Джудит Макнот
Преди да те срещна (6)

6

Шеридан гореше от нетърпение да види единствената си жива роднина, но когато се озова в малката задушна къща на леля си Корнелия, се почувства някак не на място.

Непрекъснато беше на тръни да не счупи някоя от крехките порцеланови фигурки или да не изцапа дантелените покривчици, които буквално бяха навсякъде. Въпреки че много внимаваше да не направи някоя пакост, чувството, че леля й не я харесва особено, не я напускаше. Подозрението й се затвърди, когато подслуша разговора между леля Корнелия и баща й два дни след тяхното пристигане в Ричмънд. Момиченцето седеше кротко до един прозорец и гледаше навън към оживената улица, когато до слуха му достигнаха приглушени гласове откъм съседната стая.

Когато чу да споменават нейното име, тя тихо приближи до вратата и се заслуша. След минута установи, че подозренията й са правилни. Леля Корнелия, която учеше момичетата от пансиона за благородни девици на правилата на доброто държание, съвсем не беше във възторг от Шеридан Бромлейт и четеше морал на Патрик заради пропуските във възпитанието на дъщеря му.

— Трябва да те бичуват заради начина, по който си отгледал това дете — кънтеше гневният глас на Корнелия. Бащата на Шери не търпеше подобен тон от никого, но сега неизвестно защо кротко мълчеше. — Тя не може да чете, не знае да пише, а когато я попитах дали знае наизуст молитвите си, ми отвърна, че не е свикнала дълго да стои на колене. После ме информира — цитирам — че „най-вероятно на Господ Бог му е писнало да слуша безкрайните молитви, четени от Библията, така както му е писнало да се занимава и с блудниците, отклоняващи свестните мъже от правия път“.

— Виж, Корнелия… — започна бащата, едва потискайки смеха си, което не остана незабелязано от Корнелия Фарадей.

— Да не си се опитал да ме умилостивиш с твоя фалшив чар, негодник такъв! — извика тя, изпадайки в състояние, за което Раф беше измислил определението „сатанинска ярост“. — Ти подлъга сестра ми да се омъжи за теб с празните си приказки за нов живот в Америка и я накара да прекоси половината свят! Няма да си простя, че тогава не се опитах да я спра. Нещо по-лошо — самата аз дойдох тук! Но този път няма просто да седя и да те слушам и след като си превърнал единствената дъщеря на бедната ми сестра в някакво… някакво недоразумение! Това момиче, което наближава възрастта за женене, изобщо не се държи като жена. Дори не изглежда като жена. Много се съмнявам, че изобщо има някаква представа от какъв пол с всъщност! През живота си не е носила друго освен панталони и ботуши за езда, лицето и е почерняло като на дивак, да не говорим, че ругае като езичница! Маниерите й са просто за окайване, позволява си прекалено много, отговаря. Косата й не е сресвана от месеци! Заяви ми съвсем открито, без капчица свян, че точно сега нямала намерение да се омъжва, но че харесва някой си Рафаел Бенавенте, когото един ден щяла да попита дали иска да й стане съпруг. Тази млада дама — използвам термина, макар изобщо да не е подходящ в случая с Шеридан — наистина смята да направи предложение за женитба на своя избраник, който не е нищо друго освен един испански нехранимайко. О, да! Пръскайки се от гордост, тя ми заяви, че любимият й Рафаел знаел всичко, което било важно в този живот — включително как се лъже на карти! Готова съм да чуя какво ще кажеш в своя защита! — завърши предизвикателно леля Корнелия.

Шери притаи дъх. Очакваше баща й да я защити пред тази омразна жена с кисела физиономия, която я беше засипала с въпроси още в деня на пристигането им и беше измамила доверието й, използвайки искрените й отговори срещу самата нея.

— Шери не ругае! — отвърна баща й някак неуверено, но на момичето му се стори, че в тона му се прокрадва гняв.

— О, напротив! — отвърна леля й. — Тази сутрин удари лакътя си и изруга на два езика! Чух я със собствените си уши!

