Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (38)

38

Съмна се в пет часа. През нощта не бях мигнал. Но вече не изпитвах страх. Само огромна умора и странно чувство на спокойствие, почти на сигурност. Сякаш бях толкова близо до тялото на октопод, че пипалата му не можеха да ме докоснат.

Станах, прекосих площада, минах покрай колибите и видях широка циментова сграда с бял кръст отгоре. Наоколо се простираха овощни и зеленчукови градини. Отправих се към отворената врата. Един Голям негър с враждебно изражение ми препречи пътя.

— Будна ли е сестра Паскал? — попитах.

Преди мъжът да успее да ми отговори, отвътре се чу глас.

— Влезте, не бойте се.

Беше властен глас, който не търпеше възражения. Подчиних се.

Сестра Паскал не носеше монашески дрехи. Просто бе облечена в черно. Сивите й коси бяха късо подстригани. Въпреки бръчките, лицето й изглеждаше без възраст. Ледено сините й очи притежаваха блясъка на стоманата. От пръв поглед разбрах, че тази жена е способна да се справи с опасностите на гората, с болестите и ловците.

— Какво желаете? — попита тя, без да ме поглежда.

Седеше на масата пред чаша кафе и търпеливо мажеше с масло филии хляб.

Стаята беше практически празна — мивка, хладилник и дървено разпятие.

— Казвам се Луи Антиош — започнах. — Французин съм. Изминах хиляди километри, за да получа отговор на някои въпроси. Мисля, че вие можете да ми помогнете.

Сестра Паскал продължаваше да маже филиите си. Беше някакъв омекнал, влажен хляб, чиято белота тук, в гората, изглеждаше като невероятно съкровище. Сестрата улови погледа ми.

— Извинете ме. Седнете, моля ви. И споделете закуската ми.

Придърпах един стол и седнах. Тя ми хвърли поглед, в който се четеше единствено безразличие.

— За какви въпроси става дума?

— Искам да знам как е умряла малката Гомун.

Въпросът не я учуди.

— Кафе? Или предпочитате чай?

— Чай, ако може.

Тя направи знак на слугата, който стоеше в сянката, и му заговори на санго. След по-малко от минута вдъхвах горещата пара на някакъв анонимен сорт чай.

— Значи се интересувате от акасите.

— Не — отговорих. — Интересувам се от насилствената смърт.

— Защо?

— Защото няколко души са загинали по един и същи начин в тази гора и другаде.

— Дивите животни ли изучавате?

— Да, дивите животни, в известен смисъл.

Сестра Паскал потопи филията си в кафето и с рязко движение отхапа омекналата част. Нищо не показваше, че е учудена от думите ми. Но долавях в гласа й странна ирония. Опитах се да прекратя тази игра.

— Нека се изясним, сестро. Не вярвам нито дума на историята с горилата. Не познавам джунглата, но знам, че горилите са рядкост по тези места. Мисля, че смъртта на Гомун се вписва в серията особени убийства, които разследвам в момента.

— Млади човече, не разбирам за какво говорите. Първо ми обяснете кой сте и какво правите тук. Намираме се на повече от сто и петдесет километра от Банги. Вървели сте четири дни, за да стигнете до това затънтено място. Ясно ми е, че не сте военен, нито минен инженер, нито дори независим изследовател. Ако разчитате на моята помощ, съветвам ви да ми обясните всичко.

Разказах й накратко за щъркелите и за „злополуките“, осеяли пътя ми. За смъртта на Райко, разкъсан от мечка стръвница. За нападението на горилата над Филип Бьом. Описах обстоятелствата, при които бе изчезнал и ги сравних с тези около смъртта на Гомун. Не споменах за сърцата, нито за диамантите и незаконния трафик. Исках просто да привлека вниманието на сестрата към всички тези съвпадения.

Мисионерката недоверчиво ме гледаше със сините си очи.

— Историята ви е напълно нелепа. Задайте все пак въпросите си.

— Какво знаете за смъртта на Гомун? Видяхте ли тялото?

— Не. То е погребано на няколко километра оттук. Гомун беше от номадско семейство, което пътуваше на юг.

— Разказаха ли ви в какво състояние е било тялото?

— Трябва ли да говорим за това?

— Важно е.

— Ръката и кракът на Гомун са били изтръгнати. Торсът й е бил покрит с рани, с разкъсвания. Гръдният кош е зеел. Дивите зверове били започнали да ядат органите й.

— Кои животни?

— Очевидно хищниците. Акасите споменаха за драскотини по врата, гърдите и ръцете. Не знам повече. Пигмеите са погребали бедното дете в селото си, после са го напуснали завинаги, както повелява традицията.

— Имало ли е и други следи по тялото?

Сестра Паскал се поколеба. Забелязах, че ръцете й леко треперят.

— Да… Половият й орган е бил разкъсан.

— Искате да кажете, че е била изнасилена?

— Не. Говоря за рана. Сякаш вагината й е била разширена. Срамните устни са били разкъсани.

— Изчезнали ли са някои от вътрешните й органи?

— Нали ви казах — някои органи са били наполовина изядени. Само това знам. Горкото момиче нямаше и петнайсет години. Мир на праха му.

Монахинята замълча. Аз подзех:

— Какво момиче беше Гомун?

