Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (2)

2

В три часа сутринта чаках в малката болница в Монтрьо. Пазачът бе изпаднал в шок и остана в изкуственото село. Аз също не се чувствах във форма. Досега не бях виждал труп. Като за първи труп, Бьом си го биваше. Птиците бяха изкълвали част от езика му. По корема и хълбоците му имаше рани, разкъсвания, дълбоки драскотини. С течение на времето щяха да го оглозгат до кости.

„Знаете, че щъркелите са плътоядни, нали?“ — ми бе казал Бьом. Сега вече нямаше вероятност да го забравя.

Докато пожарникарите сваляха тялото, бях наблюдавал действията им, без да продумам и, признавам, без да изпитвам каквото и да било. Само някакво чувство за отсъствие, сякаш всичко това се случваше другиму.

Сега чаках. И си мислех за последните месеци от съществуването ми — два месеца, изпълнени с птици, които сега щяха да приключат с погребение.

По онова време бях напълно приличен млад човек. На трийсет и три години защитих докторат по история, резултат от осемгодишно изследване на „понятието за култура у Освалд Шпенглер“. Когато завърших този труд от близо хиляда страници без никаква практическа стойност, имах само една мисъл: да забравя учението. Бях уморен от книги, музеи, филми. Уморен да съществувам чрез химерите на изкуството и науката. Исках да действам, да живея истински.

Познавах млади лекари, които се бяха насочили към хуманитарната помощ, адвокати, обиколили Индия и вкусили от мистицизма й, преди да се отдадат на кариерата си. Аз не се готвех за определена професия и нямах вкус към екзотиката, нито към чуждото страдание. Тогава осиновилото ме семейство за пореден път ми се притече на помощ. „За пореден път“, защото, откакто преди двайсет и пет години брат ми и родителите ми загинаха при злополука, бившият дипломат и съпругата му ми осигуряваха всичко, от което се нуждаех: първо бавачка, после достатъчно пари.

Та Жорж и Нели Бреслер ми предложиха да ме свържат с швейцарския им приятел Макс Бьом, който търсел такъв като мен. „Като мен ли?“ — попитах, записвайки адреса. Отговориха ми, че ставало дума само за няколко месеца, след което щели да ми потърсят истинска работа.

След това нещата приеха неочакван обрат и първата ми среща с Макс Бьом се е запечатала с подробности в паметта ми.

През въпросния ден, 17 май 1991 година, към четири часа следобед се озовах пред къща с масивна дървена врата на улица Лак номер 3 в Монтрьо. Позвъних. Изтече цяла минута, преди един мъж на около шейсет години да ми отвори и да попита широко усмихнат: „Луи Антиош?“ Кимнах и влязох у Макс Бьом.

В антрето домакинът дръпна една завеса и ми направи знак да го последвам надолу по вътрешните стълби до стая с белосани стени, в която имаше само едно дъбово бюро и върху него пишеща машина и документи. На стената висяха карти на Европа и Африка и многобройни графики на птици. Седнах. Бьом ми предложи чай. Приех с удоволствие — пия само чай. Бьом извади термос, чаши, захар и лимон. Докато сервираше, го разгледах по-внимателно.

Беше дребен и набит с късо подстригани съвършено бели коси. Бели мустаци пресичаха кръглото му лице. Имаше навъсен и заедно с това странно добродушен вид. Очите му като че ли непрекъснато се усмихваха.

Поднесе чая, седна, скръсти ръце и започна:

— Значи вие сте роднина на старите ми приятели Бреслер.

— Осиновен съм от тях.

— Винаги съм мислил, че нямат деца.

— Наистина нямат. Искам да кажа, родни деца. Истинските ми родители им бяха близки приятели. Когато бях на седем години, майка ми, баща ми и брат ми загинаха при пожар. Тогава Жорж и Нели ме осиновиха.

— Нели ми каза, че сте много способен млад човек.

— Боя се, че е преувеличила. (Отворих чантата си.) Нося ви автобиография.

Бьом не пое листа.

— Имам пълно доверие в преценката на Нели. Тя спомена ли за „мисията“ ви? Каза ли ви, че става дума за нещо много необичайно?

— Нищо не ми каза.

Бьом помълча и ме загледа, сякаш дебнеше реакциите ми.

— На моята възраст човек запълва времето си с каквото може. Аз особено се привързах към някои същества.

— За какво става дума? — попитах.

— Не за хора.

Бьом отново замълча. Явно му харесваше да ме държи в напрежение. Накрая прошепна:

— Става дума за щъркели.

— Щъркели?

