Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиансът и Съюзът
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Downbelow Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020)
Корекция
sir_Ivanhoe (2021)
Източник
sfbg.us (първоначален)

Издание:

Автор: К. Дж. Чери

Заглавие: Светът на Пел

Преводач: Емануел Икономов

Година на превод: 1996

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“; ИК „Аргус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Велко Милоев

ISBN: 954-570-025-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1497

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Нови цифровизиране

Част трета

Глава първа

Приближаване към Пел: 4.10.52 г., 11:45 ч.

„Норвегия“ се появи заедно с останалата част от Флотата, като възстанови едновременно с нея масата си в реалното пространство. Комвръзките и сканерите заработиха трескаво, търсейки прашинката, каквато представляваше гигантът „Тибет“. Кръстосвачът бе скочил преди тях като авангард при това отстъпление.

— Всичко е наред — съобщи с успокоителен тон комофицерът на командващия.

„Тибет“ се намираше там, където трябваше да бъде, цял и невредим, и сондата не регистрира никакви враждебни действия. В системата имаше и други кораби, главно търговски, но и на някои самозвани милицейски патрули, чиито шумни заплахи бързо се изпариха. Появата на „Тибет“ бе паникьосала един търгар и той се бе гмурнал в хиперпространството, а това беше неприятно. Нямаха нужда от бегълци, които да разправят всичко на Съюза, макар това да бе последното място, накъдето би се насочил в момента някой търгар.

Миг по-късно пристигна потвърждение от „Европа“, от командния център на флагманския кораб. Намираха се в сигурно пространство без заплаха от възможно нападение.

— Имаме вече комвръзка със самата станция Пел — предаде Граф на Малори, която оставаше нащрек на поста си в командната зала. — Всичко изглежда нормално.

Сигни се пресегна към пулта и въведе съобщение с инструкции до капитаните на корабите-ездачи. Те не се стрелнаха навън, а останаха прилепени като паразити към корпуса на „Норвегия“. Комслужбата продължаваше да получава тревожни идентификационни сигнали от милицейските кораби, които бързаха да се изтеглят от траекторията на кръстосвача, изплувал с опасно висока скорост извън равнината на системата. В движението на Флота се усещаше нервност, макар да си пробиваше компактно път към последната сигурна зона, която се надяваха, че е останала.

Сега бяха само девет. „Либия“ на Ченъл се бе превърнал в отломки и пара, а „Индия“ на Кеу бе загубил два от четирите си ездача.

Бяха отстъпили панически след разгрома край Викинг, търсейки място, където да си поемат дъх. Всички имаха поражения — едно от генераторните крила на „Норвегия“ влачеше след себе си облак от изпаднали метални вътрешности, ако изобщо все още бе закрепено към кораба след скока. На борда имаше и мъртви — трима техници от този отсек. Не бяха имали време да ги изхвърлят навън, нито дори да почистят секцията; бяха избягали, бяха спасили кораба, Флотата — това, което бе останало от мощта на Компанията. По пултовете пред Сигни продължаваха да мигат множество червени лампички. Тя нареди на контролната служба по щетите да разчисти труповете или каквото намери там от тях.

Възможно бе и тук да има засада, но се надяваше, че няма, не можеше да има. Беше вперила очи в светлините пред себе си, погледът й обхващаше командния панел. Успокоителните продължаваха да притъпяват сетивата й, не усещаше пръстите си, докато настройваше системата, за да си възвърне управлението на „Норвегия“, оставено на компютърен контрол. Почти не бяха влезли в схватка край Викинг, бяха обърнали гръб и хукнали да бягат — по решение на Мазиан. Тя не бе задала никакъв въпрос, уважаваше стратегическия гений на този човек вече толкова години. Бяха изгубили кораб и той оттегли флотата след продължителна подготовка, след маневри, отнели четири месеца и живота на безброй хора.

Беше ги изтеглил от битка, опънала докрай нервите им, битка, която биха могли да спечелят.

