Джудит Макнот
Преди да те срещна (4)

4

Втренчила невиждащ поглед в бедната Мег, на Шери внезапно й се прииска в същия този момент да е в Ричмънд, да седи с леля си в малката къщичка с три стаи и да се наслаждава на приятния обичай да пие чаша чай с лед и да очаква със задоволство следващия ден, който по нищо нямаше да се отличава от предишния.

Но ако Мег беше права по отношение на английските закони… Тогава Шеридан никога нямаше да се върне у дома, никога нямаше да зърне лицето на леля си! Тази мисъл й се стори съкрушителна.

Когато преди шест години отиде да живее при по-голямата сестра на майка си, перспективата никога да не види Корнелия Фарадей й се струваше невероятно привлекателна, но тогава тя нямаше право на избор. До въпросната среща с непознатата леля Шери не беше се отделяла от баща си. Двамата пътуваха с неговия фургон, натоварен с всевъзможни стоки — от кожи и парфюми до вилици и тигани, предмети на лукса и вещи от първа необходимост. Баща и ги продаваше или заменяше, докато се движеха по обичайния маршрут.

През зимата обикновено се насочваха на юг и пътуваха към източния бряг, а през лятото поемаха на север. Понякога свиваха на север — там залезите бяха изключително живописни, или се насочваха на югозапад, следвайки криволиците на някое бълбукащо поточе. Зимно време, когато снегът правеше придвижването трудно и дори невъзможно, винаги се натъкваха на някой фермер или търговец, които се нуждаеха от допълнителна работна ръка. Тогава баща й, ирландец по произход, се хващаше на работа за по няколко дни, за да изкара достатъчно за покриване на разходите им по престоя в съответното населено място.

В резултат на този чергарски живот до дванайсетгодишната си възраст Шеридан беше опитала всякакъв вид постели. Беше спала в купи сено, както и в пухените легла на странноприемници, пълни е весели жени, облечени с рокли с толкова дълбоки деколтета, че плътта им буквално преливаше над тях. Но независимо дали домакинята им беше фермерска съпруга, сериозна жена на свещеник или дама в ярка рокля от сатен, обточена с черни пухкави пера, те неминуемо се влюбваха до полуда в Патрик и майчински се грижеха за малката Шеридан. Очаровани от неустоимата му усмивка, от неизменната му любезност и желанието му да работи неуморно, за да се отплати за леглото и храната, дамите скоро започваха да му сипват допълнителни порции, да приготвят любимите му десерти и да кърпят дрехите му.

Тяхното добро отношение не отминаваше и Шеридан и добродушно я подкачаха заради гъстата й червеникава коса и се заливаха в смях, когато баща й я наричаше „младото ми морковче“. Позволяваха й да се покатерва на столче да им помага в миенето на чиниите, а когато момиченцето и бащата си тръгваха, винаги й подаряваха по някое парче плат или нови игли, за да ушие рокля за любимата си кукла Аманда. Шеридан прегръщаше тези мили жени и ги уверяваше, че двете с Аманда са изключително благодарни за проявената към тях добрина, а дамите се усмихваха, защото знаеха, че момиченцето говори от сърце. Целуваха я за довиждане и й прошепваха, че някой ден тя ще се превърне в истинска красавица, а Шеридан се смееше, защото не допускаше, че говорят сериозно.

Понякога хората, при които отсядаха, намекваха, че няма да с зле баща й да се заеме с ухажването на някоя от техните дъщери или дъщерите на съседите. Устните на Патрик все така се усмихваха, но очите му помръкваха, когато неизменно отвръщаше:

— Не, благодаря. Това би било случай на бигамия, тъй като майката на Шери е все още жива в сърцето ми.

Споменаването на майка й беше единственото нещо, способно да помрачи погледа на баща й. Майка й и по-малкото й братче бяха умрели от дифтерит и месеци след това татко й се държеше като непознат човек — седеше мълчаливо край огъня в малката им къщица, пиеше уиски и нехаеше за житото, което прегаряше по нивите. Не говореше, не се бръснеше, почти не се хранеше и, изглежда, не го беше грижа дали магарето гладува или не. Шеридан, която по онова време беше шестгодишна и беше свикнала да помага на майка си, се опита да поеме домакинските задължения.

