Джудит Макнот
Преди да те срещна (3)

3

Слънцето приличаше на вълшебен диск, плъзгащ се по пурпурния хоризонт, когато един моряк се приближи до каретата, чакаща от дълги часове на пристана.

— Ето, това е „Утринна звезда“ — уведоми той Стивън, облакътил се на прозореца на каретата. — Закъснението, с което пристига, е незначително — добави морякът.

Лордът кимна към единия от двамата кочияши и той подхвърли монета на моряка. Стивън слезе от каретата. Искаше му се майка му или снаха му да бяха тук с него в мига, в който годеницата на Бърлтън се появи. Присъствието на изпълнени със съчувствие жени би помогнало на нещастната девойка да понесе по-леко трагичната новина.

— Какъв кошмар! — извика Шеридан Бромлейт, когато юнгата за втори път й съобщи, че някакъв джентълмен я чака на кея. Въпросният джентълмен най-вероятно беше лорд Бърлтън, мислеше си тя.

— Кажете му да почака. Кажете му, че съм умряла. Не, чакайте. Кажете му, че все още сме неразположени от дългото пътуване.

Затръшна вратата под носа на младежа, спусна резето и се облегна на стената. Погледът й се спря върху уплашеното лице на прислужницата, с която делеше една и съща каюта.

— Това е истински кошмар — повтори Шеридан. — Но когато утре сутринта се събудя, кошмарът най-сетне ще е свършил, нали, Мег?

Мег така отчаяно поклати глава, че панделките на бонето й затрептяха.

— За жалост не е сън, а самата действителност. Ще трябва да говориш с барона и да му кажеш нещо… Нещо, което няма да го ядоса. Нещо, на което да повярва.

— Тогава със сигурност ще се наложи да премълча истината — горчиво промълви Шеридан. — Сигурно ще се разсърди, като му кажа, че съм свалила годеницата му по грешка на някое друго английско пристанище. А истината е, че всъщност съм я изгубила!

— Ти не си я изгубила, тя избяга! Госпожица Чариз избяга с господин Морисън при последното спиране на парахода.

— Въпреки това тя беше поверена на моите грижи и аз се провалих. Не оправдах доверието на баща й и на барона. Не ми остава друго, освен да сляза на кея и да заявя това пред годеника й.

— Не го прави! — извика Мег. — Ще ни хвърли право в тъмницата! Между другото, ще трябва да се постараеш да спечелиш благоразположението му, защото няма към кого другиго да се обърнем, нито къде да отидем. Госпожица Чариз отмъкна всичките пари. Няма с какво да си купим билети за връщане.

— Ще си намерим някаква работа. — Въпреки старанието си да говори самоуверено, Шери усети, че гласът й издайнически потрепва. Огледа тясната каюта с надеждата, че ще зърне подходящо местенце, където би могла да се скрие.

— Нямаш никакви препоръки — възрази Мег през сълзи. — И няма къде да преспим тази нощ, нито пари да си платим спането. Ще се наложи ла се свием в някоя канавка. Или нещо по-лошо!

— Какво би могло да бъде по-лошо от това? — подхвърли Шеридан, но когато Мег отвори уста да отвърне, тя вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Не, недей — рече с присъщото си чувство за хумор и възвръщайки доброто си настроение. — Дори не си и помисляй за това, че бихме могли да се главим някъде като „бели робини“.

Лицето на прислужницата пребледня, устните й затрепериха.

— Бели… робини? — повтори на пресекулки.

— За Бога, Мег! Това беше… шега. Безвкусна шега.

— Ако се срещнеш с него и му кажеш истината, ще хвърлят и двете ни в затвора.

— Защо продължаваш да ми говориш за този проклет затвор? — избухна Шери.