На Сигни не й стигаше кураж да погледне встрани и да срещне очите на Граф или на Дей, нито да погледне останалите на мостика. Нито пък имаше някакъв отговор за тях. Нямаше и за себе си. На Мазиан му бе хрумнало нещо, кой знае какво. Опитваше се да повярва, че е имал основателна причина за бягството.

Да се измъкнат бързо, после да го направят отново. Да го планират пак. Само че този път те бяха изтласкани далеч от всичките им източници на доставка, бяха изоставили станциите, от които по-рано взимаха припасите си.

Възможно бе нервите на Мазиан да не са издържали. Каза си, че не е така, но продължи да мисли какви действия би предприела тя самата, какво би направила, ако командваше Флотата. Какво всеки от тях би извършил по-добре в сравнение със стореното. Всичко бе вървяло точно по план. А Мазиан го бе прекратил. Мазиан, пред когото се прекланяха.

Усети вкус на кръв в устата си. Беше си прехапала устната.

— Получаваме от Пел инструкции за сближаване чрез „Европа“ — съобщи й комофицерът.

— Граф, поеми управлението — нареди Малори.

Насочи вниманието си към екраните и към аварийния комканал, който следеше чрез пъхнатата в ухото й слушалка; директната връзка с Мазиан, ако най-накрая той се решеше да я използва. Ако изобщо пожелаеше да се обърне към Флотата, което досега не бе сторил, запазвайки мълчание след заповедта си за изтегляне от битка, която не бяха загубили.

Сближаването бе стандартно, съвсем обичайно. Сигни получи разрешение от комофицера на Мазиан, даде заповед на своите капитани на ездачи и разгърна ятото изтребители на „Норвегия“. Същото едновременно с нея направиха и останалите кораби от Флотата, като този път ездачите се управляваха от резервните екипажи. Изтребителите щяха да държат под око милицейските кораби и да унищожат всеки, който се опиташе да скочи в хиперпространството, после също щяха да се приберат в доковете на станцията, след като големите кръстосвачи се бяха приютили на сигурно място в гнездата й.

По комвръзката от Пел непрекъснато пристигаха съобщения — намалете скоростта, молеха ги, защото бяха твърде близо до пренаселената станция. От Мазиан нито звук.

Пел: док на синия сектор: 12:00 ч.

Мазиан, самият Мазиан пристигаше, а не Съюза, нито пък друг конвой. Цялата Флота пристигаше.

Новината се разнесе из коридорите на станцията със скоростта на неконтролиран комканал, обиколи офисите и най-малките групи, събрали се по доковете. Стигна и до И-зоната, защото бариерите пропускаха, а екраните показваха положението там. Първоначално се разрази истинска паника, тъй като съществуваше възможност корабите да са на Съюза, но когато се разбра какви са в действителност, вълнението придоби друг характер.

Деймън Константин наблюдаваше екраните и нервно сновеше из командната зала на синия док. Там беше и Елена, седнала на компулта, която със слушалка на ухото си се мръщеше в сериозен спор с някого. Търгарите бяха изпаднали в паника, а военизираните сред тях бяха на косъм от решението да скочат в хиперпространството от страх да не попаднат в подчинение на Флотата и да бъдат принудени да й служат. Други се страхуваха от конфискуване на запаси, оръжие, оборудване и персонал. Работата на Деймън бе да се грижи за разсейването на такива страхове и да реагира на оплаквания. Той разговаряше с хората, когато можеше да им вдъхне вяра и да ги успокои. Задача на неговия Правен отдел бе да предотвратява подобни конфискации със съдебни разпореждания, заповеди и наредби. Съдебни разпореждания… срещу Мазиан. Търгарите знаеха колко струват те. Деймън продължаваше да крачи напред-назад като се тормозеше, накрая се приближи до компулта и включи друг канал, този път за връзка със службата за сигурност.

