Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (40)

40

В деветнайсет часа бяхме на поляната в Зоко. Смрачаваше се. След като се преоблякохме, сестра Паскал мълчаливо приготви чай и кафе. Помолих я да състави смъртен акт и веднага го прибрах. Той нямаше особена стойност, тъй като монахинята не бе лекар. Но все пак си оставаше важно свидетелство.

— Сестро, бихте ли ми отговорили още на няколко въпроса?

— Слушам ви.

Сестра Паскал бе възвърнала спокойствието си.

— Какви местни хеликоптери могат да кацат тук, в джунглата?

— Само един. Хеликоптерът на Ото Кифер, човека, който ръководи „Сикамин“.

— Мислите ли, че хората от мината са способни да извършат подобно нещо?

— Не. Гомун е била оперирана от професионалисти. Хората от „Сикамин“ са простаци, варвари.

— Смятате ли, че за пари биха помогнали за операцията?

— Може би да. Те нямат скрупули. Кифер отдавна трябваше да е в затвора. Но защо? Защо ще нападат някаква малка пигмейка вдън джунглата? И защо ще оперират при такива условия? Защо ще осакатяват тялото й?

— Това е следващият ми въпрос, сестро. Има ли начин да се разбере каква е групата HLA на жителите на Зоко?

— Искате да кажете, тъканната група?

— Именно.

Монахинята се поколеба, прекара ръка по челото си, после прошепна:

— О, Боже…

— Отговорете ми, сестро. Има ли начин?

— Ами… да, има.

Тя се изправи.

— Елате с мен.

Взе едно електрическо фенерче и се отправи към вратата. Последвах я. Навън бе паднала нощ, но дъждът не спираше. Някъде далеч се чуваше бучене на генератор. Сестра Паскал извади ключове и отвори вратата на долепената до диспансера сграда. Влязохме.

В стаята, не повече от четири на шест метра, се разнасяше остра миризма на антисептици. Вляво имаше две легла. В средата — рентгенов апарат, микроскоп на поставка. Вдясно, върху импровизирана маса — компютър, към който бяха включени няколко CD-рома. Не можех да повярвам на очите си — тук явно бе събрано колосално количество информация. Видях и скенер, но най-изумителен бе несъмнено свързаният с компютъра клетъчен телефон, чрез който сестра Паскал можеше да влезе във връзка с когото си пожелае по света.

— Много неща не знаете, Луи. Преди всичко, ние тук не сме някаква забравена в Африка мисия с ограничени средства. Напротив. Диспансерът в Зоко е опитна единица, чиито възможности в момента изпробваме с помощта на една хуманитарна организация.

— Коя организация?

— „Единен свят“.

Дъхът ми спря. На гърлото ми заседна буца.

— Преди три години нашата конгрегация сключи договор с „Единен свят“. Асоциацията искаше да използва опита ни на африканския континент. Предложиха да ни снабдят с модерно оборудване и с необходимите ни лекарства и да обучат медицински сестри. В замяна трябваше само да поддържаме връзка с тях, да им изпращаме резултатите от изследванията ни и понякога да приемаме някой от лекарите им. Нашата игуменка прие условията им. Това беше през 1988 година. Всичко бе задвижено много бързо. Отпуснаха ни пари, оборудваха ни. Хора от „Единен свят“ дойдоха и ми обясниха как да работя с апаратите.

— Какви хора?

— Те не вярват в Бог, но вярват в човещината, не по-малко от нас.

— Какво е оборудването ви?

— Главно апаратура за изследване на кръвта, за медицински прегледи.

— Какви прегледи?

Сестра Паскал кисело се усмихна.

— Нямам представа, Луи. Аз само взимам кръв и правя биопсии.

— А кой извършва изследванията?

Мисионерката се поколеба, после прошепна със сведени очи:

— Той.

Сочеше компютъра.

— Поставям пробите в програмирания скенер, който извършва различните тестове. Резултатите автоматично се предават на компютъра, който изготвя фиш за всеки пациент.

— Кой се подлага на такива изследвания?

— Всички. За тяхно добро е, нали разбирате?

Кимнах уморено, после попитах:

— Кой научава какви са резултатите?

— Центърът в Женева. Чрез модема и клетъчния телефон те редовно черпят данни от компютъра и изготвят статистики за здравното състояние на пигмеите от Зоко. Изчисляват рисковете от епидемии, следят еволюцията на паразитите… такива неща. Става дума преди всичко за профилактика. Така, ако се наложи, могат спешно да ни изпратят нужните лекарства.

Бях ужасен от коварството на системата. Сестра Паскал съвсем невинно взимаше органични проби. След това компютърът извършваше анализите, зададени му от програмата. Така, заедно с другите данни, се изследваха и тъканните проби на пигмеите. След това с резултатите се запознаваха в седалището в Женева. Запознаваха се с тъканните характеристики на всеки жител на Зоко. Същото несъмнено ставаше в Сливен, в Балатакамп. И във всеки лагер на „Единен свят“, който по този начин разполагаше с ужасяваща банка органи.

— Какви са личните ви контакти с ръководителите на „Единен свят“?

— Никакви. Правя поръчките си за лекарства и ваксини чрез компютъра. От време на време се свързвам с техник, който по модема поддържа апаратурата.

— С никого от ръководителите ли не разговаряте?

— С никого.

Мисионерката помълча, после попита:

— Смятате ли, че съществува връзка между изследванията и Гомун?

— Не съм сигурен, сестро. Системата, за която подозирам, е толкова невероятна, че… Разполагате ли с фиша на Гомун?

Сестра Паскал порови в желязна кутия, поставена върху масата, после ми подаде нещо като медицински картон. Разгледах го на светлината на фенерчето. Име, възраст, родно село, височина и тегло на момиченцето. Следваха колони. Вляво — дати. Вдясно — предписани лекарства. Накрая открих каквото търсех най-долу на фиша, отпечатано с малки букви. Групата HLA на Гомун. HLA: AW_19,3 — B_37,5. Потръпнах. Нямаше съмнение, че тези букви са стрували живота на младата акаска.

— Луи, отговорете ми. Тези изследвания изиграли ли са някаква роля в смъртта на малката?

— Твърде рано е да се каже, сестро. Прекалено рано…

По изражението на лицето й разбрах, че започва да схваща жестокостта на системата.

— Не може да бъде… не може да бъде…

— Успокойте се, сестро. Нищо не е сигурно и…

— Не, замълчете… не може да бъде…

Излязох на дъжда и бързо се върнах в лагера. Спътниците ми вечеряха около огъня. Разнасяше се миризма на маниока. Поканиха ме да седна при тях. Казах им, че тръгваме. Незабавно. За тях това беше ерес. Големите негри изпитват ужас от тъмнината. Но гласът, изражението на лицето ми не търпяха възражение. Бекес и останалите неохотно се надигнаха. Гидът измърмори:

— Къде… къде отиваме, шефе?

— При Кифер. В „Сикамин“. Искам да хвана чеха, преди да се зазори.