К. Дж. Чери
Светът на Пел (24)

Глава седма

Пел: четвърто ниво на белия сектор: 22:30 ч.

Джон Лукас вървеше нервно по пустите коридори въпреки пропуска, който Кеу бе дал на всички в заседателната зала на Съвета. Може би щяха да изтеглят постепенно войниците, започвайки от утрото на основния ден — така им бяха обещали. Налагаше им се, помисли си той. Някои от войниците вече бяха изпратени да почиват на смени, на тяхно място на пост заставаха хора от екипажа на Флотата, които не носеха брони. Всичко бе спокойно, не го спряха освен веднъж, на излизане от асансьора, така че той безпрепятствено стигна до вратата на апартамента си и пъхна картата, за да я отвори.

Предната стая бе празна. Сърцето му подскочи от внезапно обзелия го страх, че неканеният му гост бе избягал. Но после в коридора, водещ към кухнята, се появи Бран Хейл, очевидно зарадван и успокоен да го види.

— Всичко е наред — рече Бран и Джесад излезе, последван от други двама от хората на Хейл.

— Време беше — каза Джесад. — Започна да ни доскучава вече.

— Това няма да се промени особено — отвърна Джон раздразнено. — Всички трябва да останат тук тази нощ: Хейл, Дениълс, Клей. Не мога да позволя от вратата на апартамента ми да се изниже цяла върволица посетители тъкмо под носа на войниците. Те ще си отидат на сутринта.

— Флотата ли? — попита Хейл.

— Войниците от коридорите.

Лукас отиде до барчето в кухнята и огледа една бутилка, която бе оставил пълна, преди да излезе, а сега не съдържаше повече от два пръста течност. Наля си питие и отпи от него с въздишка, а очите му смъдяха от умора. Отпусна се на любимото си кресло, а Джесад седна от другата страна на ниската масичка, докато Хейл и хората му тършуваха из барчето за нова бутилка.

— Радвам се, че сте били предпазливи — обърна се той към Джесад. — Безпокоях се.

Джесад се усмихна с лукав поглед.

— Допускам, че сте бил обезпокоен. Че от време на време сте се опитвали да намерите решение. Навярно продължавате да мислите по този проблем. Ще го обсъдим ли?

Джон смръщи лице, хвърли бегъл поглед към групата на Хейл.

— Имам им по-голямо доверие от вас, ако искате да знаете.

— Вероятно сте си мислили да се отървете от мен — каза Джесад. — И няма да съм изненадан, ако в момента се питате повече как, отколкото дали. Може да си избиете всичко това от главата. Навярно бихте успели.

Такава прямота го притесняваше.

— След като сам повдигате въпроса, предполагам, че имате контрапредложение.

Усмивката не слизаше от лицето на госта.

— Първо: аз не представлявам опасност. Може да решите да преразгледате отношението си. Второ: ни най-малко не съм смутен от пристигането на Мазиан.

— Защо?

— Защото този случай е предвиден.

Джон вдигна чашата до устните си и отпи пареща глътка.

— По какъв начин?

— Когато правите скок, мистър Лукас, за да се озовете някъде в бездната, има три безопасни начина, по които може да го сторите. Преди всичко, разбира се, не бива да хвърляте твърде голяма маса в скока. Ако се намирате в област, която познавате изключително добре, като използвате гравитационното поле на звезда, за да се изтеглите; и най-сетне — ако сте особено добър — масата на някоя нулева точка. А в околността на Пел има доста боклуци, знаете ли това? Не много едри, но достатъчно големи.

— За какво говорите?

— За Флотата на Мазиан, мистър Лукас. Мислите ли, че Мазиан е струпал на едно място корабите си за пръв път от десетилетия насам, без да има особена причина за това? Единственото, което им е останало, е Пел. И Съюзистката флота е също там навън. Просто ме изпратиха напред, знаейки къде ще се появи Мазиан.

Хейл и хората му се бяха събрали, седнали на дивана и върху облегалката му. Джон си представи положението — Пел, превърната в бойно поле, най-лошата от всички възможности.

— А какво ще стане с нас, ако се види, че няма начин да се пропъди Мазиан?

— Мазиан може да бъде прогонен. А когато това стане, той ще се окаже без нито една база. Тогава ще е свършено с него и ще настъпи мир, мистър Лукас, с всичките изгоди, който той ще донесе. Ето защо съм тук.