— Защото тук има закони, госпожице, и ти… ние… сме нарушили някои от тях. Не нарочно, разбира се, но никой няма да ни пита. Хвърлят те в затвора и толкова — нито те питат, нито слушат онова, което им казваш. Само една част от хората тук означават нещо и тези хора задължително трябва да са от високо качество. Ами ако баронът си въобрази, че сме убили годеницата му или че сме откраднали парите й, или че сме я продали, или нещо от този род? Неговата дума срещу нашата. Ние сме никои и законът ще застане на негова страна.

Шеридан се опита да каже нещо успокоително или забавно, но през последните няколко седмици емоционалното и физическото й равновесие сериозно бяха нарушени в резултат на неразположението по време на пътуването. Като прибавеше към това и притеснението от бягството на Чарлз преди два дни, картината беше направо трагична. Осъзна, че не е трябвало да се заема с подобна задача. Беше надценила способността си да се справя с разглезени и лекомислени седемнайсетгодишни девойчета. Беше си въобразила, че здравият й разум и нейната практичност, както и опитът и знанията, натрупани по време на престоя й в училището за млади дами на госпожица Талбът, ще й помогнат да преодолее всички трудности по време на дългото презокеанско пътуване. Майката на Чариз беше починала, а баща й така се беше впечатлил от компетентността на Шеридан, че когато внезапни проблеми със сърцето го възпрепятстваха да придружи дъщеря си до Англия, беше избрал именно нея сред многото други кандидатки, за да пътува с Чариз. А Шеридан беше едва три години по-голяма от питомката си! Разбира се, самата Чариз също имаше пръст във вземането на това решение. Тя беше молила баща си и беше настоявала именно госпожица Бромлейт да бъде нейна спътница и накрая успя да постигне своето. Госпожица Бромлейт й помагаше да пише писмата си до барона; тя не беше като онези дами с кисели физиономии, които баща й беше интервюирал за целта; госпожица Бромлейт беше забавна компаньонка и накрая — предупреди тя баща си — госпожица Бромлейт не би я оставила да изпита носталгия по родината си и милия си „папа“, което би я накарало да хване първия параход обратно към Америка, вместо да остане в Англия и да се омъжи за барона!

Това наистина беше вярно, с отвращение си рече Шеридан. Госпожица Бромлейт сигурно беше виновна и за това, че Чариз беше избягала с един мъж, когото почти не познаваше. Този импулсивен акт напомняше на Шери за сладникавите романи, които двете с Чариз четяха по време на пътуването. Леля Корнелия имаше изключително лошо мнение за подобен род творби, както и за „глупавите романтични идеи“, които внушаваха на младите читателки, и затова обикновено Шеридан ги четеше тайно, след като спуснеше завесите на леглото си. Там тя изживяваше прекрасното усещане да обичаш и да бъдеш обичана, мечтаеше да бъде ухажвана от красив благородник, пленил сърцето й от пръв поглед. Тя се отпускаше на възглавниците, притваряше очи и си представяше, че е на мястото на някоя от героините, че танцува по балове, облечена в разкошна рокля, а златисторусата й коса е вдигната високо в прелестна прическа… Виждаше се в огромен парк, пристъпваща до избраника на сърцето си, опряла пръсти на лакътя му… Под шапката й се подаваха прелестни руси къдрици. Беше предпочела всеки един от тези романи десетки пъти и вече ги знаеше наизуст. Дори обичаше да цитира любимите си моменти, като замества името на главната героиня със своето…

„Баронът взе ръката на Шеридан и я притисна пламенно към устните си.

— Вие сте моята единствена и вечна любов…“ „Графът беше толкова завладян от красотата на Шеридан, че не се стърпя и я целуна е думите:

— Простете ми, но не можах да ви устоя! Обожавам ви!“

И нейният предпочитан абзац… този, в който най-много обичаше да се вживява:

„Принцът я взе в силната си прегръдка и я притисна до сърцето си.