— Виждате ли, винаги съм бил природолюбител, а от птици се интересувам от четирийсет години. Като млад прекарвах часове в гората. Бях влюбен в белия щъркел. Той е фантастична прелетна птица, която всяка година изминава двайсет хиляди километра. Когато през есента щъркелите отлитаха към Африка, в сърцето си и аз заминавах с тях. По-късно избрах работа, която ми позволяваше да пътувам и да ги следвам. Аз съм пенсиониран инженер, господин Антиош, и през целия си живот съм гледал да работя на обекти в Средния Изток и в Африка, на пътя на щъркелите. Сега не мърдам оттук, но продължавам да изучавам миграцията. Написал съм няколко книги на тази тема.

— Нищо не разбирам от щъркели. Какво очаквате от мен?

— Ще стигна и дотам. (Бьом отпи от чая си.) Откакто съм се пенсионирал, тук, в Монтрьо, щъркелите се чувстват чудесно. Всяка пролет двойките се връщат и се настаняват в гнездото си. Точни са като хронометър. Само че тази година източните щъркели не се завърнаха.

— Какво искате да кажете?

— От седемстотинте двойки, преброени в Германия и Полша, само петдесетина са се появили през март и април. Изчаках няколко седмици. Дори отидох на място. Но това е положението. Птиците не са се завърнали.

Орнитологът изведнъж сякаш се състари. Попитах:

— Имате ли някакво обяснение?

— Възможно е да става дума за екологическа катастрофа. Или за нов инсектицид: Но това са само предположения. А на мен ми трябват факти.

— Как мога да ви помогна?

— През август десетки щъркели ще отлетят по пътя си както всяка година. Искам да тръгнете след тях. Да минете точно по техния маршрут. Да видите какви трудности срещат. Да разпитвате местните хора, полицаите, орнитолозите. Искам да откриете защо ги няма щъркелите.

Бях поразен.

— Но вие сте много по-квалифициран от мен…

— Заклел съм се да не стъпвам в Африка. А и съм на петдесет и седем години. Сърцето ми е слабо.

— Нямате ли помощник, някой млад орнитолог?

— Не обичам специалистите. Трябва ми човек без предразсъдъци, без много знания, непредубеден. Приемате ли?

— Приемам — отвърнах, без да се колебая. — Кога тръгвам?

— С щъркелите, в края на август. Пътуването ще трае около два месеца. През октомври птиците ще бъдат в Судан. Ако има да става нещо, то ще стане преди това. В противен случай просто се прибирате и загадката си остава неразрешена. Ще получавате петнайсет хиляди франка месечно, плюс разноските. Ще ви плаща нашата асоциация — Асоциацията за закрила на европейския щъркел. Не сме много богати, но съм предвидил най-добрите условия за пътуване — първа класа в самолетите, коли под наем, удобни хотели. Първата сума ще получите в средата на август заедно със самолетните билети и резервациите. Устройва ли ви?

— Напълно. Но кажете ми, моля ви, как се запознахте със семейство Бреслер?

— Запознахме се през 87-а в Мец, на един колоквиум на орнитолози. Темата беше „Застрашеният щъркел в Западна Европа“. Жорж също направи интересно изказване за сивите жерави.

По-късно Макс Бьом ме разходи из Швейцария и ми показа огражденията, в които отглеждаше щъркели. Бяха питомни птици, чиито малки щях да следвам през август. По пътя орнитологът ми обясни, че маршрутът на птиците е приблизително известен, а и те не прелитат повече от сто километра дневно. Освен това всяка пролет Бьом поставял на краката на щъркелчетата пръстен, върху който били изписани датата на раждането им и идентификационният им номер. Така че вечер, въоръжен с бинокъл, човек можел да види „своите“ птици. Бьом си кореспондирал с орнитолози от всички страни, които щели да ми помогнат и да отговорят на въпросите ми. Нямало съмнение, че при тези условия ще успея да открия какво се е случило през пролетта.

След три месеца, на 17 август, Макс Бьом ми позвъни по телефона. Беше превъзбуден. Връщаше се от Германия, където се очаквало щъркелите всеки момент да отлетят. Каза ми, че е захранил банковата ми сметка с петдесет хиляди франка (две заплати и необходимото за първите разноски) и че ми е изпратил самолетните билети, ваучерите за колите под наем и списъка на хотелските резервации. Имало и билет Париж-Лозана. Орнитологът искаше да се видим за последен път, за да уточним подробностите по проекта.

Така на 19 август в 7 часа сутринта тръгнах на път, натоварен с пътеводители, визи и лекарства. Бях взел само крайно необходимото. Всичките ми вещи, включително лаптопът, се събираха в средно голям куфар и малка раница. Всичко бе в ред. Затова пък в сърцето ми цареше хаос: надежда, възбуда, страх — нямах представа какво ме очаква.