— Слушам.

— Трябва да се отстранят ръководни кадри. Родът Константин трябва да бъде отстранен. Вие трябва да заемете техните места. Ще имате ли нужната смелост за това, мистър Лукас, независимо от взаимоотношенията ви? Доколкото разбирам, в случая е замесена роднинска връзка, между вас и съпругата на Анджело Константин…

Джон стисна устни, изтръпвайки, както винаги, при мисълта за Алисия, за състоянието, в което тя се намираше. Не можеше да го приеме. Никога не бе успял да се примири. Нейното не беше живот — зависимостта й от онези машини. Не беше живот. Избърса лицето си.

— Сестра ми и аз не си говорим. Не сме го правили от години. Тя е инвалид, Дейин трябва да ви е казал.

— Знам това. Говоря за съпруга и синовете й. Ще ви стиска ли да го направите, мистър Лукас?

— Да, ако планът ви е разумен.

— На тази станция има един мъж на име Кресич.

Той пое бавно въздух, като продължаваше да държи чашата в ръката си, подпряна на облегалката на креслото.

— Василий Кресич, съветникът, избран от И-зоната. Откъде го познавате?

— Дейин Джейкъби ни каза, представи го като съветника от тази зона. Освен това имаме досиета. Този човек — Кресич, идва от И-зоната, за да присъства на съвещанията на Съвета. Означавали, че има пропуск, който му позволява да излезе от нея, или го познават само по физиономия?

— И двете. И-зоната се охранява.

— Тези, които извършват проверката, могат ли да се подкупят?

— За определени работи — да. Но станцистите, мистър Който-и-да-сте, изпитват естествено нежелание да извършат нещо във вреда на станцията, на която живеят. Един пазач може да внесе опиати и алкохол в И-зоната, но да пусне човек… Съзнанието му в случая с пиенето и неговият инстинкт за самосъхранение са две различни неща.

— Тогава всяка наша среща с него ще трябва да е кратка, нали?

— Няма да е тук.

— Зависи от вас. Може би като му дадете на заем лична карта и други документи. Убеден съм, че все нещо може да се организира от многобройните ви верни служители. Например някоя квартира близо до И-зоната…

— За каква среща говорите? И какво очаквате от Кресич? Той е толкова безхарактерен.

— С колко служители разполагате — попита Джесад, — които са надеждни и на които може да имате доверие, като на тези мъже тук? Хора, които биха могли да поемат риск и са способни да убият? Тъкмо такива ни трябват.

Останал без дъх, Джон погледна към Брай Хейл, после отново към госта.

— Е, Кресич не е от този тип, това мога да ви кажа.

— Кресич има контакти. Може ли човек да се задържи без тях на неговото място в онзи ад, който представлява И-зоната?

Пел: търгарско общежитие — седмо ниво на зеления сектор: 22:41 ч.

Интеркомът зажужа. Екранът светна, някой се обаждаше. Джош хвърли поглед към него и спря да се разхожда. Бяха го пуснали. Вървете си у дома, бяха му казали и той се бе прибрал по коридори, охранявани от полицаи и хора на Мазиан. Знаеха къде се намира в този момент. Сега някой му звънеше в квартирата само секунди след неговото пристигане.

Обаждането бе настоятелно, червената светлина не угасна, продължи да мига. Той не искаше да отговори, но можеха да го търсят от ареста, за да проверят дали наистина се е прибрал. Страхуваше се да не им отговори. Прекоси стаята и натисна бутона за връзка.

— Джош Тали — рече той в микрофона.

— Джош, Джош, тук е Деймън. Радвам се да чуя гласа ти. Добре ли си?

Подпря се на стената, за да си поеме въздух.

— Джош?

— Добре съм, Деймън. Знаеш какво се случи.

— Знам. Съобщението ти стигна до мен. Поех лично отговорността за теб. Довечера ще дойдеш в нашия апартамент. Вземи си всичко, което ти е необходимо. Ще мина да те взема.

— Не, Деймън. Не. Не се забърквай в това.

— Вече сме го обсъдили, всичко ще е наред. Не възразявай.

— Не бива, Деймън. Не допускай да го впишат в досиетата си…

— Ние и без друго сме твои официални спонсори, Джош. И вече е вписано в досиетата.

