К. Дж. Чери
Светът на Пел (14)

Глава втора

Станция Цитиана: службата за сигурност: 8.9.52 г.

Марш още не бе пристигнал — нито багажът му, нито самият той. Останалите се настаниха, Ейръс си избра една от четирите стаи, които се отваряха към холното помещение между тях чрез плъзгащи се панели — всичко наоколо бе на плъзгащи се панели, бели, на сребристи релси. Мебелите бяха на релси, прости, ефикасни, без да са удобни. Вече за четвърти път през последните десет дни им се налагаше да се местят, като новото им жилище не бе далеч от предишното, нито бе видимо по-различно от него и се охраняваше не по-слабо от младите въоръжени манекени, които се срещаха навсякъде из коридорите — все същите през всичките месеци, които бяха прекарали тук, преди да започнат разместванията.

На практика не знаеха къде се намират — дали на станция близо до първата или на орбита около самата Цитиана. На въпросите им винаги се отговаряше уклончиво. „От съображения за сигурност“ — бяха им обяснили преместването и добавиха: „Търпение.“ Ейръс се показваше спокоен пред сподвижниците си, по същия начин се държеше и пред различните високопоставени служители — и военни, и цивилни, ако изобщо имаше някаква разлика между тях в Съюза, — които им задаваха въпроси, разпитваха както всеки от тях поотделно, така и всички заедно. Той толкова пъти бе излагал причините и условията на предложението за мир, че накрая интонацията на гласа му бе станала автоматична, бе запомнил всички отговори на своите спътници на същите въпроси, а представянето им се превърна просто в представление, в нещо самоцелно, което можеха да правят до безкрай в границите на търпението на техните домакини. Ако водеха преговорите на Земята, сигурно отдавна биха се отказали, щяха да изразят недоволството си, да приложат други тактики; тук нямаха подобна възможност. Бяха уязвими, правеха, каквото можеха. Спътниците му се бяха държали добре в туй отчайващо положение, с изключение на Марш. Марш стана нервен, неспокоен, напрегнат.

И съюзистите естествено решиха да обърнат по-особено внимание именно на Марш. Когато ги разпитваха поотделно, с Марш се бавеха най-много; при четирите местения, на които бяха подложени в последно време, Марш пристигаше последен. Бела и Диас не бяха коментирали случая, те не обсъждаха и не изразяваха мнението си за каквото и да е било. Ейръс също не каза нищо, настани се на един от столовете в хола на апартамента и включи визора. Неизменно се предаваше най-новата пропаганда, която съюзистите ги оставяха да гледат за развлечение. Независимо дали бе специално пуснат запис, или програма на станционната визия, те разкриваха една душевност, невероятно търпелива към скука и баналности — истории отпреди години, репортажи, представящи жестокости, приписвани на Компанията и нейната флота.

Виждал бе всичко това и по-рано. Поискаха достъп до записите на разпитите им, извършени от местните власти, но той им бе отказан. Собствените им уреди за правене на подобни записи, дори пособията за писане бяха откраднати от багажа им и оплакванията им бяха протакани и пренебрегвани. Тези хора нямаха абсолютно никакво уважение към дипломатическите условности — нещо типично, помисли си Ейръс, за ситуация, при която властта се поддържа от въоръжени с пушки младоци с налудничави погледи и винаги готови да цитират правилници. Именно те го плашеха най-много — младежите с изписано безумие в очите, които изглеждаха твърде еднакво. Фанатични, защото знаеха само онуй, което им наливаха в главите. Навярно обучавани подсъзнателно с рефлексни записи свръх всякакви разумни граници. „Не разговаряйте с тях — бе предупредил сподвижниците си. — Правете, каквото ви кажат, и отправяйте протестите си само към началниците им.“

Отдавна бе изгубил вече нишката на предаването. Вдигна глава и се огледа — Диас седеше, вперила очи в екрана, Бела разиграваше логически задачи. Ейръс хвърли скришом поглед на часовника си, който се бе опитал да синхронизира с часовете на съюзистите, различни от земното време, от това на Пел, от стандартното, използвано от Компанията. Закъсняваше с час. Беше изминал цял час, откакто бяха дошли тук.