— И сто царства да имах, щях да ги заменя за теб, скъпа моя. Аз бях никой, преди да те срещна.“

Шеридан мечтаеше да изживее приключенията на героините от романите. Беше си изградила образа на своя герой: той трябваше да е силен и мускулест, но същевременно мил, нежен, остроумен и търпелив. Също така трябваше да е висок и красив — с гъста тъмна коса и прекрасни сини очи, които горяха от страст или искряха от смях. Той щеше да се смее заедно с нея, а тя да му разказва забавни анекдоти, за да вижда усмивката му и да чува смеха му. Той щеше да обожава книгите и да бъде много по-начетен от нея. Но не чак толкова, че да се възгордява или да се увлича в безкрайни философски тиради. Шери мразеше арогантните мъже и не понасяше някой да й заповядва какво да прави. Приемаше подобно поведение от страна на бащите на ученичките в училището по принуда, но не би допуснала собственият й съпруг да се държи така с нея.

И, разбира се, нейният романтичен герой щеше да се ожени за нея. Щеше да й предложи брак, падайки на колене пред нея с думите:

— Не предполагах, че съществува щастие, преди да те срещна… Не знаех какво е любов, преди да те срещна…

Харесваше й идеята да бъде нужна на измисления от нея герой, да бъде ценена не само заради външната й красота. След като той й поискаше ръката с такива сладки думи, нима би могла да го отхвърли? И така, за изненада и яд на всички жители на Ричмънд, щата Вирджиния, двамата щяха а се оженят. После любимият й щеше да отведе нея и леля Корнелия в прекрасното си имение, разположено на някой живописен хълм, където щеше да посвети живота си на това да ги направи щастливи и където най-големият им проблем щеше да бъде да решат коя рокля да облекат при един и друг случай. Той щеше да й помогне да открие баща си щеше да го повика да живее заедно с тях…

Шери мечтаеше нощем и за нея нямаше значение, че едва ли щеше да срещне подобен съвършен мъж. На сутринта ставаше, сресваше гъстата си червеникава коса и я връзваше ниско на тила, после поемаше към училището, където никой не подозираше, че строгата госпожица Бромлейт, която ученичките, родителите и персоналът вече отнасяха към графата „стара мома“, беше отчайващо романтична по душа.

Беше успяла да заблуди всички, включително и себе си, че е образец на здрав разум. И сега в резултат на нейната прекалена самоувереност Чариз беше обречена да прекара живота си с един обикновен господин, вместо с уважаван благородник, с мъж, който би могъл да направи дните й отвратителни, стига да поискаше. Ако бащата на Чариз не умреше от сърдечен удар при тази новина, той без съмнение щеше да посвети остатъка от живота си в търсене на най-ефективни методи да отмъсти на Шеридан. А бедната Мег, която беше лична прислужница на Чариз в продължение на пет дълги години, най-вероятно щеше да бъде изхвърлена на улицата без препоръки, което щеше да я осъди на мизерия до края на дните й. Това бяха най-добрите възможности! И то в случай, че Шери и Мег успееха по някакъв начин да се върнат в Америка. Ако Мег беше права — а тя беше почти сигурна, че прислужницата не греши — двете щяха да прекарат живота си в килия в някой влажен и тъмен английски затвор.

Очите й се напълниха със сълзи при мисълта за неприятностите, които ги очакваха. Всичко беше в резултат на прекалената й самоувереност и на глупавото й желание да види бляскавия Лондон и модните аристократи, за които толкова беше чела в романите. Трябваше да послуша леля си Корнелия, която в продължение на години се опитваше да й внуши, че гордостта е също такъв грях в очите на Бога, както алчността и леността и че скромността у една жена е много по-привлекателна за джентълмените от външната красота.

Леля Корнелия беше права за първото, установи Шеридан, макар и доста късно. Наистина се беше опитала да приеме схващанията на леля си и да се съобрази с предупрежденията й, но между двете съществуваше една основна разлика: леля Корнелия обожаваше да предсказва какво ще се случи, беше привързана към ритуалите и ценеше рутината в ежедневието, а същите тези неща можеха да накарат Шеридан да плаче от отчаяние.