— Така ли? — изненадано я погледна Патрик. — И как разбра какво точно е казала?

— Знам достатъчно латински, за да успея да си преведа значението на израза „Dios mio!“ в някоя ругатня!

— Това означава Мили Боже — уведоми я той виновно и неуверено добави: — Очевидно е произнасяла някоя от онези молитви, за които ти толкова се ядосваш, че не знае!

Шери се наведе още повече и погледна през ключалката. Баща й беше зачервен — дали от срам или от гняв? Юмруците му бяха заплашително свити, но леля й Корнелия стоеше пред него хладна и невъзмутима като каменна статуя.

— Тези твои думи само потвърждават колко малко знаеш ти както за молитвите, така и за собствената си дъщеря. Потръпвам от ужас, като си представя с какви хора ся й позволявал да се среща и да общува, макар дори само фактът, че е била свидетел на комарджийски сцени, да е достатъчен, за да схване човек истинското състояние на нещата. Ами това, че онзи млад негодник Рафаел я е виждал неприлично облечена? Бог знае какви дяволски мисли са минавали през главата му, както и през главата на всички останали мъже, които са я виждали в подобен вид. Да не говорим пък за другия й любим приятел — онзи индианец, който спи с кучетата! Някакъв дивак, който…

Шери забеляза как баща й стисна зъби от гняв точно преди леля й да спомене за Спящото куче. Уплаши се, че той ще нанесе удар право в окото на леля Корнелия заради ужасните неща, които тази злобна стара мома разправяше. Но вместо това баща й каза:

— Откъде тези нечисти помисли, Корнелия? Станала си типична стара мома, от онези, които се правят на светици и наляво и надясно разправят, че мъжете са негодници, чиято единствена цел е да прелъстят всяка жена, докато истината е, че си бясна, загдето никой мъж не ти е обърнал внимание! Нещо повече — Шери може и да е почти на четиринайсет години, но е също толкова невзрачна и плоскогърда, колкото си и ти! Всъщност, Нели, момичето ми — завърши той, — съзирам в бедната Шери признаци, че ще се превърне в твое копие. А ако трябва да бъдем честни, дори и мъртвопиян мъж не би тръгнал да се занася по теб, така че изобщо не се тревожа за безопасността на дъщеря ми.

За най-голямо разочарование на Шеридан леля й не изглеждаше засегната от обидите, отправени й от Патрик. Корнелия вирна упорито брадичка, погледна зет си право в очите и ледено процеди:

— На времето изобщо не беше нужно да се напиваш, за да ме погледнеш. Или греша, Патрик?

Шери нямаше ни най-малка представа какво иска да каже леля й. В началото баща й очевидно също не я разбра, после изражението му внезапно стана гневно, а миг след това — изненадващо спокойно.

— Много добре, Корнелия — тихо рече той. — Говориш както подобава на по-голямата дъщеря на ескуайър Фарадей. Почти бях забравил каква беше едно време, но ти не си, нали? — Патрик огледа тясната бедна стаичка, поклати глава и мрачно се усмихна: — Нищо, че живееш в къща, която едва ли е по-голяма от някой килер в имението на баща ти. Нищо, че си изкарваш хляба, като преподаваш етикет на чуждите деца. Ти си оставаш все същата надменна и горда дъщеря на стария Фарадей.

— В такъв случай може би ще си спомниш и още нещо — отвърна жената с по-спокоен тон. — Майката на Шеридан беше единствената ми сестра. Да ти кажа честно, Патрик, ако сестра ми беше жива да види тази… това посмешище… в което си превърнал Шеридан, тя щеше да изпадне в паника. Не — поправи се Корнелия, — щеше да умре от срам.

