К. Дж. Чери
Светът на Пел (3)

Глава втора

1

Приближаване към Пел: 2.5.52 г.

Светлините на конвоя изплуваха от нищото — най-напред кръстосвачът „Норвегия“, после десет товарни кораба, сетне „Норвегия“ пусна своите четири ездачи и защитната формация се разгърна нашироко при приближаването си към Звездата на Пел.

Тук имаше убежище, безопасно място, до което войната все още не бе стигнала, но то се намираше в зоната между прилива и отлива. Световете от далечния Задпредел печелеха и сигурните неща се променяха от двете страни на фронта.

На мостика на КЗК-5^[1] — скоковия кръстосвач „Норвегия“ — се действаше бързо. Пред четирите спомагателни командни пулта, следящи ездачите, пред дългата секция на комоперациите, пред тази на сканера и пред другата на собственото командване. „Норвегия“ бе в постоянна комвръзка с десетте товарни кораби и сведенията, които се разменяха в двете посоки по тези канали, бяха лаконични, само относно управлението на корабите. На кръстосвача бяха твърде заети, за да обръщат внимание на човешки трагедии.

Нямаше засада. Станцията край Света на Пел получи сигнала и неохотно отвърна с „добре дошли“. Шепот на облекчение премина от пост към пост, от уста на ухо, не по вътрешната комсистема. Сигни Малори, капитанът на „Норвегия“, отпусна мускулите си, без досега да бе съзнавала, че се е напрегнала, и нареди да се превключи бойният компютър в режим на изчакване.

Тя командваше това ято — трети по ранг капитан във Флотата на Мазиан. Беше на четирийсет и девет. Бунтът в Задпредела бе много по-стар. Малори бе преминала през пилот на товарен кораб, капитан на ездач, по цялата йерархия, все на служба в Земната компания. Лицето й изглеждаше още младо. Косата й бе сребристосива. Подмладяващите лечения, които предизвикваха сивотата, бяха запазили останалата част от тялото й на някъде около трийсет и шест биологични години; но като си мислеше за свитата, която водеше със себе си, и какво вещаеше пристигането им, тя се чувстваше доста по-стара от четирийсет и девет.

Отпусна се в креслото си, от което имаше поглед върху тесните секции на мостика, извити напред в горния си край, натисна няколко бутона върху панела на страничната облегалка, за да инспектира работата, погледна към включените контролни станции и екраните, които показваха какво приема визорът и какво лови сканерът. Безопасност. Сигни бе оцеляла, защото никога не вярваше на такива преценки.

И защото се приспособяваше. Всички го правеха, всички, които се биеха в тази война. „Норвегия“ бе като екипажа си — спасени оттук-оттам елементи: от „Бразилия“, „Италия“, „Осата“ и злополучния „Мириам Б“, като някои части датираха дори от времето на боевете на търговските кораби. Всеки взимаше каквото можеше и изоставяше възможно най-малко неща — както бяха сторили и на бежанските кораби, които Малори водеше под закрилата си. Преди десетилетия имаше време, когато войната бе още рицарска, с донкихотовски постъпки; когато врагове спасяваха враговете си и се разделяха в примирие. Те бяха хора, а космосът бе голям и всичките го знаеха. Но вече не бе така. Измежду тези цивилни, неутрални, тя отдели за себе си полезните, неколцина, които биха могли да се приспособят. На Пел щеше да има възражения. Това обаче нямаше да им помогне. Никакви възражения не биха помогнали по този или по друг въпрос. Войната бе взела обрат и нямаше повече безболезнени решения.

Движеха се бавно, едва-едва, но това бе най-високата скорост, която товарните кораби можеха да развият в реалното пространство, макар че без свитата си „Норвегия“ и ездачите можеха да прекосят разстоянието на субсветлинна. Бяха изплували твърде близо до Звездата на Пел, извън равнината на планетната система с риск от авария в края на скока и сблъсъци. Това бе единственият начин да избързат, а животът на мнозина зависеше от спечеленото време.

— Получаваме от Пел инструкции за приближаване — каза й комофицерът.

— Граф — обърна се Малори към лейтенанта си, — вкарай кораба в док. — И като превключи на друг канал: — Дей, приведи всички войници в бойна готовност, с пълно въоръжение и снаряжение. — После се върна отново към комофицера: — Дай указания на Пел, че ще е най-добре да евакуират населението от една секция и да я изолират. Кажи на конвоя, че ако някой се отклони от строя по време на приближаването, ще го гръмнем. Накарай ги да го повярват.

