Джудит Макнот
Преди да те срещна (8)

8

— Как е нашата пациентка днес? — попита доктор Уитиком, когато икономът го въведе в кабинета на графа. Въпреки бодрия си тон лекарят беше песимистично настроен по отношение на шансовете за възстановяване на младата жена.

Стивън Уестморланд седеше до камината, облегнал лакти на коленете си и отчаяно отпуснал глава.

— Няма никаква промяна — отвърна той и унило отвърна на погледа на лекаря. — Все още е неподвижна. Прислужниците продължават да й говорят, както наредихте. Дори аз самият се опитах да й говоря преди няколко минути, но тя не реагира. Изминаха три денонощия — рече графът, а в гласа му се прокрадна нетърпение. — Не можете ли да направите нещо?

Доктор Уитиком отмести поглед встрани. Стивън имаше нужда от почивка, но лекарят добре знаеше, че няма да успее да убеди младия граф в това.

— Тя е в Божиите ръце, не в моите — отвърна. — Но въпреки това ще отида да я прегледам.

— Голяма полза! — гневно избухна негово превъзходителство, но докторът не обърна внимание на този изблик. Заизкачва се по витото стълбище и когато се озова на площадката, сви вляво.

След известно време Хю Уитиком се върна в кабинета и завари младия мъж така, както го беше оставил.

— Очевидно от посещението ми все пак имаше някаква полза — сухо подхвърли лекарят, а лицето му изглеждаше прояснено. — А може би младата дама харесва моя глас повече от гласовете на прислужниците.

Стивън рязко вдигна глава, очите му се впиха в лицето на Уитиком.

— Дошла е в съзнание?

— В момента си почива — побърза да го уведоми лекарят, — но успя да се съвземе и дори размени няколко думи с мен. Вчера бих се заклел, че шансовете й да оцелее са равни на нула, но тя е млада и организмът й е силен, така че има надежда. — Очите му се спряха върху измъченото лице на графа. — Изглеждате като самия дявол, милорд. Мислех да ви предложа двамата с вас да се качим до стаята й след обяда, ако допуснем, че ме поканите да остана за обяд, разбира се — подхвърли лукаво той от позициите си на дългогодишен семеен приятел, — но видът ви може така да я уплаши, че тя отново да загуби съзнание. Трябва да поспите малко и да се избръснете преди това.

— Нямам нужда от сън — отвърна Стивън и се изправи.

Облекчението, което беше изпитал при добрата новина, го беше изпълнило с енергия. Приближи се до сребърната табла с напитките, взе една кристална гарафа и наля бренди в две чаши. — Но срещу бръсненето не възразявам. — Вдигна своята чаша и рече: — Пия за вашите умения и за заслугата ви за нейното възстановяване!

— Заслугата не е моя — поправи го лекарят. — Това, което се случи, с истинско чудо.

— Тогава да пием за чудодейното изцеление — предложи Стивън и поднесе чашата към устните си, но отново се спря. Доктор Уитиком продължаваше да се колебае.

— Не съм казал, че пациентката ми е излекувана, Стивън. Само споменах, че е дошла в съзнание и че е в състояние да разговаря.

Графът долови нещо особено в тона на събеседника си и сините му очи пронизаха Хю Уитиком. Лекарят въздъхна и неохотно рече:

— Надявах се да проведем този разговор, след като си починете, но… Истината е, че дори и да се оправи физически — а все още не мога да заявя със стопроцентова сигурност, че това ще стане — има още един проблем.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Тя е загубила паметта си, Стивън.

— Какво?

— Пациентката ми не си спомня нищо от предишния си живот — нито коя е, нито защо е пристигнала в Англия. Не може да ми каже дори името си.