Джудит Макнот
Преди да те срещна (10)

10

Когато Шеридан отново отвори очи, слънцето вече беше изгряло и лъчите му се процеждаха между зелените завеси на прозорците. Годеникът й продължаваше да седи до леглото и ръката му все така стискаше нейната, но умората го беше надвила и той спеше дълбоко, отпуснал глава върху завивките. Беше си съблякъл сакото и разкопчал ризата си.

Лицето му беше съвсем близо до нейното. Тя леко помръдна глава и с облекчение установи, че болките са изчезнали. С любопитство започна да разглежда мъжа, за когото беше сгодена. Лицето и ръцете му бяха загорели — очевидно прекарваше много време на открито. Гъстата му тъмнокестенява коса беше късо подстригана, но разрошена и това заедно с черните мигли, хвърлящи сянка върху страните му, му придаваше момчешко излъчване. Брадата му беше леко набола, но не можеше да скрие решително изрязаната му челюст. Правите тъмни вежди бяха смръщени — очевидно онова, което мъжът сънуваше, не беше особено приятно. Ръцете и раменете му бяха силни и мъжествени, също като цялото му лице. Създаваше впечатление на твърд и безкомпромисен човек. И беше красив.

Господи, беше изключително красив!

Шери неохотно откъсна поглед от това прекрасно лице и се огледа наоколо. Очите й се разшириха от изненада при лукса, който се разкри пред тях. Стените бяха покрити с ябълковозелена коприна, прозорците бяха закрити със завеси в същия бледозелен цвят. От същия плат беше изработен и балдахинът над леглото й, закрепен със златисти въженца и панделки. Дори камината отсреща беше облицована с прекрасен зелен мрамор, а в краищата на полицата бяха поставени златни птици. В близост до камината имаше две зелени канапета, разположени едно срещу друго, а между тях стоеше ниска овална масичка.

Вниманието й отново се насочи към тъмнокосата глава, отпусната до краката й, и настроението й се повиши. Очевидно беше голяма щастливка — годеникът й беше не само поразително красив, но и много богат. Нещо повече, беше прекарал цялата нощ до леглото й и дори и за миг не беше изпуснал ръката й, следователно много я обичаше!

Стисна очи, опитвайки се да си спомни нещо от миналото, но нищо не изплува в съзнанието й. Никоя жена не би могла да забрави как е била ухажвана и обичана от мъж като този, просто не беше възможно! Щеше да се сети само след минутка, опита се да се убеди, както и да се пребори с обземащата я паника. Как би могло да прозвучи едно предложение за женитба?

„Ще ми окажете ли честта да станете моя жена, госпожице…?“ Госпожица коя? Коя?

Трябваше да запази спокойствие, да се концентрира върху нещо друго… Върху приятните неща, които годеникът й вероятно беше казвал. Пръстите й конвулсивно стиснаха неговите, ноктите й се впиха в дланта му, дишането й се учести, но Шеридан дори не усети това, погълната от желанието да си спомни. Сигурно я беше ухажвал, без да прекрачва рамките на благоприличието, както се очакваше от всеки възпитан човек. Трябва да й беше носил цветя и да й беше казвал, че е умна, очарователна и красива. Трябва наистина да беше такава, след като беше успяла да спечели сърцето на такъв невероятен мъж…

Опита се да си спомни лицето си. Нейното лице… Тя нямаше лице. НЯМАШЕ ЛИЦЕ!

Ужасът я завладя изцяло. Не можеше да си спомни собственото си име, нито дори собственото си лице!

Стивън усети как нещо силно стиска ръката му и понечи да се освободи от болезнената хватка, но не успя. Не беше спал три денонощия и сега дори най-лекото движение му костваше огромни усилия. Той с мъка отвори очи и видя в леглото някаква жена. Ситуацията не беше необичайна за него и затова в първия миг не се изненада, просто издърпа ръката си, за да може спокойно да продължи съня си. Но любезното отношение към противоположния пол му беше внушено от най-ранно детство, а и жената изглеждаше някак разстроена, затова той си наложи да прояви интерес към проблема, който очевидно я измъчваше в този момент.

— Какво има? — попита, а клепачите му се отпуснаха и отново започна да се унася.

— Не знам как изглеждам! — разтревожено отвърна тя. Стивън познаваше доста жени, които бяха вманиачени по отношение на своя външен вид, но тази тук минаваше всякакви граници. Дори не сметна, че е нужно да отвори очи и да я погледне, когато пръстите и отново се впиха в ръката му и тя нервно повтори:

— Как изглеждам?

