Метаданни
Данни
- Серия
- Уестморланд (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Until You, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Петрова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 326 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Плеяда“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
42
— Ще искате ли нещо друго, милорд, или мога да се оттегля? — попита възрастният прислужник, застанал на прага на спалнята на графа.
— Не — отвърна Стивън и отново погледна към чашата си.
Беше накарал семейството си и свещеника да чакат в продължение на три часа, убеден, че Шеридан Бромлейт ще се върне. Ако беше невинна, ако наистина беше загубила паметта си, тя не само щеше да му даде нужните обяснения, но и да изиска обяснения от него самия. Но Шери, изглежда, нямаше нужда от неговите обяснения и единственото логично заключение, следващо от този факт, беше, че тя от самото начало е знаела истината.
Стивън не можеше повече да си затваря очите пред очевидното. Дори всичкият алкохол на този свят не би стигнал, за да утоли гнева му. Шеридан Бромлейт не беше страдала от амнезия. Явно беше преценила ситуацията и беше намерила отличен начин да уреди живота си, като се преструва на болна, а той самият с предложението си за женитба й беше помогнал да начертае планове, надхвърлящи първоначалните й намерения. Сигурно много се беше смяла над глупостта му, над опитите му да се представя за Бърлтън.
Въпреки богатия си опит с жените Стивън беше паднал в най-древната от всички клопки — тази на изпадналата в беда беззащитна страдаща женичка! Случваше му се за втори път! Първо го беше изиграла Емили, а сега и Шеридан Бромлейт!
Безспорно Шеридан притежаваше невероятен артистичен талант. Мястото й беше на театралната сцена. Там би направила кариера. Графът отпи от чашата си и си спомни най-успешните й превъплъщения. Първото представление, което Шери му беше изнесла, беше наистина впечатляващо. Когато беше заспал уморен край леглото й, го беше събудил тихият й плач: „Не знам как изглеждам… Знам, че не е толкова важно, но все пак… Бихте ли ми описали как изглеждам?“ Беше последвал мигът, в който малката негодница беше решила да насочи вниманието му към разкошната си коса, в случай, че графът не я беше забелязал до този момент. „Косата ми не е кестенява. Погледнете я! Тя е червена!“ А той като истински глупак се беше втрещил в нея и дори я беше сравнил с Мадона!
После нейното очарователно объркване по отношение на държанието й спрямо него.
„Констанс ми каза, че сте граф и че трябва да ви наричам «милорд». Едно от малкото неща, които си спомням, е, че в присъствието на кралска особа никой не може да седи, освен ако не е поканен да го направи.“
Но най-любимата му сценка, помисли си Стивън цинично, се беше разиграла вечерта, когато Шеридан за пръв път беше станала от леглото си и наивно го беше разпитвала: „Ами семейството ми? Кои са те?“ и след като й беше обяснил, че е единственото дете на баща-вдовец, тя го беше погледнала е огромните си сиви очи и го беше попитала: „Много ли сме влюбени един в друг?“
Само веднъж за малко не се беше издала… „Нямам нужда от компаньонка. Аз съм…“ Това сега му се струваше неопровержимо доказателство. Освен това се чувстваше добре сред прислугата, защото тя самата беше такава.
— Господи, каква изкусна малка измамница! — рече Стивън и скръцна със зъби. Очевидно се беше надявала, че ще успее да го накара да й осигури собствена къща и някакви пари, а вместо това той и беше предложил името си!
Графът отвратено лисна остатъка от питието си на пода и се запъти към малката стая, в която стояха дрехите му. Негодницата се беше съгласила да се омъжи за него за по-малко от час, въпреки че беше демонстрирала нежелание и дори го беше накарала да повярва, че той я е убедил да приеме предложението му!
Стивън смъкна ризата си и я хвърли на пода. Дрехите, с които щеше да се венчае! Купчината нарастваше с всеки изминал миг. След като съблече всичко, графът сложи халата си и се обърна към Демеън.
— Изгори тези боклуци! — нареди той. — Махни ги оттук и върви да спиш. Сутринта някой да изхвърли всичко, останало от нея!
Допиваше последната бутилка коняк, когато на вратата се почука.
— Какво, по дяволите, има пък сега? — изкрещя графът, когато икономът на Бърлтън застана пред него:
— Аз… Аз не бих искал да се намесвам в неща, които не са ми работа, милорд, но… Но си мисля, че съм длъжен… да ви дам информация, която… би могла да ви заинтересува.
Стивън вече мразеше стария слуга, защото му напомняше за Шеридан Бромлейт.
— Е, имаш ли намерение ла ми казваш, или смяташ да стърчиш тук цялата нощ? — изсъска той.
— Доктор Уитиком ми беше поръчал да наглеждам госпожица Лан… младата дама.
— И?
— И когато тя изтича от къщата в такова състояние, аз… се почувствах задължен да изпратя един слуга след нея. Тя… Тя отиде в дома на господин Дьовил, милорд! Ето къде е в момента… — Ходжкин се уплаши от убийствения израз, появил се на лицето на господаря му, и заднишком излезе от стаята, кланяйки се непрекъснато.
Дьовил! Беше отишла при Дьовил!
— Мръсна кучка! — процеди през зъби графът. Нямаше намерение да я последва. Все едно беше мъртва. Не го интересуваше къде е или в чие легло се намира в момента. Каква ли сърцераздирателна история беше измислила, за да накара Дьовил да й повярва и да я приеме под своя покрив? Без съмнение похотливият французин щеше да я настани в чудесна малка къщичка някъде в Англия, стига тя да го помолеше както трябва и да му доставеше удоволствие в леглото.
