Джудит Макнот
Преди да те срещна (12)

12

След срещата с адвоката Стивън отиде да я види, както беше обещал. Беше му станало навик да я посещава два пъти на ден и въпреки че всячески се стремеше срещите им да са кратки и полуофициални, усещаше, че ги очаква с нетърпение. Той почука на вратата на стаята й. Не получи отговор. Поколеба се и пак почука. Отново никакъв отговор. Очевидно инструкциите му около нея винаги да се навърта някоя прислужница се пренебрегваха или пък въпросната прислужница беше заспала. Гневът се надигна в него, но по-силна беше тревогата за гостенката му. Спомни си за желанието й да напусне стаята. Ами ако беше решила да го направи въпреки забраната му и беше припаднали от слабост, а около нея нямаше никой, който да й помогне или да вдигне тревога?

Той рязко отвори вратата и се озова в стаята. Беше празна. Погледът му се спря върху идеално опънатата покривка на леглото. Очевидно онази малка идиотка не беше сметнала за нужно да се съобрази с нарежданията му! Обзе го силна ярост.

Някакъв тих звук го накара да се обърне. Стивън замръзна на мястото си от изненада.

— Не ви чух да влизате — рече „малката идиотка“ и притвори вратата на будоара. Стоеше пред него боса, облечена в твърде голяма роба. В ръката си държеше четка за коса, а около главата си беше омотала синя хавлиена кърпа. Изглежда, изобщо не изпитваше угризения на съвестта, че е нарушила инструкциите му.

Раздразнението му отстъпи място на огромно облекчение, после на искрено възхищение. Девойката беше смъкнала едно от златистите въжета на балдахина и го беше използвала като колан, за да препаше бялата си роба. С тези боси нозе и небесносиня кърпа на главата напомняше на графа на босонога Мадона. Но за разлика от истинската мадона тази тук не се усмихваше свенливо, а изглеждаше объркана, нещастна, като при това го гледаше обвинително. Не се наложи да чака дълго, за да разбере причината за настроението й.

— Или сте изключително незаинтересован, или не сте добре със зрението, милорд — атакува го тя.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво става въпрос — предпазливо отвърна той.

— Става въпрос за косата ми — нещастно рече Шеридан и посочи към червеникавите кичури, подаващи се изпод хавлията.

Стивън си спомни, че косата й беше изцапана с кръв и предположи, че дори и след като доктор Уитиком беше обработил и превързал раната на главата, тя отново е прокървила.

— Ще се отмие — увери я той.

— О, не мисля — отвърна иронично тя. — Вече пробвах.

— Не разбирам… — започна Стивън. Шеридан го прекъсна:

— Косата ми не е тъмнокестенява… — заяви тя, смъкна кърпата от главата си и сграбчи кичур коса, за да илюстрира нагледно проблема. — Погледнете тук. Тя е червена!

Шери беше изпълнена с негодувание, но Стивън не успя да реагира. Гледаше занемял гъстата огненочервена коса, спускаща се на вълни към кръста й. Тя отпусна ръка и кичурът се плъзна между пръстите й като разтопена лава.

— Господи! — пое дъх той.

— Толкова е… червена! — отчаяно повтори тя.

Внезапно Стивън осъзна, че истинският й годеник не би стоял като пън, втренчен изненадано в нещо, което вече е виждал, и с усилие откъсна очи от зашеметяващата гледка.

— Червена? — повтори той, едва сдържайки се да не прихне. — Не харесваш цвета на косата си!

— Разбира се, че не го харесвам! Затова ли не пожелахте да ми кажете какъв е, когато ви питах?

Стивън кимна, възползвайки се от нейното обяснение, и очите му отново се върнаха към екзотичната коса — най-подходящата рамка за това изящно лице и порцеланова кожа.

Шеридан осъзна, че изражението, появило се на лицето му, няма нищо общо с отвращението, което тя очакваше да види. Годеникът й я гледаше по-скоро… възхитено!

— Вие… харесвате ли я?

Да, Стивън харесваше косата й. Харесваше всичко у нея.

— Разбира се — кимна той. — Нима подобен цвят на косите не се харесва в Америка?

Шеридан отвори уста да отговори и разбра, че всъщност не знае какво да каже.

— Не виждам как подобно нещо би могло да се харесва както в Америка, така и тук, в Англия.

— Защо мислиш така?

— Защото прислужницата, която ми помогна с миенето, призна след много силно настояване от моя страна, че никога през живота си не е виждала подобна коса. Изглеждаше направо отвратена!

