Джудит Макнот
Преди да те срещна (17)

17

— Каквото и да сте направили, то с положителност е подействало — заяви доктор Уитиком на следния ден.

Стивън стоеше в малкия салон и очакваше Шери да слезе за вечеря.

— Значи тя се чувства добре? — попита доволно графът. Изпитваше облекчение от факта, че пламенната му „годеница“ не е изпаднала в душевни терзания заради свободата която двамата си бяха позволили предната вечер, и не беше споделила подробностите със стария лекар.

Стивън беше прекарал целия ден в кабинета си, обсъждайки с един архитект плана за обновяването на едно от именията си, и не беше зърнал Шери дори за миг. Това не означаваше, че нямаше представа за онова, което младата американка правеше — слугите непрекъснато му донасяха че госпожица Ланкастър с в отлично настроение. Графът с нетърпение очакваше предстоящата вечер, която щеше да прекара първо с Шери, а по-късно — с Хелън. Не си и задаваше въпроса кое от двете щеше да му достави по-голямо удоволствие.

— Пациентката ми се чувства много добре — отбеляза лекарят. — Бих казал дори, че цялата сияе. Поръча да ви предам, че само след миг ще бъде долу.

Уитиком тръгна към трапезарията и Стивън с разочарование установи, че семейният лекар се кани да се присъедини към компанията за вечеря, макар да не беше поканен и присъствието му да не беше желано.

— Какво точно сте направили, за да постигнете подобен впечатляващ резултат? — с неприкрито любопитство попита доктор Уитиком. Погледът му смущаваше младия граф.

— Последвах съветите ви — отвърна неопределено Стивън и поднесе чашата с шери към устните си. — Накарах да се чувства… сигурна и защитена.

— Можете ли да бъдете по-конкретен? Моите колеги, които се консултирах във връзка с амнезията на госпожица Ланкастър, със сигурност ще проявят интерес към вашия метод на лечение заради поразителния ефект.

Стивън се облегна на полицата над камината и посрещна въпроса на лекаря с иронично повдигане на веждите.

— Не ме карайте да се откажа завинаги от услугите ви — го предупреди той.

Намекът беше достатъчно красноречив. Хю Уитиком най-после разбра, че графът предпочита да прекара вечерта сам с Шери. А може би просто не искаше свидетели на сцените, които беше принуден да разиграва, изпълнявайки ролята на влюбен до уши „годеник“. Докторът се надяваше да е второто.

— По благоприятно стечение на обстоятелствата тази вечер съм свободен. Предполагам, че няма да имате нищо против да остана за вечеря, за да наблюдавам приложението на вашия метод на практика.

— В никакъв случай! — отсече Стивън.

— Допусках, че ще реагирате така — с усмивка призна Уитиком.

— Какво ще кажете да пийнете малко мадейра като компенсация за вечерята, която ще пропуснете? — предложи графът.

— Благодаря — кимна лекарят.

Доктор Уитиком тъкмо питаше Стивън какво смята да прави, когато тълпи от благородници залеят Лондон през следващата седмица за откриването на Сезона, когато погледът на графа се насочи към вратата и се закова там. Лекарят се извърна и видя госпожица Ланкастър. Беше облечена в красива бледожълта рокля, а буйните й къдрици бяха прихванати на тила с бяла панделка. Тя зърна доктора и се насочи право към него, за да го поздрави.

— Доктор Уитиком! — възкликна Шеридан. — Не споменахте, че ще останете.

Тя му протегна и двете си ръце. За една добре възпитана английска девойка този жест би бил прекалено свойски при подобни кратко запознанство. Хю взе дланите й в своите.

По дяволите, общоприетите правила на поведение! Спонтанността й му харесваше! Много.

— Изглеждате прекрасно — топло рече той и се отдръпна назад, за да огледа роклята й. — Приличате на лютиче — добави той, макар че подобен комплимент едва ли би могъл да бъде сметнат за ласкателство.

— Но аз изглеждам точно така, както и преди няколко минути, когато бяхте в стаята ми. Разбира се, тогава не бях облечена — подхвърли тя и за малко да припадне от изненада, когато чу смеха на графа.

— Исках да кажа, че тогава не бях облечена с тази рокля — обясни Шери, насочвайки поглед към красивото усмихнато лице на лорд Уестморланд.

— Знам какво искаше да кажеш — кимна Стивън и се възхити на руменината, плъзнала по гладката кожа на страните и шията й.

— Не намирам думи да ви благодаря за прекрасните дрехи! — рече Шеридан. Струваше й се, че потъва в сините дълбини на очите му. — Признавам, че когато тоалетите ми пристигнаха, изпитах огромно облекчение.

— Наистина ли? — отново се усмихна Стивън. Присъствието й му доставяше неизмеримо удоволствие. — И защо почувства облекчение?