— Разбрано — отзова се комшефът и след малко отново се включи: — Обажда се самият кмет на станцията.

Кметът протестира. Тя го бе очаквала.

— Направете каквото ви казват — рече тя на Анджело Константин, един от рода Константин на Пел. — Разчистете секцията или ние ще го сторим. Започнете веднага, махнете всичко ценно или опасно, така че да останат само стените; след това заключете вратите и блокирайте пултовете за отваряне. Не знаете какво ви носим. Ако ни забавите, може да разтоваря кораб мъртъвци — жизнеосигуряващата система на „Хансфорд“ издъхва. Направете го, мистър Константин, или ще изпратя войниците за целта. Ако не изолирате добре секцията, навсякъде из станцията ви като напаст ще плъзнат бежанци, без лични карти и страшно отчаяни. Простете резкия ми тон. Тук има хора, които умират в собствените си нечистотии. Преброихме седем хиляди изплашени цивита на тези кораби, напуснали Маринър и Звездата на Ръсел. Те нямат избор, нито време: Затова няма да ми кажете „Не“, сър.

Последва пауза — доста по-голямо забавяне, отколкото заради разстоянието.

— Дадохме сигнал за евакуация на секции от жълтия и оранжевия док, капитан Малори. Ще имате на разположение медицинска помощ, цялата, която можем да отделим. Аварийните екипи се придвижват. Разбрано, що се отнася до изолирането на засегнатите райони. Вече се действа по планове за сигурност. Надяваме се, че загрижеността ви е също толкова голяма и за нашите жители. Станцията няма да позволи на военните да се намесят в действията ни за вътрешната сигурност или да нарушат неутралитета ни, но ще сме благодарни за помощ под наше ръководство. Край.

Сигни бавно се отпусна, избърса потта от лицето си, пое по-леко дъх.

— Ще получите подкрепа, сър. Предполагаемо влизане в док след четири часа, ако забавя конвоя, колкото ми е възможно. Толкова време мога да ви дам за подготовка. Стигнаха ли вече до вас новините за Маринър? Беше взривена, сър, саботаж. Край.

— Ясно, четири часа. Признателни сме ви за мерките, които ни съветвате да вземем, и ги приемаме сериозно. Потресени сме да научим за катастрофата на Маринър. Искаме по-подробна информация. Освен това ви предупреждаваме, че в момента тук има делегация на Компанията. Тя е ужасно смутена от предприетите действия.

Тя изруга тихо в комсистемата.

— Те искат да ви препратим към някоя друга станция. Сътрудниците ми се опитват да им обяснят състоянието на корабите и опасността за живота на тях, но те ни притискат. Смятат, че е заплашен неутралитетът на Пел. Обърнете особено внимание на това при приближаването си и не забравяйте, че агентите на Компанията поискаха среща лично с вас. Край.

Малори повтори ругатнята и въздъхна. Флотата избягваше подобни срещи, когато бе възможно, колкото и редки да бяха те през последното десетилетие.

— Кажете им, че ще бъда заета. Дръжте ги по-далеч от доковете и от нашия периметър. Нали не искат снимки на умиращи от глад колонисти, които да отнесат със себе си? Лоша реклама, мистър Константин. Дръжте ги по-далеч от нас. Край.

— Въоръжени са с правителствени документи. Съвет за сигурност. Ето каква е делегацията на Компанията. Имат висок ранг и изискват транспорт към по-далечния Задпредел. Край.

Сигни подбра друга ругатня, но я преглътна.

— Благодаря ви, мистър Константин. Ще ви пратя препоръките си за процедиране с бежанците; ще бъдат разработени подробно. Можете, разбира се, да ги пренебрегнете, но бих ви посъветвала да не го правите. Дори не можем да ви гарантираме, че тези, което ще стоварим на Пел, не са въоръжени. Няма как да го проверим на място. Там не се пускат въоръжени войници. Това е, което ви носим. Бих ви препоръчала да не пускате изобщо момчетата на Компанията в нашия периметър на доковете, преди да разполагаме с някакви гаранции. Ясно ли е? Край на връзката.

