К. Дж. Чери
Светът на Пел (15)

Глава трета

1

Пел: офис на станционния управител — първо ниво на синия сектор; 9.9.52 г., 11:00 ч.

Дневната сводка за злополуките обхващаше дори райони извън станцията. Анджело Константин подпря глава на ръката си и прегледа разпечатката. Разхерметизиране на шлюз в мина „Кентавър“ на третата луна на Пел IV — четиринайсет убити. Четиринайсет — мисълта изплува неканена в съзнанието му — квалифицирани работници с редовни документи. От другата страна на изолационната граница имаше хора, които гниеха в собствената си мръсотия, а вместо тях станцията губеше ценни специалисти. Липса на резервни части, стара техника. Неща, които трябваше да бъдат подменени, се поправяха с подръчни средства, за да продължат да се използват. Уплътнение за четвърт кредит не бе издържало и четиринайсет мъже бяха загинали във вакуума. Въведе в компютъра съобщение, за да потърси сред техниците на Пел заместници на убитите — на доковете на станцията работата бе спряла, главните и допълнителните гнезда бяха задръстени с кораби, които почти не помръдваха от мястото си, и затова бе по-добре хора от там да се пратят навън в мините, където от опита им би имало полза.

Не всички от прехвърлените работници притежаваха необходимите умения за задачите, които им възлагаха. Един от тях бе загинал на Тамдолу, премазан, когато се опитвал да извади верижен транспортьор от калта, където го вкарал неопитен колега. Анджело трябваше да добави съболезнованията си към тези, които Емилио вече бе изпратил на семейството, намиращо се на станцията.

Имаше съобщения за още две убийства в И-зоната, а близо до доковете бе открит да се носи в пространството човешки труп. Предполагаше се, че жертвата е била изхвърлена навън още жива. За инцидента обвиняваха И-зоната. Службата за сигурност се опитваше да идентифицира мъртвия, но тялото му беше доста обезобразено.

После попадна на по-различен случай — съдебно дело, засягащо две семейства потомствени станцисти, които си поделяха жилище при въртенето на смените. Първоначалните му обитатели обвиняваха новодошлите в дребни кражби. Деймън му бе изпратил случая като пример за разрастващ се проблем. Налагаше се съветът да предприеме някакви законодателни мерки, за да се изясни отговорността в подобни ситуации.

Доков надзирател, назначен неотдавна на този пост, бе постъпил в болница пребит от хората на военизирания търгарски кораб „Янус“. Военизираните екипажи искаха търгарските си права и достъп до баровете въпреки опитите на някои станционни служби да ги подчинят на армейски ред. Костите щяха да зараснат, но отношенията между станционните офицери и търгарите бяха в по-тежко състояние. Следващият офицер от станцията, който щеше да излезе да патрулира заедно с военизираните търгари, рискуваше да бъде заклан. Търгарските семейства не бяха свикнали да пускат натрапници на борда си.

„Да не се изпращат станционни служители на борда на военнополицейските кораби без разрешението на корабния капитан — нареди по комвръзката Анджело. — Военизираните кораби ще патрулират под командването на собствените им офицери, докато не се разрешат принципните противоречия.“

От това някои служби щяха да се почувстват засегнати. Но то щеше да причини по-малко щети, отколкото търгарски кораб, изправен срещу станционните власти, които се опитват да го контролират. Елена го бе предупредила. Сега му се удаде възможност да се вслуша в съвета й, защото при подобни случаи, изискващи спешно разрешаване, управителят на станцията можеше да възпре неблагоразумното желание на съвета да налага властта си върху въоръжените търговски кораби.

Имаха проблеми със снабдяването. Анджело парафираше документи — в някои случаи при свършен факт, с които одобряваше изобретателността на местните ръководители, особено в мините. Благослови сръчните си подчинени, които се бяха изхитрили да измъкват скрити излишъци от други отдели.

Част от И-зоната се нуждаеше от ремонт и службата за сигурност искаше разрешение да използва въоръжени сили, за да изолира и изпразни оранжеви секции три до петнадесет, докато бъде извършена поправката — което означаваше преместване на хората от множество общи спални. Случаят бе класифициран като спешен, но не и животозастрашаващ; риск за живота на хората обаче щеше да има, ако изпратеха ремонтна бригада без отцепване на района. Той сложи печат „Разрешено“. В противен случай блокирането на канализацията в тази сектор означаваше опасност от зарази.

— Търгарски капитан на име Илайко иска да разговаря с вас, сър.

Константин пое дъх, натисна бутона на вътрешната уредба и покани гостенката да влезе. Вратата се отвори и на прага се появи огромна жена, посивяла от годините, с бръчки, които подмладата не бе успяла да спре навреме. Или тя наистина остаряваше — процес, който препаратът не можеше да отлага вечно. Анджело предложи стол, който капитанът прие с благодарност. Изпратила бе искането за среща преди час, докато корабът й все още се приближаваше. Беше от „Лебедово око“ — контейнерен влекач от Маринър. Анджело познаваше тамошните екипажи, но не и тази жена. Сега тя бе един от военизираните капитани — това личеше по синята лента на ръкава.

— Какво е това съобщение — попита той — и от кого?

Възрастната жена потърси нещо из сакото си, извади един плик и се надвеси тежко напред, за да го остави на бюрото му.

— От „Чука“ на Олвиг е — каза тя. — От Викинг. Сигнализираха ни там и ни го дадоха на ръка. Предпочитат да останат за известно време извън обсега на станцийните сканери — от страх, сър. Никак не им харесва това, което виждат.

— Викинг. — Вестта за превземането на станцията от Съюза бе дошла доста отдавна. — Къде са били през цялото това време?

— Съобщението им може би ще го изясни, но те твърдяха, че корабът им се е повредил при напускането на Викинг. Скокът бил твърде къс и увиснали в празното. Това ни разказаха. И са доста наплашени, но имат товар. Де и ние да имахме такъв късмет, като дойдохме. Тогава нямаше да ни се налага да патрулираме, за да си плащаме доковите такси, нали, сър?

— Знаете ли какво означава това?

— Знам — рече капитанът. — Нещо се задава. Скоро ще станем свидетели на офанзива, мистър Константин. Според мен „Чукът“ се е опитал да прескочи на страната на Съюза, но в крайна сметка там не им е харесало особено; Съюзът, както изглежда, се е опитал да ги задържи, заради което те са избягали. Боят се тук да не им се случи същото. Поискаха да пристигна преди тях и да предам съобщението, така че те да не си цапат ръцете с него. Представете си в какво положение ще изпаднат, ако съюзистите разберат, че те са ги издали. Съюзът настъпва.

Анджело погледна жената, кръглото лице и дълбоко хлътналите тъмни очи, бавно кимна.

— Ясно ви е какво ще стане тук, ако екипажът ви обели дума за това на станцията или някъде другаде. Нашето положение ще стане изключително трудно.

— Ние сме семейство — заяви тя. — Не говорим с външни. — Черните й очи не помръдваха от него. — Ние трябва да патрулираме около Пел, мистър Константин, защото имахме лошия късмет да пристигнем тук без никакъв товар и вие ни наложихте тази роля; също и защото няма къде другаде да се отиде. „Лебедово око“ не е от многофункционалните влекачи; няма резерви и кредит тук като някои други. Но от каква полза ще ни е кредит, мистър Константин, ако Пел претърпи крах? Отсега нататък не ни интересуват кредитите във вашата банка; искам провизии в складовете си.

— Това изнудване ли е, капитане?

— Пак ще изляза с екипажа си да патрулирам и ще пазим периметъра ви. Ако забележим кораби на Съюза, ще ви сигнализираме спешно и набързо ще скочим. Контейнерен влекач не може да си играе на гоненица с кораб ездач и не възнамерявам да проявявам излишен героизъм. Искам същите привилегии, с каквито разполагат екипажите на Пел, които се презапасяват с храна и вода, без да ги декларират.

— Обвинявате ни в укриване ли?

— Мистър Константин, вие знаете, че всеки кораб, свързан с някое предприятие на станцията, се презапасява и не възнамерявате да разрушите тези връзки чрез разследване, нали? Колко от вашите офицери си цапат униформите, като проверяват на място трюмовете и складовете, а? Говоря ви открито и искам същите облаги за семейството си, които другите получават чрез връзките си. Продоволствия. Едва тогава ще изляза отново да патрулирам.

— Ще ги получите — той се обърна към терминала си и въведе, където трябваше, необходимите приоритети. — А сега отлитайте колкото се може по-бързо.

Тя кимна, когато Анджело приключи и я погледна отново.

— Постъпихте честно, мистър Константин.

— Къде ще скочите, капитане, ако ви се наложи?

— В студената Бездна. Намерила съм си местенце, там навън в мрака. Много от товарните кораби го правят, знаете ли го, мистър Константин? Ако офанзивата успее, ще настъпят дълги, бедни години. Съюзът ще покровителства тези, които са отдавна на негова страна. Ако това се случи, ще се скрием и ще се надяваме, че скоро ще им притрябват кораби. Новите територии ще разредят техните и затуй ще имат нужда от нас. Или бих могла да се измъкна в посока към Земята. Някои биха го сторили.

Анджело свъси вежди.

— Смятате, че наистина се задава офанзива.

— Усещам накъде духа — вдигна рамене капитанът. — Ако фронтът не бъде удържан, няма да остана на тази станция, независимо какво ми предлагат.

— Колко голяма част от търгарите споделят това виждането?

— Готови сме за това — рече едрата жена, като снижи гласа си — от половин век. Попитайте Куен. Вие също ли си търсите място?

— Не, капитане.

Тя се облегна назад и кимна бавно.

— Мога само да ви уважавам за това, мистър Константин. Разчитайте, че няма да скочим, без да ви сигнализираме опасността, и туй е повече, отколкото някои от нашата класа биха направили.

— Знам, че това е голям риск за вас. Ще получите провизии, всичко, от което се нуждаете. Още нещо?

Капитанът поклати глава, леко накланяйки тялото си напред. После се изправи с широко разкрачена стойка.

— Пожелавам ви късмет — каза гостенката и протегна ръка. — Пожелавам ви късмет. Всички търгари, които са тук, а не оттатък границата, са избрали на чия страна да застанат. Онези, които продължават да пътуват, за да ви осигурят доставки направо от Съюза, не го правят само заради печалба. Тук няма печалба. Знаете ли, мистър Константин, от другата страна би било по-леко, е, в някои отношения.

Той стисна едрата й ръка.

— Благодаря ви, капитане.

— Аха — отвърна тя, без да е особено поласкана, и излезе, поклащайки се.

Анджело взе съобщението и го отвори. Бележката бе написана на ръка с разкривен почерк. „Връщаме се от Съюза. Около Викинг обикалят кръстосвачи — четири, може би и повече. Според слуховете Мазиан бяга, загубил е кораби: „Египет“, „Франция“, „Съединени щати“, навярно и други. Положението е неспасяемо.“ Не беше подписана, не беше указано името на кораба. Прочете още веднъж съобщението, после стана и набра кода на сейфа, пъхна в него хартийката и го заключи отново. Свиваше го стомахът. Наблюдателите можеха да грешат. Възможно бе информацията да е лъжлива, умишлено да се разпространяват слухове. Този кораб нямаше да пристигне на станцията. „Чукът“ щеше да наблюдава известно време, после навярно щеше да влезе в системата или със същата вероятност да избяга; всякакъв опит да бъде докаран за директен разпит щеше да влоши отношенията с останалите търгари. Около Пел кръжаха товарни кораби, разчитайки на храна, на вода, взимаха продоволствията си от станцията, което Пел трябваше да търпи, защото се страхуваше от бунт. Тези кораби използваха станционните провизии, вместо скъпоценните си свръхзапаси, които пазеха на борда си — в случай че някой ден им се наложи да бягат. Някои наистина внасяха продоволствия, но повечето само ги консумираха.

