Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (44)

44

Изкачих безшумно стъпалата на верандата. В дневната заварих жената от племето мбати, която похъркваше, свита на едно дървено канапе. Около нея спяха деца, направо на пода, заметнати с прокъсани одеяла.

Вляво започваше коридор. Порази ми приликата на този дом с дома, който току-що бях напуснал. Кифер и аз живеехме в еднакви къщи. Предпазливо пристъпих напред. По стените пълзяха стотици гущери и се взираха в мен със сухите си очи. Вонята бе неописуема. Интуицията ми подсказваше, че ще открия чеха в стаята, която бях заемал в другата къща — последната вдясно, в дъното на коридора. Вратата беше отворена. Влязох в мрачно помещение, в средата на което, под високо окачена мрежа за комари, бе разположено очевидно празно легло. На ниска масичка видях прозрачни шишенца и две спринцовки.

— Какво търсиш тук?

Полазиха ме ледени тръпки. Гласът се бе раздал иззад мрежата за комари. Впрочем не беше дори глас, а по-скоро едва доловим шепот. Разбрах, че ще чувам този глас до края на живота си.

— На мъртвия вече нищо не можеш да направиш.

Приближих. Ръката ми върху глока трепереше като на уплашено дете. Накрая различих човека зад тюлената завеса и потръпнах от отвращение. Ото Кифер бе напълно разяден от болестта. От плътта му бе останала само кожата. Нямаше коса, нито вежди, черни петна обсипваха челото, врата, ръцете му. Седеше в леглото си, облечен в бяла риза, цялата на някакви тъмни петна.

— Имаш ли цигара?

— Не.

— Задръстеняк. Защо си се довлякъл тук?

— Аз… искам да ви задам няколко въпроса.

Кифер се разсмя. Кафеникава лига се стече по ризата му. Той не й обърна внимание.

— Тогава знам кой си. Ти си онзи тъпанар, който си вре носа в нашите работи от два месеца насам. Мислехме, че си на изток, към Судан.

— Наложи се да променя плановете си. Ставах много предвидим.

— И дойде чак дотук, за да пипнеш стария Кифер. Така ли?

Не отговорих. Дискретно включих диктофона на запис.

— Какво искаш да знаеш, малкия?

— Всичко — отвърнах.

— И защо да ти отговарям?

Отговорих с безизразен глас:

— Защото си престъпник, Кифер. И като всички престъпници спазваш известни правила. Правилата на битката, на победителя. В София убих човек, българин. Той работеше за Бьом. В Израел убих още един човек, Михаил Сиков, също наемен убиец. В Мбайки поразтърсих Мдие и той ми разказа какво си го принудил да напише преди петнайсет години. Разбих мутрата на Клеман и те проследих дотук. От твоя гледна точка аз съм победител. Запознат съм с комбината с диамантите и щъркелите. Знам също, че от април насам търсите изчезналите камъни. Знам как е организирана мрежата ви. Знам, че сте убили Идо Габор в Израел, защото е разкрил играта ви. Знам много неща, Кифер. И в момента те държа на прицел. Край на аферата с диамантите. Макс Бьом е мъртъв, а на теб не ти остава много. Победих те, Кифер, затова ще говориш.

— Добре, малкия. Да сключим сделка.

Съсипан от болестта и под заплахата на оръжието ми Кифер продължаваше да се прави на бабаит.

— Като знаеш толкова — продължи чехът, — би трябвало да знаеш и как ме наричат тук — Чичко Граната. До мен под чаршафа държа граната, топла-топла, готова да гръмне. От двете едно. Или проговарям и в знак на признателност ме очистваш веднага след това, или хвръкваме във въздуха. Незабавно. Предлагаш ми прекрасен случай да свърша веднъж завинаги, малкия. Сам ще ми е трудно.

Преглътнах. Адската логика на Кифер ми опъваше нервите. Защо искаше да се самоубие чрез мен дни преди смъртта си? Отговорих:

— Слушам те, Кифер. Като дойде моментът, ръката ми няма да потрепери.

— Много добре. Сега си отвори ушите. Защото подобни истории няма да чуеш всеки ден. Всичко започна през седемдесетте години. Бях довереният човек на Бокаса. По онова време имаше доста работа за вършене. Като почнеш от крадците, та свършиш с министрите, всеки гледаше да бръкне в меда. Изпълнявах задачите си и си прибирах парите. Хубаво си живеех тогава.