— И чие мнение има по-голямо значение за теб? — спокойно възрази Стивън.

— Е, след като поставяте въпроса по този начин… — започна тя, сгряна от топлата му усмивка. Той беше толкова мъжествено красив, че й беше трудно да откъсне поглед от него. Все още й беше трудно да повярва, че от всички жени беше избрал именно нея! Обожаваше да бъде в неговата компания, обичаше чувството му за хумор, нежността, с която я обгръщаше. Броеше с нетърпение часовете между посещенията му, които напоследък бяха много кратки и някак официални. Шери все още не знаеше нищо за себе си, за него, за връзката им в миналото. Копнееше да се измъкне от забравата, очакваше нейната капризна памет да се върне и да й даде отговор на всички въпроси, които я измъчваха.

Разбираше настояванията на лорд Уестморланд да не затормозява съзнанието си, но вече се чувстваше добре, тялото й се беше възстановило. Беше достатъчно силна, за да се надигне от леглото, да се изкъпе и да измие косата си, както и да се облече в тази широка роба. Това трябваше да покаже на годеника й, че вече е достатъчно добре да задава въпроси и да изисква отговори. Краката й леко трепереха, но Шеридан отдаваше това на залежаването, а може би и на нервността, която я обхващаше всеки път, когато той беше при нея.

Кимна към двете канапета пред камината.

— Имате ли нещо против да поседнем? Краката едва ме държат след продължителното време, прекарано на легло.

— Защо не спомена за това по-рано? — попита Стивън и отстъпи встрани, за да я пропусне пред себе си.

— Не бях сигурна, че ми е позволено.

Шеридан се отпусна на канапето, сви крака под себе си и внимателно оправи гънките на робата си. Стивън си помисли, че едно от нещата, които госпожица Ланкастър беше забравила, бе, че една добре възпитана дама никога не би поканила мъж, който не й е съпруг, в личните си покои. Той обаче нямаше нищо против това.

— Защо каза, че не си сигурна дали ти е позволено да седнеш? — попита я той.

Тя засрамено отмести очи към камината, после отново срещна погледа на Стивън.

— От прислужницата Констанс разбрах, че сте граф. — Очите й умолително го гледаха. Тя сякаш се надяваше той да отрече очевидното. Наистина беше забележителна!

— И? — подкани я той, когато Шери млъкна.

— И че трябва да ви наричам милорд. — Той леко повдигна вежди и Шеридан призна: — Едно от нещата, които си спомням, е, че в присъствието на кралска особа никой няма право да седне, преди да са го поканили.

Стивън едва се сдържа да не прихне.

— Все пак аз не съм крал, а обикновен граф.

— Да, но не съм сигурна дали същият протокол не важи и за графовете.

— Не важи. Като говорим за прислужницата, къде е тя? Специално се разпоредих да не те оставят сама нито за минута.

— Отпратих я.

— Заради реакцията й при вида на косата ти — предположи на глас той.

— Не. Тя беше при мен от ранни зори и изглеждаше много изморена. Стаята беше подредена, а аз нямах желание тя да ме къпе, сякаш съм малко дете.

Думите й изненадаха Стивън, но той беше започнал да свиква с изненадите, които тя му поднасяше.

— Днес взех някои решения — прозвуча следващото й изявление, изречено твърдо, с почти незабележим трепет в гласа.

— Така ли? — отвърна той и се усмихна. Тя не беше в състояние да взема решения, но Стивън не виждаше причина да изказва мнението си на глас.

— Да. Реших, че най-добрият начин да преодолея загубата на паметта си е да я приема просто като временно неудобство, което скоро ще отмине, и мисля, че ще е добре всички да го възприемат по този начин.

— Мисля, че идеята е чудесна.

— Искам да ви попитам за някои неща все пак.

— Какво искаш да знаеш?

— О, нищо особено. На колко години съм например? Какво е пълното ми име?

Стивън усети, че не може повече да се съпротивлява. Изпитваше желание да се засмее на прекрасното й чувство за хумор, както и да я вземе в прегръдките си, да зарови пръсти в буйните й коси и да покрие устните й с целувки Беше сладка, невероятно чаровна и както беше облечена в тази широка роба, препасана с въже на кръста — много по-съблазнителна от всяка облечена или съблечена любовница, която беше имал.

