Джудит Макнот
Преди да те срещна (1)

1

Хелън Девърней лежеше върху купчина сатенени възглавници и с удоволствие наблюдаваше загорялото мускулесто тяло на Стивън Дейвид Елиът Уестморланд, граф Лангфорд, барон Елингууд, пети виконт Харгроув, виконт Ашбърн, докато той обличаше ризата с жабо, която беше захвърлил в долния край на леглото предната нощ.

— Все още ли е в сила уговорката ни да отидем на театър идната седмица?

Стивън изненадано я изгледа и отвърна:

— Разбира се. — Обърна се към огледалото над камината и се зае да оправя бялото копринено шалче около врата си. — Защо изобщо питаш?

— Защото следващата седмица се открива Сезонът и Моника Фицуеъринг пристига в града. Научих новината от шивачката си, а знаеш, че и тя ходи при нея.

— И? — Продължаваше да гледа отражението й в огледалото, без изражението на лицето му да се променя.

Хелън се извърна, въздъхна и искрено отвърна:

— И… според слуховете ти най-сетне ще вземеш решение да поискаш ръката й — нещо, което тя и баща й така нетърпеливо очакват от три години насам.

— Значи така говорят хората? — Въпросът прозвуча безстрастно, но Стивън едва забележимо повдигна вежди — жест, с който красноречиво изрази недоволството си от факта, че Хелън проявява любопитство към неща, които изобщо не я засягат.

Тя безпогрешно долови укора, както и криещото се в него предупреждение, но въпреки това реши да се възползва от случая — страстната й връзка със Стивън, започнала преди няколко години, и отношенията между двамата се отличаваха със забележителна откритост.

— Много пъти съм чувала, че се готвиш да направиш предложение за женитба на една или друга амбициозна млада дама — спокойно отбеляза тя, — но досега не съм те питала дали е вярно или не.

Без да отговори, Стивън обърна гръб на огледалото и взе сакото си, метнато на близката кушетка. Облече се и пристъпи към леглото. Най-накрая цялото му внимание се насочи към легналата жена. Усети как раздразнението му постепенно преминава. Хелън Девърней представляваше прекрасна гледка с тази златиста, разпиляна по голите й рамене и гърди коса. Освен това беше интелигентна, открита и начетена, което в комбинация със забележителния й външен вид я правеше идеалната любовница. Стивън знаеше, че здравият разум не й позволява да храни тайни надежди за брак с него — това беше немислимо за жена в нейното положение. Освен това Хелън беше твърде независима, така че не изпитваше особено желание да се обвърже с някой мъж до края на живота си. Тези фактори допринасяха за здравината на връзката им. Или поне така му се струваше.

— Но ето че сега искаш от мен да ти кажа дали смятам да направя предложение на Моника Фицуеъринг? — попита той.

Хелън му отправи предизвикателна усмивка, която обикновено събуждаше сладостни тръпки в тялото му.

— Да — кимна тя.

— И какво, ако отговорът е положителен? — хладно отвърна Стивън.

— В такъв случай, скъпи мой, ще трябва да те предупредя, че ще направиш голяма грешка. Ти си привързан към нея, но не изпитваш нито любов, нито дори страст. Моника може да ти предложи единствено своята красота, богатото си родословие и евентуално наследник. Тя не притежава нито решителност, нито интелект, равен на твоя, и въпреки че може би не си й безразличен, никога няма да те разбере. Ще те отегчава до смърт както в леглото, така и извън него, а ти от своя страна ще я плашиш, нараняваш и ядосваш.

— Благодаря ти. Хелън. Очевидно трябва да се смятам за голям щастливец, че проявяваш подчертан интерес към личния ми живот, както и че с такава готовност ми даваш ценни съвети как да го живея.

При тази хаплива забележка лицето й помръкна.

— Ето, видя ли? Аз съм свикнала с този твой тон, но Моника Фицуеъринг ще бъде или съкрушена, или смъртно засегната от него.

Лицето му стана напрегнато.

— Моите извинения, мадам, ако някога тонът ми е звучал невъзпитано! — с преднамерена любезност отвърна той и иронично сведе глава в поклон.

Хелън хвана крайчеца на сакото му и леко го дръпна, за да накара Стивън да седне на леглото до нея. Когато намерението й не успя, тя отдръпна ръката си, но не смени темата. Усмихна се широко, успокояващо.