Константин се свърза със секретарката си.

— Затварям офиса за днес — каза и той. — Мога да бъда намерен у дома. Ако нещо не търпи отлагане, ще се върна.

— Да, сър — отвърна шепот.

Анджело събра някои от по-малко обезпокоителните документи, сложи ги в чантата си, облече си сакото и излезе, като кимна учтиво на секретарката си и на няколкото други служители, чиито бюра бяха в същото помещение.

През последните дни бе оставал в офиса до късно; така поне имаше възможност да поработи на спокойствие, без прекъсване да изчете камарите документи. Бяха му прехвърлили проблеми от Тамдолу: Емилио му бе изпратил миналата седмица унищожителни обвинения срещу служители от охраната и политическата страна зад тях. Деймън бе предложил да се пратят размирниците навън в мините — бърз начин да се попълни липсващата работна ръка. Адвокатът на защитата протестира, че решението на Правния отдел е продиктувано от предразсъдъци, настоя да се изчистят опетнените досиета на служителите и те да получат пълно обезщетение. Случаят имаше горчиви последствия. Джон Лукас започна да ги затрупва с предложения, да поставя искания. Най-накрая бяха разрешили този проблем и сега Анджело пазеше петдесет досиета на бивши пазачи, изпратени в И-зоната, които бяха получили условни присъди. Помисли си дали да не се отбие по пътя в дневния бар на съвета, за да пийне нещо и да попрочете част от документите там, да отвлече мислите си от темата, от която все още го побиваха тръпки. В джоба си имаше пейджър, никога не ходеше без него, дори когато можеше да разчита на комвръзка. Отказа се.

Запъти се към къщи, измина късото разстояние до първо синьо ниво дванайсет, тихо отвори вратата.

— Анджело?

Алисия бе будна все още. Остави чантата и сакото си на стола до вратата.

— Прибрах се — каза той, като се усмихна на възрастната тамдолка, която излезе от стаята на съпругата му и го потупа по ръката за добре дошъл. — Добър ли беше денят, Лили?

— Ден бил добър — потвърди тя, като също му се усмихна приветливо.

Лили събра безшумно нещата, които той бе оставил, и Анджело влезе в стаята на Алисия, надвеси се над леглото й и я целуна. Тя се усмихна, без да може да помръдне под безупречно чистите завивки, а Лили бе тук, за да се грижи за нея, да я обръща, да я обича всеотдайно вече толкова много години.

Стените представляваха екрани. Гледката около леглото бе към звездите, сякаш Алисия и Анджело се намираха в открития космос, а понякога се виждаха слънцето, доковете, коридорите на Пел или картини от горите на Тамдолу, от базата, снимки на семейството — всякакви неща, които доставяха радост на Алисия. Лили ги сменяше според желанието й.

— Деймън намина — промълви Алисия. — С Елена. За закуска. Беше приятно: Елена изглежда добре. Толкова щастлива.

Двамата често се отбиваха при нея, обикновено поотделно, особено след като Емилио и Милико бяха толкоз далеч. Константин си спомни изненадата, която й носеше — бе мушнал касетата в джоба на сакото си от страх да не я забрави.

— Имаш съобщение от Емилио. Ще ти го пусна.

— Анджело, случило ли се е нещо?

Той поклати печално глава.

— Много си проницателна, любов моя.

— Познавам лицето ти, скъпи. Лоши новини ли?

— Не са от Емилио. Нещата при него вървят много добре, много по-добре. Съобщава за значителен напредък около новите лагери. Не са имали никакви проблеми с И-работниците, пътят е готов до база две и мнозина изявяват желание да се преместят още по-надолу по него.

— Мисля, че ми съобщаваш единствено добрите страни на отчетите му. Наблюдавам коридорите и залите. Аз също знам какво става, Анджело:

Той нежно извърна главата й, така че тя да може по-лесно да гледа към него.

— Войната се разпалва — рече той. — Това не е ли достатъчно страшно?

Очите й — все още тъй красиви на изпитото й бледо лице — бяха изпълнени с живот и сила.

— Докъде е стигнала войната?

— Не е толкова близо, все още няма такива признаци. Просто търгарите нервничат. Но се безпокоя за духа на хората.

Алисия направи кръгово движение с очи, указвайки стените.

— Ти разкрасяваш целия ми свят. А там, навън, хубаво ли е?

— Досега на Пел не са нанесени никакви щети. В момента нищо не ни застрашава. Знаеш, че не бих могъл да те излъжа. — Анджело седна на ръба на леглото, на чистите меки завивки, и хвана ръката и. — И по-рано сме виждали войната да се развихря, но до ден-днешен сме тук.

— Много ли е лошо положението?

— Току-що говорих с един търгар, който ми обясни отношението на тези като него: разказа ми за тайни места навън сред Бездната, където могат да се скрият и да изчакат. Навярно и Мазиан; сигурно и Мазиан се крие на такива места, където корабите могат да отидат. Нали щом има бури, значи има и небеса? Така че ако се стигне до някоя много тежка ситуация, все ще имаме някакъв избор.

— Би ли заминал?

Той поклати глава.

— Не. Никога. Но все още има някакъв шанс да уговорим момчетата, не е ли така? Убедихме единия да слезе на Тамдолу; ти поработи върху по-младия, поработи върху Елена, тя е най-голямата ти надежда. Тя има приятели там, навън; тя разбира и може да убеди Деймън.

Анджело стисна ръката й. Алисия Лукас-Константин имаше нужда от Пел, нуждаеше се от апаратурата, която един кораб не би поддържал лесно. Беше вързана за Пел и за техниката. Всяко преместване на заобикалящите я метални съоръжения и на лекарите би станало веднага обществено достояние и по визията щяха да вдигнат шум за приближаването на Страшния съд. Тя го бе предупредила за това. „Аз съм Пел“ — беше се засмяла тя, без смехът й да е истински. Навремето бе стояла до него. Анджело нямаше да отиде никъде. Изобщо не си го помисляше — да замине без нея, да изостави всичко, което родът му бе градил в продължение на години, което те бяха построили заедно.

— Войната не е близо — каза той. Но се страхуваше, че е.

2

Пел: док на белия сектор, офис на фирма „Лукас“: 11:00 ч.

Джон Лукас събра всички документи на куп, вдигна очи към мъжете, които бяха задръстили крайдоковия му офис, изгледа ги продължително, за да подчертае значението на момента. Постави книжата върху бюрото си пред Бран Хейл, който ги взе и ги предаде на останалите си хора.

— Много сме ви задължени — рече Хейл.

— Всъщност фирмата „Лукас“ няма нужда от нови служители. Надявам се, че го разбирате. Постарайте се да сте полезни. Това е лична услуга, нещо като заем, ако предпочитате. Ценя лоялността.

— Няма да имате проблеми — отвърна предводителят на групата.

— Просто мирувайте. Заради избухливостта си загубихте допуска си като служители за сигурност. Няма да ви позволя подобно нещо, докато сте на служба при мен. Предупредих ви. Предупредих ви, когато работихме заедно на Тамдолу.

— Не съм забравил — прекъсна го Хейл. — Но ни изхвърлиха по лични съображения, мистър Лукас. Константин си търсеше извинение. Той промени вашата политика, обърка системата, разруши всичко, което бяхте изградили. И ние се опитахме да го спрем, сър.

— Няма какво да се направи — каза Джон. — Не съм долу. Не управлявам нещата. А вече и вие не сте там. Съжалявам, че го нямаше Джейкъби да ви отърве с нещо по-леко, но както и да е. Сега сте на работа в частна фирма.

Надвеси се над бюрото и добави сериозно:

— Може да имам нужда от вас. Помислете също върху това: можеше да сте в много по-неизгодно положение, а сега си живеете на станцията, без повече кал, без главоболия от лош въздух. Ще работите за фирмата по каквато задача се наложи и ще използвате главите си. Ще се държите добре.

— Да, сър — озова се Хейл.

— И ти, Лий — Джон се обърна към Лий Куейл с невъзмутим поглед. — От време на време може да охраняваш имущество на фирмата „Лукас“. Може да ти дадат пистолет. Да не си посмял да стреляш. Знаеш ли, че по тази причина бе на косъм от Пренастройка?

— Онова копеле удари дулото — измърмори Куейл.

— Шеф на Правния отдел е Деймън Константин. Братът на Емилио, човече. Анджело държи всичко в свои ръце. Ако му се бе удал случай, щеше да ви прекара през мелницата. Следващия път, когато се изпречите на пътя на някой Константин, помислете си какви шансове имате.

Вратата се отвори. Виторио се вмъкна, като пренебрегна мигновеното навъсване на Лукас, предназначено да го спре. Приближи се до стола му и се надвеси над ухото му.

— Дойде човек — прошепна Виторио. — От кораб, наречен „Лебедово око“.

— Не познавам никакво „Лебедово око“ — изсъска Джон. — Може да почака.

— Не — настоя Виторио и отново се наведе над главата му. — Чуйте ме. Опасявам се, че е дошъл без разрешение.

— Как така без разрешение?

— Няма документи. Не съм сигурен, че в момента изобщо му е позволено да се намира на станцията. Чака отвън. Не знам какво да правя с него.

Джон пое нервно дъх, изведнъж изтръпнал. Офис, пълен със свидетели. Цял док, пълен със свидетели.

— Нека влезе — нареди той и се обърна към Хейл и хората му: — Излезте навън. Попълнете документите си и ги предайте на служителите ми. Свършете каквато работа ви дадат за днес. Хайде.

Те му отвърнаха с мрачни погледи, питайки се дали да го възприемат като обида.

— Елате — подкани ги Хейл и ги изкара навън. Виторио хукна след тях и изчезна, оставяйки вратата отворена.

Миг по-късно мъж, облечен като търгар, се промъкна през нея и я затвори. Затвори я, просто така. В това движение нямаше нито страх, нито потайност. Сякаш той командваше. Мъж около трийсетте, с обикновено лице, нищо отличително. Държанието му бе студено и спокойно.

— Мистър Джон Лукас — рече новодошлият.

— Аз съм Джон Лукас.

Очите му се вдигнаха многозначително към тавана, към стените.

— Не ни следят — каза Джон, останал без дъх. — Влизате тук пред свидетели, а се страхувате да не ни наблюдават?

— Имам нужда от прикритие.

— Как се казвате? Кой сте вие?

Мъжът се приближи, изтегли от пръста си златен пръстен, извади от джоба си лична карта и ги постави и двете на бюрото пред Лукас.

Бяха на Дейин.

— Вие направихте предложение — заяви мъжът.

Джон продължи да седи вдървен.

— Осигурете ми прикритие, мистър Лукас.

— Вие кой сте?

— Дойдох с „Лебедово око“. Времето ми е ограничено. Той ще натовари провизии и ще отлети.

