Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (14)

14

По пътя Марсел не спря да говори за Джуров.

— Странен тип. Самотен циганин. Никой не знае откъде точно е дошъл. Говори прекрасно френски. Казват, че е завършил медицина в Париж. Появил се е на Балканите през седемдесетте години. Оттогава обикаля България, Югославия, Румъния, Албания и дава безплатни консултации. Лекува ромите с каквото може. Съчетава съвременната медицина с ботаническите знания на циганите. Обвиниха го, че прави нелегални аборти и на два пъти лежа в затвора. Чиста лъжа. Щом излезе от затвора, Джуров поднови обиколките си. Сред ромите Джуров е знаменитост, почти мит. Приписват му магически способности.

След час, към осемнайсет часа, стигнахме в София. Оставих Марсел и Йета на площад Народно събрание. Двамата имаха двустайно апартаментче наблизо. Марсел ми обясни къде живее Милан Джуров. Определихме си среща за двайсет часа — държеше да ме придружи до гарата — и се разделихме.

Прибрах се в „Шератон“, приготвих багажа си и уредих сметката.

Отново поех по булевард Руски, после по булевард Заимов. Карах дълго, докато стигнах до безличен комплекс. Докторът живееше в блок 3, вход В. Позвъних на вратата на апартамента му. Вътре дънеше музика. Позвъних пак. Накрая ми отвориха. На прага стоеше закръглена брюнетка, която ме пусна да вляза, след като казах името си и името на Джуров. Останах да чакам в тесен коридор, сред цяла армия обувки и под звуците на лудо надсвирващите се кларнет и акордеон, които акомпанираха на дрезгав женски глас.

— Красив глас, нали?

Милан Джуров стоеше в края на коридора. Марсел не ми беше казал, че докторът е джудже. Не от най-дребните — трябва да имаше метър и петдесет, но с характерните черти на нанизма. Главата му изглеждаше огромна, торсът му — масивен, а кривите му крака приличаха на клещи. Джуров продължи на безупречен френски:

— Това е Есма. Дивата на ромите. Първите бунтове в Албания започнаха на нейните концерти. Кой сте вие, господине?

— Казвам се Луи Антиош — отвърнах. — Французин съм. Марсел Минаус ме насочи към вас. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Заповядайте.

Последвах го. Преминахме през дневната. На телевизионния екран огромна рижа жена, облечена като селянка, пееше и се въртеше като пумпал. Гледката бе по-скоро нелепа, но музиката бе великолепна. Помещението бе пълно с роми, които пиеха, ядяха, смееха се.

Влязохме в кабинета на Джуров. Той затвори вратата и я закри с тежка завеса, която приглуши шума от съседната стая. Огледах се. Мокетът беше износен, мебелите изглеждаха като от картон. В единия ъгъл имаше желязна кушетка. До нея, върху стъклени полици — ръждясали хирургически инструменти. За миг ми се стори, че тук се правят незаконни аборти. Засрамих се от тази мисъл. Докторът бе лежал в затвора заради такива предразсъдъци. Милан Джуров бе просто ромски лекар, който лекуваше роми.

— Седнете — каза той.

Джуров бе преждевременно остарял човек на около четирийсет години. Правилни черти, изпъкнали зелени очи, очила с дебели рогови рамки, гъсти, метално-сиви коси. Излъчваше сила, неочакван динамизъм. Седна зад бюрото си и ме загледа очаквателно. Поздравих го за добрия френски.

— Следвал съм в Париж. В медицинския факултет на улица Сен-Пер. Но стига любезности, господин Антиош. Какво желаете?

— Дойдох да поговорим за Райко Николов, циганина, убит през април в сливенската гора. Знам, че вие сте правили аутопсия на трупа. Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— От френската полиция ли сте?

— Не. Просто тази смърт изглежда свързана с едно проучване, което правя в момента. Не сте длъжен да ми отговаряте. Но нека ви запозная с моята история. Сам ще решите дали заслужава вниманието ви.

— Слушам ви.

Разказах му приключенията си — мисията, поверена ми от Бьом, смъртта на орнитолога, тайнственото му минало, двамата българи, които също вървяха по следите на щъркелите, присъствието на „Единен свят“…

Джуджето му слушаше мълчаливо. Накрая попита:

— И каква е връзката със смъртта на Райко?

