К. Дж. Чери
Светът на Пел (7)

Глава шеста

1

Основна база на Тамдолу: 20.5.52 г.

Когато совалката се спусна на Тамдолу бушуваше буря и това не бе необичайно за богат на облаци свят, където през цялата зима северният континент бе обгърнат от облачен купол, рядко достатъчно студен, за да замръзне, но не и достатъчно топъл за удобство на човека — в продължение на няколко мрачни месеци, през които нито веднъж не можеше да се видят ясно слънцето или звездите. Пътниците слязоха на площадката за кацане под студен, шибащ дъжд — върволица от уморени ядосани хора, бъхтещи се нагоре по хълма над совалката, за да бъдат разквартирувани в различни складове сред купчини рогозки й плесенясали торби с прош и фикли.

— Преместете чувалите и ги сложете на куп — викнаха надзирателите, когато навалицата стана голяма. А и шумът бе значителен — проклинащи гласове, барабаненето на дъжда върху надуваемите куполи, вездесъщото бучене на компресорите.

Изтощените станцисти се намусиха, но накрая започнаха да правят това, което им казваха. Повечето от тях бяха млади строителни работници и техници, на практика без багаж и немалко от тях — изплашени от първата си среща с атмосферните стихии. Бяха родени на станции, бяха натежали с по килограм или малко повече вследствие притеглянето на Тамдолу, примигваха при гръмотевиците или светкавиците, които се гонеха из развълнуваното небе. Нямаше да могат да си легнат, докато не устроят нещо като спално помещение; нямаше почивка за никого от туземците или хората, които пренасяха по хълма хранителните стоки за натоварване на совалката, нито за екипите по поддръжката, които се опитваха да се справят с неизбежното наводняване на куполите.

Намръщен, Джон Лукас проследи работата за известно време, после се върна в главния купол, в който се намираше центърът за управление. Закрачи напред-назад, заслушан в дъжда, изчака така малко над половин час, накрая се облече отново и си сложи маска, за да отиде до совалката.

— Довиждане, сър — изпрати го комоператорът, надигайки се от бюрото си. Други спряха да работят — малцината, които бяха тук.

Той им стисна ръцете, все така смръщен, после излезе през леката врата на шлюза и изкачи дървените стъпала към пътеката, залят отново от студения дъжд. Възпълното му петдесетгодишно тяло се чувстваше неудобно в яркожълтия найлонов дъждобран. Винаги бе съзнавал това унижение и го мразеше, мразеше да джапа в кал до глезените, мразеше студа, който проникваше дори през мушамата и подплатата й. Костюмите за дъжд и задължителните дихатели превръщаха всички хора от базата в жълти чудовища, размазани сред пороя. Тамдолците сновяха нагоре-надолу голи и се наслаждаваха на дъжда, кафявата им козина придобиваше тъмен блясък под влагата и прилепваше по тънките им и дълги крайници и жилави тела, по лицата им с кръгли очи и уста, застинала в постоянно „о“ на изненада. Те наблюдаваха и разговаряха на собствения си език — тих ромон на фона на дъжда и непрестанния гръмотевичен тътен. Лукас вървеше по правата пътека към площадката за кацане, не по другата, която минаваше край куполите на складовете и бараките. По тази нямаше движение. Нито срещи. Нито сбогуване. Погледна потъналите във вода полета; сиво-зелените храсти и дървета по хълмовете край базата все пак се забелязваха през дъждовната завеса. Реката бе придошла, бе заляла участъци от отсрещния бряг, където започваше да се образува блато въпреки всичките им опити да го пресушат — то означаваше болести сред туземните работници, ако някои тамдолци се бяха промъкнали в лагера, без да бъдат ваксинирани. Базата на Тамдолу не беше рай. Лукас не съжаляваше, че я напуска и оставя новодошлите и тамдолците да се оправят едни с други. Това, което го глождеше, бе начинът на отзоваването му.

— Сър.

В последния момент досаден изпращач пристъпи с плясък по пътеката зад него. Бенет Джейсинт. Джон се извърна леко и продължи да върви, като накара мъжа да го задмине сред калта и пороя.

— Дигата на мелницата — рече Джейсинт, дишайки тежко през паузите и съскането на дихателя. — Там трябва да отиде екип от хора с тежко оборудване и чували с пясък.

— Това вече не е мой проблем — отвърна Джон. — Оправяйте се сами. За какво ви бива? Пратете онези разглезени тамдолци. Свикайте допълнителна бригада от тях. Или изчакайте новите надзорници, защо не? Можете да обясните всичко на племенника ми.

— Къде са те? — запита Бенет.