— Недей.

— Елена и аз тръгваме към теб.

Връзката прекъсна. Джош избърса лицето си. Топката, на каквато се бе свил стомахът му, се качи в гърлото му. Не виждаше стени, не виждаше изобщо къде се намира. Наоколо имаше само метал, а сред него Сигни Малори с младо лице и посребрена от възрастта коса, с мъртви очи, които бяха по-стари от всичко. Деймън и Елена с детето, което искаха да имат — готови да рискуват всичко. Заради него.

Тали нямаше оръжие. Не се нуждаеше, ако щяха да са само двамата, той и тя, както бяха в нейната квартира. Тогава се бе чувствал мъртъв, мъртъв отвътре. Съществувал бе, мразейки съществуванието си. Сега същата парализа заплашваше да го обхване отново — да остави нещата да се случат, да се съгласи, да се скрие, където му предлагаха. Това винаги бе по-лесно. Не бе представлявал никаква заплаха за Малори, защото не бе имал за какво да се бори.

Отблъсна се от стената, опипа джоба си, за да се увери, че документите му бяха там. Излезе в коридора и тръгна към безлюдната рецепция на общежитието, оттам навън, където имаше пазачи. Един мъж от местната служба за сигурност се насочи към него. Джош хвърли бърз поглед надолу по коридора, където стоеше войник.

— Вие! — викна той, като наруши тишината на празното помещение. Полицаят и войникът реагираха мигновено. Войникът толкова рязко вдигна пушката си, че сигурно оставаше съвсем малко да натисне и спусъка. Тали преглътна тежко, държейки ръцете си така, че да се виждат. — Искам да говоря с вас.

Движение на пушката го подкани. Той се приближи, разперил широко ръце встрани, към войника в броня и черното дуло.

— Достатъчно! — нареди войникът. — Какво има?

На значките му пишеше „Атлантик“.

— Малори от „Норвегия“ — каза той. — Ние сме добри приятели. Кажете й, че Джош Тали иска да говори с нея. Веднага.

Войникът го изгледа с пълно недоверие, невярващ, после се смръщи. Но закрепи пушката в сгъвката на ръката си и посегна към преносимия си комапарат.

— Ще предам това на дежурния офицер на „Норвегия“ — рече той. — Тъй или иначе ще ви отведат и в двата случая — при нея, ако ви познава, или при следствената комисия, ако не.

— Тя ще ме приеме — увери го Джош.

Войникът натисна бутона на микрофона и направи съобщение. Това, което му отговориха, стигна само до неговите уши чрез слушалките в шлема, но очите му потрепнаха.

— Тогава проверете — каза той на „Норвегия“, а малко по-късно отвърна: — В Главното управление. Разбрах. Край. — Закачи комапарата отново на колана си и посочи с дулото на пушката. — Вървете надолу по този коридор и се качете по рампата. Намиращият се там войник ще ви поеме и ще ви заведе да говорите с Малори.

Тали тръгна забързано, защото не си даваше сметка, че на Деймън и Елена ще им отнеме доста време, докато стигнат до общежитието.

 

 

Претърсиха го. Много добре знаеше, че ще го направят. Изтърпя го за трети път през този ден и този път претърсването не го обезпокои. Беше вътрешно изпразнен и околните неща не го засягаха. Поизпъна дрехите си и се заизкачва с войниците по рампата, покрай часовои на всяко ниво. На второто, в зеления сектор, влязоха в асансьор, за да изминат краткия път нагоре и после встрани към първо синьо ниво. Дори не му бяха поискали документите, хвърлиха им бегъл поглед по-скоро да се уверят, че в портфейла му нямаше нищо друго, освен тях.

После повървяха малко в обратна посока по коридора, покрит с пътека. Из въздуха се разнасяше миризма на химически разтворител. Наоколо работници усърдно отстраняваха всички знаци, указващи посока или местоположение. Остъклената секция по-нататък, натъпкана с техническо оборудване и сновящи оператори, се охраняваше по-сериозно. Войници на „Норвегия“. Те им отвориха вратата и го пуснаха да влезе заедно с пазачите в главното управление на станцията, пълно с редици компютри и зает с обслужването им персонал.