— Дийн — обърна се той към командващия, — извикай алтернативната смяна. Ако не можем да ги отклоним от И-зоната, все пак не бива да оставяме тези товарни докове толкова достъпни. Поставете охрана там. Облечете в униформи някои от чиновниците, ако нямате достатъчно хора. Вдигнете обща тревога: подсигурете тези докове и дръжте тамдолците настрана от тях.

— По нареждане на вашата служба.

— По мое нареждане.

Мъжът от другата страна се поколеба — за целта бяха необходими документи, парафирани от главното управление. Това можеше да стори кметът на станцията, но сега той бе твърде зает да проумее какво става и да се ориентира в положението. Баща му държеше връзка с Флотата и се опитваше да я спре с доводите си.

— Дай ми писмена заповед, когато успееш — рече Дийн. — Аз ще ги закарам там.

Деймън въздъхна тихо, изключи връзката, отново закрачи нервно, после спря зад стола на Елена и се подпря на облегалката му. Тя се отпусна за миг назад, полуизвърната, за да докосне ръката му, когато бе влязъл в помещението, лицето й бе бяло като платно, но вече бе успяла да си възвърне самообладанието. Операторите бяха заети да препредават заповедите с по-подробни нареждания към докерските бригади долу, да подготвят Главния сектор на станцията за разместване на товарните кораби, така че да може да приеме Флотата; Там обаче цареше хаос, защото по доковете имаше не само товарни кораби, но и стотици търгари, на които бяха дадени постоянни орбити около станцията — движещ се с нея облак от търговски кораби, за които не бе имало място. Девет грамадни кръстосвача се приближаваха към това струпване, като в облака се вливаха нови кораби от доковете. Комофицерите на Мазиан бълваха непрекъсната тирада от въпроси и искания към Пел и все така отказваха да обяснят какво иска главнокомандващият на Флотата или къде смята да влезе в док, ако изобщо възнамерява да го стори.

Ние ли сме следващите? Очакваше ги кошмар. Евакуация. Бременността не е състоянието, в което човек може да се впусне като бежанец до Бог знае къде, да прекара скок до някоя отдавна изоставена станция край Старите звезди, към Сол, към Земята… Спомни си за „Хансфорд“. Представи си Елена в такава обстановка.

— Май успяхме — обади се един от операторите.

Деймън примигна, даде си сметка, че това също бе възможност, и все пак бе невъзможно — вътре в себе си винаги бяха знаели, че е невъзможно, че Съюзът бе станал прекалено голям, че Флотата може да им осигури още години, както досега, но не и победа, не, никога. Кръстосвачите нямаше да пристигнат така — всички вкупом, освен ако не отстъпваха.

Помисли си какви са възможностите им, ако Пел откажеше да се евакуира. Помисли си какво би очаквало всеки Константин в ръцете на Съюза. Военните нямаше да му позволят да остане на станцията. Постави ръката си върху рамото на Елена, сърцето му щеше да се пръсне при мисълта, че могат да бъдат разделени, че може да загуби нея и детето. Ако се стигнеше до евакуация, щяха да го качат на борда на някой кораб под стража, както вече се бе случило на други станции. За да измъкнат от ръцете на Съюза жизненоважни за станцията хора, щяха да ги натоварят на който и да е попаднал им кораб. Баща му, майка му — Пел беше техният живот, за майка му дори целият живот. Също за Емилио и Милико. Пронизваше го остра болка като станцист, наследник на поколения станцисти, който никога не е искал война.

Би се борил за Елена, за Пел, за всичките мечти, които бяха имали.

Но не знаеше откъде да започне.

„Норвегия“: 13:00 ч.

Сигни Малори вече ги виждаше пряко — застаналият по средата пръстен на станцията Пел, отдалечената луна, забулена от облаци планета Тамдолу, подобна на ярък скъпоценен камък. Флотата отдавна бе намалила скоростта и се движеше бавно като на сън в сравнение с предишния си стремглав полет. Гладките очертания на станцията се стопяваха в хаоса от ъгли на повърхността й.

