Джудит Макнот
Преди да те срещна (13)

13

Три дни по-късно, докато Стивън диктуваше някакво писмо на личния си секретар, в кабинета му влезе доктор Уитиком. Не изглеждаше доволен.

— Бих искал да поговорим насаме, ако сте в състояние да ми отделите няколко минути — рече докторът и махна с ръка на лакея, който стоеше на прага и напразно се опитваше да съобщи за появата му.

Стивън предчувстваше онова, което лекарят се канеше да му каже, и с нежелание отпрати секретаря си, бутна настрана получената сутринта поща и се облегна назад.

— Ясно си спомням, че ви предупредих да спестявате всякакви неприятни изживявания на госпожица Ланкастър — започна Хю Уитиком. — Специалистът по проблемите на загубата на паметта, с когото се посъветвах във връзка е нашата пациентка, изрично го подчерта, а аз го обясних на вас. Спомняте ли си за нашия разговор по този въпрос?

— Да — отвърна Стивън.

— В такъв случай бихте ли ми обяснили защо три дни не сте я посетили? Споменах пред вас колко е важно да се отвлича вниманието й от всички неприятни мисли.

— Да, споменахте ми и аз се постарах да й подсигуря всичко, което би могло да достави удоволствие на една жена — от книги до гергефи и конци за бродиране.

— Но има едно специално нещо, което доставя удоволствие на всяка жена и което госпожица Ланкастър е в правото си да очаква от вас.

— И какво е то? — попита Стивън, макар добре да знаеше отговора.

— Не сте й дали възможност да се срещне дори за минута със своя годеник!

— Аз не съм й годеник!

— Не сте, но затова пък сте пряко отговорен за факта, че сега тя няма годеник. Изненадан съм, че сте забравили за това.

— Ще се престоря, че не съм забелязал обидата, имайки предвид, че разговарям с по-възрастен мъж, при това — дългогодишен семеен приятел — рече Стивън с леденостуден тон.

Доктор Уитиком си даде сметка, че не е избрал подходящата тактика, както и че си е позволил да отиде твърде далеч. Беше забравил, че безкомпромисният благородник, седнал зад бюрото, отдавна не е малкото момче, което една нощ тайно се беше промъкнало в конюшните, за да поязди един нов жребец и после храбро беше сдържало сълзите си, докато Хю наместваше счупената му ръка и му четеше лекция върху безумието да се предизвиква съдбата.

— Прав сте — отстъпчиво отвърна лекарят. — Може ли да седна?

Събеседникът му прие извинението с кратко кимване.

— Разбира се.

— Ние, възрастните мъже сме склонни лесно да губим контрол — подхвърли с усмивка Хю и със задоволство забеляза, че Стивън също се усмихва. Опитвайки се да печели време, лекарят посегна към кутията с пури, сложена върху масичката до него. — От време на време силно ми се приисква да запаля някоя първокласна пура. Може ли?

— Разбира се.

Докато палеше пурата, Хю Уитиком търсеше най-добрия начин да убеди Стивън в необходимостта да се отнася възможно най-сериозно към положението на госпожица Ланкастър.

— Когато преди малко се качих на горния етаж, заварих пациентката си да се мята в леглото и да бълнува — започна той.

Стивън разтревожено отмести стола си и понечи да стане, но старият лекар вдигна успокояващо ръка и добави:

— Тя спеше, Стивън. И сънуваше. Но имаше лека треска — нарочно преувеличи докторът, за да се приближи още повече до целта. — Освен това ме уведомиха, че младата дама не се храни добре и че е много самотна, както и че копнее да намери отговор на множеството въпроси, които я вълнуват. Разговаря с всички — с прислужниците, с лакея, с всеки, който би могъл да й даде някаква информация за тази къща, за нея самата и за вас, нейния годеник.

— Аз не съм й годеник — упорито настоя Стивън. — Аз съм човекът, отговорен за смъртта на годеника й! Първо го убивам, после заемам мястото му. Цялата ситуация е гротескна!

— Не сте го убили — отвърна Хю, поразен от патологичното чувство за вина у Стивън. — Мъжът беше пиян и сам попадна под колелата на каретата. Беше нещастен случай Подобни неща не са рядкост.