— Ясно. Благодаря ви, капитане. Край на връзката.

Тя се опусна на мястото си, погледна екраните и даде заповед на комофицера да изпрати инструкциите до управата на станцията.

Хора от Компанията. И бежанци от унищожени станции. Екипажът на задушаващия се „Хансфорд“ продължаваше да изпраща информация с такова спокойствие, че тя му се възхищаваше. Само задължителните съобщения. А те умираха там. Екипажът се бе заключил на мостика, въоръжен, и отказваше да напусне кораба, отказваше някой ездач да го вземе на буксир. За членовете му на карта бе заложен техният кораб. Оставаха на него и се опитваха от разстояние да направят каквото могат за другите на борда. Не получаваха благодарност от пътниците, които разрушаваха „Хансфорд“ — или поне го бяха правили, докато въздухът не се замърси и системите не започнаха да отказват.

Четири часа.

2

„Норвегия“. Бедствие бе сполетяло Ръсел, както и Маринър. Слухът плъзна по коридорите на станцията, като че ли не стигаха объркването и гневът на обитателите и фирмите, които бяха изхвърлени навън с цялото си имущество. Доброволци и работници помагаха за евакуацията; докерите използваха товарните електрокари, за да пренесат личните вещи извън района, определен за изолационна зона, поставяха им етикети и гледаха да не ги объркат или да не допуснат дребни кражби. Интеркомът не млъкваше от съобщения.

— Станцистите от жълти секции едно до едно деветнайсет се умоляват да изпратят представител в бюрото за извънредно настаняване. В отсека за бърза помощ се е загубило дете, Мей Тернър. Молим някой близък да се яви веднага в отсека за бърза помощ. По последни данни от главния сектор е възможно настаняване в секцията за гости, хиляда единици. Всички нестанцисти се преместват, отстъпвайки на постоянните жители на станцията, поредността на настаняване ще се определя чрез жребий. Налични апартаменти: деветдесет и два. Налични помещения за аварийно превръщане в жилищно пространство: две хиляди, включително обществени места за срещи и единици с редуване на ползването през основния и алтернативния ден. Станционният съвет умолява всеки, който има възможност самостоятелно да уреди приютяването си при роднини или приятели, да се възползва от нея и да въведе информацията в компютъра колкото се може по-скоро; за такова приютяване на частна основа приемащите ще бъдат компенсирани по тарифа, съответстваща на разходите на глава от домакинството. Не ни достигат петстотин единици, което ще наложи настаняване в общи спални на станцията или временно прехвърляне за подслоняване на Тамдолу, ако недостигът не може да се покрие чрез доброволно приютяване или поделяне на полагаемото жизнено пространство. Веднага започва разглеждане на планове да се използва синият сектор за настаняване, който да освободи петстотин единици в рамките на следващите сто и осемдесет дни. Благодарим ви. Моля екип за сигурност да се яви на осмо жълто ниво.

Беше кошмар. Деймън Константин следеше неспирния поток от данни и тъпчеше неспокойно мокета в командния пост на доковете в синия сектор — над тази част, където техниците се опитваха да се справят с осигуряването на евакуацията. Оставаха два часа. От редицата прозорци можеше да наблюдава хаоса по протежението на платформата, където личните вещи бяха струпани под охраната на полицията. Всички хора и цялото оборудване от девето до пето ниво на жълтия и оранжевия сектор бяха преместени: работилници и магазини от доковете, домовете, четири хиляди души бяха натъпкани някъде другаде. Безпорядъкът се пренасяше нататък по пръстена на станцията отвъд синия, към зеления и белия — големите, основни жилищни сектори. Тълпите се носеха насам-натам, смутени и тревожни. Те разбираха необходимостта и се изнесоха — такива размествания се налагаха на всички обитатели на станции заради ремонт, заради реорганизация — но никога при подобно предупреждение в последния момент, никога в толкова голям мащаб и никога без да знаят къде трябва да отидат. Планове рухваха, четири хиляди живота бяха объркани. Търгари от четирийсетина кораба, които се намираха в док, бяха грубо извадени от общежитията за преспиване и службата за сигурност им нареди да не излизат по доковете или близо до корабите. Съпругата на Деймън Константин, Елена, бе там долу сред скупчила се група, тънка фигура в бледозелено. Връзка с търгарите — това бе работата на Елена, а той се намираше в офиса й и се измъчваше от това. Нервно наблюдаваше поведението на ядосаните търгарите и се колебаеше дали да не изпрати станционната полиция да защити Елена. Тя изглежда се справяше в надвикването с тях, което обаче бе напълно заглушено от звукоизолацията и от общия шум на гласове и машини, едва проникващ в разположения нависоко команден пост. Изведнъж всички вдигнаха рамене и си подадоха ръце, сякаш никога не е имало препирня. Някакъв въпрос бе или уреден, или отложен, и Елена се отдръпна, а търгарите се отдалечиха през тълпата от хора останали без покрив, като клатеха глави, очевидно не особено щастливи. Елена бе изчезнала под наклонените прозорци — към асансьора, за да се качи тук, както се надяваше Деймън. В собствения му офис в зеления сектор посрещаха протестите на сърдитите станцисти, а делегацията на Компанията тормозеше баща му в главния сектор с претенциите си.