Прехапа устни, упорито насочи вниманието си към филма на екрана, който можеше само временно да отвлече мислите му, и то без особен успех: клевети, с каквито бяха свикнали. Ако целта бе да ги дразнят, не я бяха постигнали.

Най-накрая се чу шум пред вратата и тя се отвори. Тед Марш влезе, носейки двете си чанти; в коридора се мярнаха двама млади пазачи с пушки. Вратата се затвори. Марш пристъпи със сведени очи, но панелите към всички спални бяха дръпнати така, че да ги закриват.

— В коя? — рече той, принуден да спре и да ги попита.

— Назад, вляво — каза Ейръс.

Марш пресече обратно хола и постави чантите си пред указаната врата. Кафявата му коса бе разчорлена, кичури висяха край ушите му; яката му бе намачкана. Не искаше да ги погледне. Движенията му бяха резки и неспокойни.

— Къде беше? — запита го остро Ейръс, преди да успее да се измъкне.

Марш извърна глава.

— Грешка при преместването ми тук. Компютърът им ме бе прехвърлил някъде другаде.

Другите вдигнаха погледи и се вслушаха. Марш го гледаше втренчено, облян в пот.

„Да го улича в лъжа ли? Да издам собствената си нервност?“ Бяха напълно сигурни, че всички стаи са наблюдавани. Можеше да нарече Марш лъжец и да покаже, че играта бе стигнала до някакъв предел. Биха могли — съзнанието му се отврати от мисълта — да вкарат Тед в банята, да тикнат главата му под водата и да измъкнат от него истината със същия успех, с който го разпитваше Съюзът. Нервите на Марш едва ли биха издържали, ако го стореха. Кой и какво би спечелил от това оставаше обаче под въпрос.

Може би — обзе го изведнъж състрадание — Тед пазеше мълчание, както му бе наредено. Навярно Марш искаше да им се довери, но вместо туй се подчиняваше на заповедта му да не говори, страдайки от верността си. Но Ейръс се съмняваше, че е така. Съюзистите бяха избрали, разбира се, него — не като слаб човек, а като най-слабия от четиримата. Марш отмести поглед, внесе чантите си в стаята и изтегли обратно панелната врата.

Ейръс не благоволи да размени дори поглед с останалите. Сигурно ги следяха и с камери и то непрекъснато. Обърна се към екрана и се загледа във филма.

Нужно им бе време — време, спечелено по този начин или чрез споразумения. Затова напрежението бе по-поносимо. Всекидневно спореха със Съюза, всеки път с различни служители. По принцип Съюзът бе съгласен с предложенията им, проявяваше интерес, разговаряше и обсъждаше, препращаше ги към една или друга комисия, заяждаше се по протоколни въпроси. По протокола, след като от багажа им бяха откраднати материали! Всичко бе протакане и от двете страни и на Ейръс му се искаше да разбере причината за тяхното бавене.

Военните операции сигурно продължаваха и това навярно не представляваше предимство за собствената му страна при преговорите. Съюзът щеше да им натресе резултата в някой особено критичен момент, щеше да изиска от тях да отстъпят още нещо.

