Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (49)

49

Сара бе късо подстригана и изглеждаше бледа на неоновата светлина. Но по прекрасните очи разпознах моята красива и упорита дивачка от кибуца със щъркелите. Тя вдигна телефонната слушалка и каза:

— Не изглеждаш добре, Луи.

— Прекрасна си, Сара.

— От какво ти е този белег на лицето?

— Спомен от Израел.

Сара сви рамене.

— Така е, като си завираш носа навсякъде.

Носеше синя риза с широки ръкави. Искаше ми се да я прегърна, да прекарам устни по тялото й, по източените му и леки линии. Попитах:

— Как си, Сара?

— Горе-долу.

— Радвам се да те видя.

— Това виждане ли го наричаш? Никога не си имал чувство за реалност.

— Разкажи ми всичко, Сара. От момента на изчезването ти от Бейт Шехан.

— Дошъл си да ме шпионираш ли?

— Не, Сара. Точно обратното. Позволиха ми да те видя, защото им обещах да им предам информация, която ще те оневини.

— И какво смяташ да им кажеш?

— Всичко, което би доказало, че не си участвала в трафика на диаманти.

Сара отново сви рамене.

— Сара, дойдох да те видя. Но и да науча истината. Дължиш ми я. Тя може да ни спаси, и двамата.

Сара се разсмя и ми хвърли леден поглед. Бавно извади от джоба си пакет цигари, запали и започна:

— Ти си виновен за всичко, Луи. Набий си го в главата. Ти, чуваш ли? Последната вечер в Бейт Шехан, когато ми разказваше за пръстените, си спомних някои неща, на които не бях обърнала внимание. След смъртта на Идо, докато подреждах гаража, в който лекуваше щъркелите, открих в една тайна ниша стотици окървавени пръстени. Тогава не се замислих откъде са се взели, но от уважение към паметта му оставих торбичката в нишата. После забравих тази подробност.

Когато ти изказа предположението, че в пръстените се съдържа послание, нещо ми прищрака. Разбрах, че Идо е открил това, което ти търсеше. Затова се бе снабдил с оръжие и изчезваше по цели дни. За да убива щъркелите и да прибира пръстените.

През онази вечер реших да не ти казвам нищо. Търпеливо изчаках да мине нощта и когато ти тръгна към летището „Бен Гурион“, отидох в гаража, извадих пръстените и отворих един с клещи. В ръката ми изпадна диамант. Отворих друг пръстен, после още един. И всеки път намирах диаманти. Изсипах торбата и се разкрещях от щастие. Вътре имаше поне хиляда пръстена.

— И после?

— И после бях богата, Луи. Разполагах със средства, за да избягам, за да забравя рибата, калта и кибуца. Но първо исках да съм сигурна. Взех малко багаж и оръжие и отидох в Нетания, столицата на диамантите.

— Знам, бях там.

— Там продадох един диамант на един бижутер, който не ми плати много, но не можа да скрие изключителното качество на камъка. Горкият старец! Вълнението бе изписано на лицето му. Разбрах, че притежавам голямо богатство. В онзи момент бях толкова възбудена, че дори не се сетих за откачалките, които пренасят диаманти в пръстени на щъркели. Мислех само за едно: тези хора бяха убили брат ми и търсеха диамантите. Наех кола, отидох на „Бен Гурион“ и взех самолет за Европа. След това направих още един курс и скрих и останалите камъни на сигурно място.

— После?

— Измина една седмица. Независимите производители обикновено продават камъните си в Анверс. Затова трябваше да отида там и да ги продам бързо и дискретно.

— Ти… въоръжена ли беше?

Сара се усмихна.

— Господин глок е винаги с мен.

За миг си помислих: „Сара е луда.“

— Реших да продавам по десет-петнайсет диаманта през ден. Първия път попаднах на един стар евреин, от когото получих 50 000 долара за няколко минути. След това смених търговеца и изкарах с 30 000 повече. Третия път, докато отварях плика, някой постави ръка на рамото ми. Чух думите: „Не мърдайте. Арестувана сте.“ Усетих дулото на оръжието му в гърба си. Откачих, Луи. За част от секундата видях как всичките ми надежди рухват, как изчезват парите ми, щастието ми, свободата ми. Извадих глока и се обърнах. Не исках да стрелям, само да сплаша жалкото ченге, което си въобразяваше, че може да ме спре. Но глупакът бе насочил към мен деветмилиметрова берета с вдигнат предпазител. Нямах избор. Стрелях само веднъж, право в челото му.

— Четох за това във вестниците.

— Историята не свършва дотук, Луи. Човекът, който се опита да ме арестува, е бил швейцарски федерален агент на име Ерве Дюмаз. Запитах се: защо някакъв си инспектор от Монтрьо ще ме проследява до Анверс, след като никой не знае, че съм в Белгия? Тогава си спомних за „странното ченге“, за което ми бе споменавал, и разбрах, че ти си го изпратил. Ти, кучи сине.

Пребледнях и прошепнах:

— Ти беше в опасност. Дюмаз трябваше да те пази, докато се върна.

— Да ме пази? Още ли не си разбрал, че Дюмаз сътрудничеше на трафикантите?

Последните думи ме улучиха право в сърцето. Преди да отговоря каквото и да било, Сара продължи:

— Откакто ме разпитват, първо белгийците, после адвокатът Делтер, научих много за тези диаманти. Много повече, отколкото самата аз бих могла да им разкажа. Делтер дойде веднъж с един офицер от Интерпол, австриец, казва се Симон Рикиел. За да ме убеди да сътруднича, той ми разправи някои твърде поучителни истории. Например, че Ерве Дюмаз бил разпознат от много свидетели като човека, който всяка пролет придружавал Бьом в Анверс, където продавали малки диаманти, точно като моите. Започваш да схващаш, нали? Познавала съм наивници, но като теб — никога.

Сърцето ми биеше до пръсване. В същото време всичко ми се изясняваше — бързината, с която Дюмаз събра информация за стария Макс, убеждението му, че в основата на всичко е трафикът на диаманти, желанието му да ме изпрати в Централна Африка. Ерве Дюмаз е познавал Макс Бьом, но не е знаел как се пренасят камъните. И е решил да ме използва, за да открия изчезналите диаманти и начина на пренасянето им.

— Искам да ти помогна, Сара.

— Вече нямам нужда от помощта ти. Адвокатът ми ще ме изкара оттук. (Тя се засмя.) Не ме е страх от белгийците, нито от швейцарците. Ние сме най-силните, Луи. Не го забравяй.

Замълчахме. След малко Сара тихо каза:

— Луи, ние никога не сме си говорили за това.

— За кое?

— В твоята страна щъркелите носят ли бебета?

В първия миг не разбрах въпроса. После отвърнах:

— Да… Сара.

— Нашите щъркели ни донесоха само неприятности и смърт. Жалко, не бих имала нищо против.

— Против кое?

— Да имам деца от теб.

Скочих и опрях ръце на прозрачната преграда. Извиках: „Сара!“ Моята малка дивачка сведе очи и подсмъркна. После внезапно се изправи и прошепна:

— Изчезвай, Луи. Бързо, изчезвай.

След което се обърна и побягна.