През пролетта на 1977-а Бокаса ми предложи да придружавам Бьом. Познавах швейцареца, макар и слабо. Беше доста ефикасен, само дето си играеше на справедливост. Искаше да запази ръцете си чисти. През онази година бе открил диамантен залеж отвъд Мбайки.

Учудено се намесих.

— Диамантен залеж ли?

— Аха. Беше попаднал на селяни, които вадели великолепни диаманти от потоците в гората. Докарал един свой познат геолог, африканер, за да потвърди откритието и да започне експлоатацията на обекта. Бьом беше почтен, но Бокаса си въобразяваше, че иска да го преметне. Затова ми повери ръководството на експедицията, в която участваха Бьом и геологът, Ван Дьотен.

— После?

— Всичко се разви според очакванията. Слязохме на юг, отвъд дъскорезниците. Пеш, в дъжда, в калта, с десетина носачи. Стигнахме до жилата. Бьом и педалът направиха анализи.

— Педалът ли?

— Ван Дьотен беше хомо. Обожаваше черните задници… Да ти го нарисувам ли?

— Продължавай.

— Анализите потвърдиха първите заключения на Бьом. Гората беше бъкана с диаманти. Диаманти с изключително качество. Малки, но абсолютно чисти. И в огромно количество. Вечерта тъкмо пиехме за бъдещата мина, когато се появи един пигмей. Носеше писмо на Бьом. В джунглата няма други пощальони освен акасите. Швейцарецът прочете писмото и падна като подкосен. Ван Дьотен се хвърли към него, разкъса му ризата и започна да му масажира гърдите. Аз вдигнах писмото, с което го осведомяваха за смъртта на госпожата. Дори не знаех, че Бьом има жена. Синът му веднага разбра и започна да реве като дете, каквото си беше. Нямаше работа там сред комарите и пълните с пиявици потоци.

Паникьосахме се. Представи си само къде се намирахме. На три дни път от дъскорезниците, на четири от Мбайки. Швейцарецът беше обречен. Знаех го и имах само една мисъл — да се измъкнем оттам. Носачите направиха носилка и започнахме да си събираме багажа. Но Бьом внезапно дойде в съзнание и поиска да го отнесат на юг. Знаел там един диспансер, отвъд границата с Конго. Там имало лекар. Единственият в света, който можел да го спаси. Плачеше, крещеше, не искаше да умира. Синът му го подкрепяше, Ван Дьотен хленчеше. Щеше ми се да ги зарежа всички там, но носачите се оказаха по-бързи — ометоха се без много приказки.

Така че нямах избор. Трябваше да се носи Бьом и да се търпи синът, който цивреше за майка си. Дадохме на бащата лекарства и тръгнахме. И знаеш ли кое е най-смахнатото, малкия? Че след пет-шест часа намерихме диспансер. Направо да не повярваш! Голяма сграда насред гората. С лаборатория и негри в бели престилки! Веднага усетих, че тук има нещо гнило. Нещо съмнително. И тогава се появи той. Висок, около четирийсетгодишен мъж, хубавец. Мамка му! Вдън гората, човече, този тип с вид на тузар ни казва съвсем спокойно: „Какво има?“ За пръв път чувах да се говори за лекаря. Попитах:

— Кой беше той?

— Не знам. Никога не узнах. Но веднага разбрах, че с Бьом се познават отдавна, че швейцарецът бе идвал вече тук, сигурно при други експедиции. Бьом врещеше на носилката, молеше доктора да го спаси, да направи нещо, но да не го оставя да умре. Тогава лекарят се наведе над него и прошепна: „На всичко ли си готов, Макс? На всичко ли?“ Гласът му беше мек и приятен. И целият сякаш бе излязъл от страниците на светско списание. Бьом го хвана за яката и занарежда: „Спаси ме, док. Знаеш кое не ми е наред. Така че, спаси ме. Сега е моментът да покажеш на какво си способен. Имаме диаманти. Истинско богатство. Там, по-нагоре, в земята.“ Безумна история! Двамата си говореха, сякаш се бяха разделили предишния ден. При това от думите на Бьом се разбираше, че другият е специалист по сърдечни болести. Представяш ли си, човече, в джунглата!

