Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (19)

19

На другия ден се събудих късно. Насилих се да отворя очи и огледах стаята на Сара — огрените от слънце стени от бял камък, малкия дървен скрин, окачените на стените портрети на Айнщайн с изплезен език и на Хокинг в инвалидна количка. Книги джобен формат, натрупани на пода. Стая на самотна млада жена.

Погледнах часовника си: единайсет и двайсет, 4 септември. Сара бе отишла на развъдниците. Станах и взех душ. Дълго се взирах в лицето си в огледалото над мивката. Бях отслабнал, бузите ми бяха хлътнали. Може би се лъжех, но ми се стори, че съм остарял и съм придобил жестоко изражение. Обръснах се, после се облякох.

В кухнята намерих бележка от Сара: „Луи, рибата не чака. Ще се върна привечер. Чаят, телефонът, пералнята — всичко е на твое разположение. Пази се и ме чакай. Приятен ден. Сара.“

Приготвих си чай и отпих от чашата, загледан през прозореца в Обетованата земя. Придърпах към себе си телефона и се свързах с автоматичния си секретар. Връзката беше лоша, но успях да чуя записаните съобщения. Дюмаз ме питаше има ли нещо ново. Вагнер нетърпеливо ме молеше да му се обадя. Третото обаждане ме учуди повече — беше от Нели Бреслер, която се безпокоеше за мен. „Луи, момчето ми, Нели се обажда. Последният ни разговор много ме разтревожи. Какво правите? Обадете ми се.“

Набрах номера на Ерве Дюмаз в управлението в Монтрьо. Девет часът местно време. Хванах го след няколко опита.

— Дюмаз? Антиош на телефона.

— Най-после. Къде сте? В Истанбул?

— Не можах да спра в Турция. В Израел съм. Можем ли да говорим?

— Слушам ви.

— Искам да кажа: никой ли не слуша разговора ни?

Дюмаз се позасмя.

— Защо? Какво става?

— Опитаха се да ме убият.

— Моля?

— Двама мъже. На Софийската гара преди четири дни.

— Как им избягахте?

— По чудо. Но трима невинни загинаха.

Дюмаз мълчеше. Продължих:

— Ликвидирах единия от убийците, Ерве. Отидох до Истанбул с кола, оттам взех ферибота за Израел.

— И какво открихте?

— Нищо. Но щъркелите са в центъра на историята. Най-напред орнитологът Райко Николов е жестоко убит при необичайни обстоятелства. След това се опитват да отстранят мен, макар че аз се занимавам само с щъркели. А сега се оказва, че има и трета жертва — един израелски орнитолог е бил убит преди четири месеца. Това убийство е от същата серия, сигурен съм. Идо е открил нещо, също като Райко.

— Кои бяха нападателите ви?

— Може би двамата българи, които са разпитвали Жоро Грибински през април.

— Какво ще правите сега?

— Продължавам нататък.

Дюмаз уплашено възкликна:

— Продължавате! По-добре се свържете с израелската полиция, с Интерпол!

— Няма смисъл. Тук убийството на Идо не се разследва. В София смъртта на Райко е минала незабелязано. Смъртта на Марсел ще вдигне повече шум, защото става дума за французин. Но всичко това се вписва в общия хаос. Никакво доказателство, разнопосочни факти — твърде рано е да се алармират международни инстанции. Имам някакъв шанс само ако действам сам.

Инспекторът въздъхна.

— Въоръжен ли сте?

— Не. Но тук, в Израел, не е трудно да си набавя този вид стока.

Дюмаз не каза нищо. Чувах ускореното му дишане.

— А при вас, какво ново?

— Нищо съществено. Все още се занимавам с миналото на Бьом. Засега виждам само една връзка — диамантените мини. Първо в ЮАР, после в Централна Африка. Проучвам. По другите линии — никакъв резултат.

— Какво открихте за „Единен свят“?