— Никога не съм те чувала да говориш невъзпитано, Стивън. Даже напротив! Забелязала съм, че колкото повече се ядосваш, толкова по-възпитано се държиш и изразяваш. Докато накрая започваш да говориш толкова любезно, прецизно и точно, че ефектът е твърде тревожен. Дори… ужасяващ!

Тя потръпна и младият мъж неволно се усмихна.

— Това имах предвид — отвърна на усмивката му тя. — Когато си ядосан, аз зная как…

Хелън затаи дъх, когато ръката му се плъзна под чаршафа и пръстите му докоснаха гърдите й.

— Просто искам да те стопля — уточни той, щом ръцете й се обвиха около шията му и го притеглиха към леглото.

— Както и да ме накараш да сменя темата.

— Мисля, че една скъпа кожена наметка ще свърши по-добра работа.

— Имаш предвид, че ще ме стопли по-добре?

— Не, ще отклони вниманието ти — измърмори графът и устните му се впиха в нейните.

 

Беше около пет сутринта, когато започна да се облича наново.

— Стивън? — прошепна сънено тя.

— М-м-м?

— Искам да ти призная нещо.

— Никакви признания — напомни й той. — Разбрали сме се по този въпрос още от самото начало. Никакви признания, обвинения или обещания. И двамата го искахме.

Хелън не възрази, но въпреки това не се сдържа и продължи:

— Искам да си призная, че изпитах ревност към Моника Фицуеъринг.

Стивън въздъхна и нетърпеливо зачака продължението. Знаеше, че тя ще му каже онова, което имаше да казва, но не направи нищо, за да я окуражи.

— Разбирам, че имаш нужда от наследник, но не можеш ли да се ожениш за някоя, която да е поне малко по-грозна от мен? И по-опърничава. Някоя малка вещица с нос като клюн и злобни очички би ме устроила идеално!

Стивън се засмя на сравнението, но реши временно да прекрати обсъжданията по въпроса, затова рече:

— Моника не представлява никаква заплаха за теб, Хелън. Не се съмнявам, че тя знае за нашата връзка, както и че няма да се опита да я прекрати.

— Откъде си толкова сигурен?

— Тя самата ми каза — равно изрече той и добави: — И за да сложа край на притесненията ти и на целия този разговор, ще ти припомня, че имам напълно приемлив наследник в лицето на Ноел — сина на брат ми. Нещо повече — нямам намерение нито сега, нито за в бъдеще да се свързвам с някоя жена с единствената цел да си осигуря законен наследник.

Стивън беше прям. Изражението на лицето й се промени от изненадано то стана объркано. Следващите й думи обясниха причината за нейната обърканост:

— Ако не сдобиването с наследник, каква друга причини изобщо може да обясни желанието на един мъж да се ожени?

Стивън сви рамене и леко се усмихна, отхвърляйки всички останали причини като тривиални, абсурдни или вероятни.

— Не виждам какво може да накара мъж като мен да сключи брак — отвърна той.

В напрегнатия й поглед се четеше любопитство, примесено с напрежение и разбиране.

— Винаги съм се питала защо навремето не се ожени за Емили Латроп. Освен че има изключително тяло и невероятно красиво лице, тя е една от малкото жени в Англия, които наистина могат да се похвалят с древно родословие и съответното възпитание — качества, достатъчни да я направят достойна за вашето семейство и за майка на бъдещия ти син. Всички знаят за дуела ти със съпруга й. Но ти не го уби, нито се ожени за нея година по-късно, когато старият лорд Латроп най-после предаде богу дух.

— Латроп беше обсебен от мисълта да защити честта на жена си и да сложи край на всички клюки по неин адрес, като предизвика на дуел един от многобройните й любовници. Единственото, което не мога да си обясня и до ден днешен, е защо горкият старец се спря точно на мен от целия легион подходящи кандидати.

— Очевидно годините са замъглили разсъдъка му.

Стивън подозрително я изгледа:

— Защо казваш това?

— Защото умението ти да боравиш с оръжие и качествата ти на отличен дуелист са легендарни.

— Всяко дете би спечелило дуел с Латроп — отвърна Стивън, отминавайки с безразличие комплимента за способностите му. — Той беше толкова стар и немощен, че пистолетът се тресеше в ръката му, затова трябваше да го придържа с две ръце.

