К. Дж. Чери
Светът на Пел (10)

Глава девета

1

Пел: 28.5.52 г.

Деймън прегледа доклада на бюрото си. Не бе свикнал с такава процедура, каквато изискваше извънредното положение, наложено в И-зоната. Тя бе бърза и груба, делото стигна до бюрото му заедно с три видеокасети и купчина формуляри, които осъждаха петима мъже на Пренастройка.

Изгледа филма със стиснати зъби, докато сцените на размирици пробягваха по широкия екран на стената, потръпна при заснетото убийство. При купищата дела, задръстили правния отдел, нямаше време за продължително обмисляне или снизходителност. Бяха изправени пред ситуация, която можеше да доведе до крах на цялата станция, да я превърне в този ад, който бе пристигнал с „Хансфорд“. След като вече бе възникнала опасност за жизнеосигуряващите системи и щом хората се бяха побъркали достатъчно, че да издигат клади по доковете или да нападат станционната полиция с кухненски ножове.

Деймън извади досиетата на обвиняемите и въведе кода да се разпечата съдебното му решение. Не беше справедливо, защото се отнасяше за петимата, които полицаите бяха успели да измъкнат извън зоната, петима измежду много повече и по-виновни. Но тези петима нямаше да убиват повече, нито да заплашват крехкото равновесие на станция, на която живееха десетки хиляди. „Пълна Пренастройка“ — написа Деймън, което означаваше да се изгради съвсем нова личност. Ако бе сгрешил, това щеше да стане ясно при изпълнението на присъдата. Разпитът щеше да установи невинността, ако след всичко случило се изобщо можеше да се говори за невинност. Почувства се омърсен от постъпката си и се изплаши. Твърде внезапно се сблъска с извънредно положение. Веднъж баща му се бе измъчвал цяла нощ, преди да вземе подобно решение, след като то вече бе гласувано от комисия.

Едно копие се изпращаше в службата на обществената защита. Там лично биха провели разпит, биха внесли обжалване, ако намерят основание. Тази процедура също бе съкратена при сегашните обстоятелства. Обжалването бе възможно само ако се приведат доказателства за грешка, а доказателствата бяха в И-зоната, недостижими. Не бяха изключени несправедливости. Присъдата се произнасяше въз основа на показанията на нападнатите полицаи и на заснетия филм, който не показваше какво е ставало там по-рано. В момента на бюрото му имаше петстотин донесения за кражби и по-сериозни престъпления, докато по времето, когато нямаше И-зона, годишно постъпваха едва по две-три такива оплаквания. Компютърът бе претоварен с искания за справки. В продължение на дни се бяха трудили над идентификациите и документите за И-зоната, а сега цялата работа бе напълно съсипана. В изолационния сектор до такава степен бяха крали и унищожавали документи, че вече не можеше да се вярва в достоверността на нито един от тях. Повечето от заявките за лични карти бяха навярно с фалшиви данни и най-много шум вдигаха най-големите мошеници. Клетвените декларации нямаха никаква стойност, след като там всеки се чувстваше заплашен. Хората биха се заклели във всичко, за да имат сигурност. Дори тези, които бяха пристигнали с редовни документи, носеха сега незаверени карти: службата за сигурност конфискува всички налични оригинали, за да ги предпази от кражба. Право да напуснат И-зоната получаваха малцината, чиято самоличност можеше да се установи с абсолютна сигурност, при условие че на станцията се намереше някой, който да им помогне. Този процес обаче бе твърде бавен в сравнение с темпа на прииждане на нови бежанци, а освен това освободените нямаше къде да бъдат настанени. Беше лудница. С всички сили се опитваха да избягват бюрокрацията и да побързат, но ставаше само по-зле.

— Том — Деймън започна да въвежда лично съобщение до Том Ушънт от службата на обществената защита, — ако имаш чувството, че нещо не е наред с някоя от тези присъди, обжалвай ги пред мен независимо от процедурата. Налагаме твърде много и твърде бързо наказания, възможни са грешки. Не искам да открия някоя, след като започне изпълнението им.

Не очакваше отговор. Но той пристигна.

— Деймън, погледни досието на Тали, ако искаш нещо да разстрои съня ти. На Ръсел са използвали Пренастройка.

— Искаш да кажеш, че той вече е минал през нея?

— Не като терапия. Имам предвид, че са си послужили с нея при разпита.

— Ще го видя.

