Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (11)

11

На връщане от Сливен никой не проговори. Марин ни бе разказал и други подробности. След като открили тялото, циганите се свързали с д-р Джуров, ромски лекар, който правел обиколка из сливенските предградия. Милан Джуров поискал разрешение да направи аутопсия на трупа в местната болница. Не го получил. Нямало място за циганин. Дори мъртъв. В поликлиниката също му отказали. Накрая отишъл в един запустял гимнастически салон и там под баскетболните кошове извършил аутопсията и открил, че сърцето липсва. Написал подробен доклад и го изпратил в полицията, която го приложила „към дело“. Никой циганин не би се шокирал от подобно отношение. Били свикнали. Това, което занимавало стария ром, било по-скоро кой е убил зет му. В деня, в който научел името му, ножовете щели да засвяткат.

Преди да тръгнем, Мариана се приближи до мен и мълчаливо ми подаде опърпана тетрадка — дневника, в който Райко е записвал своите наблюдения и теории, свързани с щъркелите. Незабелязано прибрах тетрадката в жабката на колата.

По пладне пристигнахме в Сливен, където трябваше да обядваме с ромския общественик Марко Лазаров. Нямахме апетит, нито желание да седим на маса, но се налагаше. Марко Лазаров бе мургав юначага, висок метър и деветдесет, със златен часовник на ръката и златна верижка на шията. Съвършеният образ на преуспял ром.

— Разбирате ли — казваше той на английски, докато подръпваше от дългата си цигара с позлатен филтър, — бях много натъжен от смъртта на Райко. Явно няма да има край. Все това насилие, все тези мътни истории.

— За разчистване на сметки между цигани ли става дума според вас? — попитах.

— Не съм казал това. Може да го е направил българин. Но сред ромите все още действа законът на отмъщението. Винаги има някоя къща, която трябва да се подпали, или някоя репутация, която трябва да се омърси. Казвам ви го честно, макар и аз да съм ром.

— За Бога, как можеш да говориш така? — намеси се Марсел. — Знаеш ли как е умрял Райко?

— Точно това имам предвид, Марсел. Ако беше някой български бандит, щяха да го намерят в някоя уличка с нож в корема. И толкова. Но понеже е ром, го намират вдън гората с изтръгнато сърце.

— Райко не беше бандит — възрази Марсел.

— Около трупа не е имало никакви следи. Установена е само кражбата на сърцето. Журналистите от областта веднага се нахвърлиха върху историята. Писаха за какво ли не, за магии, за вещици…

Марко запали нова цигара и продължи:

— От години се опитвам да подобря имиджа ни. И ето че се върнахме в средновековието! А аз се боря за подобряване на условията за живот, за правото на труд.

Марко Лазаров беше политическа фигура в Сливенски окръг. Той бе кандидатът на ромите в изборите и притежаваше голяма власт сред тях.

— Заради тази смърт толкова усилия отиват на вятъра, главно в социалната сфера. Например в гетата бях създал медицински центрове с помощта на една хуманитарна организация.

— Каква организация? — попитах нервно.

— Казва се „Единен свят“.

Марко произнесе името на френски, после го повтори на английски: Only World.

„Единен свят“. За трети път през последните дни и на съвсем различни места чувах това име. Марко продължи:

— Лекарите си тръгнаха. Заминавали на спешна мисия, така ми казаха. Но няма да се учудя, ако им е дошло до гуша от вечните ни разправии, от нежеланието ни да се приспособим, от презрението ни към всеки, който не е циганин. Според мен смъртта на Райко окончателно ги обезсърчи.

— Веднага ли след смъртта му заминаха?

— Не съвсем. Напуснаха България през юли.

— Какво точно правеха тук?

— Лекуваха болните, ваксинираха децата, раздаваха лекарства. Разполагаха с лаборатория за изследвания и с необходимото за някои по-дребни хирургически операции. Много пари стоят зад „Единен свят“. Много.

На сбогуване Марко ме попита:

— Не можах да разбера. Защо всъщност сте тук?

Разказах му накратко историята с щъркелите.

— О, така ли? — изрече той снизходително с американски акцент.