Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (9)

9

В София пристигнах на другия ден вечерта. Валеше проливен дъжд. Покрай зле павираните улици се редяха овехтели тухлени сгради. Надписите бяха на кирилица и докато вадех купената в Париж карта, попаднах на площад Ленин. Огледах се. Могъщи строги сгради с малки прозорци. Вдясно — едва очертаваща се в тъмнината църква. Вляво — хотел „Шератон-Балкан“, възправен като преден пост на победоносния капитализъм. Тук отсядаха американските, европейските или японските бизнесмени.

Във фоайето под огромните полилеи ме очакваше Марсел Минаус. Веднага го познах. Беше ми казал: „Нося брада и имам остър череп.“ Всъщност беше далеч по-забележителен. Много висок, масивен като мечок, леко прегърбен — истинска планина. Плюс глава на православен патриарх с дълга брада, кралски нос и поетични зелени очи. Черепът му наистина бе заострен и съвършено плешив.

— Как пътувахте?

— Горе-долу. От границата насам все вали. Опитах се да поддържам добра средна скорост, но с тези планински пътища и разбити шосета…

— Знаете ли, аз пътувам само с автобус.

Оставих багажа си на рецепцията и отидохме в главния ресторант на хотела. Марсел бе вечерял, но охотно седна на масата с мен.

Французин по произход, четирийсетгодишният Марсел Минаус бе нещо като интелектуалец-номад, лингвист, полиглот, който владееше добре полски, български, унгарски, чешки, сръбски, хърватски, македонски, албански, гръцки… и разбира се, ромски. Ромският бе специалността му. Имаше издадени няколко книги на тази тема и бе съставил учебник за ромските деца.

Към единайсет и половина приключихме с вечерята и се разбрахме да се видим в седем часа на другата сутрин във фоайето, да наемем кола и да отидем до Сливен, за да се срещнем с орнитолога Райко Николов. Качих се в стаята си, където намерих факс от Дюмаз.

От: Ерве Дюмаз

До: Луи Антиош Хотел „Шератон-Балкан“, София

 

Монтрьо, 29 август 1997, 22 часа

 

Драги Луи,

Прекарах тежък ден във Франция, но пътуването си струваше. Най-после се видях с човека, когото търсех. Мишел Гийар, инженер-агроном, 56-годишен. Прекарал цели четири години в Централна Африка. Четири години влажни гори, кафеени плантации и… Макс Бьом! Хванах Гийар в Поатие, току-що се бе завърнал от почивка със семейството си. Благодарение на него успях да възстановя в подробности африканския период на Бьом. Ето фактите.

Август 1972. Бьом пристига с жена си и сина си в Банги, столицата на Централноафриканската република. Изглежда, не е впечатлен от политическата обстановка в страната, управлявана от Бокаса, вече обявил се за „доживотен Президент“. Виждал ги е всякакви — идва от диамантените мини в Южна Африка, където хората работят голи и на излизане от рудника минават през рентген, за да не би да са глътнали някой диамант. Макс Бьом започва работа. Най-напред ръководи строителството на голяма сграда, наречена „Пасифик 2“, от която Бокаса се интересува лично. Доволен от работата му, диктаторът му предлага и други мисии. Бьом приема.

1973. Оглавява охраната на кафеените плантации, чиято задача е да предотвратява кражбата на зърна от местните селяни. Точно тогава Гийар, който работи по аграрен проект в областта, се запознава с него. Помни го като груб човек с военни маниери, но иначе почтен и искрен. През същата година Бьом играе ролята на говорител на Бокаса пред Южноафриканската република и урежда заем за строителството на двеста вили. След това Бокаса му предлага друга работа, свързана с диамантените залежи. Диктаторът е вманиачен на тема диаманти. (Сигурно сте чували за прословутия „буркан с конфитюр“, където поставял камъните, за фантастичния диамант „Катрин Бокаса“ с инкрустирана императорска корона, за скандала с „подаръците“, предложени на френския президент Валери Жискар д’Естен…). Възлага на Бьом да надзирава минните работи на север, в полупустинната савана, и на юг, в сърцето на джунглата. Разчита на него да рационализира дейността и да предотвратява кражбите, вършени от иманяри.

Бьом обикаля диамантените жили в прахта на Севера и във влагата на Юга. Ужасява миньорите с жестокостта си и се прочува с изобретените от него наказания — чупи краката на крадците и ги принуждава въпреки това да работят, или им прерязва ахилесовото сухожилие. В гората раните бързо се инфектират. Доста хора измират пред очите на Гийар.

По това време Бьом контролира дейността на различни официални компании, свързани с мините, които прикриват не по-малко официалните грабежи на Бокаса. Макар и назначен от диктатора, Макс Бьом не участва в далаверите. Според Гийар, инженерът е съвсем различен от мошениците и подмазвачите, които заобикалят тиранина. Никой не го свързва с компаниите на Бокаса. Затова и името му не се появява — проверих това — по време на процесите срещу диктатора.

1974. Бьом се опълчва срещу Бокаса, който все по-често бърка в държавната хазна. Една от измамите му засяга пряко инженера. След като получава южноафриканския заем, Бокаса построява по-малко от половината от вилите, след това ги продава на цената на обявените двеста вили. Бьом, който е уредил заема, разгласява измамата. За което незабавно е изпратен в затвора, после освободен. Бокаса има нужда от него — докато е ръководел мините, добивът на диаманти значително се е увеличил.