Джейсинт бе умел обструкционист, винаги разполагаше с възражения, когато трябваше да се направи някое подобрение. Неведнъж бе изпращал оплаквания през главата му. Бе спрял един строителен проект, така че и досега пътят към изворите си оставаше кален коловоз. Джон се усмихна и посочи оттатък, през полята, назад към складовите куполи.

— Няма време.

— Това е ваш проблем.

Бенет Джейсинт го наруга в лицето и хукна натам, после промени решението си и се отправи отново назад към мелницата. Джон се изсмя. Чувалите там щяха да прогизнат. Нека онези Константин да си блъскат главата.

Стигна до билото на хълма и пое надолу към совалката, която изглеждаше като чуждо тяло насред мочурливата поляна, с отворен товарен люк, около който сновяха тамдолци, а между тях и няколко човешки същества в жълти облекла. Пътеката му се сля с тази, по която се движеха туземните работници и я разкалваха; той пристъпяше по тревистия й край, изруга, когато един наварен тамдолец се олюля твърде близо до него, но поне бе доволен, че му се махаха от пътя. Стъпи на площадката за кацане, кимна бегло на един човек надзирател и по товарната рампа се качи в совалката. Там, на студеното, съблече мокрия си дъждобран, като остави маската. Заповяда на шефа на тамдолска бригада да почисти изкаляното място и се запъти по коридора към асансьора, качи се най-горе, в чист стоманен коридор и малка пътническа кабина с тапицирани столове.

В нея имаше тамдолци — двама работници, отиващи на смяна на станцията. Те се спогледаха неуверено, когато го видяха, докоснаха се един друг. Джон затвори херметичната врата на пътническата кабина и смени въздуха, така че той можеше да махне дихателя си, а туземците трябваше да си сложат техните. Седна насреща им, гледайки през тях в кабината без прозорци. Въздухът вонеше на мокри тамдолци — миризма, с която бе живял три години, миризма, с която живееше всеки на Пел, който имаше чувствителен нос, но в базата на Тамдолу бе най-лошо. Прашно зърно, шумни инсталации, увиващи се растения, кал, тиня, пушекът на мелниците, отходни места, които преливаха, клоаки, чиито нечистотии се пенеха, горска плесен, която можеше да унищожи дихател и да убие човек, ако го свари без резервен — но не стигаше всичко това, ами трябваше и да управлява малоумните тамдолски работници с техните религиозни табута и непрестанни извинения. Беше горд с постиженията си, с увеличените добиви и постигнатата ефективност на места, където се оплакваха, че тамдолците са си тамдолци и не разбират нищо от планграфици. Но те ги проумяха, спазваха и поставиха рекорди по производство.

Лукас не получи благодарности за всичко това, когато станцията бе обхваната от криза, и разширението на Тамдолу, което бе отлагано от едно заседание по планиране за друго, изведнъж потръгна. В заводите щяха да се отворят нови цехове, които той бе направил възможни и там щяха да се трудят работници, чиито снабдяване и подслоняване той бе направил възможни, като използваше финансови средства на фирмата „Лукас“ и съоръжения на фирмата „Лукас“.

Двама от рода Константин бяха изпратени долу да следят този етап, без да кажат едно „благодаря, мистър Лукас“ или „добра работа, Джон, благодаря, че ни оставяте офисите на фирмата си и собствения си бизнес, благодаря, че сте вършили тази работа цели три години“. „Емилио Константин и Милико Дий са назначени за надзорници на Тамдолу; моля уредете сдаването и се качете възможно най-бързо на станцията.“ Племенникът му Емилио. Младият Емилио щеше да ръководи строежа. Представителите на рода Константин винаги се включваха на последния етап, винаги бяха там, където трябваше да се споменат нечии заслуги. Станционният съвет бе демократичен, но в службите властваше династия. Навсякъде Константиновци. Родът Лукас също пристигна с първите на Пел, включи се наравно в строежа, тогава притежаваха важна фирма на Старите звезди; но Константиновците маневрираха ловко и увеличаваха властта си при всяка възможност. И сега отново — негово оборудване, негова подготовка, а Константин начело, когато обществеността можеше да забележи постиженията. Емилио, синът на сестра му Алисия и на Анджело. Хората можеха да се манипулират, ако името Константин винаги бе единственото, което им позволяваха да чуят; а Анджело бе опитен майстор на тази тактика.