— Името ви, човече. Не се занимавам с господин-никойци.

— Наричайте ме, както искате. Трябва ваш човек да се качи на „Лебедово око“. Заложник и същевременно някой, който да действа от ваше име, ако се наложи. Имате син.

— Виторио.

— Изпратете го.

— Ще забележат липсата му.

Новодошлият го изгледа с хладнокръвна непреклонност. Джон пъхна в джоба си картата и пръстена, протегна скована ръка към интеркома.

— Виторио.

Вратата се отвори. Виторио нахълта, схвана бързо ситуацията и затвори зад себе си.

— Корабът, който ме докара — обясни мъжът, — ще ви вземе, Виторио Лукас, и ще ви откара до друг, наречен „Чукът“, в периферията на системата. Не е нужно да се безпокоите за екипажите и на двата. Всички са доверени хора. Капитанът на „Лебедово око“ дори ще има особен интерес да се грижи за сигурността ви, защото си иска семейството. Така че ще сте в безопасност.

— Направи, каквото казва — обади се Джон. Лицето на Виторио бе станало бяло като брашно.

— Да отида? Ей така?

— Ще си в безопасност — успокои го Лукас. — Ще си в пълна безопасност, много по-голяма, отколкото тук, особено ако се има предвид какво ни очаква. Документите ти, картата ти, ключовете ти — дай ги на човека. Качи се на „Лебедово око“ заедно с някоя от доставките. Просто не гледай гузно и не слизай от борда. Съвсем лесно е.

Виторио го гледаше мълчаливо.

— Ще сте в безопасност, уверявам ви — каза чужденецът. — Ще отидете там, ще стоите и ще чакате. Ще служите за връзка с нашето командване.

— „Нашето“?

— Казаха ми, че ще ме разберете.

Виторио бръкна в джоба, измъкна всичките си документи и му ги предаде. По лицето му бе изписан безмълвен ужас.

— Компютърен код — подкани го мъжът, Виторио му го написа върху лист от бележник.

— Всичко ще е наред — рече Джон. — Послушай ме, там ще си по-добре, отколкото тук.

— Ти това каза и на Дейин.

— Дейин Джейкъби се чувства много добре — вметна гостът.

— Гледай да не оплескаш работата — смъмри го Лукас. — Вземи се стегни. Ако объркаш нещо там, всички ни чака Пренастройка. Ясно ли ти е?

— Да, сър — отговори тихо синът му.

Джон посочи с глава към вратата, да върви. Виторио колебливо му подаде ръка. Той я пое формално — не можеше, дори и сега, да свикне с този свой син. Но навярно наближаваше момент, когато Виторио можеше наистина да му е от някаква полза.

— Оценявам какво правиш — измънка той, надявайки се с малко любезност да прикрие грубостта си. Синът му кимна.

— На този док е — обади се отново чужденецът, докато подреждаше книжата му. — Второ гнездо. И побързай.

Виторио излезе. Гостът прибра документите и листчето с компютърния код в джоба си.

— Ако кодът се използва достатъчно често, компютърът няма да забележи — каза мъжът.

— Кой сте вие?

— Може да ме наричате Джесад — отвърна той. — Тук ще бъда Виторио Лукас, когато ме търсят по компютърната връзка. Къде е квартирата му?

— Живее с мен — призна Джон с дълбоко съжаление.

— Има ли други? Някоя жена, близки приятели, на които това няма да се понрави?

— Само двамата сме.

— Джейкъби ми каза същото. Ще е голямо удобство да съм под един покрив с вас. Ще предизвикам ли нечие особено внимание, ако отида дотам в тези дрехи?

Джон седна на ръба на бюрото си, изтри челото си с ръка.

— Няма защо да се притеснявате, мистър Лукас.

— Те… флотата на Съюза… приближава ли се?

— Тук съм, за да уредя някои неща. Аз съм консултант, мистър Лукас. Това е подходящо обозначение. Заменим. Един човек, кораб или два — това е малък риск в сравнение с печалбата. Но аз искам да остана жив, разбирате ли, и предлагам да не бъда жертван, без това да си заслужава. Просто за да не ви хрумне някоя идея, мистър Лукас.

— Изпратили са ви тук… без никакъв гръб…

— Подкрепата ще е предостатъчна, когато пристигне. Ще говорим довечера, в квартирата. Засега съм напълно във ваши ръце. Доколкото знам, връзката между вас и сина ви не е особено силна.

Лицето на Джон пламна.

— Това не е ваша работа, мистър Джесад.

— Не е ли? — мъжът го огледа бавно отгоре до долу. — Подкрепата идва, може да сте сигурен в това. Вие пожелахте да сте на печелившата страна. Да извършите определени услуги в замяна на бъдещ пост. Аз ще ви оценявам. Съвсем професионално. Разбирате какво искам да кажа. Но ще е добре да изпълнявате заповедите ми, да не вършите нищо без мое разрешение. Имам известен опит в такава ситуация. Беше ми обяснено, че не разрешавате следене на домовете, че Пел е доста неотстъпчива по този въпрос, че не разполагате с необходимото оборудване.

— Нямаме такова — каза Джон, като преглътна трудно. — То е забранено от закона.

— Много удобно. Мразя да се разхождам пред камери. Дрехите ми, мистър Лукас. Приемливи ли са за коридорите ви?

Джон се обърна, затършува в бюрото си, намери съответния формуляр, а през това време сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Ако някой спре този човек за проверка, ако възникнеше подозрение, подписът му на този документ… Но вече бе твърде късно. Ако някой се качеше да претърси „Лебедово око“, ако някой забележеше, че Виторио не бе излязъл от кораба преди излитането…

— Вземете — рече той, като откъсна пропуска. — Не трябва да го показвате на никого, освен ако не ви спрат от службата за сигурност. — Натисна бутона на интеркома и се наведе над микрофона: — Бран Хейл още ли е там? Пратете го при мен. Сам.

— Мистър Лукас — сряза го Джесад, — не трябва да намесваме още хора в случая.

— Поискахте ми съвет относно коридорите. Ето ви следния. Ако ви спрат, ще им кажете, че сте търгар и че са ви откраднали документите. Затова отивате да говорите с управата и Хейл ви придружава. Дайте ми документите на Виторио. Аз мога спокойно да ги нося. Не бива да ви хванат с тях, ако ще разправяте подобна история. Ще оправим всичко, когато се прибера в апартамента тази вечер.

Джесад му ги връчи в замяна на пропуска.

— И какво правят с търгари, чиито документи са откраднати?

— Привикват цялото им семейство от кораба и въобще става доста сложно. Може да се озовете в ареста или за Пренастройка, ако се стигне дотам, мистър Джесад. Сега обаче тук има много случаи на откраднати документи и това е добро прикритие. Ако нещо се случи, кротувайте и ми имайте доверие, че ще оправя работата. Притежавам кораби. Мога да уредя нещо. Кажете, че сте от „Шеба“. Познавам семейството…

Вратата се отвори. Появи се Бран Хейл и Джесад премълча каквото и да искаше да каже.

— Доверете ми се — повтори Лукас, наслаждавайки се на смущението му. — Бран, вече имам работа за теб. Заведи този човек в апартамента ми. — Порови из джоба си за малкия ръчен ключ за гости. — Изпрати го до там, влезте и ме изчакайте, докато се върна. Ще се справиш ли? Може да се забавя. Затова се разполагайте свободно в жилището. А ако ви спрат, той ще им разкаже друга версия. Просто се води по нея, ясно ли е?

Хейл измери с поглед Джесад, после се обърна към Лукас. Интелигентен мъж бе този Хейл. Кимна, без да задава въпроси.

— Мистър Джесад — промълви Джон, — може да имате доверие на този човек, че ще ви заведе където трябва.

Джесад насила се усмихна, протегна ръка. Лукас я пое — суха длан на човек с необикновено здрави нерви. Хейл изтласка госта навън и Джон, изправен до бюрото си, ги проследи с поглед, докато излизаха. Служителите в офиса бяха като Хейл — все негови хора, на които имаше доверие. Сам бе подбирал тези мъже и жени и се бе постарал никой от тях да не бъде подкупен от Константин и да не играе двойна игра. Все още се чувстваше притеснен. Отмести погледа си от вратата към бюфета и си наля питие, защото за разлика от невъзмутимия Джесад неговите собствени ръце се бяха разтреперили от срещата и от възможните й последствия. Съюзистки агент. Това беше фарс, твърде комплициран резултат от интригата му с Джейкъби. Джон бе изпратил разузнавач да огледа обстановката, а някой бе вдигнал залога в играта до главозамайващо ниво.

Корабите на Съюза пристигаха. Трябва да бяха съвсем наблизо, щом поемаха огромния риск да изпратят човек като Джесад. Лукас седна отново зад бюрото си с чаша в ръка, отпи от нея и се опита да въведе ред в мислите си. Предложената измама на компютъра можеше да не сработи. Представи си действията на Джесад в ролята на Виторио през следващите дни и си даде сметка, че ако нещо се провали, най-бързо биха хванали него самия, а не Джесад, който не бе регистриран в компютъра. Ако в плановете на Съюза може би се допускаше жертването на Джесад, то животът на Джон струваше още по-малко.

Пиеше, опитвайки се да разсъждава.

После с внезапно вдъхновение се захвана да изготвя документи, да попълва формуляри, стартира процедурата за изпращането на влекач. Имаше екипажи, работещи за Лукас, които нямаше да проговорят, като „Шеба“ например, хора, които биха пътували с мъртви души на борда, биха фалшифицирали митнически декларации и списъци на екипажа или пътниците — при проследяването на пътищата на черния пазар се бяха натъкнали на най-разнообразни интересни факти, за които някои капитани не биха искали да се вдига шум. Така още същия следобед един кораб щеше да отлети до мините и компютърният код на Виторио можеше да бъде променен в регистрите на станцията.

Движението на такъв кораб не би предизвикало внимание — никой не следеше влекачите в рамките на системата. Полет до мините и обратно на кораб, който не можеше да застрашава сигурността, защото нямаше възможност да развие скорост, да стигне звездите, да носи оръжия. На Джон можеше все пак да му се наложи да отговори на някои въпроси на Анджело, но предварително знаеше какво точно да му каже. Предаде заявката на компютъра, наблюдавайки със задоволство как машината я погълна и му върна съобщение до фирмата „Лукас“, че всеки изпращан кораб трябва да пренесе безплатно някои товари от станцията за мините. В друг случай би се заял жестоко за дела за безтаксово транспортиране, който бе скандално голям. Сега той отвърна само: „Прието: четвърт капацитет за станцията; отлитане в 17:00 ч.о.д.“

Компютърът прие заявката. Джон се облегна с дълбока въздишка на облекчение, а сърцето му се върна към по-нормален ритъм. С персонала нямаше да има проблеми; знаеше кои са по-надеждните му хора.

Залови се отново за работа, изваждаше имена от компютъра, подбираше екипажа — търгарско семейство, на което отдавна плащаше за услуги.

— Изпрати ми хората на Кълин веднага щом се появят в офиса — нареди той на секретарката си по интеркома. — Има работа за тях. Съобщи им го и подготви бързо нещата. Събери всичко, което сме смятали да изпращаме към мините, и го дай за товарене; после прати друга докерна бригада да прибере станционните стоки за безплатен превоз — без препирни, да вземат каквото им дават и да го докарат тук. Постарай се документите да бъдат безупречни и да минат гладко, без абсолютно никакви спънки, при въвеждането им в компютъра. Разбра ли ме?

