградена от устремилите се към небето братя на иглата. Никой не живееше на ливадата, като се изключат няколко дървесни двуутробни, стадо диви биволи и малък нощен хищник, за чието присъствие подозираше, макар че така и не го видя.

Разпъна палатката си, а телохранителите му се съобразиха със заповедта и се установиха на лагер точно на четвърт километър, наполовина скрит зад храстите от другата страна на езерцето.

Стен сготви, хапна и си легна малко след здрачаване. Спа дълбоко и без сънища, а когато се събуди, вдигна катераческата си раница и се отправи към скалата.

За няколко часа потъна в ритъма на катеренето, в усещането за скалата под дланите си и в усилието да запази равновесие. Заби клин в една от пукнатините, отвърза се и бръкна в раницата, за да извади храна. Погледна нагоре. Не беше зле. Беше изкачил поне двеста и петдесет метра. Навярно можеше да открие подходящо за почивка място по-нагоре, след което да се опита по-късно да атакува и наистина да стигне до върха, преди ваканцията му да свърши. Вече беше набелязал шест възможни пътя, които можеше да използва.

После погледна надолу.

Осем лица бяха обърнати към него. Телохранителите му се бяха наредили в полукръг в основата на колоната и изпълняваха задълженията си. По дяволите. Катеренето не беше спорт, в който се предвиждат зрители.

Замисли се дали да не ги замери с клин или да им изкрещи нещо. Стига, Стен, каза си. Не се ли вдетиняваш малко? Но изведнъж откри, че е тръгнал да слиза обратно няколко часа по-рано от планираното, а спускането не беше така ангажиращо съзнанието, както изкачването преди това.

На следващия ден опита друг маршрут, този път го избра не само от любопитство, но и защото мислеше, че проклетите му верни телохранители няма да намерят място, откъдето да могат да го наблюдават.

Но те успяха да открият такова. Той се насили да не им обръща внимание и продължи да се катери. Концентрацията му, умението му да се отдаде изцяло… не беше нарушено. Все още се наслаждаваше на това, което правеше. Но… някъде дълбоко в него нещо все пак го глождеше.

През нощта, след като си приготви за вечеря лютичко къри и го изяде сам, откри, че не може да заспи. От другата страна на езерцето се виждаше лекото мъждукане на лагерния огън на Бор. Явно бяха намерили сухи дърва. Чуваше гласовете им, но не можеше да различи думите. Стори му се, че долавя и звънлив смях.

Наруга се. Прерови раницата си и откри бутилка. После обу ботушите си и заобиколи езерцето, като се отправи към лагера. Тупна с бутилката по едно дърво и пристъпи напред. Синд и Бор излязоха от мрака и отпуснаха оръжията си.

— Какво не е наред? — запита тя, докато очите й опипваха мрака.

— А… нищо. Просто не ми се спи. Реших, че… Стига да не се натрапвам…

Те го заведоха до лагерния огън и любезно отпиха от бутилката имперски синтезиран скоч, която Стен беше донесъл, след което си намериха извинение, за да извадят собствените си запаси. Стрегг. Вечният император веднъж беше казал, че стреггът е толкова по-силен от трикратно дестилираната скоросмъртница — каквото и да значеше това, — колкото скоросмъртницата от майчиното мляко.

Стен и телохранителите му си устроиха царски запой. Тишината на алпийската поляна от време на време беше нарушавана от възгласи „В името на замръзналия задник на баща ми“ и други наздравици на Бор. Кулминацията на нощта беше мигът, в който трима Бор хвърлиха Стен в езерцето.

Много младежка вечер, помисли си объркано Стен, когато се събуди на следващия ден. Главата го болеше твърде много, за да оцени сериозността на ситуацията. Все още беше в лагера на Бор. Беше се подпрял на прасеца на един от воините Бор, а друг от тях използваше корема му за възглавница. Стен осъзна, че е нападнат от смъртоносни въздушни молекули, които се блъскаха отвсякъде в тялото му.

Синд и един Бор се появиха в лагера — с леко поклащаща се походка.

— Събудете се, обесници — излая тя. — Ваш ред е да сте на пост. О, Господи! Как ме цепи само!

— Хайде, страдай по-тихо — изхленчи Стен. Напипа бутилката скоч, в която все още се бълникаше нещо, и рискува да отпие. Не. Не. Съдържанието на стомаха му се устреми към върха на далечната игла. Стен се изправи. Всичко го болеше. — Ще умра.

— Ами умирайте тихо, адмирале. — Забележката си беше напълно заслужена.

Съвсем в реда на нещата би било Стен да упражни правото си да заповядва и да изведе всички на петкилометров крос или нещо също толкова адмиралско и героично. Успя криво-ляво да съблече комбинезона си — майната му на благоприличието — и нагази в езерцето, докато студът му подсказа, че молекулите не го атакуват вече. После навлече комбинезона си и реши да хапне нещо.

През този ден катерене нямаше да има.

Но от този момент нататък почивката се превърна в нещо много по-различно от първоначалните планове на Стен.

Един от бойците Бор се заинтересува от катеренето. Стен му показа някои от номерата върху малка скала наблизо. Синд беше карала основен курс по катерене, макар и специализиран в изкачване на сгради.

И така продължиха нещата. Катерене през деня. На два пъти Стен просто се поразходи по хълмовете в околността. През нощта се събираха да похапнат заедно. Той премести палатката си в лагера на Бор.

Прекарваше доста време със Синд.

Беше му лесно да разговаря с нея. Хрумна му, че това е някакъв вид нарушение на дисциплината. Каква дисциплина? — запита се сам. Вече дори не беше адмирал — поне технически. А дори и да беше, искаше ли го наистина? Успя да накара Синд да спре да се обръща към него с чина му и дори да премахне повечето „сър“, с които обичаше да гарнира речта си.

Разказа й за адския фабричен свят, на който беше израснал. Спомена — съвсем бегло — и за семейството си. Разказа й за Алекс Килгър и за многото години, в които заедно бяха преживели доста приключения.

Спести военните истории.

Отначало Синд беше разочарована. Представяше й се възможност да се поучи от най-великия сред великите воини. Но откри, че той й разказва други истории — за странните същества, които беше срещал, някои хора, други не, някои приятелски настроени, други не чак толкова. Нямаше никаква кръв в тези истории.

Алпийската ливада се огласяше все по-често от звънлив смях.

Синд сподели колко странно е да израсъл във воинска секта, отдадена на идеята за свещена религиозна война, която не само беше разбита от войната, но чиито богове се бяха оказали измамници и дегенерати. Затова й се сторило естествено да се обърне към Бор.

— Макар че сега се чудя на моменти. Дали не минах от една вяра-убежище — тя използва таламейската дума — към друга?

Стен повдигна вежди. Вярно или не, това беше проницателно наблюдение за толкова млада жена като Синд.

Той й разказа за световете, които беше видял. Тропически, арктически, без атмосфера. За секвоите на Земята. За неговия собствен свят — Малък мост.

— Може би… Бих могъл да ти го покажа някой ден. Един ден.

Синд се усмихна.

— Може би и аз ще поискам да го видя. Един ден.

Не спаха заедно. Тя навярно щеше да дойде в палатката му, ако я беше поканил. Но той не го направи.

Странна почивка, помисли си Стен, когато времето, което си беше определил за ваканцията, изтече и те натовариха колата. Не каквато очакваше…

Но може би точно от каквато се нуждаеше.