Щеше да е признак на учтивост, ако Лукас бе посрещнал племенника си и съпругата му, когато пристигнаха, ако бе останал няколко дни да сподели опита си с тях или поне ги бе информирал за незабавното си отлитане със совалката, която ги бе смъкнала долу. Щеше да е признак на учтивост от тяхна страна, ако веднага бяха дошли в куполите, за да го поздравят официално — някакво признание за авторитета му в базата, но те не го сториха. Дори не изпратиха по комвръзката едно „здрасти, чичо“, когато кацнаха. Сега той нямаше настроение за празно любезничене, да стои под дъжда, за да се ръкува и да приказва вежливо на племенник, с който рядко разговаряше. Беше се противопоставил на брака на сестра си; беше спорил с нея; роднинството не му бе осигурило вътрешна връзка с рода Константин: при нейното държане ставаше дума по-скоро за дезертьорство. Джон и Алисия не си бяха продумали оттогава, освен служебно, присъствието й го потискаше. А момчетата приличаха на Анджело, какъвто бе на младини; Джон ги избягваше, защото те навярно се надяваха да сложат ръка на фирмата „Лукас“ — поне върху дял от нея, след смъртта му, като най-близки сродници. Именно тази надежда, както той продължаваше да вярва, бе привлякла Анджело към Алисия: „Лукас“ все още бе най-голямата независима фирма на Пел. Но Джон се бе измъкнал от капана, като ги бе изненадал с наследник — не по вкуса му, но все пак жив човек. Бе работил през тези три години на Тамдолу, като отначало смяташе, че ще може да разшири фирмата си на планетата чрез строежи. Анджело бе усетил това и бе накарал съвета да го спре. По екологични съображения. Сега направи последния ход.

Лукас прие писмото с нареждането да се върне на станцията и реагира на него също тъй грубо, както бе изпратено — напусна без багаж или почести, като някакъв нарушител, изпратен вкъщи в немилост. Колкото и да бе детинско, това можеше да направи впечатление на съвета — а ако целият запас в мелницата прогизнеше през първия ден на управлението на Константин там, толкова по-добре. Нека почувстват липса на станцията, нека Анджело обясни това на съвета. Случаят щеше да предизвика дискусия, в която щеше да участва, като член на съвета, а той тъкмо това искаше.

Заслужаваше нещо повече.

Двигателите заработиха най-накрая, предизвестявайки отлитането. Джон се изправи и потърси бутилка и чаша в шкафа. Получи запитване от екипажа на совалката, заяви им, че не се нуждае от нищо. Седна, закопча колана и совалката започна да се издига. Наля си силно питие, за да успокои нервите си по време на полета, който винаги мразеше, отпи, докато кехлибарената течност се вълнуваше в чашата под напрежението на ръката му и вибрацията на кораба. Срещу него тамдолците се притиснаха един в друг и заохкаха.

2

Арестът на Пел, първо ниво на червения сектор: 20.5.52 г., 09:00 ч.

Затворникът седеше мълчаливо на масата в компанията на още трима, обърнат повече към шефа на охраната, но погледът му изглежда се фокусираше някъде по-надалеч. Деймън отново остави папката на масата и взе да разучава човека, който се опитваше най-вече да не гледа към него. Младият Константин се чувстваше ужасно неудобно при разпита на този младеж, твърде различен от криминалните престъпници, с които се занимаваше правният отдел — с лице като на ангел от картина, прекалено идеален човешки образ с руси коси и поглед, зареян някъде далеч. Красив, дойде му думата. Без недостатъци. Видът му бе самата невинност. Не крадец, не кавгаджия, този човек би убивал — ако изобщо такъв като него можеше да убива — по политически причини. По задължение, защото той бе от Съюза, а те — не. В случая не ставаше дума за омраза. Деймън изпитваше смущение да държи в ръцете си живота или смъртта на такъв човек. Положението на свой ред му даваше избор, огледални възможности — да действа не от омраза, а заради дълга, защото той не бе от Съюза, докато този мъж идваше оттам.

„Ние сме във война — помисли си Константин с прискърбие. — И защото той е тук, войната също дойде при нас.“

Ангелско лице.

— Не ви създава неприятности, нали? — попита той.

— Не.

— Чух, че бил добър на комар.

Това накара и двамата да трепнат. В службата на ареста, както и на повечето по-ниски постове по време на алтернативния ден, се играеха хазартни игри. Деймън се усмихна, когато затворникът погледна към него с минимално преместване на бледосините очи — но веднага изтрезня, след като усмивката му не предизвика ответна реакция.

— Аз съм Деймън Константин, мистър Тали, от Правния отдел на станцията. Досега не сте ни създавали неприятности, за което сме ви благодарни. Ние не сме ваши врагове; доковете ни приемат еднакво както кораби на Компанията, така и на Съюзистката флота — по принцип. Но според това, което чуваме, вие вече не оставяте станциите неутрални, така че се налага и нашето отношение да се промени. Просто не можем да рискуваме да ви пуснем на свобода. Нито имаме възможност да ви върнем у дома. Дадоха ни други нареждания. За нашата собствена сигурност. Надявам се, че разбирате.