Кифер замълча. Дневната светлина бавно проникваше в стаята. Лицето на чеха лъщеше в сянката. Скулите му бяха толкова изпъкнали, че изглеждаше сякаш ще пробият кожата му. Внезапно изпитах огромно съжаление към убиеца с гранатите. Никое човешко същество на земята не заслужава такава съдба. Кифер продължи:

— Тогава докторът се обърна към мен и рече: „Ще трябва да го оперирам.“ — „Тук? Да не сте луд?“ — „Нямаме избор, господин Кифер. Помогнете ми да го пренесем.“ Изведнъж разбрах, че той ни познава всичките. Включително Ван Дьотен. Занесохме стария Макс в къщата, в една голяма зала, облицована с фаянсови плочки. Имаше някаква климатична инсталация, която бръмчеше. Наистина приличаше на операционна. Чиста, стерилна… Но някъде отдалеч се разнасяше отвратителна миризма на кръв.

Кифер описваше кланицата от снимките на Бьом. Елементите започваха да се напасват. Зави ми се свят. Напипах едно дървено кресло и седнах.

— Да не ти е лошо, синко? Дръж се. Защото още сме на ордьовъра. В първата стерилна зала взехме душ и се преоблякохме. След това влязохме в друга зала с операционен блок зад стъклена преграда. Настаниха Бьом. Старият Макс изглеждаше успокоен. Върнахме се в първата зала, където ни чакаше синът. Хирургът му заговори тихо: „Имам нужда от теб, момчето ми. За да излекуваме татко ти, трябва да ти вземем малко кръв. Не е опасно. Нищо няма да усетиш.“ После се обърна към мен и рече: „Оставете ни, Кифер. Трябва да подготвя пациентите.“ И аз излязох, малкия. Отидох при Ван Дьотен, който целият трепереше. Минаха часове. В два часа сутринта, докторът най-после се появи. Беше покрит с кръв и бял като платно. Когато го видях, си казах: „Бьом е мъртъв.“ Но на лицето му се появи неприятна усмивка. „Животът на Макс Бьом е извън опасност.“ След това добави: „Но не можах да спася сина му.“ Изкрещях: „Какво? Сина ли? Какво си направил на хлапето, мръсен касапин?“ Втурнах се в диспансера, без да дочакам отговора му. Беше истински лабиринт. Накрая намерих операционната и през стъклото видях следите от клането.

Плочките бяха червени. По стените се стичаше кръв. Не бях предполагал, че човешкото тяло може да кърви така. В дъното различих Макс, който кротко спеше, завит с бял чаршаф. По-близо до мен лежеше момчето. Купчина плът и вътрешности. Знаеш ми репутацията, момко. Не ме е страх от смъртта и винаги съм обичал да причинявам болка. Особено на черните. Но това, което виждах пред себе си, задминаваше всяка граница. Тялото беше цялото нарязано. Гърдите бяха отворени от гърлото до пъпа. Половината му черва бяха навън. Не е необходимо да си кой знае колко умен, за да разбереш какво бе направил хирургът. Бе откраднал сърцето на момчето и го бе присадил на бащата. Може и да е гениално да извършиш такова нещо в джунглата. Но онова пред очите ми не беше дело на гений, а на луд човек, на някакъв нацист ли, що ли… Непоносима гледка, човече. От петнайсет години насам не съм прекарал нощ, без да си спомня за това разфасовано тяло. Приближих се още, досами стъклената преграда. Исках да видя лицето на момчето. Главата му бе завъртяна на 180 градуса. Очите му бяха изцъклени, ужасени, устата — запушена. Тогава разбрах, че мръсникът е извършил всичко на живо, без упойка. Извадих оръжието си и излязох навън. Докторът ме чакаше с четирима въоръжени до зъби охранители, които ме заслепиха с фенерите си. Чух мазния му глас: „Бъдете разумен, Кифер. Едно движение и ще ви очистя като куче. От този миг сте съучастник в убийството на дете. Смъртната присъда не ви мърда, и в Конго, и в Централна Африка. Но ако следвате инструкциите ми, няма да имате проблеми и ще спечелите много пари.“ И ми обясни какво да правя. Трябваше да пренеса трупа на младия Бьом в Мбайки и да измисля официална версия с някой местен лекар. За което ще ми се плати богато. На първо време. След това ме чакаха още пари. Нямах избор. Завързахме тялото на момчето за носилката и с двама носачи се отправихме към дъскорезниците. Ван Дьотен беше избягал. Намерихме камионетката ми и отидохме в Мбайки.