— Моля медицински екип да се яви на осмо жълто ниво — съобщи меко интеркомът. Някой бе изпаднал в беда извън евакуираните секции.

В командния пост се отвори асансьора. Елена се приближи към него с все още зачервено лице от спора.

— Главният сектор е направо полудял — рече тя. — Търгарите бяха извадени от общежитията и им бе казано, че ще трябва да се подслонят на корабите си, а сега пътят им към тях е блокиран от станционната полиция. Искат да напуснат станцията. Не биха желали корабите им да бъдат превзети от тълпите при евентуална внезапна евакуация. Разбирай го, че в момента изобщо биха се махнали надалеч от Пел. Знаят, че Малори мобилизира търгари под дулото на пистолета си.

— Какво им каза?

— Да се успокоят и да си помислят, че ще могат да сключат някой и друг договор за доставка, като се има предвид този наплив; но да не се опитват да се качат на кораб, който е скачен в док, защото ще влязат в конфликт с полицията ни. Това ще ги накара да си затраят поне за известно време.

Елена бе уплашена. Страхът й прозираше през крехкото, делово спокойствие. Всички бяха изплашени. Той я прегърна през раменете, ръката й мина зад кръста му и тя се облегна на него, без да продума. Елена Куен бе търгар от товарния кораб „Естел“, който бе продължил по пътя си към Ръсел и Маринър. Тя бе пропуснала този полет, за да остане с Деймън, да прецени може ли да се привърже към станция — заради него, а сега й се налагаше да спори с ядосани екипажи, които може би имаха право. Деймън разглеждаше проблемите с хладна, мълчалива паника, типична за станцистите. Когато на една станция се случеше нещастие, всички оставаха по местата си в своите квадранти и секции и в това личеше известен примес на фатализъм: ако човек се намираше в безопасна зона, не я напускаше; ако можеше да направи нещо, с което да помогне, правеше го; а ако собственият му отсек бе в беда, приемаше го спокойно — такъв бе единственият възможен героизъм. Станцията не можеше да стреля, не можеше да избяга, можеше само да претърпи злополуката и да я поправи, ако успее. Търгарите имаха друга философия и други рефлекси при опасност.

— Добре, добре — успокои я Деймън, като леко я привлече. Усети притискането й в отговор. — Войната няма да стигне дотук. Те само изтеглят цивилните по-далеч от фронта. Ще останат при нас, докато отмине кризата, и после ще отпътуват. Ако ли не, преживявали сме и по-големи вълни от преселници по-рано, когато закриха последната от Старите звезди. Добавихме секции. Ще го направим отново. Просто ще се разраснем.

Елена не каза нищо. По интеркома и по коридорите се разнасяха ужасни слухове за трагедията на Маринър, а нейният „Естел“ не бе сред приближаващите се търговски кораби. Това вече го знаеха със сигурност. Беше се надявала, когато получиха първите съобщения за пристигането. И се бе страхувала, защото дойдоха сведения за щетите на тези бавни товарни кораби натъпкани с пътници, за приемането на каквито не бяха проектирани, движещи се на серии от малки скокове поради ограничения обхват на този тип машини. Това водеше до прекарване на доста повече дни в реалното пространство и до жив ад на борда. Носеше се слух, че не са имали достатъчно седативи, за да прекарат пътниците през скоковете, че някои са минали без тях. Деймън се опита да си го представи… Припомни си тревогата на Елена. Фактът, че „Естел“ не бе в конвоя, бе едновременно и добра, и лоша новина. Вероятно екипажът му се бе отклонил от обявения курс, усетил полъх на опасност, и бе побързал да отиде някъде другаде, но и това бе причина за безпокойство, защото войната се разгаряше по границата. Една станция бе унищожена, взривена. Ръсел евакуираше обитателите си. Безопасната зона се бе свила твърде много, твърде ненадейно.