Той изключи връзката, въведе паролата за достъп, изкара досието на монитора. Запрелиства на екрана страница след страница от разпитите, повечето не съдържаха никаква нова информация: име и номер на кораба, задачи — един бойкомпер можеше да познава системата, която използва, и да знае по какво стреля, но почти нищо повече. После спомени от дома — семейството, убито при нападение на флотата върху мините в системата на Цитиана; брат, убит на бойния му пост… Достатъчно причини да таи злоба, ако поиска. Отгледан от сестрата на майка си в някаква плантация на самата Цитиана, после правителствена школа, подсъзнателно обучение за технически умения. Заявяваше, че не знае нищо за висшата политика, че не се чувства засегнат от ситуацията. Страниците се превърнаха в стенограма на размит и несвързан брътвеж, започнаха да засягат предимно съвсем лични въпроси — този тип интимни подробности, които изплуват при Пренастройка, когато голяма част от личността се разголва, анализира, подрежда. Страх да не бъде изоставен — на толкова дълбоко ниво; страх, че представлява тежест за роднините си, че заслужава да го изоставят — изпитваше доста объркано чувство на вина за загубата на семейството си, боеше се до дъното на душата си това да не се случи отново при обвързване с когото и да е. Обичаше леля си. „Грижеше се за мен — бе записано в протокола. — Понякога ме прегръщаше. Прегръщаше ме… обичаше ме.“ Не искаше да я оставя у дома. Но Съюзът поставяше изисквания; Тали бе подпомаган от държавата и тя го бе взела на служба, когато бе станал пълнолетен. След това бе преминал курсове на подсъзнателно обучение, с рефлексни записи, военна подготовка — все без никакво връщане вкъщи. Известно време бе получавал писма от леля си, чичо му никога не му бе писал. Затова предполагаше, че леля му е мъртва, след като писмата бяха спрели преди няколко години. „Щеше да ми пише — вярваше той. — Тя ме обичаше.“ Но таеше още по-дълбоки страхове — че не го е обичала, че в действителност е искала парите от държавата, а освен това изпитваше вина, че не се е прибрал у дома, че бе заслужил и туй изоставяне. Бе писал на чичо си и не бе получил отговор. Заболяло го бе, въпреки че никога не се бяха обичали с чичо му. Сближавания, доверяване… И поредната рана — разрушено приятелство; незряла любовна връзка — още един случай, при който писмата бяха престанали да пристигат, и тази рана се добави към по-старите. По-късно привързване към колега по служба — също печално прекъснато. Имаше склонност да се отдава до степен на отчаяние.

Деймън започна да открива следата. Ужас от тъмнината. Кратък, повтарящ се кошмар: помещение в бяло. Разпит. Упояващи средства. На Ръсел бяха използвали наркотици противно на всякакви разпореждания на Компанията, в разрез с всякакви човешки права — много бяха искали да измъкнат нещо, което Тали просто не знаеше. Бяха го взели от зоната Маринър — от Маринър — и в паниката го бяха прехвърлили на Ръсел. В желанието да получат информация за тази застрашена станция бяха използвали методи на Пренастройката за разпита. Константин прехапа устни, докато следеше екрана, повдигаше му се. Изпита срам от откритието си, от собствената си наивност. Не бе обърнал внимание на досието от Ръсел, не го бе проучил лично; беше зает с други спешни неща и бе оставил на сътрудниците си да се занимават с този случай; не бе искал — признаваше си — да му отдели повече от абсолютно необходимото минимално внимание. Тали нито веднъж не се бе обърнал към него. Беше го изиграл. Успял бе да се владее, макар с вече разклатени нерви от предишното частично използване на Пренастройка, за да принуди Пел да направи единственото нещо, което би сложило край на душевния му ад. Гледал бе Деймън право в очите и бе подготвил собственото си самоубийство.

Досието продължаваше — от разпита под въздействието на наркотиците към хаотичната евакуация, с тълпите станцисти от едната страна и заплашващите го военни от другата.

И по-нататък, към случилото се по време на онова дълго пътуване като затворник на един от корабите на Мазиан.

„Норвегия“ — и Малори.

Деймън изключи екрана, остана да седи загледан в купчините преписки, незавършените съдебни дела. След известно време се залови отново с работата, като подписваше решенията си с изтръпнали пръсти.

На Ръсел в корабите се бяха качили мъже и жени — хора, които също като Тали, сигурно са били нормални преди да започне всичко това. Тези, които слязоха тук, тези, които се намираха в И-зоната, произхождаха от станцисти не по-различни от него самия.

Той просто предписваше Пренастройка за хора със съдби като тази на Тали, на такива, чийто живот вече бе разрушен. На хора като него, помисли си, които бяха прекрачили цивилизованите граници на място, където цивилизацията бе престанала да означава каквото и да е било.

Флотата на Мазиан — дори те, дори подобните на Малори — сигурно и те не са били такива в началото.

— Няма да обжалвам — каза му Том по време на обеда, при който пиха повече отколкото ядоха.

След обяда Деймън се запъти към малката болница в червения сектор, където се извършваше Пренастройката, и мина отзад в лабораторията. Видя Джош Тали. Тали не го видя, въпреки че това едва ли би имало значение. По това време той си почиваше, след като се бе нахранил. Подносът все още стоеше на масата и личеше, че е хапнал добре. Седеше на леглото със странно, лишено от израз лице, от което бе изчезнала всякаква следа от напрежение.

2

Анджело погледна към помощника си, взе докладната за излитащия кораб и прегледа митническата му декларация, после вдигна очи:

— Защо „Хансфорд“?

Помощникът му неуверено пристъпи от крак на крак.

— Не разбирам, сър.

— Поне двайсет кораби стоят без работа, а „Хансфорд“ е нает за излитане! Че нали е негоден? И с какъв екипаж?

— Мисля, че екипажът е бил нает от списъка на свободните, сър.

Константин прелисти докладната.

— Фирма „Лукас“. Курс към Викинг на съсипан кораб с екипаж, събран на дока и Дейин Джейкъби като единствен пътник. Дай ми комвръзка с Джон Лукас.

— Сър — рече помощникът, — корабът вече е напуснал станцията.

— Мога да чета. Свържи ме с Джон Лукас.

— Да, сър.

