Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (35)

35

Няколко часа се движихме по кален черен път. Денят преваляше. Валеше сух, прашен дъжд. По едно време Габриел попита:

— Откъде знаеш всичко това за белия младеж?

— Стара история, Габриел. Да не говорим за нея. Каквото и да си мислиш, тук съм, за да напиша репортаж за пигмеите. Това е единствената ми цел.

Скоро пред нас се появиха бараки, а вдясно, в далечината, се очертаваха постройките на дъскорезницата. Прекосихме селото и стигнахме до ниски бетонни сгради. Габриел обясни:

— Това е бившият диспансер на сестра Паскал. Можеш да преспиш тук тази нощ, преди да тръгнеш към гората утре сутринта.

Разгледах картата на областта, дадена ми от Бонафе. Нямаше път, нито пътека в посоката, в която смятах да поема. Дъскорезницата беше последната нанесена на картата точка преди началото на гъстата гора, разпростряла се на петстотин километра на юг.

Внезапно нещо ме накара да вдигна поглед. Бяхме заобиколени от странни мъже, не по-високи от метър и петдесет, облечени в дрипи, с мръсни фланелки, с изпокъсани ризи. Кожата им беше светла, с цвят на карамел, лицата им — засмени. Габриел им предложи цигари и ги представи.

— Това са акасите, шефе, пигмеите. Живеят в близкото село Зумия.

Появиха се и няколко жени. Бяха с голи гърди, кръгли кореми и с препаски от листа или плат. Носеха децата си на гърба и се смееха повече и от мъжете. Те също приеха цигари и запушиха ентусиазирано. Порази ме една подробност — зъбите на всички пигмеи бяха изпилени и остри като шила.

Габриел ми представи братовчед си Бекес, който щеше да ме заведе до Зоко. Беше висок кльощав негър с анцуг и очила за слънце. Усмихна ми се широко и ми определи среща за другия ден в осем часа на същото място. След което се отдалечи.

Габриел го последва. Искаше да вечеря с близките си от дъскорезницата. Казах му да се върне в диспансера след седмица. Той кимна, намигна ми и ми пожела късмет. Стомахът ми се сви, когато видях пежото да се отдалечава.

Скоро се стъмни. Една от жените приготви вечерята. Погълнах порцията си маниока, след това реших да прекарам нощта на покрива на диспансера. Пъхнах се в памучния спален чувал и с широко отворени очи зачаках да дойде сънят. След няколко часа щях да навляза в джунглата. В обширния зелен свят. За първи път от началото на пътуването си изпитвах страх.