— Навярно — започна той, като съжаляваше, че няма как да отложи вестта за друг ден, понеже тя трябваше да знае — ще ни прехвърлят в синия, може би в тесни квартири. Само персоналът с право на достъп може да бъде преместен в този сектор. Сигурно ще сме сред тези, които ще отидат там.

Елена повдигна рамене.

— Това не е проблем. Уредено ли е?

— Ще бъде.

Повторно повдигна рамене. Бяха загубили дома си, а тя го прие с безразличие. Гледаше през прозорците надолу към доковете, към тълпите и търгарските кораби.

— Войната няма да стигне дотук — увери я Деймън, Опитва се да си повярва, понеже Пел бе неговият дом и това имаше значение, което едва ли някой търгар би разбрал. Родът Константин бе строил тази станция още от самото начало. — Каквото ще да губи Компанията, но не и Пел.

И след малко, подтикван от дълга си, ако не от смелост, добави:

— Трябва да отида там, на изолираните докове.

3

„Норвегия“ се отскубна напред към възлестия, неугледен пръстен на Пел, блеснал на визорните й екрани. Ездачите образуваха отворено ветрило, охранявайки натъпканите с бежанци товарни кораби. Търгарските екипажи, които ги управляваха, се държаха разумно в строя, без да създават проблеми. Бледият полумесец на Света на Пел — Тамдолу, както фактически бе отбелязан в регистрите на Пел — висеше зад станцията, а по повърхността му се вихреха бури. Следвайки сигнала на станцията „Норвегия“ се изравни с мигащите светлини на участъка, където й указваха да влезе в док. Конусът, който щеше да поеме челния отсек, сияеше в синьо от светлинните знаци за приближаване. ОРАНЖЕВ СЕКТОР, гласяха изкривените на визорния екран букви, изписани край плетеница от слънчеви панели. Сигни превключи режима на сканер, видя кое къде се намираше на картината, получена от Пел. От главния сектор на Пел и от корабния интерком пристигаше непрестанно информация, която създаваше достатъчно работа на дузина техници.

Влязоха в последната фаза от приближаването, губейки постепенно ускорение, докато въртящият се цилиндър на „Норвегия“, разположен отвътре по дължината на рамката й, намали оборотите си и спря в доково положение, при което всички жилищни палуби имаха същите посоки горе и долу като на станцията. Почувстваха увеличени натоварвания за известно време, поредица от преориентации. Конусът се разшири, улеснявайки влизането в док, и корабът се скачи, като пое последния тласък на новото притегляне. Отвори шлюзовете за докерните бригади, вече напълно стабилен като неразделна част от Пел при въртенето й.

— Доколкото виждам, на доковете всичко е спокойно — рече Граф. — Полицията ги е отцепила.

— Съобщение — обади се комофицерът. — От кмета на станцията Пел до „Норвегия“: иска военно сътрудничество, като според вашите указания предоставя бюра за улесняване на регистрацията на новодошлите. Всички процедури са изпълнени както поискахте и имате поздрави от станционния шеф, капитане.

— Отговори: „Хансфорд“ влиза незабавно в док, жизнеосигуряващата му система е в критично състояние и е възможно на борда да има бунт. Стойте настрана. Край на съобщението. Граф, поеми управлението. Дей, изкарай на дока войниците и от двете смени.

Малори остави нещата да се развиват по-нататък сами, стана и се запъти по тесните извити проходи на мостика към малката каюта, която й служеше за офис и често за спалня. Там отвори шкафа и облече едно сако, пусна пистолет в джоба си. Сакото не бе униформено. Навярно никой във флотата не притежаваше вече пълна униформа. Доставките бяха спрели отдавна. Капитанският кръг на яката бе единственото, което я отличаваше от търгар. Войниците също не разполагаха с по-добри униформи, но имаха брони и ги поддържаха изрядно на всяка цена. Тя се спусна бързо с асансьора до долния коридор и тръгна редом с устремилите се навън войници, на които Дей Джанц бе наредил да излязат в пълно бойно снаряжение, през свързващия ръкав до студената платформа на дока.