Помощникът излезе. След миг екранът на бюрото му светна и на него се появи Джон Лукас. Анджело пое дълбоко въздух, успокои се, бутна докладната пред камерата:

— Виждаш ли това?

— Въпрос ли имаш?

— Какво става тук?

— Притежаваме фирмен клон на Викинг. Необходимо е да се погрижим за бизнеса си. Трябва ли да оставим нашите интереси там да пропаднат в паника и хаос? Хората имат нужда да ги поуспокоим малко.

— С „Хансфорд“ ли?

— Имахме възможност да наемем кораб на по-ниска тарифа. От икономически съображения, Анджело.

— Туй ли е всичко?

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Корабът ти е тръгнал почти без товар. Каква стока възнамерявате да докарате от Викинг?

— Пренасяме с „Хансфорд“ толкова, колкото можем в сегашното му състояние. Там ще го оправят, защото доковете не са толкова претъпкани. Именно ремонтът е цената, срещу която го наехме, ако искаш да знаеш. Товарът, който носи, ще покрие сметката; на връщане ще се използва пълният му капацитет за стоки от първа необходимост. Надявам се, че одобряваш това. На борда е Дейин, който ще контролира положението и ще свърши малко работа в офиса ни на Викинг.

— Нали не възнамеряваш да включиш в пълното натоварване служители на фирма „Лукас“ или други хора? Няма да продаваш билети за напускане на Викинг. И няма да си изтеглиш офиса от там.

— А, това значи те е безпокояло.

— Естествено, че имам повод за безпокойство, когато оттук тръгва кораб без достатъчно стока, която да оправдае курса му, насочен към станция, чието население не можем да поемем, ако изпадне в паника. Искам да ти кажа, Джон, че не можем да рискуваме някой да се разбъбри невнимателно или отделна фирма да изтегли важните си служители и да предизвика смут на друга станция. Разбираш ли ме?

— Обсъдих въпроса с Дейин. Уверявам те, че мисията ни е с цел да помогнем. Търговията трябва да продължи, не е ли така, иначе ще се задушим. А преди нас ще пропадне Викинг. Станциите, на които разчитат там, излязоха извън строя. Ако оставим хората на Викинг да страдат от недоимък, могат да ни се изтърсят на главата и без покана. Изпращаме им хранителни концентрати и химически материали — нищо, от което да има недостиг на Пел. Освен това натоварихме изцяло само двата използваеми трюма. За всеки излетял кораб ли ще има подобно разследване? Мога да ти покажа счетоводните книги на фирмата, ако желаеш да ги инспектираш. Направо съм засегнат от подозренията ти. Каквито и да са личните ни взаимоотношения, Анджело, мисля, че Дейин заслужава похвала за това, че се съгласи да отиде там при създалите се обстоятелства. Нямаме нужда от почести — не сме и искали такива, — но най-малко бихме очаквали укори. Искаш ли счетоводните книги?

— Не, разбира се. Благодаря ти, Джон, и извинявай. Дано Дейин и командирът на кораба си дават сметка за опасностите. Да, всеки излитащ кораб ще бъде щателно проверен. Нищо лично.

— Приемам всякакви въпроси, Анджело, ако те се отнасят и до всички останали. Моите почитания.

— Също и моите, Джон.

Лукас прекъсна връзката. Анджело изключи монитора, продължи да гледа замислено докладната, прелисти я, накрая разписа разрешителното при свършен факт и го хвърли в касетата за архивиране — всички служби изоставаха с работата. Всички до една. Използваха твърде много човешки ресурси и твърде много компютърно време, за да се занимават с проблемите на И-зоната.

— Сър — обади се секретарката му Милс. — Синът ви, сър.

Той натисна клавиш, за да поеме разговора, но в следващия момент вдигна изненадано глава, когато вместо очакваната връзка се отвори вратата и Деймън влезе.

— Донесох лично отчетите за работата си — рече синът му. После седна срещу него и се облегна с две ръце на бюрото. Очите на Деймън изглеждаха също толкова уморени, колкото се чувстваше и Анджело. — Тази сутрин изпратих петима мъже за Пренастройка.

— Петима души не е трагедия — отвърна отегчено старият Константин. — На главата ми виси лотарийна програма, с която компютърът да избере кой да остане на станцията. Поредната буря на Тамдолу отново наводни мелницата, след като от базата едва бяха намерили жертвите от последния порой. Имам работа с кораби, които се разшаваха, щом суматохата поотмина, един току-що се измъкна, други два се готвят да отлетят утре. Ако се носи слух, че Мазиан е избрал Пел за убежище, какво ще правят останалите станции? Какво ще стане, ако там се паникьосат и тръгнат насам с претъпкани кораби? Откъде да знаем дали в момента някой там не продава на по-изплашените билети за подобни полети? Жизнеосигуряващите ни системи не могат да поемат по-голямо натоварване. — Той посочи вяло към камара от документи. — Ще военизираме тези товарни кораби, които можем, като използваме доста силно финансово притискане.

— Да стрелят по конвои с бежанци?

— Ако пристигнат кораби, с които не можем да се справим — да. Бих искал да поговоря по някое време с Елена днес; тя ще бъде натоварена да предприеме първите стъпки към търгарите. Сега не мога да изпитам съчувствие към петима метежници. Прости ми.