По-късно швейцарецът се противопоставя на тиранина по повод на трафика му със слонова кост и масовото избиване на слонове. Противно на всички очаквания Бьом успява да се наложи. Бокаса продължава да търгува със слонова кост, но се съгласява да създаде резерват за слонове в крайния югозапад на страната. Този резерват съществува и до днес.

Според Гийар личността на Бьом е парадоксална. Инженерът е изключително жесток с африканците (някои от иманярите убива със собствените си ръце), но в същото време живее с тях. Ненавижда европейското общество в Банги, дипломатическите приеми и вечерите в клубовете. Бьом е мизантроп, който се чувства добре само в гората, сред животните, и, разбира се, в компанията на щъркелите.

През октомври 1974 г. в саваната в източната част на страната Гийар попада на Бьом, който, придружен от водача си, очаква прелитането на щъркелите, въоръжен с бинокъл. Бьом разказва на младежа как е спасил щъркелите в Швейцария и как всяка година пътува до родината си, за да се полюбува на завръщането им от Африка. „Какво толкова ви харесва в тях?“ — попитал Гийар. „Успокояват ме“ — отвърнал Бьом.

За семейството на швейцареца Гийар не знае много. През 74-а Ирен вече не живее в Африка. Гийар си спомня за една дребна, невзрачна жена, която прекарвала дните си сама в колониалния дом на съпруга си. Малко по-добре познавал Филип, който често придружавал баща си. Приликата между баща и син била поразителна — същото набито тяло, същото кръгло лице, същата късо подстригана коса. Затова пък по характер Филип напомнял майка си. Бил срамежлив, мечтателен и мълчаливо понасял грубото възпитание на баща си. Бьом искал да го закали, да го направи „мъж“, затова го учел да си служи с оръжие и му поверявал „мъжки“ задачи.

1977. През август Бьом заминава навътре в джунглата, отвъд Мбайки, където започва територията на пигмеите. Придружават го белгийският геолог Нилс ван Дьотен, двама водачи (един голям негър и един пигмей) и неколцина носачи. Един ден в лагера му пристигнала телеграма, донесена от пигмей, в която му съобщавали за смъртта на съпругата му. Бьом не знаел, че Ирен е болна от рак и получил сърдечна криза. Ван Дьотен се опитал да му помогне, доколкото можел — правил му сърдечен масаж, изкуствено дишане, дал му лекарства. След това наредил да го занесат в болницата в Мбайки, докъдето имало няколко дни пеша. Но Бьом дошъл в съзнание и казал, че иска да го занесат в една по-близка мисия, на юг, малко след границата с Конго (по тези места границата е само невидима черта в джунглата). Геологът се колебаел. „Всичко ще е наред“, уверил го Бьом и го помолил да отиде в Банги да потърси помощ. След няколко дни Ван Дьотен се върнал в гората с френски военен хеликоптер, но от Бьом и лагера му нямало и следа. Обявили швейцареца за изчезнал.

Година по-късно Макс Бьом, жив и здрав, се появява в Банги. Обяснява, че хеликоптер на някакво конгоанско горско дружество го е откарал до Бразавил, а след това се прибрал в Швейцария, където бил приет в женевска клиника до възстановяването си. По това време Бьом се е превърнал в сянка на самия себе си и много говори за жена си. През октомври 1978 г. Бьом окончателно напуска Централноафриканската република. На поста му в мините го замества чехът Ото Кифер.

Това е цялата история, Луи. Тя изяснява някои неща, но далеч не всички. Така например след смъртта на Ирен следите на Филип се губят. Загадката с трансплантацията остава неразбулена. Знаем може би само кога е извършена — през есента на 1977 г. Престоят в Женевската клиника е измислен. Бьом не фигурира в нито един швейцарски архив от последните 20 години.

Остава диамантената следа. Убеден съм, че Бьом е натрупал богатството си от търговия с диаманти. И много съжалявам, че пътуването ви няма да ви отведе в ЦАР, за да разгадаете тайната. Може би ще откриете нещо в Египет или в Судан? Аз лично излизам в отпуск от 7 септември. Смятам да отида в Анверс и да посетя диамантената борса. Сигурен съм, че там ще науча нещо за Макс Бьом. Размислете върху информацията, която ви изпращам, и ми се обадете при първа възможност.

Очаквам новини от вас. Ерве.

Докато четях, се опитвах да вместя в пъзела онова, с което разполагах — снимките. На Ирен и Филип Бьом, на сърцето На Бьом и главно — на осакатените черни тела.

Дюмаз не знаеше още нещо — добре познавах историята на Централноафриканската република и името на лейтенанта на Бокаса Ото Кифер ми бе известно. Този безмилостно жесток чешки емигрант се славеше с методите си на сплашване. Той слагал граната в устата на непокорните и я взривявал, ако откажели да говорят. Заради тази техника му бяха измислили гротескния прякор Чичко Граната. Явно Бьом и Кифер не се различаваха по садизма си — единият прерязваше сухожилия, другият взривяваше гранати.

Загасих лампата, но въпреки умората ми сънят не идваше. Свързах се с центъра Аргос и маршрутът на щъркелите отново се появи на екрана на компютъра ми. Имаше нещо ново — в България се бе появил първият щъркел. Бе кацнал в равнината близо до Сливен, града на Райко Николов.