Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (10)

10

— Всичко се променя в София. Дошло е времето на „великата американска мечта“. Тъй като европейското бъдеще им се вижда твърде далечно, българите се обръщат към Съединените щати. За американците дори визите са безплатни, представяш ли си! А само преди две години наричаха България шестнайсетата съветска република.

Марсел Минаус говореше разпалено, раздвоен между иронията и раздразнението. Беше десет часът сутринта. Движехме се по подбалканския път. Покрай нас се стелеха полета с необичайно красиви цветове: ярко жълто, пастелно синьо, бледо зелено. Преминавахме покрай селца с малки белосани къщи.

Марсел бе взел Йета, своята „годеница“ — една дребна и закръглена циганка, която не беше вече в първа младост. Имаше буйни сиви коси, остро личице и черни очи. Приликата с таралеж бе удивителна. Говореше само ромски и чинно седеше на задната седалка.

Марсел се зае да хвали Райко Николов.

— Райко е съвсем млад, но има изключителни качества. Вече започва да участва в международни симпозиуми. Но отказва да представя България. Българите са бесни.

— Той не е ли българин?

— Не, Луи. Ром е, циганин. И не от най-лесните. От семейство на берачи е. През пролетта ромите напускат сливенското гето и тръгват из горите да събират липов цвят, лайкучка, дренки и дръжки от диви череши.

Погледнах го учудено.

— Ама как, не знаеш ли? Отварата от черешови дръжки е много известен диуретик. Ромите снабдяват с билки българската фармацевтична промишленост, най-развитата в Източна Европа. Ще видиш, невероятни са. Хранят се с таралежи, видри, жаби, коприва, див киселец… С всичко, което им предлага природата. Поне от шест месеца не съм виждал Райко.

След това Марсел започна да ми разказва вицове за албанци. На Балканите албанците са това, което са белгийците в Западна Европа. Славят се със своята наивност и глупост и често са герои на анекдоти.

— Една сутрин в „Правда“ се появява съобщение: „По време на морски маневри тежка злополука унищожи половината албанска флота — повредено е лявото гребло.“

Марсел се позасмя, после продължи:

— Ето един друг. Албанците ще изстрелват в космоса ракета с куче на борда в сътрудничество с руснаците. В един момент в Москва се получава телеграма: „Кучето осигурено. Чакаме ракетата.“

Избухнах в смях. После лингвистът се впусна във възторжено описание на циганската кухня (смяташе да отвори цигански ресторант в Париж). „Ключът“ към нея бил таралежът. Ловели го вечер, убивали го, после го надували, за да извадят по-лесно бодлите. Бил великолепен, сготвен със зуми, вид брашно, после нарязан на шест еднакви парчета.

— Значи да си отваряме очите, може да уловим някой — отбелязах.

— Никакъв шанс — отвърна Марсел с поучителен тон. — Таралежите никога не излизат денем.

Точно в този миг край пътя се появи таралеж. Марсел рече озадачено:

— Сигурно е болен. Или е бременна женска.

Отново избухнах в смях. Къде бяха студените източни страни, тираничните режими, сивотата и тъгата? Марсел притежаваше особения дар да преобразява Балканите в място, изпълнено с фантазия и удоволствие, с хумор и човешка топлота.

Навлязохме в Шуменска област. Пътищата станаха по-тесни, по-лъкатушни. Тръгнахме по черен горски път и не след дълго стигнахме до обширна поляна, на която се бе разположил цигански катун: четири палатки в крещящи цветове, няколко коня, жени, насядали в тревата, които плетяха венци от бели цветя.

Марсел излезе от колата и извика нещо на ромски. Жените му хвърлиха леден поглед.

— Има някакъв проблем. Изчакайте ме тук — каза Марсел и се приближи до жените.

Една от тях се изправи и му заговори оживено. Носеше жълт като слънчоглед пуловер и шарена кърпа, лицето й бе мургаво и грубо, сякаш издялано от дърво. Друга, по-дребна циганка, също се изправи и закима с глава. На ушите й висяха тежки сребърни халки. Тъмносиният й пуловер бе прокъсан на лактите. Третата циганка седеше на тревата с бебе в ръце. Трябва да беше на петнайсетина години. Гледаше към мен и очите й проблясваха под тежката и лъскава черна коса.