През тази нощ на ужасите Бьом, Кифер и Ван Дьотен бяха продали душите си на дявола. Нямах представа, че друг ръководи триото. Титановата капсула в новото сърце на Бьом придобиваше смисъл — тя бе „подписът“ на лекаря. Доказателство за престъплението, чрез което хирургът е държал под контрол Бьом, а чрез него и другите двама.

— Знам продължението, Кифер — прекъснах го аз. — Разпитах Мдие. Продиктувал си му доклада и си отнесъл трупа в Банги. Какво стана после?

— Обясних на Бокаса, че горила е убила момчето, а Макс си е заминал, минавайки през Бразавил. Не особено убедителна версия, но на Бокаса му беше все тая. Той се интересуваше само от диамантите. Коронясването бе предвидено за след три месеца и му трябваха диаманти за „неговата корона“. Възложи ми да ръководя новия обект и през октомври извадихме изключителни камъни, които веднага изпратихме в Анверс.

— Кога видя отново Бьом?

— Година и половина по-късно, през януари 79-а, в Банги. Не повярвах на очите си. Старият Макс беше ужасно отслабнал. Косата му бе напълно побеляла.

— Какво ти каза той?

— Направи ми най-налудничавото предложение, което бях чувал. Общо взето, ми каза следното: „Царството на Бокаса свърши, Кифер. Освен теб и мен никой не знае какъв е истинският потенциал на «Сикамин». Ти ръководиш обекта и контролираш работниците. Знаем как става това в гората, нали? Нищо не ти пречи да заделиш най-хубавите камъни. (Бьом справедливият ми предлагаше да крада диаманти. Добре му се бе отразила «операцията».) За мен с Африка е свършено. Не желая да се връщам тук. Никога. Но в Европа мога да получавам камъните и да ги продавам в Анверс. Какво ще кажеш?“ Размислих. В работа като моята незаконната търговия с диаманти е възможно най-страшното изкушение. Попитах: „А куриери? Кой ще пренася диамантите, Бьом?“ Отговори ми: „Там е работата, Кифер, че разполагам с куриери. Куриери, които никой няма да улови и арестува. Които не се возят на параход, нито на самолет, нито на каквото и да е транспортно средство. И никога не минават през митница.“ Гледах го и нищо не разбирах. Тогава ми предложи да отидем на запад, в Байанга, за да ми представи „трафикантите“.

Равнината бе покрита с щъркели, които се готвеха да отлетят към Европа. Швейцарецът ми даде бинокъла си и ми показа един щъркел с пръстен на крака. „От двайсет години се грижа за тези щъркели, Кифер. Когато през март се завърнат в Европа, аз ги приемам, храня ги и опръстявам малките им. От двайсет години изучавам миграцията им, циклите в живота им… От дете се интересувам от всичко това. Днес знанията ми ще ни свършат голяма работа. Погледни тази птица. Представи си за миг, че поставя в пръстена й един или два необработени диаманта. Какво ще стане? След два месеца диамантите ще са в Европа, в гнездото на птицата. Щъркелите се завръщат всяка година в едно и също гнездо. Така могат да се пренесат хиляди скъпоценни камъни без никакъв проблем. През пролетта прибирам камъните от птиците и ги продавам в Анверс.“ Попитах: „Каква ще е моята роля?“ Бьом отговори: „Избираш най-хубавите диаманти от мината, отиваш в Байанга и ги поставяш в пръстените на щъркелите. Ще ти дам пушка и упойващи куршуми. Ти си добър стрелец, Кифер. Цялата акция ще ти отнема една-две седмици и ще ти носи по десет хиляди долара годишно.“ Нищожна сума в сравнение с дохода, който би се получил от подобна комбина, но швейцарецът ми обясни, че не е сам. Тогава разбрах какво точно става.

Планът не беше негов. Измислил го бе хирургът, лекарят от джунглата. По същия начин щеше да действа Ван Дьотен на изток, в Южна Африка. Бяхме под натиск, малкия, но в същото време щяхме да забогатеем. Казах: „Става.“ Знаеш продължението. Всяка година прикачвах около хиляда малки диаманти в пръстените на щъркелите. Парите ми се прехвърляха на кодирана сметка в швейцарска банка. Всичко се развиваше чудесно до април…

Да, знаех продължението. През април източните щъркели не се бяха завърнали. Обзет от паника, Бьом изпратил убийците си. Двамата мъже тръгнали по пътя на щъркелите, но не открили нищо. Само убили Идо, единственият, който можел да им каже истината. По-късно на Бьом му хрумнало да ме използва, но изпратил българите по следите ми със задачата да ме отстранят, ако стана прекалено „любопитен“. Основният въпрос обаче си оставаше: защо аз? Сякаш прочел мислите ми, Кифер попита:

— Но ти, малкия, ти защо си вървял подир щъркелите?