Гласът му трепна. Деймън се пресегна през бюрото и хвана ръката на баща си, стисна я, после я пусна.

— Емилио има ли нужда от помощ долу в базата?

— Казва, че не. Мелницата е в окаяно състояние. Кал навсякъде.

— Всичките ли са намерени мъртви? Анджело кимна.

— През миналата нощ. Бенет Джейсинт и Тай Браун; Уес Кайл вчера по обед — толкова време им е трябвало, за да претърсят бреговете и тръстиките. Емилио и Милико твърдят, че въпреки всичко хората не били деморализирани. Тамдолците строят диги. Безпокоели се да не бъдат заместени от хора; наредих да пуснат повече от тях в базата и разреших някои от обучените да дойдат в екипите за поддръжка тук: тяхната жизнеосигуряваща система работи добре и по този начин освобождаваме техници, които можем да пренасочим. Изпращам долу всеки човек доброволец, дори квалифицирани служители от доковете; те могат да се заемат със строежите на планетата. Други могат да се научат. Настъпва нова епоха. По-тежка. — Стисна устни и пое дълбоко въздух. — Мислили ли сте си с Елена за Земята?

— Моля?

— Ти, брат ти, Елена и Милико — ще си помислите върху това, нали?

— Не — отвърна Деймън. — Да се измъкнем оттук и да избягаме? Натам ли смяташ, че вървят нещата?

— Прецени шансовете, Деймън. Не получихме помощ от Земята, само наблюдатели. Те мислят как да намалят загубите си, а не да ни изпратят подкрепления или кораби. Не. Просто пропадаме все повече и повече. Мазиан не може да удържа вечно фронта. Корабостроителницата на Маринър ни бе изключително необходима. Скоро идва ред на Викинг и на всичко останало, към което Съюзът протегне ръка. Съюзът иска да отреже снабдяването на флотата; Земята вече го направи. Не ни е останало нищо друго, освен да бягаме.

— Старите звезди… Знаеш ли, че се говори да се отвори отново някоя от онези станции?

— Мечти. Няма да имаме никакъв шанс. Ако флотата изчезне, Съюзът бързо ще ги вземе на мерник, също както и нас. И егоистично, съвсем егоистично бих искал да знам, че децата ми са се спасили оттук.

Лицето на Деймън силно пребледня.

— Не. В никакъв случай.

— Не бъди толкова благороден. Предпочитам сигурността ви вместо вашата помощ. За рода Константин идват лоши години. Ако бъдем пленени, това означава Пренастройка. Безпокоиш се заради твоите криминални престъпници; помисли за себе си и за Елена. Такава е тактиката на Съюза — служители марионетки, родени в лабораториите хора, с които да се насели светът. Съюзистите ще преорат Тамдолу и ще започнат да строят. Бог да е на помощ на тамдолците. Бих сътрудничил на съюзистите — сигурно и ти, — за да предпазим Пел от най-лошата участ; но това няма да е толкова лесно. Не ми се иска да те видя в ръцете им. Ние ще сме на прицел. И не за пръв път — прекарал съм целия си живот в ролята на мишена. Навярно няма да е нескромно, ако извърша една егоистична постъпка — да спася синовете си.

— Какво каза Емилио?

— Все още обсъждаме въпроса.

— Отказал ти е. Е, и аз отказвам.

— Майка ти иска да говори с теб.

— И нея ли ще отпратиш?

Баща му се намръщи.

— Ясно ти е, че е невъзможно.

— Да, знам го. Затова няма да тръгна и не мисля, че Емилио би се съгласил. Ще му пожелая всичко най-добро, ако го направи, но аз оставам.

— Което значи, че нищо не разбираш — отсече Анджело. — Но за туй ще разговаряме по-късно.

— Надали — заяви синът му. — Ако ние се измъкнем, тук ще настъпи паника. Даваш си сметка за това.

Наистина беше така, старият Константин го знаеше.

— Не — повтори Деймън и сложи ръка върху бащината. Изправи се и излезе.

Анджело остана загледан в стената, към портретите върху лавицата, поредица от триизмерни фотографии — Алисия преди злополуката й; той заедно с младата Алисия; низ от образи на Деймън и Емилио от деца до зрели мъже, със снахи и надежди за внуци. Съзерцаваше всички тези фигури пресъздаващи най-различни възрасти и си помисли, че отсега нататък добрите дни щяха да са по-малко.

От една страна бе ядосан на синовете си, от друга се гордееше с тях. Той ги бе възпитал такива, каквито бяха.

„Емилио — започна да пише обръщайки се мислено към редицата от образи и към сина си на Тамдолу, — приеми сърдечни поздрави от брат си. Прати ми всички обучени тамдолци, които можеш да отделиш. Изпращам ти хиляда доброволци от станцията; започни със строежа на новата база; ако трябва, нека да пренесат на гръб оборудването. Обърни се за помощ към тамдолците, изтъргувай от тях местни хранителни продукти. С любов.“

И бележка до службата за сигурност: „Отделете тези, които със сигурност не са агресивни. Ще ги прехвърлим на Тамдолу като доброволци.“

Даде си сметка, още докато го правеше, до какво щеше да доведе това: най-лошите щяха да останат на станцията, близо до сърцето и мозъка на Пел. Закарайте престъпниците на Тамдолу и ги дръжте здраво под контрол, продължаваха да настояват някои. Но заради деликатните споразумения с туземците, от известно уважение към техниците, които бяха убедили да слязат долу в калта при примитивни условия не биваше да превръщат базата в наказателна колония. Там бе животът. Планетата бе тялото на Пел и Анджело отказваше да го нарани, да разруши всички мечти, които хранеха за бъдещето.