— Да, сър — чу се отговор. А малко по-късно: — Свързах се с Кълин. Тръгнали са насам и благодарят за задачата, сър.

„Ани“ бе подходящ кораб, достатъчно удобен за продължителната обиколка из минните владения на „Лукас“. Достатъчно малък, за да остане незабелязан. Като млад Джон бе правил такива разходки, за да изучи бизнеса. Защо и Виторио да не стори същото? Отпи от питието си и запрелиства нервно документите на бюрото си.

3

Пел: Централен цилиндър: 9.9.52 г., 12:00 ч.

Джош клекна на матрака и се отпусна назад при намаленото притегляне на тренировъчната зала. Деймън се надвеси над него, сложил длани на голите си колене, на лицето му се прокрадваше едва забележима следа на насмешка.

— Стига ми — рече Джош, когато успя да си поеме дъх. Всичко го болеше. — Потренирах, стига ми толкова.

Деймън коленичи до него на матрака, прегърбен и самият той задъхан.

— Все пак добре се справяш. И аз съм готов да спра дотук. — Той пое въздух и бавно издиша, после се усмихна на Тали. — Имаш ли нужда от помощ?

Джош изсумтя и се претърколи, повдигна се, опрян на едната си ръка, и се изправи тромаво на краката си. Всяко негово мускулче трепереше и той си даваше сметка за по-добрата форма на мъжете и жените, които ги подминаваха по стръмната пътека, обикаляща цялото вътрешно ядро на Пел. Мястото бе многолюдно, кънтеше от разговорите на висок глас. Тук всички се чувстваха свободно и най-лошото, което го заплашваше, бе да чуе присмех. Би продължил да тича, ако можеше, вече бе пробягал повече, отколкото трябваше, но мразеше момента, когато трябваше да спре.

Краката му се подкосяваха, свиваше го стомахът.

— Да вървим — подкани го Деймън, който се изправи с по-голяма лекота, хвана го за ръката и го поведе към съблекалните. — Вземи си парна баня, поне да отпуснеш стегнатите мускули. Имам още малко време преди часа, в който трябва да бъда в офиса.

Влязоха в разбърканата гардеробна, съблякоха се и хвърлиха дрехите си в общата пералня. До нея имаше струпани хавлиени кърпи за ползване от всички. Деймън му подхвърли две от тях и го бутна през врата е надпис „Пара“, после през бърз душ и към дългата редица кабини, скрити от парата. Повечето от тях бяха заети. Намериха няколко свободни в края на коридора, влязоха в средната и седнаха на дървените пейки. Толкова много вода се пилееше — Джош проследи как Деймън загреба и изля вода върху главата си и върху нагорещена метална плоча, докато от нея не се вдигна пара и го затули зад бял облак. Тали се поля по същия начин, после се попи с кърпата, останал без дъх и замаян от горещината.

— Добре ли си? — попита го Константин.

Той кимна — разтревожен да не развали момента, притесняваше се през цялото време, докато бе с Деймън. Отчаяно се опитваше да запази равновесие на предела между твърде голямото доверие, от една страна, и от друга — ужаса изобщо да повярва на някого. Мразеше да е сам. На моменти от разпокъсаната му памет изплуваше увереност, твърда като истина — знаеше, че никога не бе обичал самотата. Той щеше да омръзне на Деймън. Новостта щеше да избледнее. Компания като неговата навярно трябваше да втръсва след известно време.

И тогава щеше да остане сам с половин разсъдък и мнима свобода в този затвор, наречен Пел.

— Измъчва ли те нещо?

— Не. — И за да промени темата, спомняйки си оплакването на Деймън, че няма с кого да идва в залата, добави отчаяно: — Мислех, че ще срещнем тук Елена.

— Бременността започва да затруднява леко движенията й. Не е във форма за това.

— О-о. — Тали премигна, погледна встрани. Въпросът му бе засегнал интимна тема и той се почувства като натрапник — и то наивен в такива неща. Мислеше, че бе познавал жени, но не бременни, не бе ставал свидетел на толкова постоянна връзка, каквато съществуваше между Деймън и Елена. Спомни си жена, която бе обичал. По-възрастна. По-суха. Обичал я бе като момче. Като дете. Опита се да проследи накъде водеха нишките, но те се оплетоха. Не искаше да мисли за Елена в такова отношение. Не можеше. В съзнанието му изплуваха предупреждения — психологически бариери, както ги наричаха. Бариери…

— Джош, добре ли си?

Премигна отново — реакция, която можеше да се превърне в нервен тик, ако продължаваше така.

— Нещо те гложди.

Направи безпомощен жест в отговор, защото не желаеше да попадне в капана на разговор.

— Не знам.

— Разтревожен си за нещо.

— За нищо.

— Не ми ли вярваш?

Премигването размъти погледа му. В очите му се стичаше пот. Избърса лицето си.

— Добре — рече Деймън, сякаш всичко бе наред.

Тали се изправи, приближи се до вратата на дървената кабина, само и само да се отдалечи от него. Стомахът му се бунтуваше.

— Джош.

Тъмно, затворено място… Можеше да избяга, да се откъсне от тази близост, от изискванията към него. И тогава щяха да го арестуват, да го изпратят обратно в болницата, между белите стени.

— Страх ли те е? — запита го открито Константин.

Въпросът попадна също толкова точно в целта, колкото и ако бе формулиран другояче. Тали махна безпомощно с ръка, чувстваше се натясно. Навън шумът на чужди гласове сякаш внезапно стихна, превърна се в далечно бучене.

— Какво си мислиш? — попита Деймън. — Че не съм честен с теб ли?

— Не.

— Че не бива да ми се доверяваш?

— Не.

— Какво тогава?

Повдигаше му се. Знаеше, че бе стигнал до някаква непреодолима бариера, до граница, поставена при Пренастройката.

— Бих искал да говориш — каза Константин.

Джош го погледна, опрял гръб на дървената преграда.

— Ти ще се откажеш — отвърна той вцепенен, — когато цялата тази работа ти омръзне.

— От какво ще се откажа? Отново ли умуваш по темата за изоставянето?

— Защо се занимаваш с мен?

— Ти за забележителност ли се смяташ — запита го Деймън, — или за какво?

Тали преглътна жлъчката, вдигнала се до гърлото му.

— Нима това е впечатлението ти от мен и Елена? — продължи Константин.

— Не искам да си мисля така — успя да отговори той най-накрая, — но все пак съм забележителност, в едно или друго отношение.

— Не си — възрази Деймън.

По лицето на Джош заигра мускул. Той се добра до пейката, седна и се опита да спре тика. За целта имаше хапчета, но той вече не ги взимаше. Прииска му се да му ги дадат, да се отпусне и да не мисли. Да се махне оттук, да се отърве от туй разнищване на личността му.

— Ние те харесваме — рече Деймън. — Има ли нещо лошо в това?

Седеше скован, а сърцето му биеше лудо.

— Ела — каза Константин, като стана. — Стига ти толкоз жега.

Джош се изправи на крака, но усети, че коленете му се подгъват, зрението му бе замъглено от потта, високата температура и намаленото притегляне. Деймън му подаде ръка, но той се отдръпна и тръгна след настойника си по коридора към душовете в края на помещението.

Хладните пръски проясниха донякъде ума му. Остана под душа повече от нужното, вдишвайки освежаващия въздух, излезе отново успокоен до известна степен и се върна, загърнат в пешкир, в гардеробната, следван от Константин.

— Съжалявам — обърна се той към Деймън.

— Просто рефлекс — успокои го Константин, като силно свъси вежди и хвана ръката му, преди той да успее да се извърне. Тали отскочи назад и се блъсна с трясък в шкафа.

Тъмно място. Навалица от тела. Ръце върху него. Прогони от съзнанието си тези мисли, облегна се, разтреперан, на металната врата, взря се в загриженото лице на Деймън.

— Джош?

— Съжалявам — повтори той. — Съжалявам.

— Изглеждаш, сякаш ще припаднеш. От горещината ли е?

— Не знам — промълви Тали. — Не знам. — Запъти се към пейката и седна да си поеме дъх. След момент се почувства по-добре. Мракът отстъпи. — Наистина съжалявам. — Беше потиснат, убеден, че Деймън няма да го търпи повече. Депресията го завладяваше все повече. — Навярно ще е по-добре да се върна отново в болницата.

— Толкова ли си зле?

Не искаше да си мисли за собствената си стая, за празния апартамент в общежитието, с голи стени, безрадостен. В болницата имаше хора, които познаваше, лекари, които го познаваха, които можеха да се справят с тези неща и чиито мотиви — както ясно си даваше сметка — се ограничаваха до задълженията им.

— Ще се обадя в офиса — заяви Деймън — и ще им кажа, че ще закъснея. Ще те изпратя до болницата, ако смяташ, че се налага.

Джош опря глава на ръцете си.

— Не знам защо го правя — рече той. — Спомням си нещо. Не съм сигурен какво. От него ми се повдига.

Деймън възседна пейката и остана така в изчакване.

— Мога да си представя — каза накрая той и Тали вдигна поглед, като с неудобство си припомни, че Константин бе имал достъп до цялото му досие.

— Какво си представяш?

— Навярно там е било доста тясно. Много от бежанците изпадат в паника, когато попаднат в такава тълпа. Този страх се е вкоренил в тях.

— Но аз не дойдох с бежанците — отвърна Джош. — Това си го спомням.

— И какво друго?

Тик трепна по лицето му. Изправи се, започна да се облича и след малко Деймън стори същото. Наоколо влизаха и излизаха други мъже. Чуваха и викове, когато се отвореше вратата — обикновеният шум на тренировъчната зала.

— Наистина ли искаш да те отведа в болницата? — попита накрая Константин.

Тали навлече сакото си.

— Не. Ще се оправя.

Така му се струваше, въпреки че кожата му бе все още изопната от студ, който дрехите трябваше да се прокудили. Деймън свъси вежди и му посочи вратата. Измъкнаха се в хладното преддверие, влязоха в асансьора с още половин дузина други пътници и се спуснаха с главозамайващо падане към външния пръстен с нормално притегляне. Джош пое дълбоко въздух, залитна леко на излизане и спря, когато се озова сред забързания поток от хора.

Ръката на Деймън го хвана за лакътя и го насочи леко към една пейка край стената на коридора. Зарадва се, че може да поседи за момент, да си почине и да гледа хората, които минаваха край тях. Не бяха на нивото, където се намираше офисът на Константин, а на първо зелено. От другия край на коридора до тях долитаха звуци на музиката от голямата зала. Трябваше да подминат това ниво, да слязат още надолу, но бяха спрели по хрумване на Деймън. По-близо до пътя към болницата, помисли си Джош. Или просто място, където да си починат. Седеше, поемайки си дъх.

— Леко съм замаян — призна той.

— Може би ще е добре, ако наминеш край болницата поне за преглед. Не трябваше да те карам да се преуморяваш толкова.

— Не е от тренировката. — Тали се прегърби, зарови лице в ръцете си, направи няколко спокойни вдишвания и накрая се възправи. — Деймън, имената… На теб са ти известни имената от досието ми. Къде съм роден?