— Райко е бил орнитолог. Следял е прелитането на щъркелите и може би е открил нещо. Нещо, което му е струвало живота. Вие сте правили аутопсията и вероятно можете да ми помогнете. За десет, дни изминах три хиляди километра. Остават ми още десет хиляди. Довечера в единайсет часа заминавам за Истанбул. Само от вас мога да науча още нещо тук, в София.

Джуров извади пакет цигари, предложи ми една, която аз отказах, запали с голяма хромирана запалка, после попита:

— Това ли е всичко?

— Не, доктор Джуров. В тази история има едно съвпадение, което като че ли няма нищо общо с щъркелите, но си остава тревожно — Макс Бьом е бил с присадено сърце, за което няма никакво медицинско досие.

— Знаех си — каза Джуров. — Явно са ви казали за откраднатото сърце на Райко и сте заключили, че става дума за търговия с органи или нещо подобно.

— Ами…

— Това са глупости. Вижте, господин Антиош, не държа да ви помагам. Но за да ми е чиста съвестта, ще ви дам някои сведения.

Джуров отвори едно чекмедже и извади няколко закачени с кламер листа.

— Това е докладът за аутопсията, която извърших на 23 април 1991 г. в гимнастическия салон в Сливен след четири часа работа. Дадох си труда да напиша доклада на български. Но и на есперанто да го бях написал, пак никой нямаше да го прочете. Вие не говорите български, нали? Ще ви го резюмирам.

Той свали очилата си и очите му като по чудо придобиха нормални размери.

— Най-напред ще ви запозная с контекста. На 23 април сутринта правех рутинната си обиколка в сливенското гето. Там ме откриха Коста и Мермет Николови — двама берачи, които добре познавам. Току-що бяха намерили трупа на Райко и бяха убедени, че е бил нападнат от мечка. Още щом видях тялото, разбрах, че случаят не е такъв. Раните бяха от два различни вида. Имаше наистина ухапвания от животни, но първоначалните рани бяха нанесени с хирургически инструменти. Впрочем наоколо имаше прекалено малко кръв. Като се имат предвид нараняванията, Райко би трябвало да се къпе в кръв. А не беше така. Пък и тялото бе голо. Едва ли някое диво животно би си дало труда да съблича жертвата си. Помолих двамата Николови да пренесат трупа в Сливен. Напразно търсихме болница. Накрая отидохме в гимнастическия салон, където можах да си свърша работата и да проследя последните часове на Райко. Ето, слушайте.

Откъси от доклада за аутопсията, извършена на 23.4.91.

Обект: Райко Николов, пол мъжки. Гол. Роден около 1963 г. в Искендер, Турция. Вероятно починал на 22.4.1991 г. между 20 и 23 часа в сливенската гора от дълбока рана в областта на сърцето.

Джуров вдигна поглед и каза:

— Прескачам общото описание. Минавам на раните.

Горна част на трупа. Лицето е непокътнато, има само следи от лепенки, край устните. Езикът е прерязан (най-вероятно прехапан от жертвата). Няма видими следи от наранявания на тила. Огледът на предната част на гръдния кош показа дълъг, прав разрез от областта между ключиците до пъпа, извършен професионално с остър хирургически инструмент, може би електрически скалпел, тъй като краищата на раната не са кървели много. Забелязват се и много други порезни рани, нанесени с друг остър инструмент — по врата, гръдния кош, ръцете. Дясната ръка е ампутирана на нивото на рамото. Многобройни следи от нокти, вероятно на мечка, и от ухапвания — по торса, раменете, хълбоците, ръцете. Гърбът е непокътнат. По раменете и китките има следи от въжета.

Джуров дръпна от цигарата си и продължи:

Прегледът на горната част на гръдния кош показа липсата на сърце. Артериите и вените са внимателно прерязани на възможно най-голямо разстояние от извадения орган — класически метод, чиято цел е да се избегне травмиране на сърцето. Има и други осакатени органи — белите дробове, черния дроб, стомаха. Те са наполовина изядени, най-вероятно от дивите зверове.