Никакъв отговор.

— Вашият адвокат заяви, че страдате, затворен в такова тясно помещение, и че тези килии изобщо не са били предвидени за по-дълго задържане. Че в И-зоната се разхождат на свобода хора, които представляват много по-голяма заплаха за станцията — има съществена разлика между саботьор и бойкомпер в униформа с лошия късмет да бъде хванат от противниковата страна. Но при всичко това той не препоръчва да ви пуснем на свобода освен в И-зоната. Затова подготвихме план. Можем да ви дадем друга самоличност, за да ви предпазим, като същевременно ще имаме възможност да ви следим там. Лично на мен не ми харесва подобно нещо, но то все пак изглежда осъществимо.

— Какво е И-зона? — попита Тали с мек, плах глас, обръщайки се към шефа на охраната и към адвоката си, възрастния Джейкъби, който седеше в другия край на масата.

— Изолационната зона. Затворената секция на станцията, която отделихме за нашите собствени бежанци.

Погледът на Тали прескачаше нервно от единия на другия.

— Не. Не. Не желая да бъда с тях. Никога не съм го молил да урежда такова нещо. Не съм искал.

Деймън се намръщи притеснено.

— Очакваме да пристигне друг конвой, мистър Тали, нова група бежанци. Вече подготвяме смесването ви с тях с подправени документи. Така ще можете да излезете оттук. Пак ще сте в един вид затвор, но с по-широки граници, с място да се разхождате, където пожелаете — така, както живеят в И-зоната. Тя обхваща доста голяма част от станцията. Без пазачи, на свобода. Без килии. Мистър Джейкъби има право: вие не сте по-опасен от някои други там. Дори по-малко, защото поне знаем кой сте.

Тали хвърли отново поглед към адвоката си. Поклати глава умолително.

— Напълно ли отхвърляте предложението? — сърдито го попита Деймън. Всички решения и подготовката пропаднаха. — Там не е затвор, разбирате ли?

— Те ме познават… по лице. Малори каза…

Той внезапно млъкна. Константин се вгледа в него, забеляза пламналото безпокойство, потта, която бе избила по лицето на Тали.

— Какво каза Малори?

— Че ако създавам неприятности… тя ще ме прехвърли на някой от другите кораби. Мисля, че знам какво искате да постигнете: смятате, че ако между тях има съюзисти, те ще се свържат с мен, когато ме пуснете в изолационната зона. Така ли е? Но аз няма да го доживея. Има хора, които са ме виждали и ме познават. Станционни служители. Полицаи. Именно те успяха да се качат на тези кораби, нали? И те ме познават. Ще съм мъртъв само след час, ако ме изпратите там. Чух какво е ставало на корабите.

— Малори ви го е разправила.

— Малори ми го разправи.

— От друга страна — продължи с горчивина Деймън, — има хора, които се плашат да се качат на някой от корабите на Мазиан — станцисти, които се кълнат, че това не е начин за оцеляване на честен човек. Но предполагам, че пътуването ви е минало леко, така ли е? Достатъчно храна и никакви проблеми с въздуха? Старата кавга между космонавти и станцисти: оставете станцистите да се задушават и пазете кораба чист. Вие обаче сте попаднали в друга категория. Към вас са се отнесли по-специално.

— Съвсем не беше толкова приятно, мистър Константин.

— Не беше по ваше желание, така ли?

— Не — прозвуча дрезгаво гласът му.

Изведнъж Деймън съжали за раздразнението си към пленника, бе обзет от съмнения, припомнил си зловещите слухове за флотата. Засрами се от задачата, с която бе натоварен. От ролята, отредена на Пел. Война и военнопленници. Не искаше да участва в подобно нещо.

— Отхвърляте решението, което ви предлагаме — поде той. — Това е ваше право. Никой няма да ви насилва. Не искаме да излагаме на опасност живота ви, а така би станало, ако положението отговаря на думите ви. Тогава какво ще правите? Предполагам, че ще продължите да играете комар с пазачите. Дадоха ли ви касети и уредба? Имате ли нещо такова?

— Бих желал… — думите му излизаха мъчително, като че ли му се гадеше. — Искам да помоля за пренастройка.

Джейкъби сведе поглед и поклати глава. Деймън запази мълчание.