— На Цитиана.

— Името на майка ми… знаеш ли го?

Константин се намръщи.

— Не. Не си го споменавал. Говорил си повече за една леля. Наричал си я Мевис.

Образът на възрастната жена изплува отново, обзе го топло чувство за нещо познато.

— Спомням си я.

— Дори това ли бе забравил?

Тикът отново трепна на лицето му. Опита се да не му обръща внимание, стараейки се отчаяно да бъде нормален.

— Няма как да различа кое е спомен и кое е фантазия или сън, разбираш ли? Казваше се Мевис.

— Да. Живеели сте във ферма.

Тали кимна, ощастливен от внезапен спомен за огрян от слънцето път, разнебитена от времето ограда — често бе на този път в сънищата си, с боси крака в праха, — къща, купол на консервна фабрика, на много други като нея из полетата, блеснали в узрелия, златист цвят на слънцето.

— Плантация. Много по-голяма от ферма. Живеех там… Живеех там, докато не отидох в школата. Тогава съм бил за последен път на планета, нали?

— Не си споменавал друго.

Продължи да седи, опитвайки се да задържи образа, обзет от възбуда при този спомен за нещо красиво, топло и истинско. Постара се да си припомни подробностите. Големината на слънцето на небето, цвета на залеза, прашния път, водещ към малкото село. Едра, блага жена и възслаб, неспокоен мъж, който не спираше да проклина времето. Откъслечни спомени се обединиха, дойдоха на местата си. Дом. Това бе домът му. Изпитваше силна носталгия за него.

— Деймън — рече той, събрал смелост, защото имаше нещо по-важно от приятните спомени. — Нямаш причини да ме лъжеш, нали? Но ти ме излъга — когато преди известно време те попитах за кошмара? Защо?

Константин изглеждаше смутен.

— Страх ме е, Деймън. Страх ме е от лъжи. Разбираш ли го? Страх ме е и от други неща. — Запъна се, не можеше да се владее — нетърпелив към самия себе си, с треперещи мускули, с език, който не може да назове нещата, и съзнание на решето. — Казвай ми имена, Деймън. Чел си досието ми. Знам, че си го чел. Кажи ми как съм попаднал на Пел.

— Когато Ръсел претърпя крах. Като всички останали.

— Не. Започни от Цитиана. Казвай ми имена.

Константин сложи ръка на облегалката на пейката и се обърна към него, свъсил вежди.

— Първата ти служба, за която споменаваш, е била на кораб, наречен „Хвърчилото“. Не знам колко години си бил на него, може да е бил и единственият. Доколкото разбирам, взели са те от фермата във военна школа или както я наричаш там, където са те обучили за бойкомпер. Предполагам, че корабът е бил доста малък.

— Разузнавателна сонда — промълви Джош и видя в съзнанието си точното разположение на панелите, претъпканата вътрешност на „Хвърчилото“, където екипажът трябваше да се придвижва в безтегловност, хващайки се за едно-друго. Доста време бяха прекарали на станцията Фаргон, доста време както вътре, така и навън — в патрулиране наоколо и в по-далечни разузнавателни полети. Кита…

Кита и Лий… Приличащата на дете Кита — към нея бе изпитвал особено привличане. И Улф. Образите им изплуваха в съзнанието му и това го зарадва. Бяха работили в тясно сътрудничество — и то в буквалния смисъл, защото на корабите-стрели нямаше кабини, нямаше личен живот. Бяха прекарали заедно години. Години.

Сега те бяха мъртви. Сякаш отново ги бе изгубил.

„Внимавай!“ — бе извикала Кита; той също бе изкрещял нещо, осъзнал, че, ги атакуват откъм сляпата им зона; грешката беше на Улф. Седеше безпомощен пред пулта си, без да може да насочи никакво оръжие към заплахата. Отърси се от спомена.

— Те ме взеха — рече той. — Някой ме прибра.

— Били сте ударени от кораб, наречен „Тигрис“ — обясни Деймън. — Ездач. Но теб те прибрал товарен кораб, който те открил по сигнала на капсулата.

— Продължавай.

Константин замълча за момент, като че се канеше да спре дотук. Тали взе да се притеснява все повече и повече.

— Докарали те на станцията — каза накрая Деймън — на борда на търгарски кораб, на носилка, но без наранявания. От шока, от студа, предполагам — жизнеосигуряващата ти система вече едва функционирала и едва са успели да те спасят.

Джош поклати глава. Онова място бе празно, далечно и студено. Спомняше си докове, лекари, разпити, безкрайни въпроси.

Тълпи. Крещящи тълпи. Докове, един пазач се строполява. Някой хладнокръвно го е застрелял в лицето, докато Тали лежи на земята зашеметен. Навсякъде мъртви, прегазени, купове от тела, а около него — мъже, войници с оръжие.

„Имат пушки!“ — провиква се някой. И настъпва паника.

— Взели са те от Маринър — рече Деймън. — След експлозията, когато са търсили оцелели на станцията.

— Елена…

— Разпитвали са те на Ръсел — продължи меко, но упорито Константин. — Били са изправени пред… не знам точно какво. Били са изплашени, бързали са. Използвали са незаконни методи като Пренастройката. Искали са информация от теб — планираните дати, движението на корабите, всичко. Но ти не си могъл да им го кажеш. Бил си на Ръсел, когато започнала евакуацията. Ето какво се е случило.

Тъмен ръкав от станцията към кораба. Войници и оръжия.

— На боен кораб.

— „Норвегия“.

Стомахът му се сви. Малори. Малори и „Норвегия“. Граф. Спомни си. Гордостта му загина там. Той се превърна в едно нищо. Кой бе той, какъв бе той — това не ги интересуваше, нито войниците, нито екипажа. Не беше дори омраза, а горчивина и досада, жестокост, при която той нямаше значение, живо същество, което чувстваше болка, изпитваше срам. Крещеше, когато ужасът станеше непоносим, и когато осъзна, че абсолютно никой не му обръщаше внимание, престана да крещи, или да чувства, или да се бори.

„Искаш ли да отидеш пак при тях? — Като че ли отново чуваше гласа на Малори. — Желаеш ли да се върнеш?“ Не го бе поискал. Не бе желал нищо друго, освен да не чувства нищо.

Това бе причината за кошмарите, мракът, неясните фигури, нещото, което го караше да се буди през нощта.

— Тук бе вкаран в ареста — обясни Деймън. — Навсякъде са те държали затворен — на Ръсел, на „Норвегия“, тук. Ако мислиш, че сме въвели фалшива информация при Пренастройката ти, не е така. Повярвай ми. Джош?

Пот бе избила по челото му. Усещаше я.

— Добре съм — отговори той, въпреки че в момента му бе трудно да си поеме дъх. Стомахът му продължаваше да се надига. Това се дължеше на близостта — емоционална или физическа; сега бе идентифицирал причината. Опита се да я контролира.

— Стой тук! — нареди му Деймън, стана, преди той да успее да възрази, и влезе в един от магазините покрай коридора.

Тали се подчини и остана на мястото си, опрял глава в стената зад гърба си, а пулсът му най-сетне започна да се нормализира. Даде си сметка, че за пръв път оставаше сам на свобода, ако се изключи пътят между работата и стаята му в старото общежитие. Това го накара да се почувства странно оголен. Запита се дали тези, които минаваха покрай него, знаеха кой е. Мисълта го изплаши.

„Ще си спомняш някои неща — бе му казал лекарят, когато спряха хапчетата. — Но можеш да се дистанцираш от тях.“ Да си спомня някои неща.

Константин се върна с две чаши с някаква течност, седна и му подаде едната. Беше плодов сок с още нещо, изстуден и подсладен, който успокои стомаха му.

— Ще закъснееш доста, докато стигнеш офиса си — напомни Джош.

Деймън вдигна рамене и не каза нищо.

— Бих искал… — за негов най-голям срам той се запъна, — да ви поканя с Елена на вечеря. Сега работя. Имам известен кредит над нормираните ми часове.

Константин го изгледа за момент.

— Хубаво. Ще попитам Елена.

Отговорът го накара да се почувства доста по-добре.

— Бих искал — продължи той — да се върна оттук вкъщи. Сам.

— Добре.

— Трябваше да разбера какво си спомням. Извинявай.

— Безпокоя се за теб — рече Деймън и това силно го разчувства.

— Ще се прибера обаче сам.

— Кой ден ще е вечерята?

— Ти и Елена решете. Моята програма не е натоварена.

Шегата бе плоска. Деймън все пак се усмихна по задължение, допи питието си. Джош привърши своето и стана.

— Благодаря ти.

— Ще говоря с Елена. Утре ще ти кажа датата. Не се безпокой. И ми се обади, ако имаш нужда от нещо.

Тали кимна, обърна се и тръгна сред навалицата, в която някой може би познаваше лицето му. Беше като на онези докове в спомените му: тълпи. Но не беше същото. Намираше се на друг свят и вървеше по коридорите му към собственото си кътче като новоизлюпен собственик — отиде до асансьора с тези, които са били родени на Пел, изчака с тях до пристигането на кабината, сякаш бе съвсем обикновен човек.

Асансьорът дойде.

— Седмо зелено — обади се той, когато притисналите си вътре хора го отдалечиха от пулта за управление, и някой любезно натисна клавиша вместо него. Рамо до рамо в кабината. Чувстваше се добре. Асансьорът го свали до неговото ниво. Проби си път, извинявайки се, сред останалите пътници, които не го проследиха с погледи, и се озова в коридора, близо до общежитието.

— Тали — каза някой, като го стресна. Обърна се надясно, към униформени служители за сигурност. Един от тях му кимна учтиво. Пулсът на Джош се ускори, после отново забави. Лицето му бе бегло познато. — Тук ли живееш сега? — попита пазачът.

— Да — отвърна той и добави с извинение: — Не си спомням добре миналото. Може би сте били тук, когато пристигнах.

— Да, така е — рече пазачът. — Радвам се да видя, че си оцелял след всичко.

Човекът изглежда наистина бе зарадван.

— Благодаря — каза Джош и продължи по пътя си, а служителите за сигурност поеха по своя. Мракът, който се бе надвесил над него, се разсея.

Тали бе смятал, че всичко е само сън. „Но аз не го сънувам — помисли си. — То наистина се е случило.“ Мина покрай бюрото на входа на общежитието, надолу по коридора към стая 18. Пъхна картата си. Вратата се плъзна встрани и той влезе в собственото си убежище, голо помещение без прозорци — и все пак рядка привилегия, имайки предвид това, което бе научил от визията за претъпканата станция. Още нещо, което Деймън бе уредил.

Обикновено включваше визора, за да изпълни стаята с гласове, защото иначе сънищата насищаха тишината.

Сега седна на леглото си, просто остана така сред тишината, опипвайки сънищата и спомените си като полузараснали рани. „Норвегия“.

Сигни Малори.

Малори.

4

Пел: Бял док: офис на фирма „Лукас“: 18:30 ч.; 06:30 ч. — алтернативен ден: алтернативна сутрин

Нищо страшно не се случи. Джон остана в офиса си, разположен зад другите помещения на фирмата, проведе обичайните разговори по интеркома, извърши рутинния преглед на складовите сводки и отчети, опитвайки се с едно неспокойно ъгълче на съзнанието си да планира какво да предприеме, ако се случи най-лошото.