Във всяко гнездо на видимата страна бяха натъпкани товарни кораби, едни в доковете, други чакащи отвън. Сканерът показваше невероятно струпване и Флотата се движеше толкова бавно, защото на тези мудни кораби им бе необходимо много време, докато й освободят път за сближаване. Всички търгари, които не бяха попаднали в ръцете на Съюза, трябваше да са наоколо, на станцията, на орбита около нея или малко по-далеч, или пък увиснали в бездната на пространството оттатък границите на системата. Граф продължаваше да държи управлението, което вече бе досадна работа. Досега не бяха виждали такова струпване и движение. Истински хаос. Сигни се изплаши, когато най-сетне си даде сметка, че и се свива стомаха. Ядът й бе преминал и сега тя започна да се бои от нарастващото чувство за безпомощност, каквото не бе свикнала да изпитва. Щеше й се да бе имало някой доста по-мъдър, който отдавна да е взел друго решение, така че да не се стига до този момент сега, тук, с възможностите за избор, с каквито разполагаха.

— Кръстосвачите „Северен полюс“ и „Тибет“ да останат извън станцията и да поемат патрулиране — чу се нареждане от „Европа“.

Това бе абсолютно наложително. При подобно приближаване Малори предпочиташе да бяха дали тази задача на нея и нейния екипаж. Защото това, което им оставаше, бе по-неприятно. Не й се искаше да се повтаря станалото на Ръсел, където паниката на цивитата, че военните ще извадят от строя станцията, бе изкарала на доковете тълпи… Всичко това бе предостатъчно за екипажа й. На нея също й бе писнало. Ненавиждаше дори мисълта, че ще трябва да пусне свободно войниците си на някоя станция в състоянието на духа, в което се намираха в момента.

Пристигна друго съобщение. Пел ги уведоми, че е преместила известен брой товарни кораби от гнездата им, за да настани военните кораби в една редица, така че да нямат непосредствени съседи на дока. Изкараните оттам кораби щяха да се присъединят към групата, която се намираше на орбита, като поемат в противоположна посока на тази, от която пристигаше Флотата. После се чу гласът на Мазиан, дълбок и суров, който повтори заплахата си, че независимо от разположението на намиращите се на орбита около Пел, всеки товарен кораб, който се опита да изскочи от системата, ще бъде унищожен без предупреждение.

Станцията се съгласи. Не й оставаше нищо друго.

Пел: И-зоната: 13:00 ч.

Нищо не работеше. В И-зоната изглежда никога нищо не функционираше. Василий Кресич натисна мъртвите бутони, натисна ги още веднъж, после удари с длан комустройството, но така и не получи отговор от централната комслужба на Главния сектор. Закрачи из тясното пространство на апартамента си. Повредите го вбесяваха, докарваха го почти до сълзи. Ставаха всекидневно — водата, вентилаторите, комвръзката, визията, доставките, недостигащи припаси, които отново и отново превръщаха в мъка съществуването му, разложението, натиска на телата, безсмислената грубост на хора, побъркали се от стълпотворението и несигурността. Кресич имаше апартамент. Притежаваше разни неща. Той ги поддържаше старателно в ред, често и вманиачено ги изтъркваше. Смрадта на И-зоната бе полепнала по него, независимо колко се миеше и колко щателно изтъркваше пода и затваряше всички отвори срещу всепроникващото зловоние. Вонята беше на антисептични средства, на евтина стипца и каквито и да е други химикали, които станцията използваше в борбата с болестите и пренаселването, като същевременно запазваше равновесието на жизнеосигуряващите системи.

