Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (28)

28

Беше един часът сутринта, когато влязох в апартамента си. Препънах се в пъхнатата под вратата поща, вдигнах я, после обиколих стаите да проверя дали през отсъствието ми някой натрапник не бе проникнал вътре. След това влязох в кабинета си и се обадих на Дюмаз. Той веднага ми изпрати факс от повече от пет страници.

Прочетох го, без да сядам. Дюмаз бе открил следите на Бьом в Анверс. Показвал снимка на орнитолога в диамантените борси. Няколко души го разпознали и отлично си спомняли за редовните му посещения. От 1979 г. насам швейцарецът продавал диаманти всяка година по едно и също време — между март и април. Някои търговци се шегували с него, като го питали дали няма някое „диамантено дърво“, което да цъфти през пролетта.

Втората част на факса бе още по-интересна. Преди да замине за Европа, Дюмаз поискал от ЦСО — огромната централа за изкупуване на необработени диаманти със седалище в Лондон, която контролира 80 до 85% от световното производство на диаманти — пълен списък на инженерите и геолозите, работили в африканските мини от 1969 г. до наши дни. Когато се завърнал, внимателно проучил дългия списък и открил, освен името на Макс Бьом, две други познати му имена.

Първото било на Ото Кифер. Според ЦСО Чичко Граната все още ръководел няколко диамантени мини в Централна Африка, най-голямата от които се наричала „Сикамин“. А Дюмаз беше сигурен, че чехът играе важна роля в трафика. В списъка за Южна Африка инспекторът попаднал на име, което му напомняло нещо — Нилс ван Дьотен, работил заедно с Макс Бьом в Южна Африка от 1969 до 1972 г., а днес един от шефовете на мините в Кимбърли. Дьотен бе онзи белгийски геолог, който тръгнал с Бьом из джунглата през август 1977 г. Подведен от името и акцента, Гийар, френският инженер, разпитан от Дюмаз, бе предположил, че Ван Дьотен е фламандец. Всъщност той не беше нито белгиец, нито холандец, а африканер.

Това откритие показваше, че през седемдесетте години Бьом бе поддържал делови отношения със специалист по диамантите от Южна Африка. Нещо повече: през 1977 г., по някаква загадъчна причина, Ван Дьотен бе посетил Бьом в Централна Африка. След „възкръсването“ на Бьом през 78-а трябва да са подновили връзката си. Ван Дьотен е бил „източният“ трафикант, този, който е „екипирал“ с диаманти източните щъркели, докато Кифер се е занимавал със западните.

Факсът на Вагнер, изпратен по-рано през деня, съдържаше сателитна карта на Европа, Близкия изток и Африка, върху която бяха очертани пътищата, изминати от щъркелите, и бъдещите им маршрути. Над Европа написах „Макс Бьом“, мозъкът на системата. По средата на пътя, в центъра на Африка, отбелязах „Ото Кифер“, а на югоизток — „Нилс ван Дьотен“. Между тези имена се простираха пунктираните линии, по които летяха щъркелите. Системата беше съвършена. Безпогрешна.

Набрах номера на Дюмаз.

— Е? — попита той още преди да ми чуе гласа.

— Чудесно — казах. — Вашите информации потвърждават собствените ми резултати.

— Сега е ваш ред.

Разказах му накратко за трафика на диаманти, за Сиков и хората му, за тайнствения начин, по който бе замесена организацията „Единен свят“. Накрая го осведомих, че съм решил да отида в Централна Африка. Инспекторът сякаш бе онемял. Все пак попита:

— Къде са диамантите?

— Кои диаманти?

— Източните, които са изчезнали заедно с птиците.

Въпросът ме обърка. Не бях споменавал за откритията на Идо, нито за Сара. Реших да излъжа.

— Не знам — отговорих лаконично.

Дюмаз въздъхна.

— Работата става прекалено дебела. Винаги съм мислел, че Макс Бьом търгува с африкански стоки. Но си го представях по-скоро като любител. А мащабите на системата са прекалено грандиозни.

— Какво искате да кажете?