— И въпреки това ти го остави да си тръгне от Рокъм Грийн без драскотина.

Стивън кимна:

— Сметнах, че ще бъде проява на нелюбезност от моя страна да го убия при така стеклите се обстоятелства.

— Като се има предвид, че той те предизвика на дуел пред свидетели, наистина беше проява на благородство от твоя страна да се престориш, че не си успял да уцелиш, само за да запазиш гордостта му.

— Не съм се преструвал, че не съм могъл да го улуча, Хелън — уведоми я той и добави: — Просто му поднесох извиненията си.

Тя знаеше, че извинение по време на дуел беше равносилно на признание за вина. Хрумна й, че би могло да има и други причини за това Стивън да стои на двайсет крачки от противника си и да стреля високо във въздуха вместо в главата му.

— Да не би да искаш да кажеш, че наистина си бил любовник на Емили Латроп? — бавно попита тя. — Че наистина си бил виновен?

— Да — равно отвърна той.

— Мога ли да ти задам още един въпрос, скъпи ми лорде?

— Можеш — кимна Стивън, опитвайки се да прикрие растящото си раздразнение от нежеланата намеса в личния му живот.

Хелън неуверено отмести поглед встрани, сякаш да събере смелост, после отново погледна към Стивън и на устните й се появи усмивка — едновременно съблазнителна и срамежлива. При други обстоятелства херцогът би определил тази усмивка за неустоима, ако не беше последвана от въпрос, прекалено прям дори за неговите модерни разбирания.

— Какво точно в Емили Латроп те караше да я желаеш толкова силно? Имаше ли нещо, което тя да е правила за теб или с теб… нещо, което аз не правя, когато сме в леглото?

— Знаеш ли, че си права? — отвърна той, едва успявайки да потисне недоволството си. — Имаше едно нещо, което Емили правеше и което аз харесвах изключително много.

В нетърпението си да узнае тайните оръжия на съперницата си Хелън пропусна да забележи саркастичната нотка в гласа на Стивън.

— И какво е то?

Погледът му се спря многозначително на устните й.

— Да ти покажа ли? — попита той и щом тя кимна, се надвеси над нея така, че слабините му да са само на сантиметри от лицето й. — Напълно ли си сигурна, че искаш да вземеш участие в демонстрацията? — попита шепнешком Стивън.

Хелън с готовност закима и той усети как раздразнението му се изпарява, отстъпвайки място на вълнуващо нетърпение.

— Покажи ми какво си харесвал толкова много — прошепна Хелън и плъзна ръце към раменете му.

Младият мъж закри устата й с длан и развеселено се вгледа в изненаданото изражение, появило се върху лицето й.

— За разлика от теб Емили се въздържаше да ми задава въпроси за теб или за някоя друга жена и това беше нещото, което изключително много ми харесваше.

Сините й очи обидено го изгледаха, но този път тя не пропусна да забележи предупредителните нотки в привидно мекия му тон.

— Е, споразумяхме ли се, красавице моя?

Хелън кимна и храбро се опита да възвърне властта си над него, като прокара език по дланта му.

Стивън се изсмя на тактиката й и отдръпна ръката си, но вече не беше в настроение за сексуални игри или разговори, затова я целуна бързо по челото и излезе.

Гъстата мъгла навън беше разкъсвана единствено от слабата светлина на една улична лампа. Стивън взе юздите и заговори успокоително на впрегнатите в каретата му жребци, които мятаха глави и риеха земята с копита. За пръв път използваше тези два коня при излизанията си в града. В момента, в който отпусна юздите и подкара каретата, забеляза, че единият жребец се държи странно. Животното се плашеше от всичко — от мъглата, от чаткането на копитата му върху асфалта, от сенките наоколо. Една врата хлопна наблизо и жребецът подскочи, готов да препусне. Стивън стегна юздите и насочи каретата към Мидълбъри Стрийт. Конете поеха в тръс, леко успокоени. Внезапно някаква котка измяука и се блъсна в една количка за плодове. По улицата се затъркаляха ябълки. В същото време вратата на близката кръчма се отвори. Чу се лай на кучета, блесна светлина, една тъмна фигура се откъсна от тротоара и се изпречи точно пред каретата…

Стивън изкрещя предупредително, но беше късно.