— Нямаше да го възприемате толкова спокойно, ако вие бяхте на мое място — отвърна разпалено графът. — Не бяхте вие този, който го измъкна изпод копитата на конете. Вратът му беше счупен, очите — изцъклени, а нещастникът се опитваше да си поеме дъх и да говори. Господи! Беше толкова млад! Опитваше се да ми каже, че му предстои да се жени. Ако бяхте свидетел на тази ужасна сцена, нямаше с лека ръка да ме извините заради това, че съм го прегазил, а после съм се опитал да му отнема годеницата!

Хю търпеливо изчакваше Стивън да приключи с дълга та си тирада, за да подчертае, че Бърлтън всъщност е бил пияница и комарджия и че ако беше останал жив, госпожица Ланкастър едва ли би се сдобила с идеалния съпруг в негово лице. Последните думи на графа обаче му помогнаха да разбере защо Стивън странеше от младата дама.

Хю се облегна назад, стиснал пурата между зъбите си и развеселено се вгледа в младия граф.

— Значи така ви въздейства нашата пациентка, а?

— Точно така! — изстреля гневно младият мъж.

— Сега вече си обяснявам защо я отбягвате. — Хю присви очи срещу дима от пурата си, замисли се за момент, после продължи: — Всъщност нищо чудно, че я намирате неустоима. Аз самият смятам, че е невероятно приятна и привлекателна.

— Отлично! — саркастично рече графът. — Тогава й кажете, че точно вие сте Бърлтън, и после се оженете за нея, така всичко ще си дойде на мястото.

Хю внимателно отмести погледа си от лицето на Стивън, за да не се издаде, че е наясно с чувствата, които вълнуват графа. Старият доктор извади пурата от устата си и престори на погълнат от нея.

— Тази мисъл с извънредно интересна — отбеляза той. Дори бих казал, че разкрива доста неща.

— Какво имате предвид?

— Говоря за изявлението ви, че ако някой се ожени за госпожица Ланкастър, всичко ще си дойде на мястото. Чувствате се виновен за смъртта на Бърлтън и за загубата на паметта й, а освен това тя физически ви привлича. Независимо от това — или може би именно поради това — сте категорично против да направите нещо толкова просто и необходимо от терапевтична гледна точка, а именно — да се преструвате на неин годеник. Прав ли съм?

— Да приемем, че да.

Хю доволно се засмя:

— Така значи. Ето целият пъзел, идеално сглобен. — Лекарят продължи, без да дочака негово високоблагородие ядосано да поиска обяснение: — Госпожица Ланкастър е останала без годеник по нещастно стечение на обстоятелствата, заради произшествието, за което отговорност отчасти носите и вие. Ако се престорите, че именно вие сте нейният бъдещ съпруг и ако тя съвсем естествено се привърже силно към вас, би могла да очаква — дори ще има право да очаква — в определен момент лъжата да се превърне в действителност. Като имам предвид отношението ви към нежния пол, което е накарало майка ви да престане ла се надява, че изобщо някога ще ви види женен, госпожица Ланкастър няма никакви шансове да ви заведе до олтара. Но, от друга страна, за вас не е толкова лесно да я пренебрегнете така, както досега сте пренебрегвали всички други жени в живота си. Намирате я за привлекателна, желаете я физически и се страхувате, че при едно по-дълго познанство може да започнете да я смятате за неустоима. Иначе нямаше да се криете така в дома си, нито пък щяхте да я отбягвате, при положение че ви е ясно колко голяма нужда има тя от присъствието и вниманието ви. Ако не се страхувахте, щяхте да сте до нея. Толкова е просто! Но вие всъщност има от какво да се страхувате, нали. Стивън? За пръв път е налице реалната опасност да се простите с безгрижния си ергенски живот.

— Свършихте ли? — невъзмутимо запита Стивън.

— Да. Какво мислите за моя поглед върху ситуацията?

— Мисля, че това е най-впечатляващата комбинация от невероятни възможности и изкривена логика, която съм срещал през живота си.

— Ако е така, милорд, защо отказвате да й дадете успокояващото въздействие на вашето присъствие? — хитро се подсмихна доктор Уитиком.