Шеридан замръзна от ужас. Майка й щяла да се срамува от нея? Не беше възможно! Та тя толкова я обичаше! Представи си как майка й сервира вечерята, чистата й колосана престилка, косата й, прибрана в стегнат кок ниско на тила… Майка й, докато сресва дългата й гъста коса… Майка й, наведена над иглата, докато шиеше „специална рокля“ за любимата си дъщеричка от парчетата дантела и плат, попаднали случайно в ръцете й…

Шеридан разпери ръце и се огледа критично. Носеше прашни и ожулени ботуши за езда, защото не искаше да си губи времето да завързва връзките на обувки. Кожените й панталони бяха целите на петна, да не говорим колко изтънели бяха на някои места. Коланът, изработен специално за нея от Спящото куче, изпълняваше двойна функция едновременно придържаше панталона й и държеше жакета й затворен. Срамота!…

Тя неохотно се обърна към малкото огледало до умивалника на леля й и пристъпи по-близо, за да огледа хубаво лицето и косата си. Отражението й я накара да се отдръпне отвратена. Вдигна ръце и се опита да прокара пръсти през сплъстената си коса, но не успя. Притисна с длани стърчащите на всички страни кичури и отново се приближи към огледалото. Бавно отдръпна ръце и косата й моментално щръкна встрани. Изобщо не приличаше на майка си. Не приличаше на нито една от жените, които някога беше виждала — факт, който не беше осъзнала до този момент.

Леля й Корнелия беше казала, че Шери се е превърнала в посмешище. Сега, като се замислеше, хората наистина реагираха малко странно, когато я видеха — особено мъжете. Те се втренчваха някак особено в нея. Похотливо ли? Баща й очевидно не беше забелязал, че през последната година гърдите на Шеридан бяха пораснали — чак я беше срам.

Леля й Корнелия беше споменала, че изглеждала като развратница. Развратница? Шеридан свъси вежди. Опита се да си спомни кога и в каква връзка беше чула да се използва тази дума. Развратница… Тази дума май имаше нещо общо с блудница… с уличница. „Развратна уличница“! Това беше! Но нима Шеридан беше такава?

В следващата минута леля й каза нещо, което я накара да замръзне на мястото си. Корнелия предлагаше на зет си да остави момичето при нея. Тя щеше да осигури на Шери спокоен дом и подходящо възпитание. Шеридан бързо отвори вратата и изкрещя:

— Не, татко, недей! Не ме оставяй тук, моля те! Ще почна да нося дамски обувки и ще се постарая да се справя с моята развратна коса, и каквото кажеш, само не ме оставяй тук!

— Моля те, скъпа! — беше всичко, което успя да каже той и тя почувства, че е загубила битката.

— Искам да съм с теб, и с Раф, и със Спящото куче! Вие сте моето семейство, нищо, че тя не мисли така!

Продължи да го повтаря чак до другата сутрин, когато баща й се приготви за път.

— Ще се върна, преди да си се усетила — твърдо рече той. — Раф има няколко добри идеи. Ще спечелим цял куп пари и след година или най-много след две ще се върнем за теб. Дотогава ще си пораснала. Ще отидем в Шеруин Глен и ще си построим огромна къща точно както съм ти обещал, скъпа. Ще видиш!

— Не искам огромна къща — проплака момичето и погледна през прозореца към улицата, където беше Раф — тъжен и красив, а до него стоеше Спящото куче с непроницаемо изражение. — Просто искам да съм с теб, с Раф и със Спящото куче!

— Ще се върна да те взема, преди да си усетила, че ме няма — повтори баща й, без да обръща внимание на сълзите й и й се усмихна с онази своя усмивка, която всички дами намираха за неустоима, после добави: — Помисли си само колко изненадан ще бъде Раф, когато се превърнеш в изискана млада дама, която е облечена в рокля и прави нещата, на които леля ти смята да те научи.

Преди Шеридан да успее да протестира, баща й смъкна ръцете й от врата си, сложи си шапката, направи стъпка назад и се обърна към Корнелия:

— Ще ти изпращам пари, за да ти помагам.

Тя само кимна надменно, но Патрик не се засегна.