Бащата не обръщаше внимание на усилията на дъщеря си и не даваше пукната пара за нейната скръб и за трудностите, с които тя се сблъскваше. Един ден Шеридан едва не изгори ръката си в опита си да му приготви пържени яйца. Момиченцето стисна зъби, за да не заплаче от болка, взе дрехите за пране и последните остатъци от домашен сапун и се спусна към потока. Когато се надвеси над прозрачните води и натопи ризата на баща си в тях, пред очите й се заредиха щастливи картини от миналото, когато майка й и братчето й Джейми все още бяха живи. Майка й обичаше да пее. Беше научила Шеридан на много песни и двете пееха, докато работеха. Понякога майка й спираше по средата на някоя песен, вслушваше се в гласа на дъщеря си, а на лицето й се изписваше гордост. Тя често прегръщаше дъщеря си и й казваше:

— Гласът ти е много сладък и много специален — както си специална и самата ти.

Много често майка й я молеше:

— Изпей ни нещо. Пей за нас, ангелчето ми…

Докато переше в реката и си припомняше всичко това, волята й сякаш се прекърши, силите я напуснаха и тя вече не беше храбра и голяма. Притисна колене към гърдите си, зарови личице в престилката на майка си и зарида от скръб и отчаяние.

— Мамо, моля те, върни се! — хлипаше. — Липсваш ми. Джейми също ми липсва. Върни се, мамо! Върни се при мен и при татко. Моля те. Не мога да се справя сама. Не мога. Не мога… Не мога…

Внезапно над главата й се разнесе гласът на баща й — такъв, какъвто го помнеше от добрите стари времена, изпълнен с обич и загриженост. Патрик коленичи до дъщеричката си, взе я в прегръдките си и промълви с дрезгав глас:

— Аз също не мога да се справя сам, но се обзалагам, че двамата заедно ще успеем. — После избърса сълзите й и добави: — Какво ще кажеш да тръгнем да пътуваме, само ти и аз? Всеки наш ден ще бъде приключение. Навремето много обичах приключенията. По време на едно от някогашните си пътешествия в Англия, в Шеруин Глен срещнах майка ти. Някога ще се върнем в Шеруин Глен, но не така, както двамата с майка ти тръгнахме преди години оттам. Този път ще се завърнем, но ще го направим със стил и финес.

Майка й често й беше разказвала с носталгия за живописното си родно селце в прекрасната английска провинция, за забавите, на които беше танцувала. Дори беше кръстила Шеридан на специалния сорт дъхави червени рози, цъфтящи в дома на енорийския свещеник.

Желанието на Патрик да се върне в Шеруин Глен се зароди след смъртта на съпругата му Шеридан не можеше да си обясни защо баща й толкова силно желае отново да се завърне там, особено като се имаше предвид, че най-значимият и важен човек в селото, изглежда, беше самият дявол, криещ се зад името на ескуайър Фарадей. Ескуайър Фарадей властваше над всички и едва ли щеше да бъде добър съсед, когато баща й се завърнеше и построеше къща точно в съседство с неговия дом. Защото баща й твърдеше, че именно това смята да направи.

Шеридан знаеше, че баща й и въпросният ескуайър Фарадей се запознали, когато Патрик доставял един отличен жребец от родната си Ирландия за дъщерята на едрия земевладелец. Тъй като нямал никакви роднини в Ирландия, баща й решил да остане при ескуайъра и да работи като коняр. Но едва когато навърши единайсет години. Шери разбра, че омразният коравосърдечен ескуайър Фарадей е не кой да е, а бащата на майка й!

Винаги се беше чудила защо баща й бе отвел жена си далеч от любимото й село и защо двамата бяха взели само дрехите на гърба си и малко пари, както и един жребец, наречен Финиш. Очевидно майка й държеше много на този жребец, след като беше платила доста, за да го отведе в Америка, и въпреки това съвсем скоро след пристигането им на чуждия континент го беше продала.

Родителите й рядко говореха за напускането на Англия, но когато го правеха, на Шеридан й се струваше, че всичко беше станало някак прибързано и фактът, че са далеч от родната земя, ги беше направил нещастни. Баща й обаче нямаше желание да отговаря на въпросите й, затова на нея не й оставаше нищо друго, освен да чака, докато построят къщата в Шеруин Глен, където сама щеше да разбере онова, което я интересуваше. Баща й очевидно смяташе да спечели парите, нужни за постигането на целта му чрез комар и игра на зарове. И двамата знаеха, че не му върви на карти и зарове, но той упорито продължаваше да вярва, че някой ден щастието ще му се усмихне.

