Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (33)

33

Френската клиника се намираше на брега на река Убанги. Реката бавно течеше под яркото слънце. Виждах я през храстите — черна, огромна, почти неподвижна. Приличаше на гъст сироп, в който бяха залепнали рибарите и пирогите им.

Вървяхме покрай брега, там, където се бях разхождал предишния ден. Отдясно на пътя се издигаха сградите на министерствата — бежови, розови, червени. Отляво във високата крайбрежна трева се гушеха дървените бараки на търговците на плодове, маниока, сувенири.

Появи се и клиниката — четвъртит двуетажен блок с неопределен цвят. Сградата беше разядена от полепналата пръст и от плъзналата до колониалните балкони растителност. Камъкът изглеждаше подут от влага.

Влязохме в градината. По дърветата бяха прострени престилките на хирурзите, по които се открояваха яркочервени петна. Жозеф се засмя.

— Това не е кръв, шефе. Това е земя, латерит. Петната от латерит не се изпират.

Фоайето беше пусто. Жозеф почука по бюрото на рецепцията. Изминаха минути, преди да се появи висок тип с бяла престилка на червени петна.

— Какво обичате? — попита той с мазен глас.

— Тук ли е Алфонс Мконта?

— Никой няма в неделя.

— Ти да не си никой?

— Аз съм Йезус Бомонго. На вашите услуги.

— Приятелят ми би искал да види архивите от времето, когато тук е имало само бели. Ще му помогнеш ли?

— Ами, аз нося отговорност за…

Жозеф ми направи красноречив знак. Попазарих се заради принципа и се изръсих с още десет хиляди местни франка. Последвах новия си гид по тъмен коридор, после нагоре по стълбите.

— Лекар ли сте? — попитах.

— Само санитар. Но то е все едно.

Качихме се на тавана, където Йезус отключи една скърцаща желязна врата.

— Архивите са ей там — посочи той. — След падането на Бокаса собствениците избягаха. Клиниката бе затворена в продължение на две години, след това отново я отворихме за нашите сънародници. Вече си имаме собствени лекари. Едва ли ще намерите много нещо. В Банги не са се лекували много бели. Само най-тежките случаи, които не са могли да бъдат транспортирани. Африканската медицина е истинско бедствие.

След тази философска забележка Йезус си тръгна и ме остави сам.

Открих архивите в железен шкаф, в който бяха натъпкани пожълтели, полуизгнили от влагата папки. Прелистих няколко и видях, че са струпани без никакъв ред. На първия лист от всяко досие фигурираха името, възрастта и националността на пациента. Следваха диагнозата и предписаните лекарства. Имаше всякакви имена — френски, немски, испански, чешки, руски, китайски, и всякакви диагнози — малария, колики, алергии, венерически болести… Отне ми часове да разгледам всичко. Никъде не видях името на Бьом, нито на Кифер. Дори тук старият Макс бе заличил всяка следа.

В деветнайсет часа се появи Йезус.

— Е? — попита той.

— Нищо. Няма и следа от човека, когото търся. А съм сигурен, че е идвал в тази клиника редовно.

— Как се казва?

— Бьом. Макс Бьом.

— Никога не съм го чувал.

— Живял е в Банги през седемдесетте години.

— Германец ли е?

— Швейцарец.

— Швейцарец? (Йезус избухна в смях.) Да бяхте казали, че е швейцарец. Няма смисъл да търсите тук, шефе. Картоните на швейцарците са на друго място.

— Къде? — попитах нетърпеливо.

Йезус помълча, после важно подзе:

— Швейцарците са сериозни хора, шефе. Когато през 79-а затвориха клиниката, само те се загрижиха за картоните на болните си. Особено се бояха някой техен съгражданин да не вкара в страната им африкански микроби. Затова искаха да си вземат картоните. Но правителството отказа. Разбираш ли, пациентите може да са били швейцарци, но болестите им бяха африкански. Голяма разправия беше…

— И какво стана накрая? — прекъснах го раздразнено.

— Това, шефе, е медицинска тайна и…

Извадих нова банкнота от десет хиляди франка, той широко се усмихна и каза:

— Картоните са в посолството на Италия.

Имаше едно на сто шанс, че Макс Бьом не е знаел за това.

— Пазачът на посолството ми е приятел. Казва се Хасан. Посолството на Италия се намира на другия край на града и…

Взех такси и след десет минути бях пред посолството. Открих Хасан, бутнах му пет хиляди франка и за нула време се озовах в подземието на сградата, настанен в обширно помещение с подредени по азбучен ред архиви. Тук бяха картоните на швейцарските граждани, лекували се в Централна Африка между 1962 и 1979 г.