Забави се до по-късно от обикновено — след като светлините на доковете леко избледняха, доста след като служителите от първа смяна си бяха отишли и дейността през основния ден бе замряла. Във външните офиси бяха останали само няколко чиновници, които да отговарят на обажданията и да се грижат за най-неотложното, докато пристигне смяната от алтернативния ден. „Лебедово око“ отлетя без проблеми в 14:46 ч.; „Ани“ и хората на Кълин потеглиха с документите на Виторио в 17:03 ч., без повече въпроси или вълнения от обикновеното щателно разпитване за разписанието и маршрута. Тогава задиша по-леко.

И когато „Ани“ отдавна се бе отдалечила от станцията, когато вече нямаше никаква възможност някой да отправи възражения, той грабна сакото си, заключи и се запъти към дома.

 

 

На влизане използва картата си, за да се запише както трябва, дори и най-малката подробност, в компютъра. Завари Джесад и Хейл да седят мълчаливо един срещу друг в дневната. На масата имаше кафе, ароматът му носеше облекчение след напрежението през следобеда. Джон седна в третото кресло и се облегна, възвръщайки си владението върху собствения си дом.

— Искам малко кафе — каза той на Бран Хейл, който се намръщи и стана да му го донесе. После се обърна към Джесад: — Скучен ли бе следобедът?

— Приятно скучен — отвърна меко гостът. — Но мистър Хейл направи всичко възможно да ме забавлява.

— Имахте ли проблеми да стигнете дотук?

— Никакви — обади се Хейл от кухнята. Донесе кафето и Джон, като отпи от него, си даде сметка, че Бран чакаше.

Да го освободи — и да остане сам с Джесад. Нямаше особено желание за това. Нито пък искаше Хейл да се раздрънка твърде свободно, тук или където и да е другаде.

— Оценявам дискретността ти — рече той на Бран. И след внимателно обмисляне добави: — Знаеш, че нещо се мъти. Услугите ти ще бъдат възнаградени не само парично. Само внимавай Лий Куейл да не се изпусне. Ще те осведомя веднага щом аз науча нещо повече. Виторио замина, Дейин го няма. Имам нужда от надежден, разумен помощник. Разбираш ли ме, Бран?

Хейл кимна.

— Ще говорим за това утре — каза Лукас съвсем тихо, като се наведе напред. — Благодаря ти.

— Добре ли ще сте тук? — попита Хейл.

— Ако не съм, ти ще вземеш мерки. Ясно ли е?

Бран кимна отново и мълчаливо излезе. Джон се облегна с малко повече увереност, погледна госта си, който седеше съвсем спокойно срещу него.

— Предполагам, че имате доверие на този човек — забеляза Джесад, — и че искате да го лансирате като ваш помощник. Подбирайте предпазливо съюзниците си, мистър Лукас.

— Познавам хората си. — Джон отпи от горещото кафе. — Вас не познавам, мистър Джесад или както ви е там името. Не мога да допусна да използвате самоличността на сина ми според вашия план. Уредих друго прикритие за него. Обиколка на местните клонове на „Лукас“ — за мините отпътува кораб, на който са документите му.

Очакваше изблик на гняв. Отговорът бе само учтиво вдигане на вежди.

— Не възразявам. Но ще имам нужда от документи и не мисля, че ще е разумно да се подлагам на разпит, за да ги получа.

— Документи могат да се уредят. Това е най-малкият ни проблем.

— А най-големият какъв е, мистър Лукас?

— Искам да получа някои отговори. Къде е Дейин?

— На сигурно място отвъд фронта. Няма причина да се безпокоите. Аз съм изпратен като човек за свръзка, с презумпцията, че предложението ви е валидно. Ако не е, аз ще загина, а се надявам, че това няма да се случи.

— Какво може да ми предложите?

— Пел — каза тихо Джесад. — Пел, мистър Лукас.

— И сте готови да ми предадете станцията?

Гостът поклати глава.

— Вие ще я предадете на нас, мистър Лукас. Такова е предложението. Аз ще ви направлявам. Аз имам опит, а вие познавате добре това място. Ще ме осведомите за положението тук.

— И каква гаранция ще имам?

— Моето одобрение.

— Какъв е рангът ви?

Джесад вдигна рамене.

— Неофициален. Искам подробности. Всичко — от разписанията на доставките и разпределението на корабите, до обсъжданията в съвета ви, и до най-малките подробности от управлението на вашите служби.

— През цялото ли време възнамерявате да останете в апартамента ми?

— Не виждам особена причина да се местя. От това ще пострадат навярно социалните ви контакти. Има ли обаче по-сигурно място? Този Бран Хейл дискретен човек ли е?

— Работеше за мен на Тамдолу. Беше уволнен от службата си на планетата, защото се опитал да защити политиката ми срещу Константин. Лоялен е.

— Надежден ли е?

— Хейл е надежден, но имам известни съмнения относно някои от хората му — поне от гледна точка на преценките им.

— Тогава трябва да внимавате.

— Внимавам.

Джесад кимна бавно.

— Намерете ми все пак документи, мистър Лукас. Бих се чувствал доста по-сигурен с тях.

— А какво ще стане със сина ми?

— Безпокоите ли се? Мислех, че не е останала много любов помежду ви.

— Зададох ви въпрос.

— Там, далеч навън, чака кораб, регистриран на името на търгарското семейство Олвиг, но който в действителност е военен. Всички Олвиг са задържани, както и повечето хора от „Лебедово око“. Корабът на Олвиг — „Чукът“, ще ни предупреди своевременно. А нямаме толкова много време, мистър Лукас. Ще ми покажете ли най-напред схема на самата станция?

„Аз имам опит.“ Експерт в такива неща, човек, обучен за тях. Ужасяваща и смразяваща мисъл го споходи — че Викинг бе превзета отвътре, а Маринър бе взривена. Саботаж. Отвътре. От някой, достатъчно луд да унищожи станцията, на която се намира — или пък е напуснал в последния момент.

Вгледа се в мъчно разгадаемото лице на Джесад, в спокойните му, съвсем непреклонни очи и си представи, че на Маринър е имало човек като него.

После се е появила флотата и станцията умишлено е била унищожена.

5

Пел: И-зоната: девето оранжево ниво: 19:00 ч.

Отвън все още имаше чакащи в редица хора, опашка, простираща се по главния коридор на девето ниво чак навън на дока. Василий Кресич подпря брадичка на дланите си, когато поредният просител бе грубо избутан навън от човек на Коледи — жена, която му бе крещяла, която се бе оплакала от кражба и бе назовала един от бандата на Коледи. Главата го болеше, гърбът също. Ненавиждаше тези приемни часове, които независимо от това провеждаше веднъж на пет дни. Те бяха най-малкото клапан за изпускане на напрежението, поддържаха илюзията, че съветникът на И-зоната изслушва проблемите, приема оплакванията, опитва се да направи нещо.

Колкото до оплакването на жената, това, което можеше да стори, бе малко. Познаваше мъжа, когото тя бе назовала. Вероятно беше истина. Щеше да поиска от Нино Коледи да го накаже. Жената бе като полудяла, когато отправи оплакването. Много хора стигаха тук до странно състояние, може би истерия, когато единственото, което имаше значение, бе гневът им. Той водеше до самоунищожение.

Пуснаха един мъж да влезе. Рединг, следващия по ред. Кресич се стегна вътрешно, облегна се назад на стола си, готов за седмичната среща.

— Все още се опитваме — пече той на едрия мъж.

— Аз платих — заяви Рединг. — Платих предостатъчно за паспорта си.

— При заявките за Тамдолу няма гаранция, мистър Рединг. Станцията просто взима тези, от които има нужда в момента. Моля, оставете новата си молба на бюрото ми и аз ще продължа да я прокарвам според процедурата. Рано или късно ще се отвори възможност…

— Искам да изляза оттук!

— Джеймс! — викна Кресич, обзет от паника.

Охраната се появи мигновено. Рединг се огледа диво и за ужас на Кресич посегна към колана си. В ръката му проблесна късо острие, но то не бе предназначено за охраната — мъжът се извърна от Джеймс към него, Василий.

Кресич се отблъсна назад и падна от стола. Дес Джеймс се хвърли върху гърба на Рединг, който се просна по лице върху бюрото, като разпиля на всички страни документите и продължи да замахва побеснял с ножа. Василий изпълзя от стола и се опря в стената. Отвън се надигнаха викове, паника и още хора нахлуха в залата.

Кресич отстъпи встрани, когато борбата се приближи до него. Рединг се блъсна в стената. С другите бе влязъл и Нино Коледи. Едни притиснаха Рединг на пода, други избутваха назад тълпата от любопитни и отчаяни посетители. Те махаха с ръце стиснали формулярите, които се надяваха да подадат.

— Мой ред е! — пищеше някаква жена, като размахваше документ и се опитваше да стигне до бюрото. Изведоха я навън с останалите.

Рединг се мяташе на пода, заклещен от трима. Четвърти го ритна в главата и той утихна.

Коледи държеше ножа, огледа го внимателно и го прибра в джоба си с усмивка на изплашеното си младо лице.

— Този няма да стигне до станционната полиция — каза Джеймс.

— Ранен ли сте, мистър Кресич? — попита Коледи.

— Не. — Той пренебрегна драскотините и се добра до бюрото си. Отвън още се носеше глъчка. Придърпа отново стола си до бюрото и седна, защото краката му се клатеха.

— Човекът каза, че бил платил — рече Кресич, знаейки много добре, че Коледи наистина продаваше на черно формуляри за преместване от И-зоната. — Досието му в станцията не е чисто и не мога да му извадя разрешение. Какво сте имали предвид, като сте му обещали и сте му взели парите?

Коледи премести бавно поглед от него към мъжа на пода и обратно.

— Е, сега досието му при нас няма да е чисто и това е по-лошо за него. Махнете го оттук. Откарайте го надолу по коридора, в обратната посока.

— Не мога да приема никой повече — изохка Кресич, като подпря глава на ръцете си. — Разкарайте ги оттук.

Коледи излезе в коридора.

— Опразнете мястото!

Кресич чу как надвиква воплите на протест. Хората на Коледи — някои от които бяха въоръжени с метални пръти — започнаха да изтласкват хората от опашката. Тълпата отстъпи и Коледи се върна в офиса. Тръгнаха да извеждат Рединг през другата врата, като го разтърсиха, за да го накарат да ходи. Бе започнал да се свестява, от слепоочието му течеше кръв и покриваше цялото му лице.

„Те ще го убият“ — помисли си Кресич. По някое време в по-спокойните часове някъде щеше да се появи труп, така че да бъде намерен от служителите на станцията. Рединг сигурно се досещаше какво го чака. Опита се да се бори отново, но те го изведоха и затвориха вратата.

— Избършете това — нареди Коледи на един от останалите в залата, който тръгна да търси нещо, с което да изчисти пода. Коледи седна отново на ръба на бюрото.

Кресич бръкна отдолу и извади една от бутилките вино, с които го снабдяваше Коледи. И чаши. Наля две, отпи от тамдолското вино и се опита да стопли разтрепераните си крайници, пронизваните от болка гърди.

— Твърде стар съм за това — оплака се той.

— Не трябва да се безпокоите за Рединг — каза му Коледи, като вдигна чашата си.