Допускаше, че за Бърлтън очакването на мига, в който би могъл да я има в леглото си, е било истинска агония. Нищо чудно, че беше насрочил сватбата за деня веднага след пристигането й…

Чувството за вина и срам охладиха страстите му. В този миг годеникът й, а не той, би трябвало да седи до нея и да се наслаждава на този толкова интимен момент. Бърлтън беше единственият, който имаше право да си представя как я разсъблича и отнася в леглото. Едва ли беше мислил за нещо друго, освен за това в очакване на парахода да пристигне и да я доведе при него.

Вместо това нейният млад любим лежеше в ковчег, а убиецът му се наслаждаваше на тази прекрасна вечер. Не, поправи се Стивън, изпълнен с отвращение към самия себе си, той не просто се наслаждаваше на компанията на младата жена, но и се поддаваше на похотливите си желания.

Това беше скверно! Беше ненормално! Ако му трябваше развлечение, би могъл да избира сред най-красивите жени в Европа: начетени или наивни, сериозни или духовити, разкрепостени или срамежливи, брюнетки, блондинки и червенокоси. Всички можеха да бъдат негови, стига да поискаше. Каква, за Бога, беше причината, поради която точно тази жена тук го привличаше неустоимо? Тихият й глас го откъсна от мрачните му мисли.

— Каквото и да е то, едва ли му остава още дълго време да се радва на живота си — полушеговито подхвърли Шеридан.

— Моля? — Очите на Стивън с недоумение се спряха върху лицето й.

— Говоря за онова, което наблюдавате с този убийствен поглед в продължение на повече от минута. Втренчен сте в нещо точно над лявото ми рамо. Само се надявам да има крака и да може да бяга бързо.

Той горчиво се усмихна:

— Бях се замислил. Извинявам се.

— О, не се извинявайте! — нервно се засмя тя. — Изпитвам огромно облекчение, че това страшно изражение върху лицето ви е в резултат на мислите ви за нещо друго, а не заради въпросите, които преди малко ви зададох.

— Страхувам се, че напълно съм забравил въпросите ти.

— На колко съм години? — подсказа му деликатно тя. Как е пълното ми име?

Въпреки нехайния й тон Стивън усети, че очите й зорки го наблюдават. Беше му трудно да се концентрира. Обзе го колебание.

Шеридан първа наруши мълчанието. Тя въздъхна и е престорено закачлив тон рече:

— Доктор Уитиком спомена, че заболяването, което имам, се нарича ам-не-зи-я и че не е заразно. Ще бъда страшно засегната, ако продължавате да се преструвате, че и вие страдате от тази болест само за да ме карате да се чувствам нормална. Е, да започнем ли с нещо по-леко? Имате ли нещо против да ми кажете вашето име? И на каква възраст сте? Не се притеснявайте, имате достатъчно време да обмислите внимателно отговорите си.

Стивън би се засмял, ако не изпитваше омраза към себе си.

— Аз съм на трийсет и три години и се казвам Стивън Дейвид Елиът Уестморланд — отвърна той.

— Това обяснява всичко! — прихна тя. — С толкова много имена с истинско чудо, че толкова бързо успяхте да си ги спомните!

Лека усмивка пробягна по устните му и графът с мъка си наложи да придаде каменно изражение на лицето си, когато изрече:

— Слушай, малка нахална негоднице! Ще ти бъда много благодарен, ако се отнасяш към мен с нужното уважение.

Тонът му не я стресна особено. Шеридан наклони глава настрана и с любопитство го изгледа:

— Защото сте граф ли?

— Не, защото съм по-голям от тебе.

Смехът й беше толкова звънлив и заразителен, че Стивън изкриви лице в усилията си да остане сериозен.

— Е, след като вече установихме, че аз съм нахална, а вие сте по-голям от мен, бихме ли могли да предположим, също така, че сте и по-възрастен от мен? — Тя му хвърли невинен поглед изпод дългите си извити мигли.

Стивън кимна. Страхуваше се, че ако проговори, гласът му ще го издаде.

— Колко години е разликата помежду ни? — настоя Шеридан.

— Упорита малка женичка, значи! — възкликна той, обзет от възхищение пред способността й майсторски да насочва разговора към въпросите, които я интересуваха. Сивите й очи изведнъж станаха сериозни.

— Моля ви, кажете ми на колко съм години. Как ми е името? Или не знаете?

Да, той не знаеше, но, от друга страна, не си спомняше възрастта и имената на повечето от жените, преминали през леглото му. Като имаше предвид, че времето, което девойката беше прекарала с годеника си, беше много малко, Стивън реши, че истината ще е съвсем на място.

