К. Дж. Чери
Светът на Пел (25)

Глава осма

Тамдолу: планетна сонда на „Африка“ край основната база: 24:00 ч. станд.вр., 12:00 ч. алт.вр., местно пладне

Емилио се облегна назад на стола, взрял упорит поглед в намръщената физиономия на Пори, изчака, докато капитанът с белязаното лице нанесе бележки върху разпечатката пред себе си и я бутне през масата към Константин. Емилио я взе, прелисти искането за провизии и кимна бавно.

— Може да отнеме известно време — каза той.

— За момента просто препредавам изпратената ми информация и действам според указанията — рече Пори. — Вие и вашите работници не ни сътрудничите. Може да се занимавате с това, колкото дълго си искате.

Седяха в малката зала на кораба, с който Пори бе пристигнал. Подът й бе равен, защото планетната сонда не бе предвидена за продължително пътуване в космоса. Пори бе опитал вкуса на въздуха на Тамдолу, на куполите им, на прахта и калта и се бе оттеглил отвратен в кораба си, бе извикал Емилио при себе си, вместо да посети главния купол. Това щеше дори да допадне на младия Константин, ако капитанът бе изтеглил и войниците си. Но той не го направи. Те продължаваха да стоят навън, с маски и с оръжия, пръснати навсякъде. Постоянните, както и И-работниците, изпълняваха задълженията си под дулата на пушките им.

— Аз също получавам нареждания — заяви Емилио — и действам според тях. Най-доброто, което можем да направим, капитане, е да признаем, че и двете страни си дават сметка за положението и че разумното ви искане ще бъде уважено. И двамата се подчиняваме на заповеди.

Думите му навярно биха спечелили благоразположението на някой разумен човек. Но Пори не бе такъв. Той просто се намръщи. Вероятно негодуваше срещу назначението, което го бе изпратило на Тамдолу. Възможно бе такова да е обичайното му изражение. Може и да не си бе доспал; кратките интервали, на които се сменяха войниците отвън, показваха, че те не бяха пристигнали бодри и свежи; за същото свидетелстваше и екипажът на кораба, който вероятно не бе алтернативният.

— Разполагате с толкова време, колкото ви е необходимо — повтори Пори. Беше очевидно, че някой ден щеше да си спомни колко дълго са го размотавали — когато му се удадеше възможност да върши нещата така, както на него му харесваше.

— Тогава довиждане — рече Емилио и като не получи отговор, стана и излезе. Охраната го пусна да си върви, да прекоси късия коридор и да се спусне надолу през огромния търбух на кораба с асансьор, служейки и като шлюз, в атмосферата на Тамдолу. Сложи си маската и заслиза по пуснатата рампа под порива на хладния вятър.

Още не бяха изпратили окупационни войски в другите лагери. Помисли си, че навярно им се искаше да го направят, но силите им бяха ограничени, а освен това в останалите места нямаше площадки за кацане. Колкото до исканите от Пори провизии, пресметна, че ще може да достави заявеното количество. Това щеше да намали техните запаси, определено да ограничи снабдяването на станцията, но реши, че инатенето им и изпразнените куполи все пак бяха свели исканията на Флотата до нещо поносимо.

„Положението се подобрява — главеше последното съобщение от баща му. — Не се предвижда евакуация, Флотата възнамерява да си устрои постоянна база на Пел.“

Новините не бяха от най-добрите, но не бяха и най-лошите. През целия си живот Емилио бе разглеждал войната като един вид дълг, който ще трябва да бъде изплатен някой ден от някое поколение. Даваше си сметка, че Пел няма да успее да запази вечно неутралитета си. Докато представителите на Компанията бяха при тях, той отчаяно се бе надявал, че подготвят някаква външна сила, която да се намеси. Но не беше така. Вместо това разполагаха единствено с Мазиан, губещ войната, която Земята не можеше да финансира. Флотът не можеше да защити станция, дори тя да реши да го обезпечи, изобщо не познаваше Пел и хич не го бе грижа за финото равновесие на Тамдолу.

„Къде са тамдолците?“ — бяха запитали войниците. „Изплашени са от чужденците“ — бе им отговорил Емилио. От тях не се забелязваше ни следа. Точно така и бе предвидил.

Пъхна искането на Пори за провизии в джоба на якето си и закрачи нагоре по пътеката, прехвърляща билото на хълма. Можеше да види тук-там войници между куполите, да забележи пушките им. По-надалеч сред полетата бяха и всичките работници, изкарани да се трудят независимо от графика, възрастта или здравословното им състояние. Войници имаше долу край мелницата, край помпената станция. Задаваха въпроси на работниците относно производствените норми. Досега нищо не бе опровергало основното му твърдение, че станцията просто поглъща всичко, което те произвеждаха. Освен това горе се намираха и множество кораби, всички онези търгари, които стояха на орбита около Пел. Надали Мазиан щеше да започне да си набелязва търгарски кораби и да им отнема запасите — не и когато бяха толкова многобройни.

Продължаваше да го гризе мисълта, че Мазиан, който толкова дълго бе надхитрявал Съюза, едва ли би се оставил сега да бъде измамен от Емилио Константин.

Спусна се надолу по пътеката, мина по моста над дерето, заизкачва се към центъра за управление. Видя, че вратата бе отворена, забеляза Милико да излиза, да го чака отпред, с развяна от вятъра черна коса и свити от студа ръце. Искаше да го придружи на кораба, тъй като се страхуваше да го остави сам в ръцете на Пори, без свидетели. Беше я разубедил. Сега тя се втурна към него надолу по склона и Емилио помаха, даде й знак, че поне всичко бе толкова наред, колкото можеше да бъде.

Те все още продължаваха да управляват Тамдолу.