Долна част на трупа. Дълбоки рани в областта на слабините. Многобройни разкъсвания по гениталиите и бедрата. Половият орган се държи само на тънка ивица плът. Следи от нокти и от животински ухапвания по бедрата. Следи от завързване по бедрата, колената, глезените.

Джуров вдигна поглед и каза:

— Това е, господин Антиош. Направих и някои токсикологични изследвания и предадох тялото на близките. Бях научил достатъчно за смъртта на рома, за която тъй или инак нямаше да се проведе разследване.

Джуров сложи очилата си и запали нова цигара.

— Ето какво се е случило според мен. Райко е бил нападнат в гората на 22 април. Завързали са го, запушили са му устата и са направили дълбок разрез в гърдите. Сърцето е било извадено от професионален хирург. Бих казал, че това е първата фаза от убийството. Райко е вече мъртъв. Дотук всичко е извършено спокойно и изкусно. След това убиецът (или някой друг, въоръжен с хирургически инструмент) се нахвърля върху трупа и го накълцва. Това е фазата на клането. Накрая се появяват горските зверове, които довършват делото. Като се има предвид, че е престояло в гората цяла нощ, тялото бе в относително добро състояние. Отдавам това на миризмата на дезинфектанти, която доста часове е държала животните на разстояние.

Колкото до мястото на престъплението, според мен всичко е станало там, където е намерено тялото. Липсата на следи около поляната потвърждава тази хипотеза. Не е нужно да ви казвам, че това е най-жестокото престъпление, което съм виждал. Не съм в състояние да го коментирам. Искам само по-бързо да го забравя.

— Въпреки садизма на престъплението, смятате ли, че става дума за хирургическа операция, целяща да извади сърцето на Райко?

— И да, и не. Да, защото хирургическата техника е очевидна. Не, защото някои подробности не пасват. Всичко се е случило в гората. А аблацията на сърцето изисква прилагането на строга антисептика. Което е невъзможно сред природата. И главно, защото пациентът трябва да е под наркоза. А Райко е бил в съзнание.

— Какво искате да кажете?

— В кръвта му няма и следа от упойващо вещество. Райко е умрял от болка.

Потръпнах. По гърба ми се стичаха струйки пот.

— Болката уврежда ли сърцето?

— Не, господин Антиош. Сърцето започва да бие по-бързо, но остава в добро състояние. В този случай впрочем има още нещо неразбираемо. Защо е трябвало да се оперира едно живо, потръпващо тяло, след като упойката е могла да го обездвижи напълно?

Смених темата.

— Смятате ли, че извършителят може да е българин?

— Изключено.

— А хипотезата за разчистване на сметки между роми?

— Смешно. Прекалено рафинирано е за роми. А и няма мотив. Познавах Райко. Той беше чист човек и спазваше нашите закони.

— А не може ли да е открил нещо опасно?

— Какво да открие? Райко се занимаваше само с растения и птици.

— Именно.

— Намеквате за вашите щъркели? Глупости. Никой не убива заради птици. Особено по този начин.

Джуров бе прав. Садистичното убийство на Райко не можеше да е свързано с щъркелите. То по-скоро препращаше към снимките на Макс Бьом или към загадката със сърцето му. Зададох на доктора последен въпрос.

— Екипите на „Единен свят“ бяха ли все още в областта през април?

— Мисля, че да.

— Те са разполагали с необходимите инструменти.

— На грешен път сте, Антиош. Лекарите от „Единен свят“ са свестни хора. Нищо не разбират от роми, но им помагат всеотдайно.

Станах. Джуров се измъкна от стола си и ми отвори вратата. В коридора, преди да се сбогуваме, се взря в мен и каза:

— Странно. Лицето ви ми говори нещо. Може би съм познавал някой от семейството ви, когато съм бил във Франция.

— Съмнявам се. Семейството ми никога не е живяло във Франция. А и родителите ми загинаха, когато бях на шест години. Нямам други роднини.

— Странно все пак.

Отворих вратата, за да не се наложи да му подавам ръка.

— На добър час, Антиош. Изследвайте си щъркелите и не се занимавайте с хората. Те не заслужават вниманието ви.