Имаше и мрачни моменти, когато мислеше да инсценира авария, при която цялата И-зона да се разхерметизира. Не можеше да сподели тази идея, решение на луд — да убие хиляди невинни заедно с нежеланите, да приема кораб след кораб бежанци и да организира поредица от нещастни случаи, за да смъкне бремето от Пел, да запази станцията такава, каквато бе. Деймън бе изгубил съня си заради петима души. Анджело бе започнал да си представя много по-големи ужаси.

Също и по тази причина искаше синовете му да напуснат Пел. Понякога смяташе, че действително би бил в състояние да приложи мерките, искани от някои съветници, но му пречи собствената му слабост, че излагаше на риск доброто и здравото, за да спаси една мръсна паплач, от която всекидневно идваха донесения за изнасилвания и убийства.

После разсъди какъв би бил резултатът и какъв живот ги очакваше всички тях, ако въведяха полицейски режим на Пел, и с пълното си убеждение се отказа от тази мисъл.

— Сър — включи се глас, от чийто остър тон се разбираше, че идва от диспечерския отдел на главния сектор. — Сър, в системата навлязоха кораби.

— Дай ми картина — нареди той и преглътна тежко, когато схемата се появи на екрана му. — Кои са?

— Кръстосвачът е „Атлантик“ — отвърна гласът от главния сектор. — Водят конвой от осем кораба, сър. Искат да влязат в док. Предупреждават, че положението на борда е критично.

— Получават отказ — рече Анджело. — Не и преди да се споразумеем. — Не можеха да поемат толкова много бежанци, просто нямаше как; не биваше да допуснат повторение на случая с Малори. Сърцето му заби лудо, болезнено. — Свържете ме с Крешов от „Атлантик“. Дайте ми комвръзка.

От другата страна отказваха да се обадят. Бойният кораб можеше да предприеме каквото си поиска. И не можеха да направят нищо, за да му попречат.

Конвоят се приближаваше, мълчалив, заплашителен с товара, който носеше, и Анджело посегна към бутона да вдигне по тревога на службата за сигурност.

3

Дъждът продължаваше да вали, гръмотевиците утихнаха. Сключила ръце около коленете си, с потънали в тинята боси крака, Дам-уца-пайтан наблюдаваше как хората идват и си отиват, докато водата бавно се стичаше по козината й. Много от нещата, които вършеха хората, бяха безсмислени; много от нещата, които правеха хората, бяха без видима полза, освен може би за боговете, хората навярно бяха луди; но гробовете — хайза разбираха тези тъжни ритуали. Хайза разбираха сълзите, проливани зад маските. Тя продължаваше да ги гледа, полюшвайки се леко, докато и последните хора не изчезнаха, а след тях останаха само кал и дъжд на мястото, където те полагаха своите мъртъвци.

Веднага след това тя се изправи и отиде сред цилиндрите и гробовете, като босите й крака шляпаха в калта. Бяха покрили с пръст Бенет Джейсинт и другите двама. Дъждът бе превърнал местността в голямо езеро, но тя бе наблюдавала; не разбираше нищо от знаците, които хората поставяха за свои ориентири, обаче познаваше един от тях.

В ръка държеше дълга пръчка, която бе приготвил Стария. Вървеше гола под дъжда, ако не се смятат мънистата и кожичките, които носеше на наниз около врата си. Спря над гроба, хвана пръчката с две ръце и я заби дълбоко в меката тиня. Нагласи я така, че изображението на лице на дух да гледа доколкото е възможно нагоре, и окачи по пръта мънистата и кожичките, като ги подреди внимателно въпреки изливащия се дъжд.

Чуха се стъпки в локвите край нея, съскането на човешко дишане. Тя се извърна и отскочи встрани, ужасена, че човек бе изненадал ушите й, после погледна към лицето с дихателна маска.

— Какво правиш? — запита мъжът.

Дам-уца-пайтан се изправи, изтри калните си ръце в бедрата. Смущаваше се, че е гола, защото това дразнеше хората. Не можеше да обясни на човека с какво се занимава. Мъжът погледна към пръчката с лице на дух в горния й край, към даровете на гроба, после пак към нея. Не изглеждаше толкова ядосан, колкото бе сметнала по гласа му.

— Бенет ли? — попита я той.

Тя поклати утвърдително глава, все още вцепенена. Сълзи изпълниха очите й, като чу името, но дъждът ги отми. Изпитваше също и гняв, че бе умрял Бенет, а не някой друг.

— Аз съм Емилио Константин — рече мъжът и тя веднага изправи рамене, отпусна се след напрягането в готовност за бой или за бягство. — Благодаря ти от името на Бенет Джейсинт; той би ти благодарил.

— Константин-мъж — коренно промени тя държането си и докосна този много висок човек от висок род. — Обича Бенет-мъж, всички обича Бенет-мъж. Добър мъж. Казва той приятел. Всички тамдолци тъгува.

Той постави ръка на рамото й, този висок Константин-мъж, а тя го прегърна и положи глава върху гърдите му, притисна се гордо към мокрите, неприятни на допир жълти дрехи.