Цялото пространство бе тяхно, широко, издигащо се нагоре в перспектива. По-далечните секционни дъги на дока закривани от тавана поради извивката на станционния пръстен, която се изтегляше наляво към постепенно отстъпващия хоризонт; отдясно погледът спираше в затворения хидравличен портал към съседната секция. Платформата бе пуста, ако не се броят докерните бригади с техните кари и хората от станционната служба за сигурност край регистрационните бюра, но всички те бяха доста далеч от „Норвегия“. Не се забелязваха туземни работници, мястото им не бе тук, не при тази ситуация. По широкия док бяха разхвърляни боклуци, хартии, изпуснати дрехи, които свидетелстваха за прибързаното изтегляне. Работилниците, магазините и офисите, гледащи към платформата, бяха празни; коридорът на девето ниво, тръгващ от средата на дока, също изглеждаше безлюден и покрит с отпадъци. Дълбокият бас на Дей Джанц резонира в металните трегери, когато той нареди на войниците да се разгърнат около района, където щеше да кацне „Хансфорд“.

Докерите на Пел се заеха с работата си. Сигни ги наблюдаваше нервно захапала долната си устна и отмести поглед встрани, когато един циви се приближи до нея — младолик, мургав, с орлов нос, изглеждащ като началник в спретнатия си син костюм. Слушалката пъхната в едното й ухо продължаваше да я осведомява за състоянието на „Хансфорд“ — непрестанен поток от лоши новини.

— Вие кой сте? — запита тя.

— Деймън Константин, капитане, от Правния отдел.

Малори го погледна отново. От рода Константин. Приличаше им. На Анджело му се бяха родили две момчета преди нещастния случай със съпругата му.

— От Правния отдел — рече тя с отвращение.

— Тук съм в случай, че се нуждаете от нещо. Или ако те поискат. Имам комвръзка с Главния сектор.

Чу се трясък. „Хансфорд“ влезе лошо в док, задра водещия конус и се сгромоляса на мястото си.

— Скачете го и се махайте оттам! — изрева Дей на докерите; той не се нуждаеше от комвръзка.

Граф даваше заповеди от командния център на „Норвегия“. Екипажът на „Хансфорд“ щеше да остане затворен на мостика си и да управлява отдалеч разтоварването на хората.

— Кажете им да излязат — стигна до Сигни разпореждането на Граф. — Всяка ненужна крачка към войниците ще се посрещне с огън.

Скачването бе завършено. Рампата се вдигна до кораба.

— Бягай! — кресна Дей.

Докерите отстъпиха зад редиците на войниците с вдигнати пушки. Люкът се отвори и шумно се удари в свързващия ръкав.

Воня изплува в хладнината на дока. Отвориха се вътрешни люкове и жива вълна се понесе навън. Хората се настъпваха, падаха, пищяха, викаха и се втурнаха към изхода като полудели, но заковаха на място, когато над главите им бе изстрелян автоматен откос.

— Стой! — ревна Дей. — Седни на място и сложи ръце върху главата.

Някои вече бяха седнали от умора, други се свлякоха и се подчиниха. Неколцина изглеждаха твърде зашеметени, за да разберат, но не продължиха напред. Вълната бе спряна. Застанал до Сигни, Деймън Константин тихо изруга и поклати глава. Не обели ни дума за закона; по кожата му видимо бе избила пот. Станцията му бе изправена пред големи размирици, пред срив на системите и десет хиляди пъти повече смъртни случаи, отколкото тези на „Хансфорд“. Имаше стотина, може би сто и петдесет оцелели, свили се на дока край свързващия ръкав. От кораба продължаваше да се разнася воня. Включи се помпа, която пусна въздух под налягане в системите на „Хансфорд“. На кораба имаше хиляда души.

— Ще трябва да влезем там — промърмори Сигни. Повдигна й се при тази мисъл.