— Много ученолюбиво. Искаше да продължи да учи, да замине в града, да работи сред Големите негри. Неотдавна дори отказа да се омъжи. Пигмеите мислят, че горските духове са й отмъстили. Затова танцуваха снощи. За да се сдобрят с гората. Самата аз едва ли ще остана тук. Вероятно ще се върна в селото при дъскорезниците. Хората шушукат, че аз съм виновна за смъртта на Гомун.

— Не изглеждате много разстроена, сестро.

— Вие не познавате гората. Тук живеем със смъртта. Някога пигмеите са били далеч от микробите. Сега мрат масово от внесени отвън болести. Затова имат нужда от хора като мен, имат нужда от грижи, от лекарства. Изпълнявам дълга си и избягвам да размишлявам.

— Гомун често ли се разхождаше сама в гората? Отдалечаваше ли се от селото?

— Гомун беше самотна девойка. Обичаше да ходи в гората с учебниците си. Обожаваше джунглата, мириса й, шумовете й, животните й. В този смисъл беше истинска акаска.

— Дали се е приближавала до диамантените мини?

— Не знам. Защо питате? Пак вашата идея за убийство! Не ставайте смешен. Кой би могъл да мрази малката акаска, която никога не бе напускала своята джунгла?

— Сестро, време е да ви разкрия още нещо. Разказах ви за убийството на Райко в България и на Филип Бьом през 77-а тук, в гората. Двете убийства имат една обща особеност.

— Каква?

— И в двата случая убийците са извадили сърцето на жертвата, използвайки професионални методи.

— Чиста глупост. Подобна операция е немислима в естествена среда.

— И все пак е била извършена. Срещнах се с доктора, аутопсирал циганина в България. Той няма никакви съмнения. Убийците са разполагали с огромни средства, благодарение на които са могли да създадат оптимални условия за операцията.

— Знаете ли какво означава това?

— Да. Хеликоптер, генератор, палатка, инструменти… Във всеки случай, нищо непреодолимо.

— Значи мислите, че малката Гомун…

— Почти сигурен съм.

Мисионерката поклати отрицателно глава.

— Не съм свършил, сестро. Споменах ви за „инцидента“ от 1977 година. По това време тук ли бяхте?

— Не, в Камерун.

— Филип Бьом е бил открит в гората в Конго.

— Кой е бил той? Французин?

— Бил е син на Макс Бьом, швейцарец, който е работил недалеч от тук, в диамантената мина, и за когото сигурно сте чували. Пренесли са тялото в Мбайки. Според аутопсията момчето е било нападнато от горила. Но имам доказателства, че смъртният акт е бил съставен под натиск. Прикрили са факти, които показват, че операцията е била извършена от човек.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Открих лекаря, който е извършил аутопсията. Местен човек. Казва се Мдие.

Сестрата се разсмя.

— Мдие е пияница.

— По онова време не е пиел.

— Накъде клоните? Какво ви каза Мдие? Кое доказва, че престъплението е човешко дело?

— Стернотомия. Следи от скалпел. Съвършена ексцизия на артериите.

— Господи! И защо е всичкият този ужас?

— За да се спаси един човек, сестро. Свидетелството на Мдие съвпада със заключението на лекаря, с когото говорих в София. Става дума за един и същи садизъм, странен садизъм, тъй като позволява да се спаси живота на други хора. Гомун е станала жертва точно на тези убийци.

Сестра Паскал клатеше глава.

— Вие сте луд… Нямате никакво доказателство за малката Гомун.

— Точно така, сестро. Затова имам нужда от вас. Имате ли познания по хирургия?

— Работила съм във военни болници във Виетнам и Камбоджа. Защо?

— Искам да ексхумираме тялото и да направим аутопсия.

— Това е безумие.

— Сестро, трябва да проверя предположенията си. Само вие можете да ми помогнете, само вие можете да ми кажете дали Гомун е претърпяла хирургическа операция или е била нападната от животно.

Мисионерката стискаше юмруци. Очите й светеха с метален блясък.

— Селото на Гомун е много далеч. Недостъпно е.

— Ще наемем водач.

— Никой няма да ни придружи дотам. И никой няма да ви позволи да оскверните гроб.

— Ще бъдем само двамата, сестро.

— Нищо няма да постигнем. В джунглата процесът на разлагането е ускорен. Гомун е погребана преди около седемдесет и два часа. В момента тялото й вече представлява проядена от червеи маса.

— Дори така да е, следите от хирургическата ножица ще личат. Ще ни трябват само няколко мига. Можем да го направим.

— Синко, спомнете си с кого говорите.

— Именно, сестро. Мъртвата плът не е нищо в сравнение с величието на истината. Децата на Бога не са ли влюбени в истината?

— Замълчете.

Сестра Паскал се изправи и каза с глух глас:

— Да тръгваме. Веднага.

Тя извика нещо на санго на черния си слуга, който веднага дотича. После извади изпод черния си пуловер сребърно разпятие, окачено на метална верижка. Целуна го и прошепна нещо. На свой ред се изправих и залитнах. От предишния ден не бях ял, нито спал. Изпих чая си на един дъх. Беше студен и лепкав. Имаше вкус на кръв.