След като известно време се разхожда напред-назад, Василий възвърна надежда и опита да се свърже отново, но не успя. Можеше да усети вълнението в коридора и вярваше, че Нино Коледи и момчетата му ще поддържат нещата в някакъв ред. Надяваше се. Имаше случаи при периодичните безредици, когато вратите се затваряха и Кресич не успяваше да излезе от И-зоната. Дори неговият пропуск от Съвета не бе достатъчен, за да се направи изключение. Знаеше къде му е мястото — там, отвън, да въдворява ред, да напътства Коледи, да се опита да възпре някои от ексцесиите на полицията в сектора.

Но не можеше да отиде. Кожата му настръхваше само при мисъл да се срещне с тълпата, с виковете, с омразата и грозотата на И-зоната, да види отново кръв и други неща, които да превърнат нощите му в кошмар. Сънуваше Рединг. И други. Хора, които бе познавал и бяха умрели в коридорите или изхвърлени в космоса. Съзнаваше, че страхът му може да е фатален. Опитваше се да го преодолее, защото знаеше до какво води това — че ако дори веднъж покаже, че не е твърд, е загубен. Даваше си сметка за това в дните, когато му бе трудно да се разхожда навън и чувстваше, че не му достига смелост. Той не беше по-различен от останалите. Не искаше да излезе от подслона си, не желаеше да прекоси дори тясното пространство, което го делеше от охраната и вратата.

Щяха да го убият, Коледи или някой от конкурентните групировки. Може и някой без абсолютно никаква причина; просто обзет от лудостта на слух, плъзнал из И-зоната, недоволен от отказ на някаква молба, или мразейки го като символ на властта. Стомахът му се свиваше всеки път, когато отвореше вратата на апартамента си. Отвън го чакаха въпроси без отговор, неизпълними искания, хора, които не можеше да погледне в очите. Ако излезеше днес, щеше да се наложи да се върне в момент, когато безредиците щяха да са още по-големи. Никога не му разрешаваха да остане извън И-зоната повече от една смяна наведнъж. Беше опитал да провери доверието им към него, бе събрал смелост да попита за документи, за освобождаване няколко дни след последните размирици. Знаеше, че това може да стигне обратно до Коледи, знаеше, че може да му струва живота. Бяха му отказали. Великият, могъщият съвет, чийто член беше и той, дори не пожела да чуе. Бил твърде ценен там, бе казал Анджело Константин. На четири очи кметът бе разиграл, театър да го моли да остане, където е. Кресич не повдигна повече въпроса от страх, че други хора могат да научат, а той няма да оцелее дълго след това.

Едно време бе добър и храбър човек. Поне така мислеше за себе си преди пътуването, преди войната, докато бе с Джен и Роми. Тълпата два пъти го бе смачквала в И-зоната, единият път бе пребит до безсъзнание. Рединг, опитал да го убие, нямаше да е последният. Василий бе уморен и болен, подмладата не му действаше. Съмняваше се в качеството на профилактиката, която му бяха направили, опасяваше се, че натоварването го убива. Забелязваше как по изпитото му лицето се появяваха нови бръчки, израз на безнадеждност. Вече не можеше да разпознае в образа си човека, който беше само допреди година. Страхуваше се непрестанно за здравето си, познавайки нивото на медицинските грижи, които се полагаха в И-зоната, където лекарствата се крадяха и можеха да бъдат подменени, а от щедростта на Коледи зависеха медикаментите, виното и приличната храна. Вече не си спомняше за дома, престанал бе да тъгува, не мислеше повече за бъдещето. За него съществуваше само днешният ден — ужасен, колкото и вчерашния. И ако му бе останало едно-единствено желание, то бе да има поне някаква сигурност, че няма да стане по-лошо.

Отново опита да се свърже и този път дори не светна червената лампичка. Вандали разбиваха нещата в И-зоната веднага щом ремонтните им бригади успяваха да ги поправят — това бяха техните собствени хора. Минаваха дни, докато успеят да докарат майстори от Пел, някои неща си оставаха счупени. Василий сънуваше кошмари, че всички тях ги чака ужасен край при саботаж на нещо жизнено необходимо, някой луд можеше да реши, че самоубийството му не е достатъчно, а трябва да изхвърли в космоса цялата секция.