Дей придвижваше бежанците един по един, насочвайки ги под дулата на пушките към оградена със завеса площадка, където да бъдат съблечени, претърсени, почистени и пратени към регистрационните или към медицинските бюра. Нямаха багаж, нито каквито и да са валидни документи.

— Имаме нужда от полицейски екип, оборудван за работа в заразена област — каза Малори на младия Константин. — И носилки. Пригответе зона за труповете. Ще трябва да изхвърлим мъртвите в космоса, нямаме друга възможност. Идентифицирайте ги, колкото се може по-добре — отпечатъци на пръсти, снимки и всичко останало. Всеки труп, излязъл неидентифициран оттук, представлява бъдеща опасност за сигурността ви.

На Константин изглежда му се повръщаше. Това бе напълно нормално. Някои от нейните войници изпитваха същото. Тя се опитваше да не обръща внимание на собствения си стомах.

Още няколко оцелели се бяха довлекли до отвора на ръкава, съвсем изнемощели, почти неспособни да се спуснат надолу по рампата.

„Лила“ се канеше да влезе в док, приближаването й бе започнало заради паниката сред екипажа му, пренебрегнал нарежданията и заплахите на ездачите. Малори чу съобщението на Граф и включи собствения си: микрофон.

— Задръжте ги. Отсечете им крило, ако се наложи. Тук имаме предостатъчно работа за момента. Донесете ми скафандър.

Намериха още седемдесет и осем живи сред разлагащите се мъртъвци. Останалото подлежеше на изчистване и вече не представляваше заплаха. Сигни мина през обеззаразяване, съблече скафандъра, седна на голия док и се опита да потисне бунтуващия се стомах. Един циви избра неподходящ момент да й предложи сандвич. Тя го отблъсна, взе от местния билков чай и възстанови равномерното си дишане едва когато регистрираха последните от оцелелите на „Хансфорд“.

Килим от тела в коридорите, кръв, мъртви. Аварийните херметични врати на „Хансфорд“ се бяха затворили по време на пожар. Някои от загиналите бяха срязани на две. Някои от оцелелите бяха със счупени кости, стъпкани в паниката. Урина. Бълвоч. Кръв. Разлагане. Накрая на оцелелите на „Хансфорд“ не им бе останало нищо друго, освен аварийния кислород, а той навярно е бил причина за убийства. Повечето от живите се бяха озовали затворени по места, където въздухът се бе запазил по-незамърсен от лошо проветрените складови помещения, в които бяха натъпкани по-голямата част от бежанците.

— Съобщение от кмета на станцията — каза комофицерът в ухото й, — искат капитанът да се яви възможно най-бързо в станционната управа.

— Не — отвърна тя кратко.

Изнасяха мъртвите от „Хансфорд“. Това напомняше донякъде религиозна служба, изпълнявана като на конвейер — отдаване на известна почит към мъртвите, преди да бъдат изхвърлени в космоса. Хванати в гравитационния кладенец на Тамдолу, в крайна сметка те щяха да се насочат към планетата. Запита се дали телата изгаряха при падането си — навярно така ставаше. Не бе имала много работа с планети. Не бе сигурна, че някой някога си е направил труда да го установи.

Хората от „Лила“ бяха възбудени в по-умерени граници. Отначало се натискаха и блъскаха, но спряха, щом видяха изправените срещу тях въоръжени войници. Константин се намеси с полезни напътствия, като чрез преносим високоговорител се обърна към ужасените цивита на езика на станцистите и им представи със станционистска логика опасността от нарушаване на крехкото равновесие — този вид възпитаващи и сплашващи разкази, които трябваше да са слушали през целия си затворен живот. Сигни отново се изправи на крака по време на обръщението му, продължаваше да държи чашката с кафе и наблюдаваше вече със спокоен стомах как препоръчаните от нея процедури започнаха да действат ефикасно: тези с документи — към едно бюро; онези, които нямаха — към друго, където да се снимат и идентифицират с декларация. Красивият младеж от Правния отдел се оказа полезен с авторитетния си глас, когато ставаше дума за оспорвани документи или объркани служители на станцията.

— „Грифин“ прави маневри за влизане в док — осведоми я гласът на Граф. — От станцията ни съобщават, че искат да им върнем петстотин единици от конфискуваните жилищни помещения заради многото мъртви на „Хансфорд“.

— Няма да го бъде — отсече тя спокойно. — Моите почитания към станционната управа, но това е изключено. Какво е положението на „Грифин“?

