Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (15)

15

В девет и половина вечерта бях на Софийската гара с Марсел и Йета.

— Антиош… Антиош… Странно име за французин — възкликна Марсел. — Знаеш ли, че така се е наричал един древен град в Турция?

— Произходът ми е доста неясен — отговорих.

— Сега се нарича Антакие. След като така и така отиваш в Турция, защо не прескочиш до там? Намира се близо до границата със Сирия. В древността се е наричал Антиохия и е бил третият по големина град след Рим и Александрия!

Търсехме осемнайсети перон, откъдето щеше да тръгне влакът за Истанбул.

— Трябва да ти дам ключовете от колата — казах на Марсел. — Ще те помоля да я върнеш на агенцията.

— Няма проблем. Тъкмо ще покажа на Йета София by night!

Осемнайсети перон бе пуст. Влакът ми щеше да дойде чак след час. Забелязах двама мъже вдясно, зад някакви прашни вагони. Изглежда, че се бяха запътили към нашия перон, но не носеха багаж. Марсел каза:

— Ще се видим в Париж, през октомври, когато дойда във Франция.

След това заговори една циганка, която вече чакаше на перона с детето си. Оставих раницата си на земята. Нямах търпение да се настаня във влака и да обмисля наученото от Джуров.

Отново видях двамата мъже. По-високият носеше тъмносин анцуг от изкуствена материя. Щръкналите му коси изглеждаха като стъклени. Другият бе нисък и масивен с тридневна брада. Гадни мутри, каквито се срещат по всички гари. Марсел все още разговаряше с циганката. После се обърна към мен и обясни:

— Би искала да пътува в твоето купе. За първи път се качва на влак. Отива в Истанбул при семейството си.

Двамата мъже бяха на по-малко от петдесет метра от нас. Ниският се бе обърнал с гръб и сякаш търсеше нещо под шлифера си. Високият ни гледаше с трескав поглед. Бях се навел да вдигна раницата си, когато чух пукот. Миг по-късно се проснах на земята и извиках предупредително:

— Марсел!

Твърде късно. Куршумът бе разбил черепа му. Втори изстрел и писъкът на Йета проряза нощта. За пръв път чувах гласа й. Последваха четири приглушени гърмежа и Йета политна към релсите. Хвърлих поглед надясно — циганката се бе вкопчила в детето си с окървавени ръце.

Погледнах наляво — убийците тичаха приведени и се опитваха да ме открият. Мъжът с шлифера държеше автоматично оръжие със заглушител. Втурнах се в обратната посока и успях да стигна невредим до чакалнята. Огледах се. Нямаше и следа от убийците.

Изтичах до паркинга и скочих в колата. За късмет ключовете още бяха у мен. Потеглих рязко и натиснах газта. Не знаех къде отивам, но карах с пълна скорост. Все още виждах лицето на Марсел, превърнато в кървави парчета плът, окървавеното тяло на Йета върху релсите, циганката, прегърнала детето си. Червено, червено, червено.

Карах от пет минути, когато забелязах тъмна кола, която ме следваше неотлъчно. Завих наляво, после надясно. Колата не изоставаше. Движеше се със загасени фарове и с бясна скорост. На слабата светлина на един уличен фенер успях да зърна вътре двамата убийци. Високият шофираше, ниският не криеше оръжието си.

Свих наляво по дълга и пуста улица и натиснах газта. Преследвачите ми бяха все така след мен. Вкопчих се във волана и се опитах да събера мислите си. Авансът ми се топеше. Убийците се възползваха от правия път, за да ме притиснат отдясно. Рязко завъртях волана и успях да ги изтласкам. Вече карах с двеста километра в час. Внезапно пред мен се появи прелез, след който пътят се стесни. Сега имаше само едно платно. На първата пресечка свих вдясно и се залутах в лабиринт от улички. Минавах покрай тъмни павилиони и заспали влакове. Бях се озовал в складова зона без всякакво осветление. Загасих фаровете, напуснах пътя и спрях до една железопътна линия. Излязох от колата. На около триста метра смътно се очертаваше изоставен склад. Предпазливо приближих.

Вратите зееха, прозорците бяха изпочупени, навсякъде стърчаха изтръгнати кабели. Явно тук отдавна не бе стъпвал човешки крак. Затова пък по пода бяха накацали хиляди гълъби. Предпазливо пристъпих и сякаш нощта се пропука от плясъка на крилата им. Свих по един коридор, минах покрай изоставени кабинети, прескачайки изпочупени столове, преобърнати шкафове, строшени телефони. Стигнах до някакви стълби.