Малори, седнала на ръба на един пулт, стана да го посрещне, усмихна му се студено, с изморено лице.

— Е? — рече тя.

Джош бе мислил, че видът й няма да предизвика никаква реакция у него. Но не беше така. Стомахът му се сви.

— Искам да се върна обратно — заяви той — на „Норвегия“.

— Наистина ли?

— Аз не съм станцист, мястото ми не е там. Друг кой би ме взел?

Сигни го изгледа без да отговори. Лявото му коляно започна да пулсира спазматично и му се прииска да седне. Щяха да го застрелят, ако помръднеше, вярваше, че ще го сторят. Трептенето заплашваше да разбие цялата мобилизация и в ъгълчето на устата му също се появи тик, когато Малори се извърна за миг и после пак го прикова с поглед. Засмя се — сух кикот.

— Константин ли те изпрати?

— Не.

— Преминал си Пренастройка. Така ли е?

Заекване върза езика му. Джош кимна.

— И Константин поема лично отговорността за доброто ти поведение.

Всичко тръгна наопаки.

— Никой не е отговорен за мен — каза той, запъвайки се на всяка дума. — Искам да съм на кораб. Ако „Норвегия“ е единственото място, където мога да отида, ще го приема.

Принуден бе да я гледа право в очите, в които проблясваха познати мисли, неща, които нямаше да бъдат споменати тук, пред войниците.

— Претърсихте ли го? — запита тя пазачите му.

— Да, капитане.

Малори остана известно време замислена, без да се усмихне, без да се засмее.

— Къде живееш?

— В една стая в старото общежитие.

— Константин ли ти я осигури?

— Работя. Плащам си я.

— Какво работиш?

— Дребен демонтаж.

Израз на изненада, на подигравка.

— Затова искам да се махна — рече Тали. — Предполагам, че ми дължите това.

Някой се раздвижи и спря зад гърба му, създавайки пауза. Сигни се изсмя — с отегчен, изморен смях — и даде знак на някого да се приближи.

— Константин! Елате тук! Елате да си приберете приятеля.

Джош се обърна. В залата бяха влезли двамата, Деймън и Елена, почервенели, ядосани и останали без дъх. Явно го бяха последвали.

— Ако е разстроен — рече Деймън, — трябва веднага да бъде изпратен в болницата. — Приближи се и сложи ръка върху рамото на Тали. — Хайде, Джош, ела!

— Не е разстроен — отвърна Малори. — Дойде тук, за да ме убие. Отведете приятеля си у дома, мистър Константин. И го дръжте под наблюдение, защото в противен случай аз ще уредя нещата, както намеря за добре.

Настъпи гробно мълчание.

— Ще се погрижа за това — обади се след малко Деймън. Пръстите му се забиха в рамото на Джош. — Хайде! Кла!

Тали пристъпи, тръгна заедно с него и Елена, мина покрай охраната и излезе навън, в дългия коридор с упорито търкащите работници и миризмата на разтворител. Вратите на главното управление се затвориха зад гърба му. Никой не продума. Деймън премести ръка и го стисна за лакътя. Натикаха го в един асансьор и бързо се спуснаха до пето ниво. В този коридор също имаше войници и станционни полицаи. Минаха, без никой да ги спре, в отклонението към жилищния отсек и стигнаха апартамента на младите Константин. Те го вкараха вътре и затвориха вратата. Джош стоеше в очакване, докато Деймън и Елена извършиха първите обичайни действия — да запалят лампите и да съблекат връхните си дрехи.

— Ще изпратя някой да вземе нещата ти — каза сухо Деймън. — Хайде, разполагай се като у дома.

Не заслужаваше такова посрещане. Седна на един кожен стол, като си даде сметка за оцапаните с масло работни дрехи. Елена му донесе някаква студена напитка и той близна от нея, без да усети вкуса й.

Младият Константин седна върху страничната облегалка на креслото до него. Личеше, че е вбесен. Джош прие това и намери точка на пода между обувките, в която да гледа.

— Накара ни да те гоним по целия пръстен на станцията — рече Деймън. — Не знам как така се измъкна покрай нас, но успя.

— Поисках да ме отведат.

Каквото и да бе искал да каже, Константин го преглътна. Елена дойде и седна на дивана срещу Джош.