Пел, разбира се. Пел бе територията, която най-вероятно би поискал Съюзът, а това не биваше да се допуска. Предаването на офицери на Компанията на съюзисткия революционен съд бе друга възможност. Неизпълнимо на практика, макар да бе постижим компромис, като се състави някакъв безсмислен документ, например поставяне извън закона. Ейръс нямаше намерение да подписва смъртни присъди за служителите във флотата, ако можеше да го избегне, но навярно би му се наложило да повдигне възражение срещу преследването на някои станционни ръководители, класифицирани като врагове на държавата. Съюзът тъй или иначе би направил каквото си поиска. Каквото и да се случеше тук, толкова далеч, то не би се отразило особено на Земята в политическо отношение. Широката публика не можеше да бъде разтревожена от никаква новини, ако визуалните медии не я пренесат до всекидневните в домовете. Според статистиката мнозинството от избирателите не можеше или не желаеше да чете полемични статии; ако нямаше картина — нямаше новина; щом няма новина, значи не е имало събитие; нямаше да има и особено съпричастие от обществеността, нито продължителен интерес от страна на медиите; политиката на Компанията нямаше да е застрашена. Преди всичко не биваше да се лишат от мнозинството, което бяха спечелили по други въпроси, след като в продължение на половин век бяха маневрирали ловко, за да дискредитират водачите на изолационистите — жертвите, които вече бяха направили. А други бяха неизбежни.

Ейръс гледаше идиотската визия, отсяваше информация от пропагандата, за да си изясни положението, слушаше докладите на Съюза, в които се тръбеше за нови придобивки за гражданите му и широките планове за развитие. Колкото до други неща, които Ейръс би желал да научи — разпростирането на владенията на Съюза в други посоки, освен към Земята, броят на базите под негов контрол, какво се бе случило с превзетите станции, работеха ли съюзистите активно за разширяване на територията към нови звезди или на практика войната бе натоварила ресурсите им до краен предел — по никой от тези въпроси не можеше да получи информация. Нямаше сведения за истинския капацитет на прословутите родилни лаборатории, за това, каква част от населението бе произведена в тях и как се отнасяха към тези индивиди. За хиляден път той проклинаше неподчинението на флотата и най-вече на Сигни Малори, дразнеше се и от това, че в крайна сметка не можеше да прецени дали е постъпил правилно, като изключи флотата от операцията си. Че не знаеше какво би станало, ако тя го бе подкрепила. Сега делегацията се намираше там, където трябваше да бъде, макар това място да бе поредният апартамент с бели стени досущ като всички останали, през които бяха преминали. Делегацията правеше каквото можеше — без флотата, способна да й осигури поне минимална поддръжка на исканията, но също и да се окаже ужасяващо непредсказуема трета страна при преговорите. Нищо добро не бе излязло от непреклонността на Пел, която предпочете да не се опълчи срещу флотата. А с помощта на станцията биха успели да повлияят на поведението на такива като Малори.

Което го върна отново на въпроса дали флотата, която поставяше собствените си интереси над всичко, би могла да бъде убедена да направи каквото и да е било. Мазиан и хора като него никога не биха останали под чужд контрол толкова дълго, колкото бе необходимо на Земята, за да подготви отбраната си. Те не бяха родени на Земята — припомни си Ейръс — нито пък спазваха правилници, доколкото можеше да прецени от собствения си опит. Подобно на учените, които в отговор на емиграционната възбрана на Земята и привикването им обратно в старото лоно избягаха още по-далеч в Задпредела. За да създадат накрая Съюза. Или да станат като Константин, чийто род толкова дълго бе тиранин в собствената си малка империя, че едва ли се чувстваха особено отговорни към Земята.

И още нещо го ужасяваше, когато си помислеше за него — не бе очаквал всичко да бъде такова различно, не разбираше съюзисткия манталитет, склонен сякаш към такава линия на поведение, която не бе нито успоредна, нито напълно противоположна на земната. Съюзът се опитваше да ги пречупи — тази странна игра с Марш, в която сигурно се използваше принципът „Разделяй и владей“. Затова Ейръс отказваше да се довери на Марш. Марш, Бела и Диас нямаха представа за подробностите; те бяха обикновени служители на Компанията и това, което знаеха, не криеше опасности. Той бе върнал на Земята другите двама члена на делегацията, които — като него — разполагаха с твърде много информация; изпрати ги, за да докладват, че флотата е неуправляема и че станциите загиват. Поне толкова бе успял. Ейръс и спътниците му тук играеха играта, която им налагаха, пазеха гробно мълчание по всяко време, страдаха без нито един вопъл при преместванията и другите усложнения, чиято цел бе да разклатят равновесието им — тази тактика служеше най-вече за отслабването им в преговорите, надяваше се Ейръс, а не за много по-ужасната възможност да се превземат за разпит собствените им съзнания. Те търпяха всичко и се надяваха, че са по-близо до успеха за споразуменията, отколкото преди.