— Не мога да ви отговоря в момента. За разлика от вас аз не съм престанал да анализирам всички свои притеснения.

— Тогава нека ви помогна, като ви посоча един допълнителен мотив за преодоляване на всяко ваше опасение, реално или въображаемо — твърдо рече Хю. — Чел съм много статии по проблемите, свързани със загубата на паметта и съм се консултирал с всички свои колеги, които имат някакъв опит с подобни случаи. Оказва се, че загуба на паметта може да настъпи не само вследствие травма на черепа, но и в резултат на силна тревога. Най-лошо е обаче, когато и двете причини са налице. Госпожица Ланкастър отчаяно се опитва да си спомни нещо от предишния си живот и когато не успее, това ще я направи още по-нервна, депресирана и дори — истерична. Колкото повече нараства нейната решителност на всяка цена да си върне памети толкова по-малки стават шансовете й да го стори. — Лекарят със задоволство забеляза загрижеността на младия мъж — И обратно, ако се създадат условия тя да се чувства щастлива и защитена, вероятността паметта й да се върне, и то по-бързо, нараства. Ако приемем, че изобщо има изгледи това да се случи.

— Какво имате предвид с това „ако“?

— Точно това, което казах. Има случаи на необратима загуба на паметта. При един от тях бедният дявол е трябвало наново да се учи да говори, да чете и да се храни сам.

— Господи!

Доктор Уитиком убедително кимна и продължи:

— Ако все още продължавате да изпитвате съмнения относно съветите, които ви давам, обмислете и това, милорд: младата дама е наясно с факта, че не е прекарвала достатъчно време с годеника си, за да се опознаят — аз лично й казах това. Съобщих й също, че никога преди не е била в тази къща и в тази страна. Знаейки, че е сред непознати хора и на непознато място, притесненията й, че не познава никого и нищо, изчезват. Това обаче няма да важи в случая, когато нейните близки пристигнат от Америка. Ако дотогава паметта й не се е възвърнала и тя не ги познае, положението й рязко ще се влоши — както физически, така и психически Е, какво сте готов да направите, за да я спасите от подобна нерадостна съдба?

— Всичко — твърдо заяви Стивън.

— Знаех, че ще реагирате така, щом разберете какво е истинското състояние на нещата. Между другото, казах на госпожица Ланкастър, че не е необходимо повече да остава на легло. — Хю Уитиком извади часовника от джоба на жилетката си и се изправи. — Трябва да вървя. Получих бележка от прекрасната ви майка, с която ме уведомява, че ще пристигне в Лондон за Сезона, придружена от брат ви и снаха ви. С нетърпение очаквам да я видя.

— Аз също — разсеяно отвърна Стивън.

Лекарят вече беше излязъл, когато младият граф внезапно осъзна, че Уитиком има намерение да въвлече цялото му семейство в решаването на проблема на госпожица Ланкастър. Той нервно запрати писмата в чекмеджето на бюрото си. След седмица, когато близките му пристигнеха, към дома му щяха да завалят стотици покани за балове и всякакви други светски развлечения.

Заключи чекмеджето и уморено се облегна назад. Ако отхвърлеше поканите, което много му се искаше да направи, това нямаше да разреши проблема. Приятелите и познатите му щяха да започнат да го посещават с намерението да разберат защо всъщност е дошъл в Лондон по време на Сезона, след като е имал намерение да се прави на отшелник.

Разбра, че единственият изход е да отведе госпожица Ланкастър в някое от провинциалните си имения. В най-отдалеченото. Това обаче означаваше, че ще трябва да поднесе извиненията си на снаха си и майка си, по чието настояване беше дошъл в Лондон. Двете много мило го бяха помолили за това, тъй като не бяха го виждали от две години и той наистина им липсваше. Най-важната причина, която не бяха изтъкнали обаче, беше намерението им да му намерят съпруга, за предпочитане — Моника Фицуеъринг, чиято компания напоследък им беше станала изключително приятна.

В мига, в който Уитни и майка му научеха защо всъщност му се налага да се оттегли от Лондон, щяха да му простят, че проваля плановете им. Но и щяха да останат разочаровани.