Това бе напълно възможно.

По време на криза.

Или във всеки един момент.

Крачеше из стаята все по-бързо, притиснал с ръце корема си. Болеше го непрекъснато, когато се намираше под напрежение. Болката се засили, измествайки другите страхове.

Най-накрая събра кураж и облече сакото си, в което, за разлика от повечето обитатели на И-зоната, не криеше оръжие — трябваше да мине през сканиращото устройство на пропуска. Потисна повдигането, когато сложи ръка върху дръжката на вратата, и се насили да излезе навън в тъмния, покрит с надписи и рисунки коридор. Заключи вратата след себе си. Досега не го бяха обирали, но въпреки закрилата на Коледи очакваше, че може да се случи. Всички ги ограбваха. Най-сигурно бе човек да притежава възможно по-малко вещи, но за него се знаеше, че има доста. Ако не го закачаха, то бе защото в очите на неговите хора нещата, с които разполагаше, принадлежаха на Коледи. Самият той му принадлежеше. Разбира се, ако не бяха научили вече за молбата му да се измъкне.

Премина по коридора и покрай охраната — хора на Коледи. Излезе на дока сред тълпата, която вонеше на пот, несменяни дрехи и антисептични спрейове. Хора го познаха и протегнаха зловещо към него ръце, за да научат новините за Главния сектор на станцията.

— Не знам, все още не знам, комвръзката в квартирата ми не работи. Отивам да разбера какво става. Да, ще попитам.

Василий повтаряше все това, отскубвайки се от едни дърпащи го ръце, за да попадне в други, някои от питащите бяха със смахнато втренчени очи под въздействието на успокоителните. Той не хукна да се измъква. Бягството му означаваше паника, паниката — тълпа, тълпата — смърт, а междусекционната врата бе пред него, обещаваше сигурност, бариера, отвъд която И-зоната не можеше да го стигне и никой не можеше да отиде без скъпоценния пропуск, който той носеше.

— Това е Мазиан — носеше се слухът по дока на И-зоната. И още един: — Те се оттеглят. Цялата станция Пел се изтегля и ни изоставя.

— Съветник Кресич! — Някаква ръка го хвана за лакътя и това означаваше нещо сериозно. Дърпането рязко го извъртя назад. Пред очите му се появи лицето на Сакс Чембърс, един от хората на Коледи, и почувства заплаха в стискането, от което го заболя ръката. — Къде отивате, съветник?

— Оттатък — отвърна, загубил дъх, Василий. Знаеха. Стомахът го заболя още повече. — Съветът свиква извънредно заседание заради кризата. Кажи на Коледи. Ще е по-добре да присъствам. Иначе кой знае каква съдба ще ни определи Съветът.

Сакс не каза нищо, за момент не направи нищо. Владееше изкуството да сплашва. Просто го изгледа достатъчно дълго, за да напомни на Кресич, че притежава и други умения. После го пусна и Василий се отдръпна от него.

Без да тича. Не трябваше да го обръща на бяг. Не биваше да поглежда назад. Не трябваше да забележат ужаса му. Външно се държеше спокойно, макар стомахът му да се бе свил на топка.

Около вратата се бе събрала тълпа. Проби си път сред нея, нареди на хората да отстъпят. Те мълчаливо се отдръпнаха и Кресич използва пропуска си, за да отвори тяхната страна на шлюза, вмъкна се вътре и побърза да го затвори с картата си, преди някой да се е осмелил да го последва. За момент остана сам върху издигащата се рампа на тесния шлюз, обгърнат от ярка светлина и следван от неотменната смрад на И-зоната. Облегна се разтреперен на стената, докато стомахът му се бореше с повдигането. После пристъпи по рампата към отсрещната врата и натисна бутона, който трябваше да привлече вниманието на охраната от другата страна на И-границата.

