Джудит Макнот
Преди да те срещна (46)

46

— Какво мислиш за онази вечер в операта? — попита нехайно тя, докато прислужникът прибираше празните чинии от закуската им.

— Представлението беше наистина впечатляващо — точно както ми обеща — отвърна сериозно Клейтън. — Тенорът, който…

— Ти съвсем не гледаше представлението! — прекъсна го нетърпеливо тя.

— Права си — усмихна се херцогът. — През цялото време гледах как ти ме наблюдаваше.

— Клейтън, бъди сериозен. Важно е. — Той вдигна иронично вежди. — Искам да направя така, че Стивън да се срещне с Шеридан Бромлейт. Вчера обсъдихме проблема с Виктория и тя също е на мнение, че двамата трябва да проведат поне един разговор.

Уитни беше готова да срещне отпор от страна на съпруга си, но Клейтън я изненада, когато отвърна:

— Всъщност подобни мисли минаха и през моята глава, така че обсъдих въпроса със Стивън, когато снощи се срещнахме в клуба.

— Защо не ми кача! Какво му каза? А той какво ти отговори?

— Казах, че искам да разговарям с него за Шеридан Бромлейт — отвърна Клейтън. — Обясних му, че според мен тя ходи на опера специално заради него.

— И какво стана?

— Нищо. Стивън просто стана и напусна клуба.

— Това ли е всичко? Нима нищо не каза?

— Напротив, заяви, че единствено от уважение към майка ни ще се въздържи да ме удари, но че ако още веднъж спомена името на онази жена пред него, не мога да разчитам на подобно търпение от негова страна.

— Казал е това?

— Е, не точно с тези думи — мрачно се усмихна Клейтън. — Брат ми беше по-кратък и по-цветист.

— Но мен не може да ме заплаши! Сигурно мога да направя нещо!

— Мислила ли си да се помолиш за него? Или пък да отидеш на поклонение? А какво ще кажеш да се обърнеш към някоя магьосница?

Уитни не се усмихна. Клейтън остави чашата си и се облегна назад.

— Ти си твърдо решена да се намесиш независимо от мнението на Стивън. Прав ли съм?

Тя се поколеба, но накрая кимна.

— Трябва да опитам. Няма да забравя лицето на Шеридан, докато гледаше Стивън в операта и на бала в дома на Ръдърфорд. Що се отнася до брат ти — с всеки изминал ден той става все по-мрачен и нервен. Едва ли нашата ненамеса ще донесе нещо добро и на двамата.

— Разбирам — рече Клейтън, а на устните му заигра закачлива усмивка. — Има ли някакъв шанс да те убедя, че ще допуснеш грешка?

— Страхувам се, че не.

— Разбирам.

— Трябва да ти призная нещо. Помолих Матю Бенит да направи някои проучвания във връзка с Шеридан. Не мога да ги срещна със Стивън, ако не зная къде се намира тя в момента.

— Изненадан съм, че не си изпратила някой лакей да я проследи на излизане от операта и едва тогава да се обърнеш към фирмата на Матю.

— Не съм се сетила за това!

— Аз пък — да.

Гласът му прозвуча безстрастно, а лицето му дори не трепна и в първия момент Уитни не обърна внимание на казаното. Когато обаче смисълът му стигна до нея, тя едва се сдържа да не се хвърли на врата му. Любовта й към Клейтън ставаше все по-голяма.

— Обичам те! — промълви тя.

— Тя работи като гувернантка в семейството на един баронет — информира я херцогът. — Фамилията им е Скефингтън. Имат три деца. Никога преди не съм чувал за тях. Бенит ми даде координатите им.

Уитни остави чашата си на масата и решително се изправи. Трябваше час по-скоро да изпрати писмо до адвоката с молба да й предостави цялата възможна информация.

— Уитни?

Тя се спря на прага и се обърна.

— Да, милорд?

— Аз също те обичам. — Уитни му се усмихна в отговор и като изчака малко, Клейтън й отправи сериозно предупреждение: — Щом настояваш да ги срещнеш, бъди много внимателна. Съществува огромна опасност Стивън да си тръгне в мига, в който види бившата си годеница. Трябва да бъдеш подготвена и за нещо друго — възможно е брат ми никога да не ти прости заради решението ти да се намесиш. Обмисли предварително всяка своя стъпка, за да не съжаляваш впоследствие.

— Ще го направя — обеща тя и излезе.

Клейтън замислено поклати глава. Познаваше жена си твърде добре, за да повярва дори за миг, че тя ще си губи времето в досадно обмисляне и бездействие. И това беше едно от нещата, които най-много му харесваха у нея.

— Какво правиш? — попита той, когато съшия следобед мина покрай открехнатата врата на салона и забеляза Уитни, седнала зад писалището от розово дърво.

Тя разсеяно вдигна поглед от изписания лист и се усмихна:

— Списък на гостите.

Сезонът вече беше към края си и двамата с нетърпение очакваха да се приберат на спокойствие в имението си, затова Клейтън силно се изненада, че жена му е решила да се забавлява.

— Мислех, че вдругиден се връщаме в Клеймор!

— Прав си, връщаме се. Тържеството, което замислям, ще се състои след три седмици. Тогава е рожденият ден на Ноел. Няма да е нещо внушително, разбира се.

Клейтън пристъпи зад нея и хвърли поглед на списъка.