— Не бива да създаваш такива ситуации — тросна се Кресич. — Знам какво правиш. Но не обещавай преместване на хора, за които няма шанс да им го уредя.

Коледи се усмихна с изключително неприятно изражение.

— Рединг щеше да си го изпроси рано или късно. По този начин си плати за привилегията.

— Не искам и да знам — рече кисело Василий. Отпи голяма глътка от виното. — Не ме интересуват подробностите.

— Ще е по-добре да ви закараме в апартамента ви, мистър Кресич. Ще ви поставим охрана. Поне докато не приключи този случай.

Допи виното си толкова бързо, колкото му се нравеше. Един от младежите в групата на Коледи бе събрал купищата документи, които в борбата се бяха разпилели по пода, и ги сложи на бюрото. Тогава Кресич се изправи, краката му все още се подкосяваха, извърна очи от кръвта, която бе оставила следи по рогозката.

Коледи и четирима от хората му го съпроводиха през същата врата, през която бяха минали Рединг и пазачите му. Отидоха по коридора до сектора, където се намираше малкият му апартамент и той си отвори с ръчния ключ — компютърът бе изключил в тази част от станцията и тук нищо не функционираше, освен механичните устройства.

— Нямам нужда от компанията ви — отсече той.

Коледи му отвърна с крива и подигравателна усмивка, направи пародиен поклон.

— Ще говорим по-късно — каза Нино.

Кресич влезе, заключи отново ръчно вратата и остана за момент на място, чувствайки, че му се повдига. Накрая седна на стола до вратата и се опита да си почине малко.

Лудостта в И-зоната взимаше все по-застрашителни размери. Паспортите, които за някои бяха надежда да се махнат от там, само засилваха отчаянието на тези, които не можеха да заминат. Оставаха най-големите грубияни, така че положението ставаше все по-напечено. Управляваха бандите. Никой, който не се числеше към една или друга от организациите, не можеше да се чувства сигурен — независимо дали бе мъж или жена, никой не можеше да се движи в безопасност по коридорите, ако не се знаеше, че е закрилян, а закрилата се продаваше — срещу храна, услуги или тела, според съответната налична валута. До И-зоната достигаха упойващи лекарства и наркотици, също и вино, а скъпоценни метали и всичко друго, което имаше някаква стойност, се изнасяше от И-зоната и проникваше в станцията. Пазачите край бариерите печелеха от това.

А Коледи продаваше формуляри за паспорти за излизане от И-зоната, за преселване на Тамдолу. Продаваше дори правото да се стои на опашка за правосъдие. И всичко друго, което той и полицията му сметнеше, че е изгодно. Бандите за защита се обръщаха към Коледи за разрешително.

Оставаше само стопяващата се надежда за Тамдолу и онези, чиито молби бяха отхвърляни или отлагани, изпадаха в истерия от подозрението, че в досиетата им в станцията са вписани лъжи, черни точки, които щяха завинаги да ги задържат в И-зоната. Нарастваше броят на самоубийствата; някои се отдаваха на ексцеси в общите спални, чиито обитатели се отдаваха на всички пороци. Някои извършваха престъпленията, в които се страхуваха, че ги обвиняват; други ставаха техни жертви.

— Тях ги убиват навън — бе извикал един отхвърлен младеж. — Изобщо не ги пращат на Тамдолу; извеждат ги оттук, за да ги убият, ето къде отиват. Не взимат работници, не взимат млади хора, извеждат старите хора и децата, за да се отърват от тях.

— Млъкни! — бяха надигнали глас останалите и младежът бе пребит от трима в редицата, преди полицията на Коледи да успее да го измъкне окървавен. Други плачеха, но продължаваха да чакат на опашката, стискайки в ръка заявките си за паспорт.

Самият Кресич не можеше да кандидатства за заминаване. Боеше се да не изтече информация до Коледи, ако пуснеше заявление за себе си. Пазачите търгуваха с Коледи и затова толкова се страхуваше. Тук имаше контрабандно вино, безопасност, охраната, поставена от Коледи около него, така че ако някой пострадаше в И-зоната, това нямаше да е Василий Кресич, не и докато Коледи не подозираше, че той се опитва да избяга от него.

Уверяваше сам себе си, че това, което вършеше бе за добро — докато оставаше в И-зоната, докато имаше приемни часове веднъж на пет дни, докато имаше възможност да се противопостави поне на най-големите извращения. Самият Коледи спираше някои изстъпления, а понякога и хората му предпочитаха да се замислят преди да си създадат проблеми. Кресич поддържаше някакъв ред в И-зоната. Спасяваше живота на хора. Възпираше донякъде безвластието, в което би изпаднала И-зоната без неговото влияние.

А освен всичко Кресич имаше достъп до станцията. Винаги хранеше надеждата, че ако ситуацията станеше наистина непоносима, когато дойдеше неизбежната криза, можеше да помоли за убежище. Можеше да се измъкне. Нямаше да го върнат, за да умре. Нямаше.

Накрая се изправи, потърси бутилката с вино, която държеше в кухнята, наля си четвърт от нея, опитвайки се да не мисли за това, което бе станало, ставаше, щеше да стане.

До сутринта Рединг щеше да е мъртъв. Не можеше да го съжалява, виждаше само лудите очи на мъжа, втренчени в него, когато се бе хвърлил през бюрото, разпилявайки документите, замахвайки към него с ножа — към него, а не към охраната на Коледи.

Сякаш той беше врагът.

Потрепери и изпи виното си.

6

Пел: жилищен отсек за тамдолци: 23:00 ч.

Смяна на работниците. Сатина влезе в слабо осветеното жилищно помещение, махна си маската и се изми старателно със студената вода в легена. Синия зъб — който не се отдалечаваше от нея нито през деня, нито през нощта — влезе и клекна на рогозката й, сложи ръка на рамото й, опря глава в нейната. Бяха уморени, дори преуморени, защото през деня се бе наложило да пренесат много товари и макар по-голямата част от работата да се вършеше от машините, тамдолски мускули натоварваха стоките на платформите, а хората само викаха. Тя взе другата му ръка, обърна я с дланта нагоре и целуна набитите места, притисна се до него и близна бузата му там, където маската бе протъркала козината.

— Лукас-мъже — изръмжа Синия зъб. Очите му гледаха право напред и лицето му бе ядосано. Този ден бяха работили за Лукас-мъже, някои от които бяха създали неприятностите в базата на Тамдолу.

Сатина изпитваше болки в ръцете и раменете, но се безпокоеше най-вече за Синия зъб, за този поглед в очите му. Много трудно можеше да бъде разгневен. Той обикновено мислеше доста и докато разсъждаваше, нямаше кога да се ядоса. Тя обаче съзнаваше, че този път Синия зъб правеше и двете и ако изгубеше самообладанието си, щеше да е лошо за него — сред хората, с Лукас-мъже наоколо. Сатина поглади грубата му козина и продължи да го чеше, докато той не се поуспокои.

— Ела — рече тя. — Ела да ядем.

Синия зъб се обърна към нея, докосна с устни бузата й, близна козината, за да я изглади и я прихвана с ръка.

— Да ядем — съгласи се той.

Станаха и отидоха по металния тунел в голямата зала, където винаги имаше готова храна. Младите, които работеха тук им сипаха по пълна купа и двамата се оттеглиха в един тих ъгъл да хапнат. С пълен стомах Синия зъб си възвърна най-накрая доброто самочувствие и изсмука със задоволство полепналата по пръстите му овесена каша. Влезе друг мъжкар, влачейки краката си, взе си купата и седна до тях — младия Великанчо, който им се усмихна дружелюбно, излапа овесената си каша и отиде за втора купа.

Те харесваха Великанчо, който също бе дошъл неотдавна от Тамдолу, от същата страна на реката, макар и от друг лагер и други хълмове. Когато той се върна, към тях се присъединиха още тамдолци, струпаха се наоколо — дъга от топлота срещу ъгъла, в който седяха Сатина и Синия зъб. Голяма част от тях бяха сезонни работници, които идваха на Тамгоре и после се връщаха на Тамдолу, работеха с ръцете си и не разбираха особено от машини — те се отнасяха сърдечно към двамата. Имаше други хайза извън този приятелски кръг — постоянните работници, които не разговаряха много с тях, а седяха сами в отдалечени ъгли, само седяха и гледаха, като че ли дългото им пребиваване сред хората ги бе превърнало в нещо, различно от хайза. Повечето бяха възрастни. Те познаваха тайните на машините, разхождаха се из дълбоките тунели, из отдалечени тъмни места. Винаги стояха настрана.

— Разкажи за Бенет — помоли Великанчо, защото той, както и останалите, които идваха и си отиваха, независимо кой лагер на Тамдолу ги бе изпратил, бяха минали през основната база на хората, бяха познавали Бенет Джейсинт и на Тамгоре настъпи голяма печал, когато до тях стигна новината за смъртта му.

— Ще разкажа — рече Сатина, понеже тя, като най-нова тук, имаше право да разправи тази история, наред с другите истории, които хайза си разправяха на това място, и тя бързо обикна разказа си.

Всяка вечер, откакто бяха пристигнали, разговорите не бяха за дребните постижения на хайза, чийто живот бе винаги един и същ, а за направеното от двамата Константин, за това как Емилио и приятелката му Милико бяха накарали хайза да се усмихват отново — и за Бенет, който бе умрял като приятел на хайза. От всички, които по-рано бяха дошли на Тамгоре, за да разкажат тази история, нямаше нито един, който да я е виждал, и затова те я молеха да я разправя отново и отново.

— Той отива до мелницата — рече Сатина, когато стигна до тъжния момент на разказа си, — и казва на хайза там не, не, моля бягайте, хората ще оправят, хората ще работят, така че реката да не взима никой хайза. И той работи със свои ръце, винаги, винаги Бенет-мъж работи със свои ръце, никога не вика, не, той обича хайза. Дадохме му име — аз го дадох, защото той ми даде човешко име и добър дух. Аз го наричам Идващ-със-светлина.

Думите й породиха шепот — на признателност, а не на укор, макар че името принадлежеше на духа на самото Слънце. Хайза се обгърнаха заедно с ръце в трепета си, както правеха винаги, когато Сатина разказваше историята.

— И хайза не изоставят Бенет-мъж, не, не. Те работят с него да спасят мелницата. Защото старата река, тя е сърдита на хората и на хайза, винаги е сърдита, най-вече сърдита, понеже Лукас-мъже оголват нейните брегове и взимат нейната вода. И ние предупреждаваме Бенет-мъж да не вярва на старата река, той ни слуша и се връща; но ние, хайза, работим, така че мелницата да не пропадне и Бенет да не е тъжен. Старата река, тя идва по-високо и отнася подпорите; и ние викаме бързо, бързо, върни се, на хайза, които работят. Аз-Сатина, аз работя там, аз виждам. — Тя се тупна в гърдите и докосна Синия зъб, разкрасявайки историята. — Синия зъб и Сатина, ние виждаме, ние тичаме да помогнем на хайза, на Бенет и добрите хора негови приятели, всички, всички тичаме да им помогнем. Но старата река, тя ги удавя и ние идваме много късно, тичаме твърде късно. Мелницата пропада, ссст! И Бенет се протяга за хайза в ръцете на старата река. Тя го взима и него, с мъже, които помагат. Ние крещим, ние викаме, ние молим старата река да върне Бенет; но въпреки това тя го взима. Тя връща всички хайза, но взима Бенет-мъж и неговите приятели. Очите ни са пълни с това. Той умира. Той умира, когато протяга ръце за хайза, умира заради доброто си сърце и старата река, лошата стара река, тя го удавя. Хората го намират и го погребват. Аз поставям пръчки-духове над него и му оставям подаръци. Идвам тук и приятелят ми Синия зъб идва, защото това е Момент. Идвам тук на поклонение, защото тук е домът на Бенет.