— Нищо. Организацията има безупречна репутация. Управлението й е прозрачно, дейността й е полезна и призната от всички.

— Откъде се е взела тази организация?

— Основана е в края на седемдесетте години от Пиер Доано, френски лекар, установил се в Калкута, в Северна Индия. Занимавал се е с бедните, с прокажените, с болните деца. Изградил е диспансери покрай тротоарите, които са станали много популярни. Започнали да говорят за него. Славата му се разнесла и други западни лекари дошли да му помагат, после заприиждали дарения. Така били излекувани хиляди мъже и жени.

— После?

— По-късно Доано създал „Единен свят“ и някакъв Клуб 1001 с около хиляда членове — известни личности, предприятия и пр., — всеки от които внесъл по десет хиляди долара. Общата сума — повече от десет милиона долара — е депозирана в банка, така че всяка година носи значителна лихва.

— В какъв размер?

— Достатъчен, за да покрие разходите на „Единен свят“. Така дарителите са сигурни, че парите им отиват за социално слабите, а не за построяване на луксозни административни сгради. Всичко е съвсем открито и тази прозрачност е допринесла много за успеха на „Единен свят“. Днес организацията има медицински центрове по целия свят и разполага с истинска хуманитарна армия.

По линията се чуваше пукане.

— Можете ли да ми намерите списъка на тези центрове?

— Разбира се, но не виждам какво…

— А списъка на членовете на клуба?

— На грешен път сте, Луи. Пиер Доано е знаменитост. Миналата година за малко не получи Нобелова награда за…

— Ще ми го намерите ли?

— Ще опитам.

Отново пукане.

— Разчитам на вас, Ерве. Ще ви се обадя утре или в други ден.

— Как да се свържа с вас?

— Аз ще ви търся.

След това набрах номера на Вагнер. Германецът се зарадва, като ме чу.

— Къде сте? — възкликна той.

— В Израел.

— Чудесно. Видяхте ли щъркелите?

— Чакам ги тук, в Бейт Шехан.

— При развъдниците?

— Именно.

— Видяхте ли ги в България и на Босфора?

— Не съм сигурен. Видях едно ято да прелита над Босфора. Беше фантастично. Улрих, не мога да говоря дълго. Имате ли нови локализации?

— Пред очите ми са.

— Казвайте.

— Най-голяма е първата група. Вчера е прелетяла над Дамаск и сега се отправя към Бейт Шехан. Мисля, че утре ще ги видите.

— А западните?

— Момент… Най-бързите са над Сахара и скоро ще стигнат до Мали, в делтата на Нигер.

Записах и тази информация.

— Много добре — заключих. — Ще ви се обадя след два дни.

— Къде сте, Луи? Може би бихме могли да ви изпратим факс. Тук имам някои статистики…

— Съжалявам, Улрих, тук няма факс.

— Звучите малко особено. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Радвам се, че ви чух.

Накрая се обадих на Йосе Ленфелд, директора на Обществото за опазване на природата. Йосе говореше английски с каменист акцент и така викаше, че слушалката ми се тресеше. Усетих, че и този орнитолог ще се окаже „рядък екземпляр“. Уговорихме си среща — в осем и половина на другата сутрин на летището „Бен Гурион“.

Надигнах се, схрусках няколко питки в кухнята и отидох да разгледам работното помещение на Идо в градината. Не бе оставил никакви бележки, никаква статистика, никаква информация. Само инструменти и превързочни материали като онези, които открих у Бьом.

Затова пък попаднах на пералната машина. Докато тя въртеше дрехите ми, аз спокойно продължих да ровя. Не намерих нищо повече. Денят решително не беше плодоносен. Но в момента имах само едно желание — да видя отново Сара.

Час по-късно простирах прането на слънце, когато Сара се появи между две ризи.

— Свърши ли работният ден?

Вместо отговор Сара ми намигна и ме прегърна.