А Марш се движеше сред тях, присъстваше на разговорите им, лишен от тяхната морална подкрепа, защото да се пита за причини или да се предлага утеха означаваше да се наруши мълчанието, което бе отбранителната им стена. „Защо?“ — бе написал веднъж Ейръс върху пластмасовата повърхност на масата край ръката на Марш. С потния връх на пръста си — нещо, което вярваше, че никаква камера не би засякла. И когато това не предизвика никаква реакция, добави още „Какво?“ Марш бе изтрил и двете, без да напише нищо, бе извърнал лицето си на другата страна с треперещи устни, на прага на нервен срив. Ейръс не повтори въпроса.

Сега той най-сетне стана, отиде до вратата на Марш, плъзна я встрани, без да почука.

Марш седеше на леглото напълно облечен, със скръстени пред гърдите си ръце, гледаше стената или отвъд нея.

Ейръс се приближи до него и се наведе над ухото му.

— Накратко — рече той с възможно най-тихия шепот, без да е уверен, че и той би останал нечут, — какво мислиш, че става? Разпитваха ли те? Отговори ми.

Секундите минаваха. Марш бавно поклати глава.

— Отговори — настоя Ейръс.

— Нарочен съм за закъснения — отвърна Марш със заекващо шептене. — Указанията за мен никога не са точни. Винаги има някакво объркване. Карат ме да стоя и чакам с часове. Това е всичко, сър.

— Вярвам ти — заяви Ейръс.

Не бе сигурен, че е така, но все пак го каза да успокои Тед и го потупа по рамото. Марш не издържа и се разплака, сълзи потекоха по лицето му, мъчеше се да се овладее. Заради предполагаемите камери — вечно се безпокояха за камерите, каквито вярваха, че има в стаите им.

Ейръс бе покрусен от реакцията, от съмнението, че самите те измъчваха Марш също толкова, колкото и Съюза. Излезе от стаята и се върна в хола. И в изблик на гняв спря насред помещението, обърна лице към богато украсеното кристално осветително тяло на тавана, за което имаха най-много подозрения, че скрива камера за шпионирането им.

— Протестирам — рече той остро — срещу подобен умишлен и незаслужен тормоз.

После се извърна и отново седна пред визора. Единствената реакция на спътниците му бе да го погледат за миг. Отново настъпи тишина.

 

 

На следващата сутрин нищо не показа, че случаят е бил забелязан. Въоръжен е пушка манекен им донесе програмата за деня.

„Среща 08:00 ч.“ — бе записано в нея. Денят започваше рано. Нямаше друга информация — нито тема, нито с кого, нито къде ще се състои срещата, нито дори споменаване как е организиран обядът, което обикновено се включваше в програмата. Марш излезе от стаята си със сенки под очите, сякаш не бе спал.

— Нямаме много време за закуска — забеляза Ейръс; обикновено им я носеха в апартамента в седем и половина, а вече бяха минали няколко минути след този час.

Лампата край вратата светна за втори път. Отвориха я отвън, но вместо закуска там стояха трима пазачи манекени.

— Ейръс — каза единият. Само това, без любезности. — Елате.

Прехапа устни, за да не отвърне. С тях не биваше да се спори, така бе казал на хората си. Погледна спътниците си, върна се да си вземе сакото, разигравайки същата игра, като губеше време и нарочно дразнеше тези, които го чакаха. Когато прецени, че се е забавил достатъчно, за да стане ясно, отиде сам до вратата и застана сред конвоя от млади пазачи.