— Всъщност не сме коментирали нито един от тези въпроси по време на нашите срещи.

— А какво е семейството ми?

— Баща ти е вдовец — отвърна младият мъж, спомняйки си малкото, което му беше казал икономът на Бърлтън. — Ти си неговото единствено дете.

Шеридан кимна и пак се усмихна:

— Как се срещнахме?

— Предполагам, че майка ти те е представила на баща ти малко след като си се родила.

Тя се засмя, защото предположи, че Стивън се шегува. Той смръщи вежди. Не беше очаквал подобни въпроси и не беше в състояние нито да им отговори, нито да ги заобиколи Каквото и да кажеше или направеше, щеше да се чувства като измамник.

— Имах предвид моето запознанство с вас.

— Ами по обичайния начин — любезно отвърна той.

— И той е?

— Представиха ни един на друг. — Стивън стана и се отдалечи към една лавица, на която стоеше кристална гарафа. Не можеше да понесе объркването и подозрението в тези сиви очи.

— Милорд?

Той хвърли поглед през рамо, докато си наливаше питие.

— Да?

— Много влюбени ли сме един в друг?

Част от брендито се изля върху златната табла под чашата. Проклинайки наум, Стивън си даде сметка, че каквото и да й каже сега, тя ще се почувства изиграна в мига, в който паметта й се върне. Като се прибавеше и фактът, че той беше отговорен за смъртта на любимия й, можеше да си представи с каква омраза ще се изпълни сърцето й. Отмести чашата настрани, извърна се към младата жена и останал без избор, даде отговор, който без съмнение щеше да разруши всяко добро впечатление, което тя имаше за него.

— Тук е Англия, не Америка… — започна той.

— Да, зная. Доктор Уитиком вече ми го каза.

— Това тук е Англия — повтори Стивън. — В Англия хората от висшите класи се женят по много причини, повечето от които — практични. За разлика от някои американци ние нито очакваме, нито желаем да се влюбваме до полуда и предпочитаме да не обсъждаме тази незначителна емоция, наречена любов. Оставяме това на селяните и на поетите.

Сякаш я зашлеви през лицето.

— Надявам се, че искреността ми не те разстройва — подхвърли той. Чувстваше се като пълен негодник. — Става късно, а ти имаш нужда от почивка.

Поклони се леко, показвайки й, че разговорът е приключил, и зачака тя да стане. В мига, в който робата й леко се разтвори, Стивън отмести очи встрани. Пръстите му вече бяха на бравата, когато Шеридан го повика:

— Милорд?

— Да? — рече той, без да се обръща.

— Все пак имате, нали?

— Какво?

— Сърце.

— Госпожице Ланкастър — започна Стивън, бесен на себе си.

— Казвам се… — Тя се поколеба. — Чариз. Бих искала да ме наричате така.

— Разбира се — кимна той, но в действителност нямаше намерение да го прави. — А сега, ако ме извиниш, трябва да вървя. Имам работа.

Шеридан изчака вратата да се затвори зад гърба му и се улови за рамката на леглото. Виеше й се свят. Седна върху сатенената покривка, а сърцето й биеше бързо от страх и немощ.

Каква жена беше, че да иска да се омъжи за човек, който разсъждаваше по този начин? И какъв беше той? Стомахът й се сви при спомена за хладния блясък в очите му и за пренебрежението, с което беше говорил за любовта.

Какво ли я беше накарало да се свърже с мъж като този? Защо го беше направила? Горчивите мисли измъчваха Шеридан.

Но сякаш знаеше отговора — причината беше в начина, по който годеникът й я караше да се чувства, когато й се усмихваше. За нещастие този път не й се усмихна. Беше го отвратила с всичките си празни приказки за любов. Когато на другата сутрин дойдеше да я види, щеше да му се извини или просто щеше да забрави темата и да се постарае да бъде приятна и забавна събеседница.

Тя легна и придърпа завивката към брадичката си. Загледа се в балдахина над главата си. Гърлото й конвулсивно се свиваше пред напиращите сълзи, но твърдо си заповяда да не плаче. Едва ли връзката им беше сериозно пострадала от тазвечерния разговор. В края на краищата бяха сгодени! Той със сигурност щеше да забрави за малката й грешка.

Утре всичко щеше да изглежда по-добре, повтори си тя.

Той щеше да дойде да я види и отново всичко щеше да бъде наред.