— Ако мина Пренастройка, бих могъл да изляза оттук — рече Тали. — Евентуално да върша нещо. Такова е желанието ми. Затворниците винаги имат право да изберат тази възможност, нали?

— Вашата страна прилага пренастройка на пленниците — отговори Константин. — Но не и ние.

— Самият аз я искам. Затворили сте ме като криминален престъпник. Ако бях убил някого, нямаше ли да имам такова право? Ако бях откраднал нещо.

— Мисля, че ще трябва да ви подложим на психиатричен преглед, ако продължавате да настоявате.

— Не се ли извършва такъв преглед при подготовка за пренастройка?

Деймън погледна Джейкъби.

— Той се чувства все по-силно потиснат — обясни Джейкъби. — Многократно ме молеше да предам това му искане на станционната управа, но аз не го направих.

— Никога не сме отреждали пренастройка за човек, който не е бил осъден за престъпление.

— Нито пък сте държали неосъдени тук в ареста, нали?

— В съюза използват пренастройката без да им мигне окото — обади се с тих глас шефът на охраната. — А тези килии са тесни, мистър Константин.

— Не е възможно човек наистина да желае подобно нещо — възпротиви се Деймън.

— Аз го желая — настоя Тали. — Умолявам ви. Искам да изляза оттук.

— Това би решило проблема — добави Джейкъби.

— Искам да разбера защо го желае.

— За да се махна оттук!

Деймън замръзна на мястото си. Тали пое въздух, облегна се на масата и си възвърна самообладанието миг преди да се разплаче. Пренастройката не бе наказателна процедура, никога не е била предназначена за подобна цел. Тя имаше двойно преимущество — променяше поведението на агресивните и поизчистваше леко досието на загазилите. В случая ставаше въпрос за второто, както предположи той, срещайки помътнелите очи на Тали. Внезапно изпита страхотно съжаление към този мъж, който бе здравомислещ, и изглеждаше съвсем нормален. Станцията бе изпаднала в криза. Едно след друго настъпваха събития, при които съдбите на отделни хора можеха да се окажат незначителни. Килиите в ареста им трябваха спешно за истински криминални престъпници от И-зоната, каквито имаше предостатъчно. Пренастройката не бе най-лошата възможна участ. Да си затворен за цял живот в стая два на три бе по-лошо.

— Разпечатай документите за съгласие — нареди той на шефа на охраната, който предаде заповедта по комфона си. Джейкъби видимо се ядоса, взе да пренарежда книжата си, без да гледа към никого от тях. — Ще ви предоставя документите — обърна се Деймън към Тали с чувството, че всички сънуват един и същ кошмар. — Така ще може да се запознаете с всички съпътстващи ги разяснения, които ще получите разпечатани. Ако и утре продължавате да настоявате на решението си, ще ги приемем, подписани от вас. Освен това искам да напишете обяснение и молба в свободен вид, в които да заявите, че това е по ваше желание и по ваш избор, че не страдате от клаустрофобия или от каквито и да са други недъзи…

— Аз бях бойкомпер — вметна презрително Тали. Работното му място не бе от най-просторните на кораба.

— … или заболявания, които да са причина да изпитвате неестествена принуда. Нямате ли роднини, близки, някой, който би се опитал да ви разубеди, ако научи какво искате да направите?

Очите му трепнаха при този въпрос — едва забележимо.

— Имате ли си някого? — запита Деймън, надявайки се, че е намерил нещо, за което да се хване, причина да се противопостави на решението на затворника. — Кой е той?

— Мъртъв е — отвърна Тали.

— Ако искането ви е като реакция на това…

— Беше много отдавна — заяви затворникът, слагайки точка на въпроса. И нищо повече.

Ангелско лице. Човешки образ без недостатъци. От родилните лаборатории? Тази мисъл го споходи пряко волята му. Те винаги го бяха отвращавали — изфабрикуваните войници на Съюза. Възможността туй да са негови собствени предразсъдъци го обезпокои.

— Не съм изчел цялото ви досие — призна той. — Проблемът ви се разглеждаше на друго ниво. Мислеха, че са уредили всичко. Но случаят се върна при мен. Имали ли сте семейство, мистър Тали?

— Да — каза той тихо, предизвикателно.

— Къде сте роден?

— На Цитиана — отвърна със същия тих, безизразен глас. — Разказах ви всичко това. Имах родители. Аз съм роден, мистър Константин. Толкова ли е важно това?

— Съжалявам, наистина съжалявам. Искам да знаете следното: решението не е окончателно. Можете да промените намерението си до последния момент преди започване на процедурата. Трябва само да кажете: „Спрете, отказвам се“. По-късно обаче това няма да зависи от вас. Разбирате ли… вече няма да сте в състояние. Виждали ли сте пренастроени хора?

