Джудит Макнот
Преди да те срещна (61)

61

Младоженката с нежелание извърна глава, когато каретата внезапно спря. Стивън също толкова неохотно откъсна устни от нейните.

— Къде сме? — попита шепнешком Шеридан.

— У дома — отвърна графът.

— В твоя дом?

— В нашия — поправи я той и думите му силно я развълнуваха.

Един лакей се спусна към каретата, отвори вратата и разгъна сгъваемата стълбичка. Шери нервно прокара пръсти през косата си, за да я оправи. Стивън проследи с поглед плавното движение на червеникавите кичури и мечтателно се усмихна.

— За какво мислиш? — попита го Шеридан.

Усмивката му стана още по-широка.

— За същото нещо, за което си мисля от деня, в който те видях да излизаш от гардеробната, облечена в онзи прекалено голям за тебе халат и с кърпа, увита около главата. За мига, в който смъкна кърпата от главата си и с ужас заяви, че косата ти е „много червена“.

— Защо се сети за това? — настоя Шеридан, поемайки подадената й ръка.

— Ще ти кажа по-късно. Или по-скоро — ще ти покажа.

— Звучи ми загадъчно — пошегува се тя.

В продължение на четири години десетки жени се бяха надпреварвали да спечелят сърцето на красивия граф, за да се превърнат в господарки на двореца Монклер. Сега той с нетърпение очакваше да види реакцията на жената, която беше избрал да изпълнява тази роля.

Шери хвана съпруга си под ръка, усмихна се приятелски на лакея, който беше излязъл да ги посрещне, пристъпи напред и погледът й се закова върху вълшебната гледка пред нея. Дворецът беше изграден от камък. Високите му прозорци, опасващи цялата предна фасада, празнично светеха. Шеридан се обърна назад и забеляза, че от двете страни на безкрайната алея, водеща към сградата, бяха спрени десетки карети. Тя учудено погледна към Стивън и промълви:

— Прием ли даваш?

Стивън отметна глава назад и звънко се засмя, после я взе в прегръдките си и зарови лице в косите й.

— Луд съм по теб, лейди Уестморланд!

Дворецът не беше успял да я впечатли, но новото й име, произнесено на глас, я накара да потръпне от радост и гордост.

— Шеридан Уестморланд — изрече тя. — Харесва ми как звучи. Много ми харесва.

Зад тях спря каретата на Никълъс Дьовил и Шери си спомни въпроса, който преди малко беше задала.

— Прием ли си организирал?

Стивън кимна и погледна към приближаващия към тях Дьовил.

— Днес е шейсетият рожден ден на майка ми. Организирал съм празненство в нейна чест, ето защо брат ми и снаха ми не бяха в църквата. Те изпълняваха ролята на домакини в мое отсъствие. — Шеридан изглеждаше объркана, затова той поясни: — Поканите бяха изпратени още преди няколко седмици, но аз не исках да чакам балът да мине и тогава да се оженя за теб. Или по-точно — не можех да издържа дори ден повече на напрежението от очакването да разбера дали изобщо ще има сватба.

— Не това ме притеснява — призна Шеридан. — Страхувам се, че не съм подходящо облечена.

Ники чу последните й думи и обидено я погледна.

— Аз лично избрах тази рокля и я донесох чак от Лондон! — възкликна той.

— Да, но тя не е бална рокля — обясни Шеридан.

Прислужникът отвори вратата и до ушите им достигнаха весел смях и музика. Изящно мраморно стълбище се извиваше нагоре. Един иконом стоеше встрани и с усмивка очакваше новата му господарка да го забележи. Шери в миг забрави тревогите си покрай роклята.

— Колфакс! — възкликна радостно тя.

Той направи официален поклон:

— Добре дошли у дома, лейди Уестморланд!

— Всички ли са тук? — попита Стивън.

— Да, ваша светлост.

Той кимна и се обърна към шафера си.

— Върви в балната зала, а ние с Шери ще се качим горе да се преоблечем.

— В никакъв случай. Нямам търпение да зърна лицата им.

— Много добре. Значи бързо ще се преоблечем и ще слезем при вас. — Стивън нямаше търпение да остане насаме е красивата си съпруга. Балът щеше да продължи до късно след полунощ.

— Давам ви двайсет минути — прояви разбиране Никълъс.

Шери разсеяно слушаше разговора между двамата. Нямаше представа откъде ще вземе дрехи да се преоблече. Попита Стивън, когато тръгнаха нагоре по стълбите, но Дьовил извика:

— Двайсет минути! В противен случай аз ще се кача горе!

