Джудит Макнот
Преди да те срещна (7)

7

На палубата беше оживено и шумно. Носачите подготвяха товара за отпътуването на „Утринна звезда“ на следващия ден. Макарите проскърцваха под тежестта на закачените за тях денкове. Шери внимателно си проправяше път към мостика, а погледът й търсете сред насъбралото се множество човека, който най-много се доближаваше до представата й за противен английски благородник — слаб, блед, надут мъжкар, способен на жестокост, облечен задължително в бричове е дължина до коленете и окичен със златни ланци, за да впечатли годеницата си. Очите й се спряха върху високия мургав мъж. Той нетърпеливо потупваше е ръкавици по бедрото си и в главата й като светкавица проблесна мисълта, че това е човекът, с когото трябва да се срещне. Въпреки че носеше тъмен панталон, а не бричове и по него нямаше и следа от златни украшения, той безспорно принадлежеше към класата на привилегированите. Челюстите му бяха решително стиснати, тялото му излъчваше сила и самоувереност. Очевидно я беше съзрял и сега намръщено наблюдаваше как тя се приближава към него. Страхът на Шери прерасна в дива паника. През последните два дни тя тайно се беше надявала, че ще успее да успокои бъдещия младоженец и да го убеди в невинността си, но този човек със свъсени тъмни вежди и недоволно изражение на лицето изглеждаше по-твърд и от гранит. В момента той очевидно се питаше къде, по дяволите, беше изчезнала годеницата му и защо Шеридан Бромлейт, а не Чариз Ланкастър беше тази, която вървеше към него. И сигурно беше ядосан.

Всъщност Стивън не изпитваше яд, нито раздразнение. Беше удивен. Беше очаквал да види някое седемнайсет-осемнайсетгодишно девойче с къдрокоса главица и зачервени страни, цялото с къдрички и дантели, а не спокойна бледа млада дама с високи скули и огромни светли очи, засенчени от дълги извити мигли и разположени под тънки извити вежди. Не можеше да определи цвета на косата й, скрита под качулката на кафявата семпла наметка. Когато протегна ръка към нея, си помисли, че Бърлтън трябва да е бил или луд, или сляп да опише подобна жена като „прекрасно малко създание“.

Видът й изразяваше спокойствие, но Стивън почувства вътрешното й напрежение. Младата жена сякаш усещаше, че нещо непоправимо се е случило, и графът реши, че най-правилната тактика в случая щеше да бъде да съобщи новината директно, без заобикалки.

— Госпожице Ланкастър — започна той, след като набързо се представи. — Трябва да ви съобщя една извънредно неприятна новина. Лорд Бърлтън загина вчера при нещастен инцидент.

Тя изумено се втренчи в него.

— Загинал? Нима не е тук?

Стивън беше очаквал тя да се облее в сълзи или да изпадне в истерия, затова реакцията й го порази. Шеридан измъкна хладната си длан от неговата и замаяно рече:

— Колко тъжно. Моля ви, предайте моите съболезнования на семейството му.

Обърна се и тръгна обратно към палубата, очевидно изпаднала в пълен шок.

— Госпожице Ланкастър! — извика той след нея. Викът му беше заглушен от други викове — тревожно-предупредителни.

— Дръпнете се! Внимавайте!

Младият мъж забеляза опасността и се спусна след Шеридан, но закъсня — денкът, който товарачите повдигаха с макарата, се залюля, удари младата жена по тила и я запрати върху палубата. Стивън изкрещя на кочияша да се подготви за тръгване и взе Шери на ръце. От раната на главата и се процеждаше струйка кръв.