Разнесе се одобрителен шепот, тръпка премина по телата, които ги обграждаха. В очите на много хайза блестяха сълзи.

И нещо странно и страшно се бе случило, тъй като някои от особените хайза на Тамгоре се бяха приближили до задните редици на групата и наблюдаваха.

— Той обича — рече един от тях, изненадвайки останалите. — Той обича хайза.

— Така е — съгласи се Сатина. Буца застана на гърлото й, като чу туй признание от един от тези ужасяващи, особени тамдолци, от факта, че те се вслушваха в бремето на сърцето й. Разрови се сред торбичките си, нейните дарове-духове. Извади ярката рокля и я хвана нежно с пръсти. — Това е моят подарък-дух, името, което той ми даде.

Разнесе се шепот на одобрение.

— Как ти е името, разказвачо?

Притисна силно своя дар-дух до гърдите си и се загледа в особения, който я бе попитал, пое дълбоко въздух. Разказвач. Козината й настръхна от такава чест от страна на Стария сред особените.

— Аз съм Небето-я-вижда. Хората ме наричат Сатина. — Тя протегна нежно ръка към Синия зъб.

— Аз съм Блясък-на-слънце-през-облаци — рече Синия зъб, — приятел на Небето-я-вижда.

Вече всички особени хайза се бяха събрали, посрещнати с почтителен шепот от останалите, които се бяха дръпнали, за да оставят пространство между тях и Сатина.

— Чухме, че говориш за този Идващ-със-светлина, за този Бенет-мъж — рече стария. — Добър, добър беше този човек и добре е, че си му оставила дарове. Ние те приветстваме с добре дошла и почитаме поклонението ти, Небето-я-вижда. Твоите думи ни стоплиха, направиха топли очите ни. Дълго време чакахме.

Тя се наклони напред в знак на уважение към възрастта на говорещия и към неговата любезност. Шушукането сред останалите се засилваше.

— Този е Стария — прошепна над рамото й Великанчо. — Той не говори с нас.

Стария плюна, изчетка надменно козината си.

— Разказвачът говори смислено. Тя отбелязва Момент с пътуването си. Тя ходи с отворени очи, не само с отворени ръце.

— Ах — въздъхнаха другите смутено, а Сатина се чувстваше объркана.

— Ние почитаме Бенет Джейсинт — каза Стария. — Става ни топло, когато чуваме тези неща.

— Бенет-мъж е нашият човек — заяви предано Великанчо. — Човек на Тамдолу. Той ме изпрати тук.

— Той ни обичаше — обади се друг, а трети допълни: — Всички го обичахме.

— Той ни защитаваше от тези като Лукас — рече Сатана. — И Константин-мъж е негов приятел, той ме изпрати тук за моята пролет, на поклонение; срещнахме се при гроба на Бенет. Аз идвам да видя Слънцето, да видя лицето му, да видя Тамгоре. Но, Стари, ние виждаме само машини, не виждаме велика светлина. Работим много, много. Нямаме цветовете и хълмовете, приятелят ми и аз, нямаме ги, обаче все още се надяваме. Бенет казва, че тук е добре, че тук е красиво; казва, че великото Слънце е близо до това място. Чакаме да видим, Стари. Попитахме за образите на Тамгоре, но никой не ги е виждал. Казват, че хората ги крият от нас. Обаче ние все още чакаме, Стари.

Настъпи продължително мълчание, докато Стария се поклащаше напред-назад. Накрая той спря и вдигна костелива ръка.

— Небето-я-вижда, нещата, които търсиш, са тук. Ние ходим там. Образите са в голямото място, където се събират Старите на хората, и ние сме ги виждали. Слънцето бди над туй място, да, истина е. Вашият Бенет-мъж не ви е излъгал. Но тук има неща, от които ще изстинат костите ти, разказвачо. Ние не говорим за тези тайни неща. Как ще ги разберат хайза на Тамдолу? Как ще ги понесат? Техните очи не виждат. Този Бенет-мъж обаче направи очите ти топли и те повика. Ах, дълго чакахме, дълго, дълго, и ти стопляш сърцата ни да те посрещнем с добре дошла. Ссст! Тамгоре не е такова място, каквото изглежда. Спомняме си образите на равнината. Аз съм ги виждал. Аз съм спал край тях и съм сънувал сънища. Но образите на Тамгоре — те не са, за да сънуваме. Ти ни разказваш за Бенет Джейсинт и ние, разказвачо, ще ти разправим за една от нас, която не виждаш — Лили, така я наричат хората. Името й е Слънцето-й-се-усмихва и тя е Великата Стара, на много повече лета от мен. Образите, които ние дадохме на хората, станаха човешки образи и край тях една жена сънува в потайните места на Тамгоре, на много светло място. Голямото Слънце я посещава — тя никога не се движи, не, защото сънят е хубав. Тя лежи в тази светлина, очите й са топли със Слънцето; звездите танцуват за нея; тя наблюдава цялото Тамгоре на стените си; навярно ни наблюдава в този момент. Тя е образът, който бди над нас. Великата Стара се грижи за нея, обича я, тази светица. Добра, добра е нейната любов и тя сънува всички нас, сънува Тамгоре и лицето й се усмихва вечно на великото Слънце. Тя е наша. Ние я наричаме Слънцето-неин-приятел.

— Ах! — прошепнаха събралите се хайза, удивени от чутото — че някой е приятел със самото велико Слънце.

— Ах! — промълви и Сатина, сви се и треперейки, се наведе напред. — Ще видим ли тази добра жена?

— Не — отвърна кратко Стария. — Само Лили ходи там. И аз. Веднъж. Веднъж я видях.

Сатина се отпусна, дълбоко разочарована.

— Навярно няма такъв човек — предположи Синия зъб.

Ушите на Стария се дръпнаха назад и навсякъде около тях хайза поеха въздух.

— Това е Момент, моето пътешествие — каза Сатина. — Идваме от много далеч, Стари, а не можем да видим образите, не можем да видим сънуващата, още не сме видели лицето на Слънцето.

Устните на Стария се свиха и отпуснаха няколко пъти.

— Елате двамата. Ние ще ви покажем. Тази нощ ще дойдете вие, през следващата други — ако не ви е страх. Ще ви покажем място. В него за кратко време няма хора. Един час. Според броенето на хората. Знам как да го определя. Ще дойдете ли?

Синия зъб не издаде ни звук.

— Ела — подкани го Сатина и усети нежеланието му, като го дръпна за ръката. Други не поискаха. Никой нямаше такава смелост — или такова доверие на Стария.

Стария се изправи, както и двама от спътниците му. Сатина също стана и Синия зъб я последва по-бавно.

— Аз също ще дойда — заяви Великанчо, но освен него никой от другарите му не се присъедини към тях.

Стария ги изгледа с подигравателно любопитство и им махна да го последват — надолу по тунелите, към далечни места, надолу по тунели, където хайза можеха да ходят без маски, из тъмни места, където трябваше да се катерят по метални пръчки и където дори хайза трябваше да вървят приведени.

— Той е луд — просъска накрая Синия зъб в ухото й, запъхтян. — И ние сме луди да следваме този побъркан Стар. Всички те са особени, тези, които са били тук по-продължително време.

Сатина не отговори, не знаеше друг довод, освен собственото си желание. Страхуваше се, но следваше Стария и Синия зъб вървеше с нея. Великанчо се влачеше последен. Задъхваха се, когато дълго време трябваше да се придвижват приведени или да се катерят на високо. Силата, която Стария и приятелите му притежаваха, бе необикновена, явно бяха свикнали с такива разходки и знаеха къде отиват.

Или може би — мисълта я смрази до мозъка на костите й — това бе странна шега на Стария — да ги отведе на дълбоко в тъмните проходи, където могат да се лутат и да умрат изгубени, за да даде урок на останалите.

И тъкмо когато почти се бе убедила в опасението си, Стария и спътниците му спряха на една площадка и си сложиха маските, с което показаха, че ще излязат на място с човешки въздух. Сатина нахлупи своята на лицето си и Синия зъб и Великанчо едва успяха навреме да поставят маските си, защото вратата зад гърба им се захлопна, а тази пред тях се отвори към светла зала с бял под и зеленина на растения, хора сновяха из това самотно голямо пространство, съвсем не приличащо на доковете. Тук бе чисто и светло, а по-нататък зееше черна бездна, към която ги поведе Стария.

Сатина усети как Синия зъб пъхна ръката си в нейната и Великанчо се приближи до двамата, когато те последваха водача си в мрак, по-обширен и от светлото помещение, което бяха напуснали — място, където нямаше стени, а само небе.

Звезди се въртяха около тях и ги замайваха с движението си, магически звезди, които се преместваха от едно място на друго, грееха по-ярко и по-непроменливо, отколкото някога ги бяха виждали от Тамдолу. Сатина пусна ръката, която я държеше, и пристъпи напред, оглеждайки се.

Изведнъж блесна светлина — огромен кръг, искрящ като жарава, осеян с тъмни петънца и бушуващи огньове.

— Слънцето — пропя Стария.

Нямаше светло небе — синева, единствено мрак, звездите и ужасната близост на огъня. Сатина потрепна.

— Тъмно е — забеляза Синия зъб. — Как може да е нощ, когато грее Слънцето?

— Всички звезди са роднини на великото Слънце — поясни Стария. — Истина е. Светлото небе е илюзия. Наистина е така. Великото Слънце сияе в мрака и то е огромно, толкова огромно, че ние сме просто прашинки. То е страшно и огньовете му плашат тъмнината. Вярно е. Небето-я-вижда, това е истинското небе: това е истинското ти име. Звездите са като великото Слънце, но са далече, далече от нас. Туй сме научили. Вижте! Стените ни показват самото Тамгоре и големите кораби, външната страна на доковете. А също и Тамдолу. Сега гледаме към него.

— Къде е човешкият лагер? — попита Великанчо. — Къде е старата река?

— Светът е кръгъл като яйце и част от него гледа в обратна на Слънцето посока, което причинява нощта на тази страна. Навярно ако се вгледате внимателно, ще може да видите старата река; така си мислех. Но никога човешката база. Тя е твърде малка върху лицето на Тамдолу.

Великанчо се сви и потрепери.

Сатина обаче мина между масите, излезе на празното пространство, над което, превъзмогвайки мрака, светеше великото Слънце с истинското си лице — страховито, оранжево като огън, вездесъщо, с ужасяваща мощ.

Тя си помисли за сънуващата жена, наречена Слънцето-неин-приятел, чиито очи винаги се топлеха от тази гледка, и козината й се изправи на тила.

Протегна широко ръце сякаш за да прегърне огромното Слънце и всичките му далечни роднини, да потъне сред тях, защото бе дошла на Мястото, в чието търсене се бе впуснала на път. Напълни очите си с гледката, докато насреща й бе Слънцето, и никога вече нямаше да е същата, никога.