„Марш — бе първото, което си помисли. — Каква е играта им с Марш?“

Поведоха го по коридора в обичайната посока към асансьора, после след поредица от прекачвания и проходи без надписи или обозначения стигнаха до заседателните зали и офисите, което уталожи първоначалното му безпокойство. Влязоха в познато помещение и го прекосиха към една от трите стаи за разпит. Този път бяха военни. Мъжът със сребристи коси край кръглата масичка носеше толкова метал върху капачето над джоба на черната си униформа, че щеше да стигне за ранговете на всички офицери, с които Ейръс бе говорил досега. Не знаеше точно какво представляват доста натруфените символи, но му беше забавно, че Съюзът бе успял да създаде толкова сложна система от отличителни знаци и емблеми, сякаш предназначението на всичкия този метал бе да направи впечатление. Зад тях обаче наистина се криеха авторитет и власт, а туй не бе никак весело.

Сивокосият човек се изправи. Докато по жизненото му лице му нямаше почти никакви бръчки, косата му бе посивяла от подмлада, свободно използван тук препарат, какъвто на Земята се намираше само под формата на по-слаби заместители.

— Пратеник Ейръс — приветства го той, като му подаде ръка. Ейръс я пое формално. — Себ Азов — представи се мъжът. — От Директората. Радвам се да се запозная с вас, сър.

От централната власт; както бе разбрал Ейръс, Директоратът сега представляваше орган с триста и дванайсет члена — дали това имаше някаква пропорционална връзка с броя на станциите и обитаваните планети, не му беше известно. Той заседаваше не само на Цитиана, но и на други места. Нямаше представа как се ставаше член на Директората. Мъжът насреща му без съмнение бе военен.

— Съжалявам — каза студено Ейръс, — че запознанството ни ще започне с протест, гражданино Азов, но отказвам да разговарям, докато не се изясни един случай.

Азов повдигна белите си вежди и седна отново.

— Какъв е проблемът, сър?

— Тормозът, на който е подлаган един от членовете на делегацията ни.

— Тормоз ли, сър?

От него се очакваше — знаеше го — да загуби самообладание, да даде израз на раздразнението или гнева си. Той не възнамеряваше обаче да го допуска.

— Пратеникът Марш и вашият компютър изглежда всеки път се затрудняват да определят къде се намира новата му квартира, което е учудващо, защото нас винаги ни настаняват заедно. Смятам, че техническите ви способности са доста по-високи. Не мога да определя това отношение по друг начин, освен като тормоз, защото този човек го карат да чака с часове, докато се разнищи уж някакво объркване. Поддържам мнение, че става дума за тормоз, и че целта е да бъде понижена ефективността на работата ни чрез изтощение. Искам да се оплача и от други прийоми, като например неспособността на вашите служители да ни оставят възможност за почивка или зала за физически упражнения; като неизменното твърдение на същите тези служители при всякакви поводи, че нямат достатъчно правомощия; като уклончивите им отговори, когато се опитваме да се осведомим за името на тази база. Трябваше да бъдем изпратени на Цитиана. Откъде да знаем дали се срещаме с упълномощени лица или просто с нископоставени функционери без компетентност или ранг да преговарят по сериозните въпроси, заради които сме дошли? Изминахме огромно разстояние, гражданино, за да разрешим мъчителна и опасна ситуация, и досега сме получили твърде малко съдействие от хората, с които се срещнахме тук.

Не импровизираше. Беше подготвил речта си за всеки случай и сега виждаше такава възможност, имайки предвид отличителните знаци. Очевидно Азов бе изненадан от атаката. Ейръс поддържаше маска на гняв, най-добрата мимика, която някога бе представял, защото бе силно изплашен. Сърцето му биеше, сякаш готово да изхвръкне, и той се надяваше, че цветът на лицето му не се е променил забележимо.

— Ще се погрижим за това — рече Азов след малко.

— Бих предпочел да имам по-категорични уверения — отвърна Ейръс.

За миг Азов го изгледа изпитателно.

