Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (54)

54

4 октомври 1991 г., 22 ч. местно време.

Че съдбата ми ще се реши в Калкута бе логично, неизбежно. Само вонящият ад на индийския град предлагаше достатъчно черен фон за убийствения завършек на приключението ми.

Три дни преди да сляза от самолета на „Еър Индия“, напуснах жилището на Бреслерови, качих се на колата си и се върнах в Париж. Още същия ден отидох в индийското консулство, за да поискам виза за Индия. „Турист?“ — подозрително ме попита дребна жена. Кимнах. „И отивате в Калкута?“ Отново кимнах мълчаливо. Жената взе паспорта ми и обяви: „Елате утре, по същото време.“

Прекарах деня в кабинета си, без да мисля за нищо. Просто изчаквах да мине времето, загледан в раницата си и в зареденото си оръжие. На другата сутрин, точно в осем и половина получих визата си и отидох право на летището в Роаси. В петнайсет часа летях за Истанбул, после за Бахрейн в Персийския залив. Последната ми спирка бе в Дака, Бангладеш. След трийсет и четири часа летене и безкрайно чакане се озовах в Калкута, столицата на Бенгалия.

Взех такси, един амбасадор от петдесетте години, и дадох адреса на хотела, който ми бяха препоръчали на летището — Парк-хотела на улица Съдър в европейския квартал. Там се записах под фалшиво име и обмених двеста долара в рупии. Стаята ми беше малка, мръсна и воняща. Взех душ — водата ми се стори мръсна като всичко останало — и се преоблякох. След това сглобих глока и сложих шестнайсет куршума в пълнителя. Закачих оръжието на колана си и облякох отгоре тънкото си сако. Погледнах се в огледалото. Приличах на секретар в посолство или на банков чиновник.

Излязох от хотела и поех по първата изпречила ми се улица — тесен оживен път без платно, нито тротоар, само изронен асфалт, покрай който наклякали просяци ми хвърляха умолителни погледи. Индийци, непалци, китайци ме спираха и ми предлагаха да ми обменят долари. Вървях дълго, докато стигнах до обширен площад, на който спяха стотици мъже, покрити с дрипи. Продължих да скитам в нощта. Завивах наляво, надясно, без да се интересувам къде отивам. Навсякъде виждах ужасяваща мизерия и… плъхове. Огромни, могъщи плъхове, които се разхождаха на свобода като кучета.

През цялата нощ обикалях града, опитвайки се да го опитомя заедно с всичките му ужаси. Когато отново попаднах на пътя за хотела, бе три и половина. На улица Съдър, преди да се прибера, се огледах, вдъхнах още веднъж миризмата на сиромашия и се усмихнах.

Да, нямах никакви съмнения — Калкута бе идеалното място.

За да убиваш и да те убият.