Тази невинна забележка накара съпруга й да промърмори нещо и Шеридан го изгледа с широко отворени очи:

— Как нарече Ники току-що?

— „Образец на точността“ — излъга Стивън и безпомощно се усмихна.

— Не ми прозвуча точно така.

— Е, приблизително — отвърна графът и се спря пред вратата на един просторен апартамент в дъното на коридора. — Нямаше време да ти поръчваме тоалет от Лондон, затова Уитни донесе една от своите рокли, която сметна за подходяща за случая.

Стивън отвори вратата. Три прислужнички стояха, готови да изпълнят нарежданията на господарите. Погледът на Шери се спря върху зашеметяващата рокля от сатен в цвят на слонова кост, внимателно разстлана върху огромното легло. Като омагьосана пристъпи напред, после се спря, без да откъсва поглед от роклята. Съпругът й нежно се усмихваше.

— Какво е това?

В отговор Стивън привлече главата й към гърдите си и прошепна:

— Булчинската рокля на Уитни. Искаше да я облечеш, ако се омъжиш за мен.

Беше абсурдно да се разплаче от щастие, каза си Шеридан.

— Колко време ще ти трябва, за да се преоблечеш?

— Около час — със съжаление отвърна тя. — В случай, че решим да направим нещо с косата ми.

Той за втори път се наклони към нея и й прошепна така, че прислужниците да не го чуят:

— Просто я среши и не се занимавай повече е нея.

— О! Но…

— Имам особена слабост към тази твоя дълга лъскава червена коса!

— В такъв случай ще я нося разпусната — с треперещ от вълнение глас отвърна Шери.

— Добре. Защото ни остават само петнайсет минути.

 

Алисия Уестморланд погледна към Хю Уитиком, когато прислужникът съобщи имената на херцог и херцогиня Хоторн и благородната двойка мина покрай лекаря.

— Хю, можеш ли да ми кажеш колко е часът?

Клейтън, който току-що беше погледнал своя часовник и отвърна вместо доктора:

— Минава десет.

Отговорът му накара всички около тях да си разменят отчаяни погледи. Уитни изрази гласно мисълта, която ги измъчваше:

— Шери е отказала да се омъжи за него, иначе щяха да са тук още преди три часа!

— Бях толкова сигурна… — започна госпожица Черити.

— Може би Дьовил не с успял да я накара да отиде с него до църквата — предположи Джейсън Фийлдинг, но съпругата му поклати глава и убедено отбеляза:

— Ако Ники Дьовил поиска да убеди някого да го последва, той ще намери начин да го направи.

Думите й накараха съпругът й и Клейтън да се спогледат.

— Да не би у Дьовил да има нещо, което съм пропуснал да забележа? — попита Джейсън херцога. — Нещо, което да го прави толкова неустоим?

— Аз нямам проблеми да му устоявам — сухо отвърна Клейтън и замълча, понеже една негова леля се приближи към майка му, за да я поздрави с рождения й ден.

— Прекрасен бал, Алисия! Трябва да си невероятно щастлива тази вечер!

— Можех да съм и по-щастлива — отвърна с въздишка херцогинята и понечи да тръгне към гостите си.

Икономът продължаваше да обявява имената на новопристигналите:

— Сър Родерик Карстеърс. Господин Никълъс Дьовил.

Алисия, както и всички посветени в плана на Стивън извърнаха очи към Ники. Горяха от нетърпение да разберат какво се е случило. Красивото лице на французина беше сериозно.

— Нищо не е станало! — прошепна съкрушено Уитни. — Провалихме се.

Съпругът й я прегърна през кръста и я притисна към себе си.

— Ти опита, скъпа. Направи всичко, което беше по силите ти.

— Всички ние се опитахме — подкрепи го Черити Торнтън. Брадичката й леко затрепери, когато срещна погледа на доктор Уитиком.

— Графът и графинята на Лангфорд!

Тези думи предизвикаха незабавна реакция от страна на присъстващите. Хората си разменяха учудени погледи, после обръщаха глави натам, откъдето щеше да се появи двойката. По лицата на близките на графа грейнаха щастливи усмивки.

Стивън Уестморланд, граф Лангфорд, облечен в официален черен костюм и снежнобяла риза, водеше за ръка своята приказна дама. Роклята й беше избродирана с перли, на кръста й се полюшваше златна верижка с вградени в нея диаманти и перли, а косата й се виеше в огнени пламъци и плавно падаше по раменете и гърба й.

— Мили Боже! — застина в благоговение госпожица Черити, но възклицанието й беше заглушено от бурни аплодисменти.