— Всичко, от което се нуждая, скъпа, е само едно щастливо хвърляне или залагане на точното число. Едно време ми се случваше да печеля и сега чувствам, че този момент отново наближава.

Тъй като баща й никога не лъжеше, тя вярваше на тези негови думи. Двамата продължиха да пътуват и да разговарят за навиците на мравките и за това велико творение, Вселената. За някои хора начинът им на живот изглеждаше странен. В началото и на самата Шеридан й беше трудно да свикне, но скоро започна да й харесва. Преди да напуснат малката си ферма, не предполагаше, че има и друг свят извън границите на онова миниатюрно късче земя, но се оказа, че светът е безкраен.

По време на пътуванията научаваше все нови и нови неща. Една чернокожа двойка — Мери и Йезекил — й разказаха за далечно място, наречено Африка, и споделиха, че когато са живели там, имената им били други. Те я научиха на някакъв странен ритмичен напев, който не беше точно песен, но при нужда повдигаше духа й и оправяше настроението й.

Малко след като Мери и Йезекил поеха по пътя си, Шеридан и баща й срещнаха белокос индианец. Лицето му беше обветрено и сбръчкано като изсъхнал пергамент. Яздеше прекрасен кон на петна — за разлика от стария и изтощен ездач животното беше младо и пълно с енергия. След дълги увещания старецът завърза коня за фургона им и се настани при тях. Шеридан го попита за името му и индианецът отвърна, че се казва Спящото куче. Същата вечер, когато спряха и запалиха огън, той изпълни желанието на момиченцето и му изпя индианска песен, състояща се от гърлени звуци и пляскане с длани по коленете. Песента не приличаше на песен и Шеридан едва прикри усмивката си, за да не нарани чувствата на стареца, но въпреки това той сякаш прочете мислите й, спря внезапно, присви очи и рязко рече:

— Сега ти ще пееш!

Тя беше свикнала да пее пред непознати — правеше го винаги когато седеше заедно с многобройните им спътници край пламтящия огън. И сега запя. Беше ирландска песен за някакъв младеж, оплакващ изгубената си любов. Когато стигна до онази част, в която момъкът плачеше за своята любима, от гърлото на Спящото куче се изтръгна странен звук, наподобяващ едновременно подсмърчане и смях. Един бърз поглед беше достатъчен на Шеридан да се увери, че подозренията й са правилни и сега тя беше тази, която спря по средата на започнатия куплет.

— Плачат само жените — рече поучително индианецът и посочи с пръст към момичето.

— О! — възкликна объркано Шеридан. — Предполагам, че ирландците са… по-различни от останалите мъже. В песента се казва, че те плачат. Научила съм тази песен от татко ми, който е ирландец. — Тя погледна към баща си, търсейки подкрепата му, и неуверено добави: — Мъжете от онази древна страна плачат, нали, татко?

Патрик й хвърли развеселен поглед и отвърна:

— Слушай, скъпа, ако ти кажа, че е така, какво ще си помисли господин Спящото куче? Че Ирландия е едно изключително тъжно място, пълно със страдащи младежи, които по цял ден проливат сълзи. Не смятам, че е много добре. Ако пък кажа, че не плачат, тогава ти ще решиш, че съм те излъгал и че това, за което се говори в песента, е измислица. Пак е зле. — Той й намигна затворнически и завърши: — Какво ще стане, ако кажа, че не си запомнила правилно песента и че всъщност става въпрос за италианци, които плачат?

Последното изречение звучеше като от играта „Какво ще стане, ако…“, която двамата бяха измислили, за да се забавляват по време на пътуванията си. Целта на тази игра беше да се открие възможно най-доброто разрешение на даден проблем за съвсем кратко време. Шеридан така се беше специализирала в намирането на решения, че баща й с гордост признаваше колко усилия му коства, за да остане на равни позиции е нея.

И сега Шеридан леко повдигна вежди, замисли се за миг и през смях предложи своето решение:

— Мисля, че най-добре ще е да се престориш, че трябва да свършиш нещо много важно, което не търпи отлагане. Така ще избегнеш необходимостта да отговориш на въпроса ми. Защото каквото и да кажеш, в крайна сметка ще се озовеш в небрано лозе.

— Права си — засмя се Патрик и побърза да последва съвета й, пожелавайки лека нощ на нея и на Спящото куче.