— Едно малко слонче, с което децата да могат да си играят, без да са застрашени от опасност — прочете през смях той.

— Мисля да го направим като цирк — ще поканим клоуни, жонгльори и всички ще бъдем на открито. Така децата ще се чувстват по-свободни, а и възрастните ще се забавляват.

— Синът ни не е ли малък за празненство от подобен род?

— Той има нужда да общува с други деца.

— Нали по тази причина прекарва цялото си време с децата на Фийлдинг и Торнтън, когато сме в Лондон!

— Да — с усмивка кимна Уитни и подхвърли: — Стивън предложи да направим тържеството на Ноел в неговото имение Монклер, когато споделих плановете си с него.

— По-добре да го беше оставила на мира. През последните шест седмици съм се наситил на празненства и мога да го разбера как се чувства. Като чичо и кръстник на Ноел той се смята за задължен да предложи къщата си за подобно благородно начинание. В продължение на седмица домът му ще бъде окупиран от родители, които очакват да бъдат развличани, независимо от факта, че тържеството ще е детско.

— Предложих на брат ти да организира празненството по случай шейсетия рожден ден на майка ви в Монклер, ние да си празнуваме в Клеймор. Двете събития са почти едно след друго и ми се струваше, че този план е най-добър.

— Умно момиче! Балът в чест на мама ще бъде истинско стълпотворение.

— Нашето тържество ще е малко. Ще поканим няколко внимателно подбрани гости с техните деца и гувернантки.

Клейтън светкавично погледна списъка на гостите и очите му се спряха на името Скефингтън. Той се изправи и иронично отбеляза:

— Много интересен списък.

— Нали? — очарователно се усмихна Уитни. — Пет семейства, на чиято дискретност напълно можем да разчитаме и които вече са донякъде запознати със ситуацията. Плюс семейство Скефингтън.

— И тяхната гувернантка, разбира се.

Уитни кимна и повтори:

— Разбира се. Най-хубавото в този план е, че Шеридан няма да може да си тръгне, защото работи при Скефингтън.

— Как смяташ да задържиш Стивън, когато види, че тя е там?

— Нима мислиш, че той ще си тръгне и ще зареже малкия си племенник, който го обожава? Как ще го възприеме Ноел? И какво ще си кажат всички останали, ако разберат, че присъствието на една обикновена гувернантка го е извадило от равновесие? Предпочитах по-дискретен начин да ги срещна, но тъй като е очевидно, че Стивън в никакъв случай не би се съгласил на подобна среща, трябваше все пак да направя нещо, за да го заведа там, където ние искаме да бъде и да му попречим да си тръгне, ако реши да го направи. Брат ти е много горд човек и ми се струва, че не би се унижил да избяга, щом се окаже лице в лице с бившата си годеница. Освен това, както вече ти казах, тържеството ще е на открито, така че Шеридан ще е непрекъснато пред погледите на поканените и Стивън няма да може да я избягва.

Тя замълча и замислено се загледа в списъка.

— Не поканих Ники. Той със сигурност ще се опита да ме разубеди, а дори и да не го направи, едва ли ще се съгласи да дойде при така стеклите се обстоятелства. Ники не одобрява държанието на Стивън, включително това, че не е направил опит да открие момичето и да чуе обясненията му. Ден след като я видях в операта, той ми призна, че знае къде се намира, но отказа да ми даде повече информация. Само отбеляза, че е страдала достатъчно заради Стивън и че не иска никой да знае къде се намира.

— Тя си тръгна, не брат ми! — отбеляза Клейтън.

— Склонна съм да се съглася с теб, но Ники е непоколебим.

— В такъв случай много умно постъпваш, като не събираш двамата под един покрив.

— Защо смяташ така?

— Защото Стивън е намразил Дьовил от дъното на душата си след бягството на Шеридан.

Клейтън се замисли. Имаше вероятност планът на Уитни да претърпи провал, но едва ли би могло да бъде измислено нещо по-добро.

— А какво ще стане, ако семейство Скефингтън не приемат поканата ни?

Съпругата му не допускаше подобна възможност.

— Според проучванията на Матю Бенит лейди Скефингтън накарала съпруга си да доведе цялото им семейство в Лондон по време на Сезона, за да се смесят „с подходящи хора“. Те имат много малко пари, но затова пък — огромни претенции, както изглежда.

— Звучи ми странно окуражаващо! Направо нямам търпение цялото им домочадие да окупира дома ми в продължение на седемдесет и два часа, да сядат дванайсет пъти на масата ми, да пият чай с мен три следобеда…

Уитни нетърпеливо го прекъсна:

— Пристигнали са в Лондон с надеждата, че като получат достъп до по-подбрани хора, седемнайсетгодишната им дъщеря може да сключи изгоден брак. Поне до вчера нито една от целите им не е била осъществена. Като имаш това предвид, наистина ли вярваш, че ще отклонят личната покана на херцога на Клеймор да присъстват на градинското тържество, организирано в дома му?

— Не — отвърна Клейтън и добави: — Но все пак продължавам да се надявам.

— Напразно — рече през смях съпругата му. — Спомни си, че брат ти е най-блестящата партия в цяла Англия!

— Дотогава може да завали сняг — с надежда подхвърли Клейтън. Идеята за наближаващото тържество му се струваше все по-противна. — Сигурно все някога се е случвало и това — да падне сняг през юни.