— И аз това се питам — намеси се доктор Уитиком.

Шеридан с мъка откъсна очи от омагьосващия поглед на графа и се обърна към лекаря:

— Страхувах се, че ще приличат на дрехата, която се наложи да облека преди две вечери. Не че не беше хубава… напротив, но… През цялото време имах чувството, че не съм облечена в прилична рокля, а съм обвита в бледолилав воал. Непрекъснато се притеснявах, че някоя от онези сребристи панделки ще се развърже и в един момент ще се окажа напълно… — Гласът й трепна.

Лекарят изгледа Стивън с присвити очи:

— Значи роклята с била бледолилава, така ли? И прозрачна?

— Да, но предполагам, че в Англия е напълно в реда на нещата да се носят подобни дрехи — объркано обясни Шеридан.

— Кой ти каза това, скъпа?

— Прислужницата Констанс, доктор Уитиком, прислужницата потвърди, че тази дреха е предназначена да се носи на вечеря, когато звънецът позвъни веднъж. Това точните й думи: „Когато звънецът позвъни веднъж.“

— Какво? — възкликнаха двамата мъже и едновременно втренчиха в нея.

Прииска й се изобщо да не беше споменавала това. Но си пое дълбоко дъх и обясни:

— Констанс каза, че бледолилавата дреха е подходяща за вечеря, ако господарят е позвънил само веднъж. Не знаех дали сте позвънили, ваша светлост, а освен това си мислех, че идвам не на тържествена вечеря, а на лека закуска, пък и нямах какво друго да облека, така че…

Графът започна да разбира какво се е случило и се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? — поиска да знае Шеридан.

— Какво се опитва да ни каже моята пациентка? — обърна се доктор Уитиком към Стивън.

— Прислужницата е имала предвид, че при еднократно позвъняване на вечеря може да се слезе и в по-небрежно облекло.

— Трябваше да се досетя — въздъхна Уитиком. — Смятам, трябва незабавно да намерите нова прислужница за госпожица Ланкастър — някоя, която ще е по-компетентна по отношение на облеклото, а също се надявам, че ще разрешите напълно проблема с гардероба й, така че вече да не възникнат подобни недоразумения. Съгласен ли сте с мен?

Лекарят зачака, но не получи отговор. Стивън очевидно напълно беше забравил за присъствието на възрастния човек. Графът се усмихваше нежно на Чариз Ланкастър и закачливо й казваше:

— Още не сте ме поздравили, мадмоазел. Започвам да се чувствам пренебрегнат.

— О, разбирам! — засмя се Шери на преувеличението. Облегнат небрежно на полицата, с тези усмихнати сини очи и прекрасно лице, Стивън Уестморланд излъчваше мъжка самоувереност и сила. Шеговитата му галантност я вълнуваше, вместо да я дразни, и тя призна със същия тон: — Имах намерение да ви поздравя още щом влязох в тази зала, но не бях сигурна какъв с протоколът и смятах да попитам вас.

— Какво?

— Трябва ли да направя реверанс? — тихо се засмя тя. Беше успяла да се изправи срещу проблема си с обезоръжаваща откровеност и графът намираше това за забележително.

А по въпроса за начина, по който тя трябваше да го поздрави… Стивън предпочиташе Шери да протегне двете си ръце към него така както беше постъпила с лекаря, а още по-добре — да му предложи устните си за целувка. Но тъй като в момента това не беше възможно, той кимна и рече.

— Това с обичайната практика.

— И аз така си мислех — съгласи се Шери и направи изискан реверанс. — Това приема ли се?

— Напълно — засмя се Стивън и й подаде ръка да се изправи. — Как прекара деня си?

Доктор Уитиком ги наблюдаваше внимателно. Не пропусна да отбележи топлотата в усмивката на графа, начина, по който той гледаше девойката, докато разговаряше с нея, и му стана ясно, че лорд Уестморланд е увлечен по американката. Ако само играеше роля, то със сигурност му беше забавно…

Доктор Уитиком реши да провери и весело рече:

— Все още бих могъл да остана за вечеря, ако ме покани те…

Чариз Ланкастър се извърна към стареца, но Стивън го удостои само с кратък поглед и думите:

— В никакъв случай. Вървете си.

— Май не е добре да го казвам, ама изобщо не разбирам от намеци — със задоволство заяви лекарят и пое шапката и бастуна си от ръцете на лакея. — Наглеждайте младата дама вместо мен — намигна на графа той. — Това ще бъде нашата малка тайна.

Каретата му го очакваше до тротоара, но нощта беше толкова приятна, а душата му — така изпълнена с надежди.