— Те се възстановяват.

— Да, те се възстановяват. Ще следя случая ви, мистър Тали — лейтенант Тали, — доколкото мога. Погрижете се — обърна се той към шефа на охраната — всяко негово съобщение, в който и да е момент, да стигне спешно до мен, независимо дали е ден или нощ. Инструктирайте също лекарите и санитарите. Не мисля, че той ще злоупотреби с тази възможност. — Погледна към Джейкъби. — Доволен ли сте от клиента си?

— Негово право е да стори това, което прави. На мен не ми се нрави. Но ще свидетелствам, ако се наложи. Съгласен съм, че така нещата се разрешават — може би по най-добрия начин.

Пристигна разпечатката. Деймън подаде документите на Джейкъби да ги прегледа. Адвокатът отбеляза редовете за подпис и връчи папката на Тали. Затворникът я притисна до себе си като нещо скъпоценно.

— Мистър Тали — рече Константин, като се изправи и спонтанно му подаде ръка въпреки отвращението, което изпитваше. Младият бойкомпер също стана, пое я и изразът на благодарност във внезапно изпълнените му със сълзи очи заличи всякакво съмнение в искреността на молбата му. — Възможно ли е — попита Деймън, — има ли и най-малка възможност да разполагате с информация, която искате да бъде изтрита? Такава ли е причината да се подложите на подобно нещо? Трябва да ви предупредя, че по време на процедурата съществува по-голям шанс това да излезе наяве, отколкото да остане скрито. А ние не бихме го желали, разбирате ли? Нямаме военни интереси.

Случаят не беше такъв. Деймън определено се съмняваше, че би могъл да е. Затворникът не бе високопоставен офицер, не бе като него самия посветен в компютърни кодове, пароли за достъп, неща, които врагът не бива да узнае. Никой не бе открил нищо подобно у този човек — нищо, което да има някаква стойност, нито тук, нито на Ръсел.

— Не — отговори Тали. — Не знам нищо.

Деймън се поколеба, все още измъчван от угризения на съвестта, усещайки, че най-малкото адвокатът на затворника, ако не друг, трябваше да протестира, да предприеме нещо по-решително, да използва всички законни отлагания в негова полза. Това обаче връщаше Тали в затвора, не му даваше никаква надежда. В ареста щяха да докарат престъпници от И-зоната, много по-опасни хора, които може би го познаваха, ако твърденията му отговаряха на истината. Пренастройката щеше да го спаси, да го изведе оттук, да му даде шанс за работа, свобода, живот. Никой със здрав разум не би преследвал за отмъщение човек с промит мозък. Самата процедура бе хуманна. Точно като такава бе и замислена.

— Тали, имате ли оплаквания срещу Малори или екипажа на „Норвегия“?

— Не.

— Тук присъства адвокатът ви. Това ще влезе в протокола, в случай че искате да направите такова оплакване.

— Не.

И този номер не мина. Случаят не можеше да бъде забавен заради разследване. Деймън кимна и излезе от помещението, чувствайки се омърсен. Това, което правеше, бе един вид убийство, съучастие в самоубийство.

А такива имаха предостатъчно в И-зоната.

3

Пел: девето ниво на оранжевия сектор: 20.5.52 г., 19:00 ч

Кресич примига при трясъка, разнесъл се оттатък, зад заключената врата, опита се да не покаже ужаса си. Нещо гореше, димът стигаше до тях през вентилационната система. Това го изплаши още повече, както и останалите петдесетина, събрали се в тази част на коридора. Отвън на доковете полицията и бунтарите продължаваха престрелката помежду си. Насилието спадаше. Малцината с него — остатъкът от службата за сигурност на Ръсел, десетина станцисти от елита и още няколко души — бяха удържали коридора срещу бандите.

— Горим — прошепна някой на ръба на истерията.

— Стари парцали или нещо подобно — отвърна Кресич; „млъкни“ — помисли си. Нямаха нужда от паника. При голям пожар автоматиката на станцията щеше да разхерметизира цяла секция, за да го потуши, което означаваше смърт за всички в тази секция. Бежанците нямаха стойност за Пел. Някои от тях бяха там отвън, стреляха по полицията на Пел с оръжие, което бяха взели от убити служители за сигурност. Всичко започна с вестта, че пристига друг конвой, още кораби, още отчаяни хора, които щяха да пренаселят малкото пространство, с което те разполагаха. След претенциите за по-бързо обработване на документите дойде време на набези срещу спалните, банди отнемаха документите на бежанците.