— Добър Бенет ядосва Лукас. Добър приятел на тамдолци. Много лошо той мъртъв. Много, много лошо, Константин-мъж.

— Знам — каза той. — Чух какво е било тук.

— Константин-мъж добър приятел — тя вдигна лице при докосването му, погледна без уплаха в странната маска, която го правеше да изглежда доста страшен. — Обича добър мъже. Тамдолци работи много, работи много, много за Константин. Дава теб подаръци. Не си отива вече.

Тамдолката говореше сериозно. Туземците имаха опит с такива като Лукас. В целия лагер се говореше, че трябва да работят старателно за Константин, защото най-добрите хора винаги са били от този род, носели са повече дарове, отколкото са могли да им дадат хайза.

— Как ти е името? — попита Емилио, като погали бузата й. — Как те наричат?

Изведнъж тя се усмихна, стоплена от неговата любезност, поглади лъскавата си, измокрена козина, което бе израз на суетата й.

— Хора ме наричат Сатина — отвърна тя и се засмя, защото нейното истинско име принадлежеше само на нея, само на хайза, но Бенет й бе дал заради нейната суетност името Сатина и голямо парче червен плат, което тя бе носила, докато съвсем се прокъса, и което все още пазеше сред даровете си за духовете.

— Ще повървиш ли с мен натам? — каза той, като посочи към човешкия лагер. — Искам да поговоря с теб.

Изкушаваше се, защото поканата означаваше благосклонност. После тъжно си спомни за дълга си и се отдръпна, скръсти ръце, обезсърчена от загубата на тази любов.

— Аз остана — рече тя.

— С Бенет.

— Помага негов дух гледа небето — заяви Сатина, показвайки пръчката на духа, обяснявайки нещо, за което хайза не приказват. — Гледа негов дом.

— Ела утре — предложи Емилио. — Трябва да говоря с хайза.

Тя вдигна глава и го погледна удивено. Малко хора ги наричаха с истинското им име. Необичайно бе да го чуе.

— Доведе други?

— Всички вождове, ако пожелаят да дойдат. Имаме нужда от хайза Тамгоре, сръчни майстори, добра работа. Искаме размяна с Тамдолу, място за повече хора.

Сатина вдигна ръка към хълмовете и към равнината, която нямаше край.

— Има място.

— Но вождовете трябва да кажат „Да“.

Тамдолката се засмя.

— Казва духове. Сатина-аз дава това на Константин-мъж. Всичко наш. Аз дава, ти взема. Всичко размяна, много добър вещи, всички щастлив.

— Ела утре — рече той и си тръгна, висока странна фигура сред косо биещите капки.

Сатина-Дам-уца-пайтан приклекна, излагайки превития си гръб под ударите на дъжда, и се загледа в гроба, върху който се образуваха локви.

Почака. Накрая дойдоха и други, не толкова свикнали с човешко присъствие. Далут-хос-ме бе един от онези, които не споделяха оптимизма й по отношение на хората; но дори и той бе обичал Бенет.

Имаше хора и хора. Хайза бяха разбрали поне това.

Тя се облегна на Далут-хос-ме — Блясък-на-слънце-през-облаци — във вечерния мрак на дългото им бдение и този жест го зарадва. Той бе започнал да оставя подаръци пред рогозката й с надежда за пролетта.

— Те имат нужда от хайза Тамгоре — съобщи тя. — Искам да видя Тамгоре. Искам го.

Винаги го бе искала, още от времето, когато бе чула Бенет да говори за това място. От него идваха хора като Константин (и като Лукас, но тя отхвърли тази мисъл). Представяше си го светло и пълно с дарове и хубави вещи, след като всички кораби, долитащи от там, им донасяха стоки и добри идеи. Бенет им бе разказал за този огромен метален свят, протегнал ръце към Слънцето, за да пие от силата му, където пристигаха и се отправяха на път подобни на великани кораби с по-големи размери, отколкото могат да си представят.

Всички неща отиваха към туй място или идваха от него; сега Бенет си бе отишъл от този свят, отбелязвайки Момент в живота й под Слънцето. Пътешествието, което Сатина искаше да предприеме, за да почете Момента, бе един вид поклонение като посещението при образите на равнината, за да преспи една нощ в сянката им. Подходящо бе да го нарече поклонение. А Моментът бе свързан с Бенет, който бе дошъл именно оттам.

— Защо ми го казваш? — попита Далут-хос-ме.

— Моята пролет ще е на Тамгоре.

Той се премести по-близо. Можеше да усети колко е горещ. Ръката му я обгърна.

— Ще отида — рече той.

Беше жестоко — тя изпитваше желание да предприеме първото си пътуване, докато неговото желание бе за нея, и то щеше да нарасне, когато сивата зима отминеше и започнеха да мислят за пролетта, за топлите ветрове и разкъсването на облаците. И Бенет, изстинал в земята, би се засмял със странния си човешки смях и би им пожелал да са щастливи.

Защото хайза винаги се отправяха да скитат през пролетта и при свиване на гнездо.

4

Пел: пето ниво на синия сектор: 28.5.52 г.