Лекарят реши ла се поразходи и кимна на кочияша да го последва. Години наред той и цялото семейство Уестморланд с отчаяние наблюдаваха как Стивън, първоначално образец на изискан чар и неподправена откритост, постепенно се превръщаше в закоравял циник. За това бяха виновни жените, които нетърпеливо го обсаждаха и му се предлагаха с надеждата да се доберат до титлата и богатството на красивия граф и до не по-малко ценните връзки на семейство Уестморланд. Нямаше благородник, който да не мечтае да омъжи дъщеря си за графа не заради личните му качества, а заради онова, което предлагаше.

Стивън продължаваше да бъде свободен и апетитите към него нарастваха. Беше се превърнал в мишена, към която насочваха стрелите си както свободните, така и омъжените дами. Появата му на някой бал или светско събиране предизвикваше огромно вълнение сред присъстващите жени. Стивън не беше сляп за всичко това, разбираше защо се случва и мнението му за жените стремглаво вървеше надолу, за разлика от растящата му популярност. Графът беше стигнал дотам, че предпочиташе да се появява в обществото с любовницата си, вместо да се обвърже с някоя достойна представителка на собствената си класа. Това скандализираше обществото и притесняваше майката и снахата на графа.

Напоследък Стивън дори беше стигнал дотам, че не можеше да овладее гнева си, когато усетеше, че се е превърнал в обект на ухажване, и така жестоко нагрубяваше поредната обожателка, че тя разплакана избягваше, а роднините й се изпълваха с ярост към грубия граф.

И ето… Тази вечер той се беше усмихвал на Чариз Ланкастър с предишната си топлота. Без съмнение една от причините за това беше чувството за вина, което Стивън изпитваше към нея. Тя отчаяно се нуждаеше от него, но според доктор Уитиком същото важеше и за младия граф — той имаше нужда от нежност и радост в живота, а повече от всичко му трябваше доказателство, че на този свят има жени, които искат от него нещо повече от титлите, парите и имотите му.

Дори в състоянието, в което се намираше, Чариз Ланкастър не отдаваше никакво значение на богатството на Стивън. Вниманието му към нея не я главозамайваше. Тази вечер тя беше поздравила Хю с обезоръжаваща естественост и се беше смяла с глас на галантността на графа. Беше невероятно искрена и непосредствена и същевременно — нежна и чувствителна. Подобни жени бяха рядкост. Чариз Ланкастър мислеше първо за другите, после за себе си и беше достатъчно благородна, за да прости грешките и обидите. Отнасяше се приятелски с всички — от прислугата до стария доктор.

Сети се за Моника Фицуеъринг Тя беше чудесна млада жена с отличен произход и добро възпитание. Хю много я харесваше, но не смяташе, че от нея ще излезе подходяща съпруга за Стивън. Тя нямаше желание, нито пък беше в състояние да предизвика дълбоки емоции в душата на графа. Хю беше виждал лорда заедно с Моника десетки пъти, но нито веднъж младият мъж не беше поглеждал дамата си по начина, по който гледаше Чариз Ланкастър. Госпожица Фицуеъринг не би могла да докосне сърцето му.

Съвсем наскоро Стивън беше хвърлил в тревога цялото си семейство, заявявайки открито, че няма намерение се жени нито за Моника, нито за която и да е друга жена само за да се сдобие с наследник. За Хю това беше по-скоро разумно, отколкото тревожно. Не одобряваше браковете по сметка, особено щом ставаше дума за представител на рода Уестморланд. Държеше прекалено много на тях. Желаеше Стивън да се ожени по любов, както беше направил брат му Клейтън. Пожелаваше му брак подобен на неговия собствен брак с Маргарет…

Неговата Маргарет…

Мисълта за нея го накара да се усмихне. Чариз Ланкастър силно му напомняше за покойната му съпруга. Двете си приличаха не по външен вид, разбира се, а по характер.

Явно съдбата се намесваше, за да изсипе даровете си върху Стивън. Бог знаеше, че младият граф ги заслужава.

— Маги, момичето ми — рече на глас старият лекар, тъй като продължаваше да чувства съпругата си близо до себе си, макар да бяха минали десет години от смъртта й — Чувствам, че сме на път да станем свидетели на най-прекрасната сватба от години насам! Какво мислиш — Той завъртя бастунчето си, вдигна глава към небето се засмя, понеже в главата му отекна познатият отговор: „Мисля, че трябва да ме наричаш Маргарет, Хю Уитиком, не Маги!“

— Ах, Маги, момичето ми! — прошепна старецът и отново се усмихна, защото в продължение на десетилетия отговорът му на нейните думи неизменно си оставаше един и същ: — Ти си моята Маги от деня, в който се свлече от гърба на оня кон, за да се озовеш право в прегръдките ми!

„Не съм се свлякла, просто слязох… Малко несръчно наистина.“

— Маги, бих искал да си тук, до мен.

„Но аз съм, скъпи.“