— Очарователно — равно произнесе той. Цялото тяло го болеше, което се дължеше на факта, че дамата беше в леглото, а той — извън него. Тъкмо събираше сили да я помоли да се отдръпне малко и да му направи място, когато дочу сподавен плач. Раздразнено се запита какво ли е сторил, та я беше разстроил. Щеше да поръча на Уитън да купи някои дрънкулка, за да я успокои — рубинена брошка или нещо от този род. В повечето случаи женските сълзи биваха продиктувани от желанието за притежаване на някоя скъпоценност. Дори и в състояние като това Стивън не забравяше подобни житейски истини.

Тихият плач на жената до него премина в неконтролируемо ридание. Тялото й трепереше. Каквато и да беше причината за този изблик, сигурно беше сериозна — едва ли беше просто защото беше пропуснал да направи комплимент на дамата или пък не беше я завел на театър. Да, явно щеше да му излезе доста по-солено — едно диамантено колие например.

Тялото й се разтърсваше от конвулсии.

И гривна, в добавка към колието…

Сънят го обсебваше, но думите, които жената не спираше да повтаря, му пречеха да заспи.

— Не знам как изглеждам… не знам… не знам!

Стивън отвори очи и я погледна. Беше извърнала глава настрани и беше закрила устата си с длан в опит да заглуши риданията си. Сълзите сякаш извираха изпод спуснатите й клепачи и се плъзгаха по гладките й страни. Тя плачеше сърцераздирателно, но иначе изглеждаше напълно нормална и облекчението му от този факт заглуши зародилото се у него чувство за вина.

— Бях заспал и не чух въпроса ти — бързо каза той. — Извинявай.

Тялото й се напрегна при звука на неговия глас и Стивън забеляза как младата жена си наложи да възвърне самоконтрола си, преди да се обърне към него и да го погледне.

— Какво не е наред? — попита внимателно той, като се постара думите му да прозвучат нежно и успокоително.

Шеридан с мъка преглътна. Той все още изглеждаше изтощен, но по лицето му се беше изписало огромно облекчение. Беше се тревожил за нея в продължение на няколко дни и внезапно тя се почувства глупава и неблагодарна заради пролетите сълзи. В крайна сметка това не беше нищо сериозно, само временно състояние. Вярно, осъзнаването на факта, че не знае как изглежда, я беше изплашило, но все пак не беше болка за умиране! Водена от инстинктивното си желание да направи най-доброто, на което е способна, за да разреши тази трудна ситуация, тя пое дълбоко дъх и извинително се усмихна:

— Аз… Знам, че звучи абсурдно, но нямам представа как изглеждам и това… — Млъкна. Не искаше да го разстройва с обяснения за това какъв ужас беше изпитала. — Това наистина е дреболия, но тъй като сте вече буден, не бихте ли могли да ми опишете лицето ми?

Стивън разбра, че тя се опитва да контролира страха си, както и че се притеснява да не го разтревожи, и жестът й го порази.

— Значи, да те опиша… — повтори, за да спечели малко време. Нямаше представа какъв цвят е косата й и се страхуваше от някоя непредвидима реакция, ако й дадеше огледало, за да се види сама, затова реши да го обърне на шега. — В момента очите ти са подпухнали и зачервени — започна и леко се усмихна, но в същото време хвърли изпитателен поглед към лицето й, за да събере допълнително информация. — Но иначе са… много големи и… сиви — продължи някак изненадано.

Всъщност очите й бяха поразителни, осъзна той. Светлосиви с тъмна ивица, очертаваща ириса, обрамчени с дълги тъмни мигли.

— Сиви? — разочаровано повтори Шеридан. — Не мисля, че това ми харесва.

— Сега, както са разплакани, приличат на разтопено сребро.

— Може би не изглеждат чак толкова зле в крайна сметка. По-нататък?

— Лицето ти е бледо и мокро от сълзи, но въпреки това е много приятно.

Разкъсваше се между ужаса, сълзите и желанието да се засмее. За негова изненада и облекчение тя предпочете последното.

— Какъв цвят е косата ми?