Отново замразена вечеря. И двамата се бяха прибрали твърде късно, смазани от напрежението на деня — нови бежанци, още по-голям хаос. Деймън се нахрани, вдигна поглед, осъзнавайки най-накрая, че се е затворил в собственото си мълчание, видя, че Елена е потънала в своето — нещо, което напоследък им бе станало навик. Разтревожи се, като си помисли за това, и се пресегна през масата да сложи ръка върху нейната. Тя обърна ръката си с дланта нагоре и я сви, за да я преплете с неговата. Изглеждаше уморена колкото него. Беше се трудила до късно, и то не само днес. Работата бе един вид лекарство, за да не мисли. Нито веднъж не спомена „Естел“. Изобщо не говореше много. Навярно толкова бе претрупана с работа, предположи Деймън, че имаше твърде малко за разправяне.

— Днес видях Тали — поде той с дрезгав глас, опитвайки се да запълни тишината, да я разсее, независимо колко тъжна бе историята. — Изглеждаше… спокоен. Не изпитваше болка. Никаква болка.

Ръката й стисна неговата.

— Значи си му сторил добро в крайна сметка, така ли излиза?

— Не знам. Надали има начин да го разберем.

— Той го пожела.

— Той го пожела — повтори Деймън.

— Ти направи всичко, което бе по силите ти, за да си сигурен. Това е единственото, което можеше да сториш.

— Обичам те.

Елена се усмихна. Устните й обаче затрепериха и не успяха да запазят усмивката.

— Скъпа?

Тя издърпа ръката си.

— Смяташ ли, че ще задържим Пел?

— Страхуваш се, че няма да успеем ли?

— Страх ме е, че ти не вярваш в успеха.

— Какво те кара да мислиш така?

— Нещата, които не желаеш да обсъждаш с мен.

— Не ми задавай гатанки. Не съм добър в тях, и никога не съм бил.

— Искам дете. Вече не съм в профилактика. Но ти си, изглежда.

Лицето му пламна. За част от секундата му хрумна да излъже.

— Да, така е. Не мислех, че е дошло време да говорим по въпроса. Още не.

Тя стисна здраво устни, смутена.

— Не знам какво искаш — рече той. — Просто не знам. Ако Елена Куен иска бебе, добре. Кажи. Няма проблеми. Всичко е наред. Но се надявах, че ще е по причини, които са ми известни.

— Не те разбирам какво имаш предвид.

— Мислила си много. Наблюдавах те. Но ти не споделяш нищо. Какво желаеш? Какво искаш да направя? Да забременееш от мен и да те пусна да си вървиш ли? Бих ти помогнал, ако знаех как.

— Не искам да се караме. Не искам да се караме. Казах ти какво искам.

— Защо?

— Не искам да чакам повече — вдигна тя рамене и сви вежди. За пръв път от дни насам Деймън имаше чувството, че е уловил погледа й. Че виждаше в него Елена такава, каквато бе. Някак си блага. — Виждам, че се безпокоиш — добави тя.

— Знам, че понякога не чувам всичко, което казваш.

— На кораба проблемът си е лично мой дали искам дете или не. В някои отношения чувстваш корабното семейство особено близко, в други е особено отчуждено. Колкото до връзката ти с твоето семейство, мога да я разбера. И я уважавам.

— Това е и твой дом.

По устните й се изписа съвсем лека усмивка, навярно подканваща.

— Така че какво ще кажеш по въпроса?

Службата за станционно планиране отправяше бедствени предупреждения, съветваше за противното, умоляваше за противното. Причината не бе само в създаването на И-зоната. Имаше война, която се приближаваше. Всички правила се отнасяха най-напред за Константин.

Деймън просто кимна.

— Е, няма да чакаме повече.

Сякаш се вдигна някаква сянка. Призракът на „Естел“ напусна малкия апартамент, даден им на пето синьо ниво, който не побираше мебелите им, където нищо не бе наред. Изведнъж жилището се превърна в дом — холът с чиниите, пъхнати в гардеробите, и дневната, която бе спалня през нощта, с кашони в ъгъла, плетени тамдолски кошници, неща, които трябваше да отидат в шкафовете оттатък.

Лежаха на леглото, което бе диван през деня. И Елена приказваше, сгушила се в прегръдката му, говореше за пръв път от седмици, до късно през нощта — поток от спомени, които никога не бе споделяла с него за цялото време, откакто бяха заедно.

Той се опитваше да проумее какво бе изгубила с „Естел“ — нейния кораб, както продължаваше да го нарича. Братство, роднинство. Търгарски нрави, както ги определяха станцистите; но Деймън не можеше да си представи Елена сред останалите груби търгари, слезли от кораба на доковете да погуляят и да преспят с първия срещнат, който пожелае. Изобщо не можеше да го повярва.

— Повярвай го — каза тя, като дъхът й докосваше рамото му. — Така живеем. А ти какво искаш? Кръстосване помежду ни? Та тези на кораба ми бяха братовчеди.

— Ти беше различна — настоя Деймън. Спомни си я такава, каквато я видя първия път, когато дойде в офиса му заради проблемите на неин братовчед — бе много по-спокойна от останалите. Разговор, нова среща, и още една; второ пътуване… и отново на Пел. Никога не бе обикаляла баровете с братовчедите си, не се шляеше по типичния за търгарите начин; бе дошла при него, прекарала бе дните си на станцията с Деймън. Търгарите рядко се женеха. Но Елена го направи.

— Не — рече тя. — Ти бе различен.