Отвориха му, приеха неговата карта и регистрираха влизането му в същинската част на Пел. Василий премина през дезинфекцията и един от часовите напусна поста си, за да го съпроводи. Това беше стандартна процедура всеки път, когато съветникът от И-зоната влизаше в станцията и преминаваше пограничната зона. После го оставяха да продължи сам.

Пооправи дрехите си, докато вървеше, като опита да се отърси от смрадта, спомена и мислите за И-зоната. Чуваше се обаче сигнал за тревога, из всички коридори мигаха червени светлини, навсякъде се забелязваха хора от службата за сигурност и полицаи. И от тази страна не бе по-спокойно.

Пел: комцентрала в Главния сектор: 13:00 ч.

Светлините върху контролните табла в централната комслужба блестяха от край до край, претоварени от едновременните обаждания от всички части на станцията. Жилищните сектори се бяха затворили автоматично при криза. Навсякъде мигаше червена светлина за тревога, задължаваща станцистите да останат по местата си.

Не всички спазваха тази инструкция. Някои от коридорите, показани на екраните, бяха празни, но други бяха изпълнени с развълнувани обитатели. А това, което сега се виждаше на монитора на И-зоната, бе още по-лошо.

— Свържете ме със Силите за сигурност от трето ниво на синия сектор — заповяда Джон Лукас, наблюдавайки екраните.

Началникът на службата се надвеси и даде нареждания на диспечера. Джон се премести при централния панел зад гърба на притеснения комшеф. Целият съвет бе привикан да работи на каквито може аварийни постове и да дава насоки, а не конкретни заповеди. Лукас се намираше най-близо, беше стигнал бързо до този пост, преодолявайки хаоса навън. Колкото до Хейл… горещо се надяваше, че Хейл бе изпълнил заръчаното и бе останал в апартамента му с Джесад. Гледаше суматохата в центъра, вълнението в един или друг коридор. Комшефът не можеше да се свърже с офиса на станционния управител. Опита се да прехвърли обаждането през командния интерком на станцията, но на екрана мигаше съобщение „Каналът е зает“.

Измъчен от кризисната ситуация, шефът изруга, после се извини на подчинените си.

— Какво става? — попита Джон. Изчака, докато мъжът не отговори на някакъв предишен въпрос, и после пак запита: — Какво правите?

— Съветник Лукас, претоварени сме — отвърна той изнемощяло. — Нямаме време.

— Не можете да се свържете.

— Не, сър, не мога да се свържа. Всичко е задръстено от предавания на командно ниво. Извинете ме.

— Да вървят по дяволите — каза Джон, щом началникът понечи да се обърне към контролното табло, и добави след изненадания му поглед: — Включете ме на централно излъчване.

— Трябва ми разрешение за това — каза комшефът. Червените светлини зад гърба му започнаха да мигат и да стават все повече. — Необходимо ми е специално разрешение на станционния управител.

Действай!

Мъжът се поколеба, огледа се, сякаш можеше да получи съвет от някъде другаде. Джон го хвана за рамото и го извъртя с лице към таблото, където мигащите светлини се увеличаваха.

— Побързай! — нареди му Лукас и комшефът включи един вътрешен канал, после каза в микрофона.

— Освободете първи канал за приоритетно съобщение — миг по-късно получи потвърждение. — Да се предава по визията и интеркома. — Когато се включи камерата главният екран на комцентъра светна.

Джон пое дълбоко въздух и застана пред обектива. Образът му се предаваше навсякъде, не на последно място и в неговия апартамент пред очите на човек, наречен Джесад.