На буквата Б открих медицинските досиета на семейство Бьом. Първото бе на Макс. Беше дебело и съдържаше куп рецепти, изследвания, електрокардиограми. Още на 16 септември 1972 г., веднага след пристигането си тук, Макс Бьом посещава френската клиника, където му правят пълен медицински преглед. Главният лекар Ив Карл му предписва лекарства, внесени от Швейцария, и му препоръчва спокойствие и почивка, като вписва в картона: „Сърдечна недостатъчност. Да се наблюдава редовно.“ Макс идва на всеки три месеца и всеки път предписаните дози се увеличават. Когато през август 77-а тръгва към джунглата, сърцето му едва функционира.

Ирен Бьом се преглежда за пръв път през май 1973 г. Откриват й инфекция на маточните тръби. Доктор Карл успява да я излекува, но записва в досието й: „Стерилитет.“ По това време Ирен Бьом е на трийсет и четири години. След две години доктор Карл й открива нова болест. В приложеното писмо до лекаря й в Лозана Карл поставя вероятна диагноза рак на матката и препоръчва пациентката му да се лекува в Швейцария. Това беше последният документ, но аз знаех какво е станало впоследствие. Ирен Бьом е останала да се лекува в Швейцария, без да казва на съпруга си от какво е болна. Умира година по-късно.

Третото досие, на Филип Бьом, ме въведе директно в кошмара. Още с пристигането хи десетгодишното тогава дете се разболява от треска. През следващата година го лекуват от колики. Следват амеби, дизентерия, абсцес на черния дроб. През 1976–1977 състоянието му се подобрява и посещенията в клиниката стават по-редки. Момчето е вече на петнайсет години, когато внезапно се появява смъртен акт, изготвен на 28 август 1977 г. Към него е приложен доклад от извършената аутопсия, подписан от д-р Иполит Мдие, дипломиран във факултета по медицина в Париж. Онова, което прочетох, ме убеди, че досега съм бил само в преддверията на ада.

Доклад за извършена аутопсия в болницата в Мбайки.

28 август 1977 Обект: Бьом, Филип Пол: мъжки Бял, кавказки тип Висок 1,68 м, тегло 78 кг

Роден на 8/9/62 в Монтрьо, Швейцария

Починал около 24/8/77 в джунглата, на петдесет километра от Мбайки, подпрефектура на Лобе, Централноафриканска република

Лицето е непокътнато, като се изключат следите от нокти по бузите и слепоочията. В устната кухина се забелязват счупени зъби, вероятно следствие от силен спазъм на челюстта. Вратът е счупен.

На предната страна на гръдния кош има дълбока отвесна рана, която тръгва от лявата ключица и стига до пъпа. Многобройни следи от нокти. Двата горни крайника са ампутирани. Пръстите на лявата ръка са счупени, показалецът и малкият пръст на дясната ръка са изтръгнати.

Прегледът на гръдния кош показа липсата на сърце. Липсват или са увредени множество други органи — черва, стомах, панкреас. Няма следи от кръвоизлив в гръдния кош.

Гениталните органи са изтръгнати. Следи от нокти по бедрата. Фрактури на глезените.

Заключение: Филип Бьом, швейцарски гражданин, е бил нападнат от горила близо до границата с Конго по време на експедиция, в която е участвал заедно с баща си Макс Бьом. Следите от нокти не оставят никакви съмнения. Освен това горилите имат обичай да пречупват глезените на жертвата си, за да не й дадат възможност да избяга. Изглежда, че маймуната, умъртвила младежа, е мъжката горила, която от няколко седмици е бродела из околността и впоследствие е била убита от семейство акаси.

Забележка: Тялото ще бъде пренесено във Френската клиника в Банги още днес следобед. Прилагам копие от доклада и от смъртния акт на вниманието на д-р Ив Карл. 28 август 1977. 10:15 ч.

Усетих как времето спира. Побиваха ме ледени тръпки въпреки потта, която се стичаше по лицето ми. Данните от аутопсията на Филип Бьом си приличаха като две капки вода с тези от аутопсията на Райко Николов. На два пъти в разстояние на тринайсет години бяха убили и откраднали сърцето на жертвата, създавайки впечатление, че е била нападната от животно. Но освен това ужасяващо откритие разгадах тайната на Макс Бьом, разбрах какво се е случило в мрака на джунглата по време на експедицията — бяха присадили на швейцареца сърцето на сина му.