— Говорих с хората от ЦСО. Те от години подозират, че съществува незаконна търговия на диаманти, в която Макс Бьом играе централна роля. Но така и не са успели да открият, че се извършва чрез щъркелите. Добре сте поработил, Луи. Но вече е по-добре да се свържем с ЦСО и да им предадем щафетата.

— Предлагам ви сделка. Дайте ми още десет дни, колкото да отида до Централна Африка и да се върна. След това ще дадем информация на ЦСО и на Интерпол. Дотогава — нито дума.

Дюмаз се поколеба, после каза:

— Десет дни, добре.

— Чуйте ме — казах. — Имам задача за вас. Появи се едно лице, една жена. Казва се Сара Габор. Замесена е в историята и притежава диаманти, които ще се опита да продаде в Анверс. Вие можете да откриете следите й.

— От съучастниците на Бьом ли е?

— Не. Иска просто да вземе пари от камъните.

— Много ли са?

— Няколко.

Отново го излъгах, без сам да знам защо.

— Как изглежда?

— Много висока, слаба. На двайсет и осем години, но изглежда по-възрастна. Руса, средно дълги коси, матова кожа и прекрасни очи. Доста ъгловато лице. Повярвайте ми, Ерве — хората, които са я виждали, ще си спомнят за нея.

— Камъните й са необработени, предполагам?

— Да. И идват от трафика на Бьом.

— Откога се опитва да ги продаде?

— От четири-пет дни. Сара е от Израел и ще се свърже с еврейски търговци.

— И ако я открия?

— Обяснете й спокойно, че работите с мен. Не говорете за диамантите. Просто я убедете да се покрие, докато се върна. Става ли?

— Добре. Да допуснем, че открия тази Сара. Какво да й кажа, за да се увери, че си сътрудничим?

— Кажете й, че нося нейния глок до сърцето си.

— Нейния какво?

— Глок. Тя ще разбере. И още нещо — добавих. — Не се доверявайте на външния вид на Сара. Тя е хубава и фина, но опасна. От Израел е, нали разбирате? Добре тренирана и експерт по оръжията.

— Ясно. Това ли е всичко?

— Бях ви поискал информация за „Единен свят“, но във факса ви няма нищо.

— Там срещнах сериозни трудности.

— Тоест?

— Дадоха ми подробна карта на центровете им по света. Но отказаха да ми предоставят списък на членовете на Клуб 1001.

— Като полицай не можете ли…

— Нямам нито разрешение, нито официална заповед. Впрочем в Швейцария „Единен свят“ е истинска институция. Няма да погледнат с добро око на някакво дребно ченге, което им досажда с въпроси за недоказани неща.

— Можете ли поне да ми изпратите картата?

— Щом затворим.

— Ерве, смятам да замина възможно най-скоро за Централна Африка — утре или в други ден. Няма да ви се обаждам. Много ще е сложно. След десетина дни ще знам всичко за тази история. Тогава ще се свържа с вас.

Затворих. След няколко секунди факсът забръмча — Дюмаз ми пращаше картата на центровете на „Единен свят“. По света имаше около шейсет лагера, една трета от които постоянни. Другите се местеха, според нуждите. Имаше центрове в Азия, Африка, Южна Америка, Източна Европа. Бяха по-нагъсто в страни, където се водеше война или цареше глад. Така в Африканския рог се наброяваха повече от двайсет лагера. Още двайсетина бяха разположени в Бангладеш, Афганистан, Бразилия и Перу. Сред това разпределение се открояваха две съвсем ясни трасета — източно през Балканите, Турция, Израел, Судан до Южна Африка и много по-късо западно, тръгващо от Южно Мароко (фронта Полисарио) и разклоняващо се към Мали, Нигер, Нигерия и Централна Африка. Сравних картата с картата на Вагнер и лесно установих, че лагерите следваха пътя на щъркелите.

През тази нощ почти не спах. Информирах се за полетите за Банги — самолет на Еър Африка пътуваше натам на другия ден вечерта в единайсет и половина. Запазих си билет за първа класа — все още плащах с парите на Бьом.

Отново бях сам и щях да се отправя към сърцето на мистерията — и на собственото си минало.