— Аз съм съветник Джон Лукас — обяви той пред цялата станция Пел, включвайки се във всички обществени и служебни канали, предаващи сигнала — от управлението, насочващо приближаващите се кораби, до бараките в И-зоната, от най-малката квартира, до най-големия апартамент на станцията. — Искам да направя едно общо съобщение. Потвърдено бе, че намиращата се в непосредствена близост до нас флота е на Мазиан и тя извършва нормални операции за влизане док. Станцията е в безопасност, но ще остане в състояние на тревога, докато кацането не завърши благополучно. Работата в комцентъра и в другите служби ще може да протече по-гладко, ако всички граждани се въздържат от използване на комуникациите, освен в случай на крайна нужда. Всяка една от секциите на станцията е обезопасена и никъде няма нито повреди, нито кризисни ситуации. Ще се регистрират обажданията и ще се следи за неспазване на това официално изискване. Всички тамдолски работни групи да се приберат веднага в жилищата си в съответните секции и да чакат по-нататъшни нареждания. Стойте встрани от доковете. Всички работници да продължат да изпълняват поставените им задачи. Ако може да разрешите проблеми, без да се обаждате в главното управление, направете го. Засега имаме само оперативна връзка с Флотата, но щом получим повече информация, ще я съобщим на всички. Моля, останете край приемниците си. Те ще са най-бързият и най-точен източник на информация.

Лукас излезе от обсега на камерата, чиято червена предупредителна лампа изгасна. Огледа се и видя, че хаосът по контролните панели е намалял, сякаш за момент цялата станция е била заета с нещо друго. Някои обаждания светнаха отново, явно и спешни, но повечето не се повториха. Джон въздъхна, част от съзнанието му беше заета от мисълта какво става в апартамента му или — което бе по-лошо — навън. Надяваше се, че Джесад бе останал в него и се страхуваше, че ще го открият там. Мазиан. Военно присъствие, можеше да започне проверка на записите, задаване на неудобни въпроси. И да разберат, че приютява Джесад…

— Сър — обади се комшефът. Третият екран вляво светеше и показваше Анджело Константин, сърдит и почервенял. Джон прехвърли обаждането.

— Действай по процедурите — сопна се Анджело и изчезна. Екранът потъмня, докато Джон стоеше със скръстени ръце и се чудеше дали причината бе, че Анджело е зает, или няма какво да каже.

„Да видим какво ще стане“ — каза си той в пристъп на омраза, която ускори пулса му. Нека Мазиан евакуира всички, готови да тръгнат. След това ще да дойде Съюзът и той щеше да има нужда от онези, които познаваха станцията. Можеше да се постигне сътрудничество. Разбирателството му с Джесад показваше пътя за това. Сега не беше време за свенливост и скромност. Той беше в играта и вече нямаше на къде да отстъпва.

Първата крачка бе да го познават всички, да се превърне в успокояващ глас и Джесад да наблюдава как го прави. Да бъде известен на цялата станция. Това беше предимство, което родът Константин винаги бе имал — монопол в публичната изява и привлекателност. Анджело приличаше на жизнен патриарх, докато Джон не изглеждаше така. Липсваха му обноските, граденото цял живот самочувствие на власт. Но той притежаваше други способности и когато сърцето му започна да се успокоява след първоначалната уплаха от безредието навън, откри, че размириците, както и всички събития в ущърб на Константин, му дават преимущество.

Единствено Джесад… Спомни си Маринър, който бе загинал, когато Мазиан се бе намесил там. Сега ги предпазваше едно-единствено нещо — фактът, че докато все още нямаше собствена мрежа, Джесад трябваше да разчита на него и на Хейл като на собствени ръце и крака. А в момента Джесад бе добре затворен, принуден да му се доверява, защото не би рискувал да излезе в коридорите без документи. Нямаше да посмее да остане навън, когато пристигнеше Мазиан.

Пое глътка въздух, завладян от мисълта за силата, с която разполагаше на практика. Беше в най-добро положение. Джесад можеше да осигури застраховката му… Или какво значение би имало още едно изхвърлено в космическото пространство тяло, още един от труповете без документи, каквито понякога излитаха от И-зоната? Никога по-рано не бе убивал, но от момента, когато прие присъствието на Джесад, знаеше, че бе възможно да го направи.