Индианецът не промени каменното изражение на лицето си при тази шеговита размяна на реплики, само хвърли продължителен изпитателен поглед на Шеридан, надигна се от мястото си и без да промълви нито дума, изчезна в близката гора, за да прекара нощта там.

На следващата сутрин Спящото куче й предложи да поязди коня му — една чест, която тя отдаде на скритото желание на стареца да се вози в далеч по-удобния фургон. През целия си живот не се беше качвала на друго освен на старата кранта, която теглеше фургона им, затова огледа буйния жребец със смесица от възторг и страх. Понечи да отхвърли предложението, но срещна предизвикателния поглед на индианеца. Отбеляза, че конят няма седло, но Спящото куче отвърна с чувство на превъзходство, че индианските жени яздят неоседлани коне и при това ги яхат по мъжки.

Впитият в нея немигащ поглед, както и увереността, че старецът долавя страха й, накараха Шеридан да се реши на този риск. Не можеше да допусне Спящото куче да си състави лошо мнение както за нея, така и за всички ирландски деца. Тя пристъпи към индианеца и взе юздата от ръката му. Той не й помогна да се качи на гърба на коня, затова Шеридан отведе животното до фургона, покатери се върху едно от колелата и след няколко неуспешни опита най-сетне успя да възседне жребеца.

В мига, в който се озова на гърба му, обаче й се прииска никога да не го беше правила. Струваше й се, че е ужасно нависоко, а земята е много, много далеч от нея. Същия този ден падна пет пъти от коня и през цялото време имаше чувството, че индианецът и дори конят му тайничко й се присмиват. При шестия опит гневът й беше толкова нараснал, че не се сдържа, сграбчи животното за ушите, изкрещя му на немски, че е дявол — беше научила тази дума от едни германци, пътуващи към Пенсилвания — и препусна. Бързо стигна до извода, че конете на индианците очевидно се подчиняват по-охотно на грубите команди, отколкото на милите подканяния.

Вечерта се настани до огъня, отбягвайки погледа на стария индианец. Всеки момент очакваше той да й се подиграе, че не умее да язди или пък да започне да я сравнява с опитните индиански момичета. За нейно голямо учудване Спящото куче не направи нищо такова. Той не откъсваше поглед от нея и накрая неочаквано я попита:

— Какво означава твое име?

— Какво означава името ми ли? — повтори замислено тя.

Старецът кимна и Шеридан обясни, че е кръстена на едно цвете, растящо в Англия — родината на майка й, която се намира отвъд океана. От устата на Спящото куче се изтръгна недоволно ръмжене и за своя най-голяма изненада момичето се чу да пита:

— Как според теб би трябвало да ме кръстят?

— Ти не цвете — отвърна той, изучавайки луничавото й лице и разрошената й коса. — Ти огън. Пламъци. Огнена светлина.

— Какво? О! — Тя се засмя. — Искаш да кажеш, че косата ми прилича на огън заради цвета й? Татко ми вика морковче. Морковът е оранжево растение — започна да обяснява тя. — Растение, както… както и царевицата. Ето защо ми вика морков.

— Бледолики не добри като индианци при даване на име — отсече старецът.

Шеридан се въздържа да отбележи, че да кръстиш някого на куче например, едва ли е по-добре от това да го кръстиш на растение.

— А как примерно би ме нарекъл един индианец? — полюбопитства тя.

— Огнена коса — заяви той. — Ако беше момче — Вечно мъдър.

— Какво? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Ти вече мъдра. Мъдра, но не стара. Млада.

— О! Харесва ми да ме смятат за мъдра! — възкликна доволно тя и внезапно реши, че Спящото куче всъщност много й допада. — Вечно мъдрата — повтори и щастливо погледна към баща си.

— Ти момиче — възрази индианецът. — Момичета не мъдри. Ти Огнена коса!

Но Шеридан реши, че така или иначе харесва този старец, и любезно рече:

— Огнена коса също е много хубаво име.

Спящото куче се усмихна с разбиране и сякаш се подмлади с десет години.

— Ти наистина си мъдра — рече с широка усмивка и кимна доволно на баща й. — Вечно мъдра.

В отговор той също кимна и Шеридан отново си рече, че животът е прекрасен и че независимо от външните различия между хората, в душите си те всъщност са почти еднакви. Всички обичаха да се смеят, да разговарят и да мечтаят… И да се преструват, че не се страхуват от нищо, че не изпитват болка и че мъката е просто моментно лошо настроение, което скоро ще бъде преодоляно. Както в крайна сметка наистина ставаше.