— Имате думата ми — каза той с тон, който трепереше от сила, — проблемът ви ще бъде решен. Ще седнете ли, сър? Чака ни работа. Предайте моите лични извинения за неудобството на пратеника Марш; случаят ще бъде разследван и ще бъдат взети мерки.

Замисли се дали да не излезе, дали да не повдигне друг спорен въпрос, прецени какъв човек имаше пред себе си и прие предложения му стол.

— Вярвам на думата ви, сър — заяви Ейръс.

— Съжалявам за случая; за момента не мога да кажа нищо повече. Възникна спешен за разрешаване проблем, свързан с преговорите, получи се нещо, което бихме могли да наречем… затруднение. — Той натисна бутон от настолната уредба. — Ако обичате да доведете мистър Джейкъби.

Ейръс погледна към вратата — бавно, без да издава силното безпокойство, което изпитваше. Тя се отвори и влезе мъж в цивилни дрехи — наистина цивилни, не като униформите или приличащите на униформи костюми на всички, с които се бе срещал досега.

— Мистър Сигъст Ейръс, мистър Дейин Джейкъби от станцията Пел. Доколкото разбрах, вече сте се срещали.

Ейръс се изправи, протегна ръка на новодошлия със студена любезност. Ситуацията му се нравеше все по-малко.

— Навярно е било случайно. Извинете ме, но не ви помня.

— В съвета, мистър Ейръс. — Джейкъби стисна ръката му без топлота и се отдръпна, след което прие посочения му трети стол край кръглата маса.

— Тристранни преговори — измърмори Азов. — В условията си, мистър Ейръс, имате претенции към Пел и други станции отвъд нея като територия, която да е под ваша протекция. Изглежда това не отговаря обаче на желанията на гражданите на тази станция, а в протокола е записано, че поддържате принципа на самоопределение.

— Този мъж — каза Ейръс, без да поглежда към Джейкъби — не е от ръководителите на Пел и няма правомощия да сключва споразумения. Предлагам да се обърнете към мистър Анджело Константин и да изпратите съответно запитване до станционния съвет. В действителност не познавам тази личност и колкото до претенциите му, че е член на съвета, не мога да потвърдя достоверността им.

Азов се усмихна.

— Имаме предложение от Пел, което приемаме. Това поставя под въпрос обсъжданите споразумения, тъй като ако не притежавате Пел ще се окаже, че претендирате за остров сред наша територия, тоест сред станции, за които трябва да ви кажа, че вече са част от Съюза въз основа на подобни решения. Нямате никаква територия в Задпредела. Никаква.

Ейръс седеше неподвижно, усещаше как кръвта му се събира в главата.

— Това не са преговори на добра воля.

— Вашата флота вече няма нито една база, сър. Отрязали сме я напълно. Приканваме ви да извършите хуманна постъпка: да я информирате за това и за алтернативите й. Не е нужно да се погубват кораби и животът на хора при отбрана на територия, която вече не съществува. Ще оценим вашето съдействие, сър.

— Възмутен съм — заяви Ейръс.

— Може и да е така — рече Азов. — Но за да спасите живота на хората може би ще изпратите това съобщение.

— Пел не е преминала във ваши ръце. Вероятно ще установите, че действителното положение е различно от туй, което си представяте, гражданино Азов, и ако желаете тази търговия, която може да е изгодна и за двете ни страни, помислете си какво отхвърляте.

— Земята е само един свят.

Ейръс не отвърна. Нямаше какво да каже. Не искаше да спори относно това дали Земята е желана или не.

— Проблемът с Пел може да се разреши лесно — рече Азов. — Знаете ли колко е уязвима една станция? А когато самите станцисти са готови да поддържат онези отвън, въпросът има съвсем просто решение. Без разрушения — те не са наша цел. Флотата обаче няма да е в състояние да действа успешно при липса на база, с каквато вие не разполагате. Ще подпишем споразуменията, които предлагате, включително и определянето на Пел като общо място за среща — в наше владение обаче, не във ваше. На практика няма да има разлика, освен че ще се съобразим с желанието на хората, на което вие толкова много държите.