— Нима би родила чие да е дете? — Мисълта го обезпокои. Не бе питал Елена за някои неща, защото смяташе, че ги знае. А и тя никога не бе говорила така. Със закъснение той започна да преосмисля всичко, което предполагаше, че разбира; почувства се засегнат и се опита да се отърси от туй усещане. Тя бе Елена — съществото, в което той все още вярваше, на което се доверяваше.

— Че как иначе ще се раждат деца? — попита тя, като в думите й имаше странна, ясна логика. — Ние ги обичаме, не вярваш ли? Те принадлежат на целия кораб. Само че сега вече ги няма. — Елена засегна тази тема ненадейно. Той усети как напрежението спадна във въздишка на рамото му. — Всички са мъртви.

— Наричаше Елт Куен твой баща и Тая Джеймс твоя майка. Наистина ли бяха такива?

— Аз съм негова дъщеря. Майка ми беше сигурна. — И след малко добави: — Тя напусна станцията си, за да бъде с него. Малцина го правят.

Никога не бе искала това от него. Досега подобна мисъл не му бе хрумвала, не се бе оформяла тъй ясно в съзнанието му. Да поиска от един Константин да напусне Пел — запита се дали би го направил и се почувства ужасно неудобно. „Бих го сторил — настояваше пред себе си. — Може би щях да го сторя.“

— Не е лесно — призна на глас. — На теб ти беше трудно.

Тя кимна, Деймън усети движението й върху ръката си.

— Съжаляваш ли, Елена?

Жената поклати леко глава.

— Късно е да говорим за такива неща — рече той. — Съжалявам, че не сме го направили по-рано. Иска ми се да се бяхме познавали по-добре, за да си споделяме. Толкова много неща не сме знаели.

— Притеснен ли си?

Деймън я притисна до себе си, целуна я през було от косите й, после ги отмести на страна. За момент помисли да отвърне „Не“, после реши да не казва нищо.

— Познаваш Пел. Даваш ли си сметка, че никога не съм стъпвал на кораб, по-голям от совалка? Че никога не съм напускал тази станция? Не знам как да гледам на някои неща, нито дори как да формулирам въпроса. Разбираш ли ме?

— И аз не знам как да те питам за някои неща.

— Какво би искала да попиташ?

— Вече го направих.

— Не съм наясно как да отговаря — с да или не. Елена, не знам дали бих могъл да напусна Пел. Обичам те, но не съм сигурен дали бих могъл да го сторя след толкова кратко време. И това ме измъчва, сякаш сега разбирам нещо, което никога по-рано не ми е хрумвало — че всичките ми планове винаги са се въртели единствено около мисълта как да те направя щастлива на Пел.

— За мен бе по-приемливо да остана за известно време, отколкото за един Константин да скъса с корените си на Пел. Малка пауза между пътуванията, каквато често си позволяваме. Само че никога не бях допускала загубата на „Естел“. Както и ти никога не си предвиждал това, което сега става тук. И ти ми отговори.

— Как ти отговорих?

— Като ми каза какво те тормози.

Беше озадачен. „Каквато често си позволяваме.“ Това го стресна. Но тя продължи да говори, притиснала се до него, не само за неща — за дълбоки чувства, за начина, по който преминава детството на един търгар, за първото й стъпване на станция на дванайсетгодишна възраст и за уплахата й от груби станцисти, уверени, че всеки търгар е леснодостъпен. Как неин братовчед бе умрял преди години на Маринър, намушкан с нож в свада със станционист, без дори да разбере ревността, заради която бе убит.

Така узна още нещо невероятно — че от загубата на кораба й бе пострадала гордостта на Елена. Гордост — това понятие го смути, така че известно време той лежа, зареял поглед в тъмнината, разсъждавайки върху него.

Името — един вид собственост като самия кораб — бе посрамено. Някой го бе унижил, и то твърде анонимно, та нямаше конкретен враг, срещу който тя да защити отново честта му. Внезапно Деймън си припомни Малори, жестоката арогантност на хората от елита, на привилегированата аристокрация. Затворени светове, със собствени закони, където едновременно никой нямаше собственост и всеки я притежаваше: кораба и всички, принадлежащи към него. Търгари, които биха плюли в лицето на управителя на доковете, отстъпваха с мърморене, когато го заповядаше някой като Малори или Куен. Елена изпитваше мъка от загубата на „Естел“. Това бе нормално. Но също и срам — че не е била там, когато е трябвало. Че на Пел я бяха настанили в офис на доковете, където можеше да използва репутацията на рода Куен; но зад гърба й сега нямаше нищо, нищо, освен гола репутация, защото Елена не е била там, за да я заслужи. Мъртво име. Мъртъв кораб. Навярно усещаше, че други търгари я съжаляват. Това би й причинило най-голямата горчивина.

Тя бе поискала от него едно-единствено нещо. Той бе увъртал, без да го обсъди. Без да разбира.

— Първото дете — промълви Деймън, извръщайки глава, за да я погледне — ще носи името Куен. Чуваш ли ме, Елена? На Пел има достатъчно от рода Константин. Баща ми може да се нацупи, но ще разбере. Майка ми също. Мисля, че е важно да бъде така.

Тя започна да плаче тъй неудържимо, както никога не бе плакала пред него. Притисна се към тялото му и остана в прегръдките му до сутринта.