Приближих се. Жената със слънчогледовия пуловер крещеше и сочеше ту гората, ту младата майка. Бях на няколко крачки от групата. Циганката млъкна и ме загледа. Марсел бе пребледнял.

— Не разбирам, Луи, не разбирам… Райко е мъртъв. През пролетта. Бил е… убит. Трябва да се видим с шефа, Марин.

Кимнах. Сърцето ми бясно тупаше. Жените ни поведоха през гората. Скоро дочухме мъжки гласове, които се викаха от разстояние.

Най-напред попаднахме на млад ром — бореше се с бодлив храст, от който късаше бледи цветове. Той поговори с Марсел, после се обърна към мен и се представи:

— Коста.

Открихме останалите мъже на една поляна. Някои спяха с нахлупени върху лицата шапки. Други играеха на карти. Един седеше върху голям пън. Лица като от кожа, сребърни отблясъци на коланите, скрита мощ, готова да избликне при най-малкото предизвикателство. На дърветата бяха облегнати торби с прясно събрани билки.

Марсел заговори седналия. Явно се познаваха отдавна. Представи ме, после ми каза на френски:

— Това е Марин, бащата на Мариана, онази с бебето. Тя беше жена на Райко.

— Обясни му, че се опитвам да открия защо миналата година някои щъркели са изчезнали. Кажи му, че съм разчитал на помощта на Райко. Обстоятелствата на смъртта му не ме засягат. Но се питам дали е имал връзка с някои хора от Запада, които са се интересували от щъркелите. Мисля, че е познавал един човек на име Макс Бьом.

Докато говорех, Марсел ме гледаше изумено. Но превеждаше. Марин кимаше с глава. Когато свърших, настъпи дълго мълчание. После Марин заговори.

— Райко обичаше да се рови във всичко. Не работеше, не се грижеше за семейството си, но ми беше като син. (Марин извади от една торба някакво цветче.) Виждаш ли този цвят? За нас той е начин да изкараме някой лев. За него беше въпрос, мистерия. Затова учеше, четеше, наблюдаваше. Беше истински учен. Знаеше имената и познаваше свойствата на всички растения, на всички дървета. И на всички птици. Особено на прелетните. Като твоите щъркели. Пишеше си с разни хора от Европа. Мисля, че и с този Бьом, който спомена.

Значи Райко също е бил часовой на Бьом. Много неща не ми бе казал швейцарецът. Напредвах слепешком. Марин продължи:

— Но смъртта му няма нищо общо с птиците. Тя е расистко престъпление, дошло от друг свят. От света на омразата към ромите. Случи се през пролетта, в края на април, когато тръгваме из горите. Райко си имаше твърди навици. Яхваше коня и идваше тук още през март, да дебне щъркелите. Живееше сам в гората, хранеше се с корени, спеше под открито небе. И изчакваше пристигането ни. Но тази година никой не ни посрещна. Обиколихме гората, накрая един от нас го намери. Тялото му беше вече изстинало. Никога не бях виждал такова нещо. Райко беше гол. Гърдите му бяха разрязани на две, тялото бе накълцано, липсваше една ръка и половият му орган. За да разбереш подобна жестокост, човече, трябва да се върнеш назад в миналото. Разправят, че сме дошли от Индия, от някаква каста танцьори или нещо подобно. Това са глупости. Ще ти кажа откъде сме дошли. От лова на вещици в Бавария, от пазарите на роби в Румъния, от концентрационните лагери в Полша, където нацистите ни използваха за опитни свинчета. Познавам една възрастна циганка, която немците стерилизираха. Жената оцеля и преди няколко години разбра, че в Германия дават обезщетения на жертвите от лагерите на смъртта. За да си получи парите, тя трябваше да мине на медицински преглед. Един вид да докаже, че е страдала. Жената отишла в най-близкия диспансер, отворила вратата на кабинета и кого мислиш видяла? Докторът, който я оперирал в лагера. Историята е вярна, човече. Това се е случило в Лайпциг преди четири години, а жената е майка ми. Скоро след това пътуване тя почина, без да получи и стотинка.

— Но каква връзка има това със смъртта на Райко? — попитах.

— Каква връзка ли? Връзката е, че Злото се е завърнало, човече. Злото е дошло и на тази земя.

После Марин заговори на Марсел, като се удряше в гърдите. Марсел се обърна към мен с насълзени очи и прошепна:

— Луи, убийците… Убийците са откраднали сърцето на Райко.