Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (29)

29

На 13 септември вечерта, когато остъклените врати на летището „Шарл Дьо Гол“ се отвориха и видях надписа „Еър Африка“, разбрах, че вече съм на черния континент. Наоколо бе пълно със стройни чернокожи с разноцветни дрехи, с дипломатически костюми, с всякакви тюрбани и наметала.

Чекирах багажа си и се отправих към определената ми зала. През деня бях попълнил екипировката си с раница от непромокаема материя, мушамено пончо (в Централна Африка дъждовният сезон бе в разгара си), памучен спален чувал, удобни обувки от изкуствена кожа, която съхне много бързо, и внушителен нож с назъбено острие. Купил бях и лека палатка за един-двама души за в случай, че ми се наложи да лагерувам някъде. Аптечката си обогатих с лекарства срещу маларийна треска, срещу колики, както и със спрейове срещу комари. Запасих се и с малко консерви, които щяха да ме спасят от евентуалното маймунско печено или антилопско на шиш. Накрая се снабдих с диктофон и касети от по сто и двайсет минути.

Към двайсет и три часа се качихме на борда. Самолетът бе полупразен — явно Централна Африка не привличаше много туристи. Излетяхме в полунощ, в два часа спряхме да заредим в Джамена, след което съм заспал.

Събудих се в пет сутринта. През илюминаторите нахлуваше сива светлина. Ниско долу се разстилаше безкрайната джунгла на Африка. Огромно и развълнувано смарагдово море, което ту изсветляваше, ту потъмняваше. Реките бяха жълти, земята — кърваво червена, дърветата потръпваха от утринната свежест. Всичко беше живо, светло, радостно. Тук-там се появяваха колиби. Опитвах се да си представя хората, които живееха в този разкошен свят.

Не знам точно къде се намира Тропикът на рака, но когато се приземихме, разбрах, че сме го преминали и сме достигнали екватора. Въздухът бе истинска огнена вихрушка. Небето сияеше като измито от сутрешните порои. Разнасящите се миризми странно напомняха едновременно за живот и смърт, за цъфтеж и тлен.

Преминах през проверката на паспортите, след това през митницата — двете части на глока ми бяха скрити в двете ми раници, и излязох навън, във влагата на африканския ден. Имах чувството, че съм проникнал във вътрешността на наквасена гъба.

— Накъде, шефе?

Един едър негър ми препречваше пътя и ми предлагаше услугите си. Без много да му мисля, може би за да предизвикам съдбата, казах:

— Към „Сикамин“. Закарай ме в хотела, както обикновено.

Името на мината подейства. Все едно бях казал: „Сезам, отвори се“. Мъжът изсвири с пръсти и банда хлапета се втурнаха да пренасят багажа ми. Минута по-късно бях на път за Банги в прашно жълто такси.

Банги не прилича на град, а по-скоро на дълго село от паянтови къщи, покрити с вълниста ламарина. Покрай неасфалтирания път се точеха многобройни минувачи. Мъжете носеха ризи с къси ръкави и сандали. Жените бяха стройни, гъвкави и крепяха на главите си кошници като цветове на стъблата си. От грациозните им шии и дългите голи крака се излъчваше невероятна чувственост. Под апокалиптичното небе изящните им и диви силуети представляваха най-прекрасната гледка, която някога съм съзерцавал.

— „Сикамин“, много пари — пошегува се водачът ми, седнал до шофьора.

Усмихнах се и кимнах. Бяхме стигнали до хотел от веригата „Новотел“. Платих на негъра във френски франкове и влязох вътре. Тук уредих сметката за една нощ и обмених пет хиляди френски франка в местна валута. Заведоха ме в стаята ми на партера близо до обширен вътрешен двор с басейн и екзотична градина.

Стаята ми беше прилична — голяма и светла. Взех душ и се преоблякох. Порових из чекмеджетата на бюрото и открих телефонен указател. Намерих номера на администрацията на „Сикамин“ и го набрах.

Разговарях с някой си Жан-Клод Бонафе, изпълнителен директор. Обясних му, че съм журналист и смятам да пиша репортаж за пигмеите. А знаех, че някои от мините са намират на територията на пигмеите от племето на акасите. Дали би могъл да ми помогне да отида там? В Африка на солидарността между белите може да се разчита. Бонафе веднага ми предложи кола и гид, като ме предупреди, че трябва да заобикалям обектите на „Сикамин“. Генералният му директор Ото Кифер не бил „много лесен“. Накрая ми каза с доверителен тон:

— Впрочем, ако Кифер разбере, че съм ви помогнал, ще си изпатя.

Покани ме да се отбия в кабинета му, за да уточним подробностите. Приех и затворих. След това се обадих на някои хора от френската колония в Банги. Беше събота, но като че ли всички бяха на работа. Разговарях с директори на мини, ръководители на дъскорезници, служители от посолството на Франция. Всички тези отдалечени от родината си французи, изтощени, изцедени от тропиците, изглеждаха радостни да ме чуят. Опитвах се да задавам правилни въпроси и можах да си създам представа за ситуацията и за личността на Ото Кифер.

Чехът ръководеше четири мини, разположени в крайния юг на Централна Африка, там, където започва огромната екваториална джунгла. Сега работеше за Централноафриканската република. Но, както ми казаха всички, жилите били изчерпани. Централна Африка вече не произвеждала качествени диаманти, но продължавала да копае. Аз лично имах друго мнение за липсата на качествени диаманти.

Всичките ми събеседници без изключение споменаха за жестокостта на Кифер. Днес вече бил остарял — на около шейсет, — но бил по-опасен от всякога. Живеел в джунглата, за да може да надзирава работниците. Никой, разбира се, не подозираше, че Кифер е номер едно сред трафикантите на диаманти, че живее вдън гората, за да може по-лесно да краде необработени камъни и да ги изпраща на другарчето си Бьом — по щъркелите.

Реших да изненадам Кифер в джунглата, да се срещна с него или да го проследя, когато тръгне да лови щъркели. Макар Бьом да бе мъртъв, бях сигурен, че чехът не се е отказал от системата на куриерите. Щъркелите още не бяха пристигнали в Централна Африка. Разполагах със седмица, за да хвана Кифер в мините. В единайсет часа тръгнах на срещата с Бонафе.