— Кой знае — подхвърли той, — може дори да те вземем с нас, когато тръгнем обратно към Англия. Би ти харесало, нали, Нели — да живееш току под носа на ескуайър Фарадей, и то в къща, по-голяма от неговата, където ще те посещават безброй обожатели? Спомням си, че докато живееше при баща си, салонът беше препълнен с кандидати. Е, вярно, че никой от тях не беше достатъчно добър за теб, но кой знае, сега може и да се появят подходящите.

Шеридан едва се сдържаше да не заридае. Баща й леко я притисна към гърдите си и тя прошепна в ухото му:

— Пиши ми.

— Ще ти пиша — обеща той.

Когато баща й излезе, Шери се обърна към жената, която беше разрушила щастието й и сега беше единствената й останала близка. Лицето на леля й беше безизразно. Сивите очи на момичето се наляха със сълзи, когато заяви:

— Аз… Иска ми се никога да не бяхме идвали тук! Иска ми се изобщо да не те бях виждала. Мразя те!

Вместо да я зашлеви през лицето, леля Корнелия я погледна право в очите и бавно изрече:

— Сигурна съм, че си откровена, Шеридан. И смея да твърдя, че преди всичко това да с приключило, ти ще ме намразиш още повече. Аз обаче изобщо не те мразя. Е, ще пием ли чай, преди да се заемем с обучението ти?

— Мразя да пия чай — уведоми я Шеридан, вирна упорито брадичка и с леден поглед прониза леля си. В този миг страшно много приличаше на Корнелия Фарадей, макар само леля й да си даваше сметка за това.

— Не се опитвай да ме уплашиш с това свое изражение, дете. Овладяла съм точно този поглед далеч преди ти да се родиш, така че съм бронирана срещу него. В Англия той би ти служил добре — там все пак щеше да си внучката на известния ескуайър Фарадей. За жалост сме в Америка, а и връзките ни с всемогъщия ескуайър така или иначе са прекъснати. Тук в най-добрия случай сме в класата на обеднялата интелигенция. Аз преподавам етикет на момичета, към чиито родители навремето щях да изпитвам единствено презрение, и съм щастлива, че изобщо имам работа. Благодаря на Създателя, че съм в състояние да поддържам тази удобна къща и да не поглеждам назад към миналото. Една Фарадей никога не се оплаква, запомни това. Не съжалявам за избора, който направих. Ако не друго, поне вече не съм играчка в ръцете на никого. Отдавна съм забравила какво е да се събудиш с мисълта за поредния слух, който витае около името ти. Живея спокойно и почтено.

Тя отстъпи назад и развеселено измери с поглед племенницата си.

— Скъпа моя, ако желаеш този израз на ледено високомерие, изписан в момента на лицето ти, да бъде максимално красноречив, ти препоръчвам мъничко, ама съвсем мъничко да сведеш очи към върха на носа си и след това да ме пронижеш с поглед. Да, точно така! Аз лично така бих го направила.

Ако Шеридан не беше толкова наранена, със сигурност щеше да се засмее. Всъщност след време тя отново започна да се смее, а освен това научи латински и правилата за добро държание, задължителни за една млада дама. Леля й беше неуморна учителка, твърдо решена да предаде на Шеридан всичко, което самата тя знаеше. Скоро момичето откри, че зад студенината и сдържаността на леля й се крие дълбока загриженост и дори привързаност към дивата племенница. Шеридан беше добра ученичка. Тя установи, че ученето й помага да преодолее досадата от еднообразния начин на живот, нямащ нищо общо с язденето на коне, свиренето на китара или волен смях под открито небе. Дори едва доловимата размяна на погледи с представител на противния пол се тълкуваше като проява на леко поведение и съответно беше забранено, а воденето на разговор с непознат се окачествяваше едва ли не като престъпление. Пееше се само в църквата и ако някой държеше на доброто си име, никога и по никакъв повод не би приел заплащане срещу това. Шеридан трябваше да се научи как да налива чай, като накланя чайника под точно определен ъгъл, да поставя вилицата и ножа на определеното място — неща, за които леля й казваше:

— Да знаеш как да се държиш е най-ценното качество, а в твоя случай — единственото!