Тази червенокоса вещица беше родена куртизанка.
Шери стоеше до прозореца на гостната в къщата на Дьовил, опряла чело в хладното стъкло, и се взираше в мрака навън. През шестте часа, прекарани в тази стая, в съзнанието й се беше прояснило и тя си беше дала сметка какво беше имала и какво беше загубила. Не знаеше как ще понесе тази загуба.
Отдалечи се от прозореца и се отпусна върху леглото, и затвори очи, молейки се да заспи възможно най-бързо, но спомените непрекъснато я измъчваха…
„Госпожице Ланкастър, ще ми окажете ли честта да танцувам с вас?“
„Това е причината, поради която ще се оженим…“
Поне не се беше преструвал, че му харесва да я целува. Целувките му не бяха преструвка. Трябваше да го повярва, иначе не виждаше как щеше да живее отсега нататък. Спомените за слетите им устни бяха единствените, които можеха да и дадат сили да продължи напред. Те не принадлежаха на „Чариз Ланкастър“, а на нея…
Шери заспа и в съня си видя неща, които никога нямаше да и се случат наяве.
Уитни стоеше до креватчето на сина си и с любов се взираше в ангелското личице на спящото дете. Вратата се отвори и съпругът й застана до нея. Отдавна не го беше виждала толкова мрачен.
— Не можах да заспя — прошепна тя, приведе се над сина си и приглади одеялцето. Ноел все повече заприличваше на баща си.
Клейтън я хвана през кръста и я притисна към себе си.
— Благодарил ли съм ти наскоро за чудесния син, който ми роди? — прошепна й той.
— Не и от снощи по същото време — опита се да се усмихне Уитни и внезапно призна: — Чувствам се ужасно.
— Знам — кимна той.
— Никога няма да забравя израза на Стивън, когато часовете минаваха и ставаше все по-очевидно, че тя няма да се върне.
— Нито пък аз.
— Брат ти задържа свещеника до десет вечерта. Чудя се как е могла да му причини подобно нещо? Как?
— Всъщност никой от нас не я познаваше.
— Но Стивън си беше загубил ума по нея! Личеше си от начина, по който я гледаше!
— Забелязах.
— Ако той не се беше намесил, сега ти щеше да си женен за Ванеса, аз — за някой друг и Ноел нямаше да съществува — преглътна мъчително Уитни.
Клейтън поглади разпиляната й по раменете коса, целуна я по слепоочието, а тя продължи:
— Винаги съм искала да му се отблагодаря за това, но единственото, което наистина можех да направя, е да желая той също да си намери жена, която да го направи щастлив.
— Да си лягаме, скъпа. Стивън е възрастен човек, може да се оправи и сам. Ще се справи, ще видиш.
— Ти толкова ли лесно ме забрави, когато двамата с теб бяхме… — започна тя и замълча, спомняйки си нощта, когато по всичко личеше, че двамата няма да се оженят — Когато се бяхме отдалечили твърде много един от друг? — довърши Уитни.
— Не. Но аз те познавах отдавна.
— Не мисля, че времето има някакво значение. Ти кога разбра, че си се влюбил в мен?
— Когато ми призна, че си слагала черен пипер в кутията с енфие на учителя си по музика! — призна с усмивка той.
— Ако добре си спомням, това беше седмица, най-много две след завръщането ми от Франция.
— Нещо такова.
— Клейтън?
— Какво? — прошепна херцогът.
— Не мисля, че Стивън толкова лесно ще се справи с този проблем. Той може да има всяка жена, която си поиска, но истински желае единствено Шеридан Бромлейт. Спомни си за Емили… И колко циничен стана след раздялата си е нея!
— Брат ми трябва само да помръдне с пръст и десетки прекрасни жени ще запърхат около него да го успокояват. И този път той ще им позволи да го направят. Междувременно ще възвърне загубеното си равновесие.
— Ти така ли направи?
— Точно така.
— Типично по мъжки — възкликна с престорена покруса тя и после сериозно добави: — Забеляза ли, че Черити Торнтън се разплака, когато Шеридан Бромлейт не се завърна?
— Да — отвърна предпазливо Клейтън. — Защо питаш?
— Ами… Тя ми каза, че за пръв път от години насам се е чувствала полезна, когато с изпълнявала ролята на придружителка на младата американка, и че сега горчиво съжалява, загдето не е намерила и друг кандидат за ръката на момичето.
— Чух я. Брат ми също я чу. Но ми се струва, че точните й думи бяха следните: госпожица Черити съжаляваше, че не е намерила някой наивен бедняк, когото госпожица Бромлейт да зареже, вместо да стори това на нейния скъпичък Лангфорд!
— Е, почти същото е…
— Да, но само в случай, че поставиш знак за равенство между глупостта и здравия разум. Питам се защо изобщо водим този разговор? — неохотно попита той.
— Защото… аз я… поканих да отседне при нас за известно време. — Клейтън се стъписа от изненада. Уитни добави: — Помислих си, че може да гледа Ноел.
— Май ще е по-разумно да накараме Ноел да се грижи за нея.
— Сърдиш ли се? — нервно се усмихна Уитни.
— Не. Просто съм… силно впечатлен.
— От какво?
— От способността ти да подбираш най-подходящия момент, за да ми поднесеш някоя новина. Нямам сили да държа очите си отворени, камо ли да споря за това, че жена ми с поканила в лома ни най-голямата досадница на този свят.