— В момента косата ти с скрита под огромен бял… тюрбан — бързо отвърна той. — Както знаеш, носенето на тюрбани в леглото е последният вик на модата. — В нощта на инцидента беше мъгливо, освен това косата й беше скрита под бонето, а после кръвта я беше напоила и направила тъмна. Миглите й бяха тъмни, така че най-вероятно и косата й имаше подобен цвят. — Косата ти е кестенява. Тъмнокестенява — добави уверено.

— Много време ви трябваше, докато решите.

Очите й изпитателно го гледаха. В тях имаше изненада, но не и недоверие.

— Не съм много наблюдателен — измънка Стивън. — Особено за някои неща.

— Може ли да ми дадете огледало?

Той не беше сигурен, дали трябва да изпълни желанието й. Тя можеше да се уплаши, ако не познаеше отражението си в огледалото, а също и от обвитата в бинтове глава и кафявия белег, който прорязваше слепоочието й. Освен това щеше да е по-добре и Уитиком да е тук, в случай, че се наложеше да й се даде някакво лекарство.

— Друг път — отвърна той. — Може би утре. Или когато махнем превръзките.

Шеридан почувства нежеланието му да й даде огледало и тъй като и без това напрежението й беше достатъчно голямо, реши да се върне на темата за тюрбаните:

— Предполагам, че тюрбаните са много практични. Спестяват на човек необходимостта да се занимава е гребени и четки.

— Правилно — кимна Стивън. Самообладанието й беше възхитително. Беше толкова благодарен, че тя е в състояние да разговаря, и така трогнат от смелото й държание, че му се стори съвсем естествено отново да хване ръката я, да се усмихне на тези прекрасни сиви очи и нежно да запита:

— Много ли те боли? Как се чувстваш?

— Малко ме боли главата, иначе съм добре — призна Шеридан и също се усмихна. — Не е необходимо да се притеснявате. Не се чувствам толкова зле, колкото изглеждам.

Гласът й беше нежен и приятен, а изражението на лицето й — открито. Беше се притеснила за вида си, после храбро беше приела мисълта, че в момента не изглежда блестящо, а сега дори се шегуваше със състоянието си. Стивън си помисли, че прикритостта и преструвките са й напълно чужди и че е изключителна както с проявените до този момент качества, така и с останалите, които все още оставаха непознати за него.

За нещастие този извод веднага доведе със себе си друг. Той се смръщи и бързо отдръпна ръката си. Това, което изпитваше към нея, не беше нормално, не беше правилно. Той не беше неин годеник, както тя си мислеше; той беше човекът, отговорен за смъртта на любимия й. Приличието изискваше да се държи настрана от нея. Беше последният човек, който би могъл да си позволи да мисли за нея и да я докосва по този интимен начин.

Стивън се надигна от креслото, разкърши схванатите си рамене и рече:

— Както и да е, ако трябва наистина да ти опиша как изглеждаш в този момент, ще трябва да те сравня с модерна мумия.

Шеридан тихо се засмя на шегата му, но си личеше, че е останала без сили.

— Ще изпратя прислужницата да ти донесе закуска. Обещай ми, че ще хапнеш поне малко.

Тя кимна и Стивън тръгна към вратата.

— Благодаря — промълви момичето и той стреснато се обърна.

— За какво?

Очите й срещнаха неговите — питащи, търсещи — и той се уплаши, че съвсем скоро те ще проникнат до дъното на грешната му душа.

На устните й трепна признателна усмивка:

— Заради това, че цяла нощ стояхте при мен.

Благодарността й го накара да се чувства дори още по-виновен, сякаш беше някакъв отвратителен негодник, загдето й позволяваше да си го представя в ролята на галантен рицар, вместо да й разкрие истинския си облик. Той наклони иронично глава, усмихна се дръзко и реши, че е настъпил подходящият момент да й покаже другата страна на личността си.

— За пръв път ми се случва да получавам благодарности от красива жена заради това, че съм прекарал нощта с нея.

Шеридан изглеждаше по-скоро объркана, отколкото ужасена, но въпреки това графът почувства известно облекчение. Целта му не беше да я предизвика или шокира. Просто искаше да бъде откровен с нея и да не изневери на собственото си аз.

Докато вървеше към покоите си, Стивън изведнъж осъзна, че Чариз Ланкастър ще се възстанови напълно. Беше сигурен. Щеше да оцелее, което означаваше, че вече можеше да се свърже с баща й и да го уведоми за инцидента, както и да го увери, че състоянието й е задоволително. Първо трябваше да го открие, но с това можеха да се заемат Матю Бенит и подчинените му.