Такъв изход бе много по-добър от редица други възможности, но това беше само на пръв поглед.

— Тук няма представители на жителите на Пел — каза Ейръс, — освен този самозван говорител. Бих искал да видя документите, с които е упълномощен.

Азов вдигна кожена папка от масата пред себе си.

— Тези тук биха представлявали интерес за вас, сър; споразумението, което ни предложихте, подписано от правителството и Директората на Съюза и от съвета, точно с предложения от вас текст, като в него липсват само контролът на станциите, които сега са в наши ръце, и няколко думи относно статута на Пел: изразът „под управлението на Компанията“ е заменен там и в търговското споразумение. Четири малки думи. Всичко останало е така, както сте го формулирали. Доколкото ми е известно, имайки предвид разстоянията, вие сте упълномощен да подпишете документите от името на вашите правителства и Компанията.

Отказът беше на езика му. Ейръс го обмисли, както имаше навик да премисля всичко, което си позволяваше да каже.

— Това трябва да се ратифицира от правителството. Липсата на тези думи ще предизвика смущение.

— Надявам се, че ще настоявате пред тях да приемат положението, сър, след като размислят. — Азов постави папката на масата и я избута пред него. — Разгледайте ги на спокойствие. От наша страна това е твърдо. Всички условия, които пожелахте, всички условия — откровено казано, — който бихте могли да поискате, след като вашите територии ги няма.

— Откровено се съмнявам в това.

— О, това е ваше право. Но съмнението не променя факта, сър. Предлагам ви да се задоволите с това, което сте спечелили — търговски споразумения, изгодни за всички нас, и прекратяването на дълъг конфликт. Какво друго смятате, мистър Ейръс, че е разумно да поискате? Да ви отстъпим нещо, което жителите на Пел искат да дадат на нас ли?

— Грешно тълкуване.

— Вие самите нямате начин да проверите, като по този начин признавате собствените си ограничения да управлявате и притежавате. Твърдите, че в правителството, което ви е изпратило от Земята, са извършени дълбоки промени и че трябва да се отнасяме към вас като към нова страна и да забравим всички минали поводи за недоволство като вече несъществени. Да не би това правителство да възнамерява да постави нови изисквания, след като сме подписали документа? Предполагам, сър, че военната ви мощ е крайно западнала, след като нямате средства, с които да проверите каквото и да е било, след като дойдохте тук, пътувайки с товарни кораби в зависимост от прищевките на търгарите. Предполагам също, че враждебна реакция няма да донесе нищо добро на правителството ви.

— Заплаха ли отправяте:

— Просто коментирам положението. Правителство без кораби, без власт над собствените си военни и без ресурси не може да настоява да се подпишат споразуменията му без промени. Премахнахме безсмислени клаузи и четири думи, като по принцип оставяме властта на Пел в ръцете на онова правителство, което жителите на станцията изберат — нима това ще е повод за възражение от страната, чиито интереси представяте?

Ейръс замълча за момент.

— Трябва да го обсъдя с останалите членове на делегацията ни. Но не съм съгласен да го сторя, докато сме наблюдавани.

— Никой не ви следи.

— Убедени сме в противното.

— Отново не разполагате със средства да установите дали е така или не. Постъпете както смятате за добре.

Ейръс взе папката.

— Нито аз, нито хората ми няма да са свободни за други срещи днес. Ще се съвещаваме.

— Както желаете. — Азов се изправи и подаде ръка. Джейкъби остана на мястото си, без да изрази любезност.

— Не обещавам да подпиша.

— След обсъждане. Разбирам ви напълно, сър. Следвайте избрания си път, но бих ви посъветвал да обърнете сериозно внимание на последиците, ако отхвърлите споразумението. За момента приемаме, че територията ни се простира до Пел. Оставяме ви Старите звезди, които ако пожелаете, може да разработвате за собствена изгода. В случай че споразумението не бъде сключено, ние сами ще определим новите си граници и тогава ще станем непосредствени съседи.