— Действах по нареждане на Бьом. Не знам защо избра мен, не разбирам нищо от орнитология, а и не принадлежа към системата ви. В известен смисъл Бьом ме насъска срещу вас.

Кифер въздъхна.

— Това вече няма значение. Така или иначе сме обречени.

— Обречени?

— Бьом е мъртъв, малкия. А без него сме безсилни. Само той знаеше гнездата, номерата и отнесе тайната в гроба си. А заедно с нея ще отнесе и нас. Защото вече не служим за нищо, а знаем прекалено много.

— Кои, ние?

— Аз, Ван Дьотен, българите.

— Затова ли си се скрил в Байанга?

— Аха. Но щом дойдох тук и ме пипна болестта. Ирония на съдбата, малкия. Спин на шейсет години, да си умреш от смях.

— А Ван Дьотен?

— Не го знам къде е.

— Кой те заплашва, Кифер?

— Системата, докторът, знам ли. Били сме част от нещо по-широко, по-международно, схващаш ли? Аз от десет години съм в тая дупка и не знам нищо по въпроса. Бьом бе единствената ми връзка.

— Името „Единен свят“ говори ли ти нещо?

— Смътно. Знам, че имат мисия близо до „Сикамин“. Една монахиня, която лекува пигмеите.

Операциите без упойка, кражбата на сърца не бяха от компетенциите на Кифер. Попитах все пак:

— Сиков имаше паспорт на служител от ООН. Възможно ли е да е работил за „Единен свят“?

— Защо не.

— Чул ли си за убийството на Райко Николов, циганин от град Сливен в България?

— Не.

— А за убийството на Гомун, малка пигмейка от Зоко, преди десет дни?

— Близо до „Сикамин“?

— Не се преструвай, Кифер. Много добре знаеш, че лекарят се е върнал в Южна Африка. Дори е използвал твоя хеликоптер.

Кифер прошепна:

— Ти наистина знаеш твърде много, момченце. Преди десет дни Бонафе ми каза, че докторът се е завърнал в Банги. Явно търси диамантите.

— Диамантите?

— Тазгодишната реколта. Камъните трябва да отлетят, по един или друг начин. Но докторът не ме откри.

— Не те е открил, защото не те е търсил, Кифер.

— Какви ми ги говориш?

— Не е дошъл за диамантите, Кифер. За него парите са само средство. Второстепенен елемент.

— И защо тогава е идвал?

— За Гомун, за да открадне сърцето на Гомун.

— Бабината ти, не вярвам!

— Видях тялото на момиченцето, Кифер.

Чехът се замисли.

— Не е идвал за мен. По дяволите… Значи мога да умра спокойно.

— Още не си умрял, Кифер. Срещал ли си се с доктора след операцията?

— Никога.

— И не знаеш как се казва?

— Не, нали ти казах.

— Французин ли е?

— Говори френски, само това знам.

— Без акцент?

— Без акцент.

— Как изглежда?

— Висок, слабо лице, оплешивяло чело, сиви коси.

— И само толкова?

— Остави ме намира, малкия.

— Къде се крие този лекар, Кифер?

— Някъде по света.

— Бьом знаеше ли къде?

— Мисля, че да.

— Къде?

— Не знам.

Станах от креслото. Кифер изсъска:

— А сделката ни, мръснико?

Погледнах го право в очите.

— Не бой се, не съм забравил.

Повдигнах ръка и дръпнах предпазителя на глока.

— Стреляй, смотаняко.

Поколебах се. После внезапно видях под чаршафа да се очертава граната. Насочих оръжието и стрелях само веднъж. Кифер сякаш се взриви. По тюлената завеса полепнаха кървави парчета мозък. След няколко секунди отметнах чаршафа. Гранатата се бе оплела в гънките му. До нея се търкаляха малки диаманти и метални пръстени. Взех само един от пръстените и излязох в коридора. Жената мбати се бе събудила и тичаше към мен, като се смееше през сълзи. Чудовището бе унищожено. Отблъснах я и слязох по стълбите, залитайки.

Всичко бе свършило — и всичко едва започваше.

Далеч пред мен сред високата трева Тина тичаше срещу ми.