Из изолационната зона се бе разнесъл викът „Изгорете всички регистри“. Логиката бе, че ако никой няма документи, всички ще бъдат приети в основните сектори на станцията. Онези, които не предаваха доброволно легитимациите си, бяха бити и лишавани от тях, както и от всичко друго с някаква стойност. Спалните се преобръщаха наопаки. Бандите главорези, които бяха щурмували „Грифин“ и „Хансфорд“, намериха последователи сред отчаяните и младите, сред тълпите лишени от водачи и обхванати от паника.

От известно време навън изглеждаше спокойно. Вентилаторите бяха спрели, въздухът започна да се разваля. Тези, които бяха преживели най-лошото по време на пътуването, се паникьосаха, но се държаха тихо, мнозина плачеха.

После осветлението стана по-ярко и от тръбите дойде хладен полъх. Вратата се отвори. Кресич скочи на крака и погледна в лицата на полицаите и в дулата на вдигнатите пушки. Някои от собствената му група имаха ножове, парчета от тръби или мебели, всякакви импровизирани оръжия, с които се бяха сдобили. Той не разполагаше с нищо — вдигна ръце и припряно замаха.

— Недейте! — отправи апел. Никой не помръдна, нито от полицията, нито от неговите хора. — Моля ви. Ние не участвахме в схватката. Само защитавахме тази секция от тях. Никой, никой от присъстващите тук не бе замесен. Те са само жертви.

Полицейският командир, с изпито от умора лице, покрито със сажди и кръв, посочи с пушката си към стената.

— Трябва да застанете до стената — обясни Кресич на доста разнородните си сподвижници, които не разбираха от подобни процедури, с изключение на бившите полицаи. — Хвърлете всичкото оръжие, което носите. — Те се подредиха, дори старите и болните, както и двете малки деца.

Кресич усети, че трепери, когато го претърсваха, а също и после, оставен да се подпира на стената в коридора, докато полицаите шепнеха потайно помежду си. Офицер с бележник в ръка пристъпваше бавно покрай редицата, искаше от всеки документите му за самоличност.

— Откраднаха ми ги — обясни Кресич. — Оттам започна всичко. Бандите крадяха документите и ги горяха.

— Знаем това — рече офицерът. — Вие ли сте ръководителят? Име и произход?

— Василий Кресич, от Ръсел.

— Някой от вас, останалите, познава ли го?

Няколко души потвърдиха.

— Той бе член на станционния съвет на Ръсел — обади се младеж. — Аз бях в службата за сигурност там.

— Име?

Младият човек го каза. Нино Коледи. Кресич се опита да си го припомни, но не можа. Въпросите бяха повтаряни един по един, кръстосана проверка на самоличностите, взаимни идентифицирания, които не бяха по-надеждни от думата на тези, които ги правеха. Дойде човек с фотоапарат и ги снима всичките, изправени до стената. Стояха сред хаос от комвръзки и бързи реплики.

— Можете да си вървите — съобщи полицейският командир и те започнаха да се изнизват; но когато Кресич понечи да си тръгне, офицерът го хвана за ръката. — Василий Кресич. Ще съобщя името ви в щаба.

Не беше сигурен дали това бе за хубаво или за лошо; всяка промяна бе малка надежда. Всичко друго щеше да е по-добро от положението в И-зоната, докато станцията бе в криза и не можеше нито да ги настани, нито да ги пусне на свобода.

Излезе на дока, потресен от гледката на разрушението, което бе извършено тук — трупове лежаха сред собствената им кръв, все още тлееха клади от всякакви мебели и вещи. Навред имаше станционни полицаи, въоръжени не с леки оръжия, а с пушки. Кресич остана на доковете близо до полицаите, защото не смееше да се прибере по коридорите заради бандите терористи. Невъзможно бе да се надява, че всички за заловени. Бяха твърде многобройни.

Накрая станцията отвори аварийни пунктове за раздаване на храна и напитки край секторната граница, понеже водата бе спряна по време на сблъсъка, кухните бяха съсипани, всичко бе превърнато в оръжия. Комсистемата бе унищожена, така че нямаше начин да се съобщи за щетите; а сервизните групи надали биха дошли да поправят нещо в района.

Кресич седна на голия док и хапна, каквото му бяха дали, в компанията на други бежанци, които нямаха нищо повече от него. Хората поглеждаха един към друг с чувство на страх.

— Няма да се измъкнем — чу ги той да повтарят. — Сега вече никога няма да ни пуснат.

До ушите му неколкократно стигнаха други оплаквания, видя мъже, за които знаеше, че бяха в бандите на размирниците, тръгнали от неговата обща спалня, но никой не ги предаваше на полицията. Никой не смееше. Бяха прекалено много.