— Какво смяташе да направиш? — попита Деймън с равен глас.

— Не трябваше да допусна да се забъркате в това. Не исках да бъдете замесени.

— Значи избяга от нас?

Той вдигна рамене.

— Джош, наистина ли имаше намерение да я убиеш?

— В крайна сметка. Някога. Някъде.

Не знаеха какво да кажат. Накрая Константин поклати глава и отмести поглед встрани, а Елена се приближи, застана зад стола на Тали и сложи леко ръка върху рамото му.

— Нищо не излезе — рече след малко Джош, като се запъваше. — Всичко, което можеше, се обърка. Опасявам се сега тя да не си мисли, че вие сте ме изпратили. Съжалявам. Наистина съжалявам.

Ръката на Елена поглади косата му, после се върна пак на рамото. Деймън просто го гледаше така, сякаш пред него стоеше някой непознат.

— Не си и помисляй — каза той — да правиш това втори път.

— Не желаех вие двамата да пострадате. Не исках да ме приютявате тук. Помислете си само как изглежда това в техните очи — вие и аз.

— Нима мислиш, че Мазиан е поел изведнъж управлението на тази станция? И смяташ, че един капитан от Флотата ще развали взаимоотношенията си с рода Константин, чието сътрудничество е необходимо заради някаква лична вражда?

Джош размисли върху това. Изглеждаше правдоподобно тъкмо по начин, по който му се искаше, и затова се съмняваше.

— Тя няма да го направи — заяви Деймън. — Така че забрави за случая. В този апартамент няма да влезе войник, може да си сигурен. Просто не им давай основания да ти сторят нещо. А ти за малко да им предоставиш нужното извинение. Разбираш ли? Най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да им дадеш повод да се хванат. Джош, ти бе освободен от ареста именно по заповед на Малори. Аз я помолих за това. Преди малко тя те пусна втори път, от доброжелателство. Не разчитай, че ще има трети.

Той кимна потресен.

— Ял ли си днес?

Замисли се, объркан, после си спомни сандвича, реши, че част от неразположението му се дължеше на липсата на храна.

— Изпуснах вечерята — отговори Тали.

— Ще ти намеря някакви мои дрехи, които биха ти станали. Измий се, отпусни се. Утре сутринта ще минем през квартирата ти и ще вземем всичко, което ти трябва.

— Колко време ще остана тук? — попита той, като местеше поглед ту върху Елена, ту върху Константин. Апартаментът бе малък и той си даваше сметка за неудобството. — Не мога да се пренеса при вас.

— Ще останеш тук, докато положението стане безопасно — каза Деймън. — Ако се наложи да уредим още нещо, ще го сторим. Междувременно ще обявя, че правя проверка на документите ти или пък ще скалъпя друго извинение, за да обясня присъствието ти в офиса ми през следващите няколко дни.

— Няма ли да се върна в работилницата?

— Едва след като случаят приключи. Дотогава няма да позволим да ни се изплъзнеш от погледа. Ще им дадем да разберат, че е нужно да стане нещо наистина изключително, за да те докоснат. Ще уведомя също и баща ми за положението, така че никой нито от моя, нито от неговия офис да не се поддаде на изненадващо действие. Само, моля те, недей да предизвикваш нищо.

— Няма — обеща той.

Деймън кимна в посока на коридора, после се изправи. Тали също стана и го последва, докато Константин избра и измъкна купчина дрехи от шкафа до вратата на банята. Влезе в банята, изкъпа се и се почувства по-добре, отърсен от спомена за ареста. Загърна се в мекия халат, който Деймън му бе заел, и като излезе, усети уханието на приготвената вечеря.

Ядоха, сгъчкани около масата, разказаха си какво бе станало в различните секции, за които всеки от тях отговаряше. Джош най-сетне можеше да говори без притеснение, бе попаднал в кошмар, но вече не бе сам в него.

Избра си единия ъгъл в кухнята, направи си дюшек на пода от учудващото количество одеяла и спално бельо, с които Елена го затрупа. „Утре ще ти вземем походно легло — обеща му тя. — Или поне хамак.“ Настани се, чу, че те също си лягаха във всекидневната, и се почувства в безопасност, най-накрая повярва в това, което му бе казал Деймън — че се намира в убежище, където дори Флотата на Мазиан не можеше да проникне.