На първия етаж открих огромна зала. Трябва да имаше четиристотин квадратни метра. Беше празна и разделена на части от правоъгълни пилони. Подът бе покрит с натрошени стъкла. Реших да прекарам нощта тук. Почистих стъклата зад най-вътрешния пилон и се настаних. Бях напълно изтощен, но вече не изпитвах страх. Седнах, облегнах се на колоната и скоро заспах.

Събуди ме хрущене на стъкла. Отворих очи и погледнах часовника си — 2:45. Бяха им трябвали четири часа, за да ме открият. Чувах стъпките им някъде зад себе си. Надникнах зад колоната, но не видях нищо. Хрущенето се чуваше на равни интервали. Няколко стъпки, после пауза. Десет, петнайсет секунди и пак стъпки. Явно вървяха заедно и оглеждаха пилоните. Като че ли не подозираха за присъствието ми — движеха се предпазливо, но без да се крият. Колко ли колони имаше между нас? Десет? Дванайсет? Идваха отдясно. Бавно свалих обувките си, завързах ги и ги преметнах през врата си. Все така бавно съблякох ризата си, разкъсах я със зъби и увих ходилата си. Стъпките приближаваха.

Бях гол до кръста, уплашен, обливаше ме студена пот. Надникнах иззад колоната, скочих надясно и се притиснах до съседната колона. Когато отново чух хрущенето, се хвърлих към следващата колона. Сега между нас оставаха пет-шест колони. Планът ми бе прост. След няколко секунди щяхме да се озовем от двете страни на една и съща колона. Тогава те щяха да свърнат вдясно, а аз — вляво. Безумен, почти детински план, но не разполагах с друг — това бе последният ми шанс. Предпазливо се наведох и вдигнах парче гипс, в което се бе забол стъклен отломък. Преминах още три колони и внезапно чух дишане. Бяха там, от другата страна. Преброих до десет и щом се размърдаха, направих крачка вдясно.

И се вцепених. Срещу мен стоеше гигантът с анцуга и държеше нещо метално. Трябваше му една десета от секундата, за да разбере какво става. През следващата десета стъклото бе забито в гърлото му. Кръвта бликна и оплеска стиснатите ми пръсти. Разтворих ги и поех тежкото тяло. Внимателно го отпуснах на пода и преди другият да осъзнае какво се е случило, побягнах, лек като страха. Едва на стълбите си дадох сметка какъв бе металният предмет в ръцете на убиеца — високочестотен скалпел, свързан с електрическа батерия, прикрепена към колана му.

Изтичах до колата, запалих мотора и след няколко маневри сред влажните от дъжда храсти излязох на асфалтирания път. Отново се повъртях из лабиринта от улички, докато накрая се озовах на магистралата за Истанбул. Карах дълго с повече от сто и трийсет километра в час.

Скоро наближих границата. Лицето ми бе изцапано, ръцете ми лепнеха от кръв. Спрях. Погледнах се в огледалото за обратно виждане. По клепачите и косите ми имаше съсирена кръв — кръвта на убиеца. Усетих, че ръцете ми започват да треперят. После се разтрепери и цялото ми тяло. Излязох от колата. Дъждът се бе усилил. Съблякох се целия и застанах така, изправен и гол, пет, десет, двайсет минути, докато водата не изплакна и последните следи от престъплението ми. След това се върнах в колата, извадих сухо бельо и се преоблякох.

Преминах границата без проблеми и продължих да карам. Развиделяваше се. Скоро прочетох на една крайпътна табела: Истанбул — 80 км. Намалих скоростта. Три четвърти час по-късно бях в покрайнините на града. Знаех точно къде искам да отида — в Париж бях определил „стратегическото“ място: хълмовете над Босфора.

От тази височина протокът изглеждаше неподвижен и пепелно-сив. В далечината се издигаха куполите и минаретата на града. Спрях колата. Беше шест и половина сутринта. Цареше огромна, чиста тишина, нарушавана единствено от птичи песни, далечен лай и шумоленето на вятъра в тревата. Обичах този час. Стоях с вперени в небето очи и бинокъл в ръка. Нямаше и следа от птици. Мина час, после внезапно високо горе се очерта вълнист черно-бял облак. Бяха те — ято от хиляда щъркели приближаваше към Босфора. Никога не бях виждал подобно зрелище. Птиците сякаш се бяха наловили във величествен хоровод, разперили крила, надигнали клюнове, движени от една и съща сила, от една и съща упоритост. Широка лека вълна с пяна от пера, носена от вятъра…

Щъркелите се издигнаха още по-високо, докато се превърнаха в едва видими точици. Помислих за младите птици, тръгнали от Германия. За пръв път в съществуването си те побеждаваха морето. Свалих бинокъла от очите си и се взрях в Босфора.

За пръв път през живота си бях убил човек.