— Паника. Предупредихме ги.

— Колко други са в криза?

— Навсякъде е напрегнато. Не може да им се вярва. На „Морийн“ има един мъртъв, инфаркт, друг е болен. Ще го пусна след „Грифин“. Кметът на станцията пита ще можете ли да присъствате на среща след час. Доколкото разбрах, момчетата от Компанията поставят искания за достъп до тази зона.

— Продължавай да ги задържаш.

Сигни допи кафето си, мина покрай редиците пред дока на „Грифин“. Цялата операция се преместваше на следващото корабно гнездо, защото при „Хансфорд“ не бе останало нищо, което да заслужаваше да се пази. Регистрираните бежанци се държаха спокойно. Бяха заети с проблема да намерят къде са настанени и сигурното обкръжение на станцията ги успокояваше. Облечен в скафандри екипаж бе готов да изкара навън „Хансфорд“; на този док имаше само четири гнезда. Сигни премери на око пространството, което им бяха отредили — пет нива в два сектора и двата дока. Тясно, но щяха да потърпят за известно време. Някои от проблемите можеха да се решат с общи спални — временно. Навсякъде щеше да е претъпкано. Без лукс, това беше сигурно.

Тези бежанци не бяха единствените на път към Пел, те просто бяха първите. Но тази информация Малори не споделяше с никого.

„Дайна“ наруши спокойствието — мъж бе хванат с оръжие при сканирането, негов приятел побесня при арестуването му и резултатът бе двама мъртви и след това хлипащи, истерични пътници. Сигни видя всичко, просто уморена, поклати глава и заповяда телата им да бъдат изхвърлени с останалите, макар че Константин се приближи към нея със сърдити възражения.

— Извънредно положение — отсече тя, прекратявайки всякакъв спор, и се отдалечи.

„Сайта“, „Пърл“, „Малката мечка“, „Уинифред“. Пристигаха убийствено бавно, разтоварваха бежанците и багажа, а опашката за регистриране се придвижваше сантиметър по сантиметър.

Тогава Сигни напусна дока, качи се отново на борда на „Норвегия“ и се изкъпа. Изтърка се цялата три пъти, преди да почувства, че се е отървала от миризмите.

На станцията бе започнал алтернативният ден; оплакванията и претенциите щяха да стихнат поне за няколко часа.

Или ако имаше проблеми, алтернативното командване на „Норвегия“ щеше да й ги спести.

За през нощта имаше разтуха, един вид компания, а после сбогуване. Мъжът бе едно от нещата, спасени на Ръсел и Маринър, но не можеше да бъде превозен на другите кораби. Там щяха да го разкъсат. Той го знаеше и оценяваше жеста. Не изпитваше желание да стане член от екипажа и разбираше положението си.

— Тук слизаш — рече му тя, като го гледаше как лежи до нея. Името му нямаше значение. В паметта й то се смесваше с други и понякога тя го наричаше с грешно име — късно, когато бе полузаспала. Той не се показваше развълнуван от това, просто примигваше в знак, че е приел факта. Лицето му я озадачаваше — навярно с невинността си. Контрастите възбуждаха любопитството й. Както и хубостта, „късметлия си“, каза Сигни. Той отвърна на това по същия начин, по който реагираше на много неща. Просто продължи да я гледа, неразбиращ и красив; на Ръсел си бяха поиграли с разсъдъка му. Понякога я обхващаше долно желание, нужда да нанася рани — малки убийства, за да изтласка на заден план по-големите. Да предизвиква малък ужас, за да забрави страхотията навън. От време на време прекарваше нощите с Граф, с Дей, с който си харесаше. Но никога не показваше тази уязвима част от себе си пред хора, които ценеше, пред приятели, пред екипажа. Само че понякога имаше курсове като този, когато изпаднеше в черно настроение. Заболяването бе обичайно във флотата, в затворените кораби, сред притежаващите абсолютна власт. „Има ли значение за теб?“, попита тя; за него нямаше и навярно този бе начинът му да оцелее.

„Норвегия“ остана последният кораб в гнездо на изолираните докове, на които се виждаха войници на пост. На платформата светлините бяха все така ярки като преди, грееха над редиците на бежанците, които се придвижваха едва-едва пред дулата на пушките.