Сърцето му биеше лудо. Нещата отиваха в посока, каквато той ни най-малко не желаеше да обсъжда.

— Освен това — продължи Азов, — ако искате да спасите живота на хората си във флотата и да приберете тези кораби, в папката сме добавили друг документ, изготвен от наша страна. В случай че се съгласите да направите опит за отзоваване на флотата и й наредите да се изтегли в териториите, които ще определите като ваши граници при подписване на споразумението, ние ще оттеглим всички обвинения срещу нея и срещу други врагове на държавата, които назовете. Ще разрешим на флотата да напусне владенията ни под наш ескорт и да ви придружи до дома, макар да съзнавам, че така поемаме голям риск.

— Нашата политика е на ненападение.

— По-лесно бихме ви повярвали, ако не отказвахте да изтеглите корабите си, които понастоящем нападат наши граждани.

— Казах ви съвсем открито, че нямам власт върху флората и не съм в състояние да я отзова.

— Смятаме, че бихте могли да окажете значително влияние. Ще ви предоставим възможност да предадете съобщение — враждебните действия ще се преустановят веднага след спиране на огъня от страна на флотата.

— Ще помислим по въпроса.

— Сър.

Ейръс се поклони, обърна се и излезе. Отвън го посрещнаха неизменните пазачи и го насочиха към друг офис.

— Срещата е отложена — заяви им той. — Прибираме се в апартамента. Аз и всичките ми спътници.

— Имаме определени нареждания — каза най-предният, което винаги бе единственият им отговор.

Те щяха да поправят грешката си, едва след като стигнеха мястото на срещата, предвидена за 08:00, и съберяха цялата делегация, за да ги съпроводят с нова група младежи от охраната обратно до жилището им; междувременно щяха да ги накарат да чакат дълго, докато всичко се изясни по каналния ред. Нещата винаги се правеха така, за да ги влудяват с неефективността си.

Ръката на Ейръс се бе изпотила върху кожата на папката, която му бяха дали — папката с документите, подписани от правителството на Съюза. Загуба на Пел. Шанс да се спаси поне флотата и предложение, което можеше да я унищожи. Страхуваше се, че съюзистките ръководители планираха доста по-напред, отколкото си бяха представяли на Земята. Перспективата. Съюзът бе роден под нейния знак. Земята едва сега започваше да й обръща внимание. Почувства се прозрачен и уязвим. „Знаем, че протакате — представи си мислите на Азов зад широкото му, излъчващо сила лице. — Разбираме, че искате да спечелите време, разбираме също и защо го правите; засега това устройва и нас — нищожно споразумение, което ние и вие ще нарушим при пръв удобен случай.“

Съюзът бе научил всичко, което трябваше да знае — засега.

Съюзът бе отворил уста, за да погълне твърде едра плячка, но още не се знаеше ще успее ли да я смели.

Не можеха да си позволят обсъждане, не можеха да повдигат опасни въпроси, останали сами в апартамента, защото навярно ги следяха. Можеше да подпише споразумението и да го отнесе у дома. От значение бе това, което беше в главата му. Бяха се запознали със Задпредела, който ги заобикаляше в образа на войниците с едно и също лице и почти едно и също съзнание; с неподчинението на капитана на „Норвегия“, с високомерието на Константин, с търгарите, нехаещи за войната, която се водеше навред около тях от поколения — начини на поведение, които Земята никога не бе разбирала, както не разбираше, че тук властват други сили, различно мислене.

Поколения, които напълно се бяха отърсили от спомена за Земята.

Да се върне у дома — като подпише безсмислен документ, какъвто Мазиан би пренебрегнал също, както и Малори не би го спазила, — да се прибере жив, ето кое бе важното, да накара другите да разберат видяното от него. За тази цел би извършил необходимото — да подпише една лъжа и да се надява.