Шеридан разбра какво имаше предвид тя, когато стана на седемнайсет години. Облечена в скромна кафява рокля, с коса, стегната в кок ниско на тила, госпожица Шеридан Бромлейт беше представена на госпожа Адли Рейбърн, директорката на училището, в което работеше леля й. Госпожа Рейбърн пристигна в малката къщичка по покана на Корнелия. За няколко секунди директорката изпитателно се взря в лицето и косата на Шеридан. Когато подобно нещо се случваше преди години, Шеридан Бромлейт или щеше да забие очи във върха на ботушите си, или щеше да смъкне шапката си ниско надолу, за да скрие лицето си, или просто щеше да попита какво толкова има за зяпане.

Но това беше една нова Шеридан — млада жена, напълно наясно с факта, че е финансово бреме за леля си. Беше твърдо решена да започне сама да изкарва хляба си, и то не само заради леля си, но и заради самата себе си. В големия град се ширеха бедността и порокът. Тя вече беше част от този град и по всичко личеше, че щеше да остане в него завинаги. В началото баща й често й пишеше, но преди две години писмата внезапно престанаха да пристигат. Шери беше сигурна, че той не я е забравил, а мисълта, че баща й може би е мъртъв, беше непоносима. Тя нямаше друг избор, освен да намери начин да се грижи за себе си и да си дава сили, като непрекъснато си повтаряше, че това е само докато баща й и Раф дойдат да я вземат. Повтаряше си същото и в момента, в който госпожа Рейбърн отбелязваше:

— Чух много похвали по ваш адрес от леля ви, госпожице Бромлейт.

И Шеридан Бромлейт, която навремето просто би сложила ръце на кръста и би отвърнала, че не се сеща какви могат да са тези добри неща, сега протегна ръка към директорката и любезно рече:

— И аз за вас, госпожо Рейбърн.

Шеридан стоеше в каютата на „Утринна звезда“ и внезапно я осени мисълта, че в момента е изправена пред опасността да скъса завинаги с досегашния си начин на живот. Може би вече никога нямаше да види леля Корнелия, малките момиченца от училището и другите учителки, които всяка неделя идваха в дома на леля й на чаша следобеден чай и сладки приказки… Нито Раф… Нито баща си…

Устата й пресъхна, а по страните й потекоха сълзи при мисълта за баща й. Когато той най-сетне се появеше, нетърпелив да види дъщеря си и да й обясни причината за дългото си мълчание, тя просто нямаше да е там… Никога нямаше да разбере какво се е случило с него.

Затвори очи и си представи баща си, Раф и Спящото куче, очакващи я в малкия салон на леля Корнелия. Сама беше навлякла това на главата, настоявайки да придружи Чариз при пътуването. Парите не бяха единствения й мотив. Откакто беше започнала да чете онези романи, мечтата й да види Англия, да изживее приключение, ставаше все по-силна и по-силна.

Е, приключението беше налице! Беше стигнала до една непозната, враждебна страна и се беше оказала беззащитна, хваната в капан, а благоразумието и куражът, с които така се гордееше, я бяха напуснали. Предстоеше й да се срещне с един благородник, който според думите на Мег нямаше да се церемони с нея, щом му поднесеше неприятната вест за изчезването на годеницата му.

Страхът я завладя. Тялото й неконтролируемо се затресе. Чувстваше се слаба, беше на ръба на истерията и й се виеше свят. Пръстите й конвулсивно стиснаха облегалката на близкия стол. Шеридан отвори очи, пое дълбоко дъх, приглади опънатата си назад коса, взе наметалото си и окуражително се усмихна на обезумялата от ужас прислужничка.

— Време е да се срещна с онзи звяр — барона, и да се изправя лице в лице със съдбата си — опита се да се пошегува тя. — Стой тук. Мег. Ако не се върна за теб веднага, изчакай един-два часа, после се измъкни възможно най-незабелязано. Или по-добре остани на борда. Може никой да не те открие, а утре параходът се връща обратно. В случай, че баронът даде воля на яростта си, по-добре само едната от нас да бъде арестувана и хвърлена в затвора.