Сред тях имаше съюзисти. Скоро се увери, че те са подстрекателите. Хора като тях най-много се страхуваха от по-сериозна проверка на документите. Войната бе стигнала до Пел. Войната беше сред тях, а станцистите си оставаха като винаги досега — неутрални и с голи ръце пред прикритите убийци. Само че сега сблъсъкът не бе между станцисти и бойни кораби, една метална черупка изправена срещу друга подобна; този път опасността бе близо, може би идваше от онзи младеж, запасил се със сандвичи, от младата жена, седнала и зареяла поглед, изпълнен с омраза.

Конвоят пристигна, без да бъде придружаван от военни. Под защитата на малка армия от станционната полиция докерните бригади успяха да го разтоварят. Бежанците бяха настанени, доколкото това бе възможно в опустошените жилища, коридорите се превърнаха в джунгли. Новодошлите стояха с багаж в ръце и се оглеждаха с ужас в очите. Щяха да бъдат ограбени до сутринта, предположи Кресич, или по-лошо. Чу хора наоколо да плачат тихо и отчаяно.

На сутринта дойде група от още неколкостотин; тогава се надигна паника, защото те бяха прегладнели и прежаднели, а храната пристигаше бавно от главния сектор.

Един мъж седна до него на платформата — Нино Коледи.

— Около десетина сме — рече Коледи. — Бихме могли да въдворим някакъв ред във всичко това; разговарях с някои оцелели от бандите. Няма да ги издадем и те ще ни съдействат. Разполагаме със силни мъже — може да оправим бъркотията, да настаним отново хора в жилищата, така че да получаваме храна и вода тук.

— Какво, ние ли?

Лицето на Коледи придоби съвсем сериозно изражение:

— Вие бяхте в съвета. Ще застанете начело, ще говорите. Ние ще ви подкрепяме. Нека хората бъдат нахранени. Нека тук се живее спокойно. Станцията има нужда от това. Можем само да спечелим от реда.

Кресич обмисли тази възможност. Така можеха да си спечелят и куршум. Беше твърде стар за това. От него искаха да бъде мним водач. Полицейска банда желаеше представителен фигурант. Страх го бе обаче да им откаже.

— Просто ще говорите пред хората — заяви младежът.

— Добре — съгласи се той и после добави с по-голяма твърдост, отколкото Коледи можеше да е очаквал от един уморен стар човек: — Започнете да събирате хората си, а аз ще поприказвам с полицията.

Той се приближи към служителите от охраната и се обърна предпазливо към тях.

— Беше направен избор — обяви той. — Аз съм Василий Кресич, представител от второ ниво на червения сектор в станционния съвет на Ръсел. Сред бежанците има хора от нашата полиция. Готови сме да влезем в коридорите и да въдворим ред — без насилие, за разлика от вас. Познаваме терористите по физиономия. Ако се обърнете към висшестоящата ви инстанция и издействате разрешение, можем да помогнем.

Полицаите не бяха уверени в това. Колебаеха се дори дали да докладват случая. Накрая един капитан го стори, докато Кресич се навърташе наоколо и нервничеше. Най-сетне полицаят кимна.

— Ако положението излезе извън контрол — предупреди капитанът, — няма да жалим никого при стрелбата. Също няма да толерираме никакви убийства от ваша страна, съветник Кресич; подобно разрешение не ви е дадено.

— Имайте търпение, сър — отвърна Кресич и се отдалечи, смъртно уморен и изплашен. Коледи го чакаше с още неколцина пред коридора за достъп до деветото ниво. Скоро към тях се присъединиха и други, не толкова почтени на вид, колкото първите. Страх го бе от тях. Страх го бе да ги няма край себе си. Вече нямаше никакво друго желание, освен да остане жив и да бъде начело на силата, а не под нейния ботуш. Наблюдаваше ги как използваха заплаха, за да подкарат невинните, как прибираха опасните в собствените си редици. Даваше си сметка какво бе направил. Това го ужасяваше. Но мълчеше, защото ако избухнеше втори бунт щеше да бъде заловен като участник в него. Те щяха да се погрижат за това.

Той помагаше, използваше позицията, възрастта си и обстоятелството, че лицето му бе познато на мнозина: даваше напътствия, някои от бежанците започнаха да се обръщат почтително към него като към „съветник Кресич“. Изслушваше тяхната мъка, страх и гняв, докато Коледи не постави около него охрана, която да пази безценния им водач фигурант.

След час доковете бяха опразнени и узаконените банди владееха положението, а честните хора му се подчиняваха, където и да отидеше.