Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (13)

13

— Ако се проследи историята, номадството на циганите е по-скоро следствие от неуморните преследвания, на които са били подложени.

В шест часа сутринта, в бледата зора на българското поле Марсел вече говореше, докато аз карах колата.

— Пътуващите цигани са най-бедните, най-нещастните. Но дори и уседналите непрекъснато пътуват. Номадството се е превърнало в начин на живот. Домът на рома винаги прилича на палатка — голяма стая, в която цялата мебелировка напомня обзавеждането на каравана.

Йета спеше на задната седалка. Беше 31 август. Оставаха ми само шестнайсет часа до отпътуването ми от България. Държах да се върна в Сливен, за да разпитам отново Марин и да прегледам местните вестници от 23 и 24 април 1991 г. Може би журналистите бяха открили някоя интересна подробност. Не вярвах особено да попадна на нещо, исках по-скоро да убия времето до срещата ми с д-р Джуров в края на следобеда.

От вестниците, които прегледах в местната библиотека, не научих нищо ново. След като напуснахме архива, седнахме в някакъв бюфет близо до Сливенската гара и пихме турско кафе, след което отново потеглихме, този път към гората и към поляната на Марин. Сега ромите бяха по-приветливи. Научих имената на жените: Султана — жената на Марин, Катя — жената на Коста, и Мариана — вдовицата на Райко.

— Бих искал да поговоря с този, който е намерил тялото на Райко — казах накрая.

Марсел направи гримаса, но въпреки това преведе молбата ми. Марин на свой ред ме погледна с отвращение, но повика Мермет — истински великан с матова кожа и блестящи коси, който нямаше никакво желание да разговаря. Мермет откъсна една тревичка и започна да я дъвче, като измънка няколко думи.

— Няма нищо за казване — преведе Марсел. — Целият род е обикалял из гората да търси Райко. Мермет е намерил тялото на едно място, където никой не ходи. Твърди се, че там има мечки.

— Къде по-точно? В храстите? На поляна?

Мермет отговори, Марсел ми преведе.

— На поляна. Тревата била много ниска, като смачкана.

— И на тревата не е имало никаква следа?

— Никаква.

— А наоколо? Следи от стъпки, от гуми?

— Не. Поляната е много навътре в гората. Кола дотам не може да стигне.

— А тялото? — продължих аз. — Как изглеждаше тялото? Имаше ли следи от борба?

— Трудно е да се каже — отвърна Марсел, след като изслуша Мермет. — Лежал е по гръб с ръце до тялото. Кожата му била нарязана във всички посоки. В областта на сърцето е имало дълбок кафяв прорез. Най-странно е било лицето му — като съставено от две различни части. Широко отворени, изпълнени със страх очи и затворена, спокойна уста.

— И това ли е всичко? Нищо друго ли не му е направило впечатление?

— Не.

Мермет помълча, подъвка тревичката, после добави:

— Предишния ден трябва да е имало силна буря. Защото всички дървета наоколо бяха полегнали.

— Последен въпрос. Райко споменавал ли ти е за нещо по-особено, нещо, което е открил? Не се ли боеше от нещо?

— Никой не го бе виждал от два месеца.

Записах всички тези подробности в тефтера си и благодарих на Мермет. Време бе да се връщаме в София, ако искахме да не изпуснем срещата с Милан Джуров.