К. Дж. Чери
Светът на Пел (11)

Глава десета

Станция Викинг: 5.6.52 г.

Отпред се виждаше Викинг, блеснала в светлината на неспокойна звезда. Мини, заводи за преработване на металите и минералите — те я издържаха. Застанал на мостика на товарния кораб, Сигъст Ейръс наблюдаваше отвисоко изображенията по екраните.

Нещо не бе наред. Мостикът жужеше от тревога, предавана от една контролна станция към друга, забелязваха се навъсени лица и уплашени погледи. Ейръс се извърна към тримата си спътници. Те също го бяха доловили и стояха напрегнати, като се опитваха да не се пречкат на офицерите.

Едновременно с тях пристигаше и друг кораб. Ейръс разбираше достатъчно, за да го схване. Новодошлият продължи да се носи напред, докато не стана видим на екрана, а не се допускаше полет на два кораба толкова близо един до друг, не и на такова малко разстояние от станцията. Беше огромен, с много крила.

— Той е съвсем до нас — рече пратеникът Марш.

Корабът се приближи още повече и търгарският капитан стана от мястото си и дойде при тях.

— Имаме проблем — обяви той. — Ще ни придружават по пътя. Не разпознавам кораба, който ни ескортира. Военен е. Честно казано, мисля, че вече не сме на територия на Компанията.

— Какво ще направите, ще се отскубнете и ще бягате ли? — попита Ейръс.

— Не. Ако дадете подобна заповед, ние няма да я изпълним. Не разбирате как стоят нещата. Космосът е широк. Понякога корабите се озовават в изненадващи ситуации. Тук се е случило нещо. Ние налетяхме на него. Изпращам постоянно сигнал, че няма да открием огън. Ще влезем мирно в док на станцията. И ако имаме късмет, ще ни пуснат да си вървим.

— Смятате, че тук е Съюзът.

— Няма други освен нас и тях, сър.

— Ами нашето положение?

— Доста неприятно, сър. Но такъв бе рискът, който поехте. Не виждам някакъв шанс да не бъдете арестувани. Никакъв, сър. Съжалявам.

Марш се опита да протестира. Ейръс вдигна ръка.

— Недей. Бих предложил да отидем да пийнем по нещо в главната зала и просто да изчакаме. Ще поговорим за това.

Оръжията винаги изнервяха Ейръс. Докато младежи с пушки го съпровождаха през док, който много приличаше на тези на Пел, а после бе натъпкан в един асансьор със същите тези твърде еднакви революционери, той почувства, че някак си не му достига въздух и се обезпокои за спътниците си, които останаха под охрана край гнездото на кораба. Всички войници, които бе видял на платформата, бяха като излезли от конвейер — в зелени униформени комбинезони. Зелено море, поглъщащо малкото цивилни върху онзи док. Навсякъде оръжия. И празнота по извиващата се нагоре редица от по-далечните докове, опустели платформи. Станцистите бяха доста по-малко отколкото на Пел, въпреки че всички докове на станцията Викинг бяха пълни с товарни кораби. Хванати в капан, помисли си Ейръс. Към търгарите навярно се отнасяха относително любезно — войниците, качили се на борда след пристигането им, бяха хладно учтиви, — но можеше да се обзаложи, че корабът нямаше да излети отново.

Не само този, който ги докара тук, никой и от останалите кораби наоколо нямаше да излети.

Асансьорът спря на някое от горните нива.

— Излизай — нареди младият капитан и с движение на дулото му посочи да тръгне по левия коридор.

Офицерът надали беше на повече от осемнайсет. Всички тези късо подстригани мъже и жени изглеждаха на еднаква възраст. Минаха пред и зад Ейръс — много повече пазачи, отколкото имаше нужда за човек на неговите години и в неговото здравословно състояние. Коридорът бе изпълнен с още като тях, всичките с пушки, вдигнати на еднаква височина. Всички изглеждаха на около осемнайсет, всички бяха късо подстригани, всички му се струваха привлекателни. Именно това грабна вниманието му. Войниците до един бяха някак си младолики и миловидни, сякаш красотата бе мъртва, сякаш вече нямаше разлика между по-грозноватите и по-хубавите. В техните редици всеки белег, всеки физически недостатък би изпъквал като нещо странно. Независимо дали бяха мъже или жени, ръстът на всички бе почти еднакъв, всички си приличаха, макар да имаха различни черти на лицето и оттенъци на кожата и косата. Като манекени. Ейръс си спомни покритите с белези войници и сивокосия капитан на „Норвегия“, лошия вид на облеклото им, държанието им — като че ли не знаеха какво е дисциплина. Мръсотия. Следи от рани. Напреднала възраст. Тук нямаше нищо подобно. Нямаше такива несъвършенства.

Той потръпна вътрешно, усети как стомахът му се свива, докато вървеше сред тези кукли, когато влезе в един офис и по-навътре, в друга зала, и се изправи пред маса, край която седяха по-възрастни мъже и жени. Успокои се, като видя сиви коси, физически недостатъци и напълняване, изпита страхотно облекчение.

— Мистър Ейръс — представи го един манекен с пушка в ръка. — Пратеник на Компанията.

Войникът пристъпи напред, за да остави конфискуваните му лични документи на бюрото пред фигурата в средата — жена с едро телосложение и сиви коси. Тя ги разгледа и вдигна глава, присвила леко вежди.

— Мистър Ейръс, аз съм Инес Андилин — рече тя. — Бяхте неприятно изненадани, нали? Случват се такива неща. Сега ще ни смъмрите от името на Компанията, че сме задържали кораба ви, така ли? Може да го направите, ако искате.

— Не, гражданко Андилин. Наистина бяхме изненадани, но едва ли толкова неприятно. Дойдох да видя каквото мога и видях достатъчно.

— И какво видяхте, гражданино Ейръс?

— Гражданко Андилин. — Той направи няколко крачки напред, доколкото му позволиха обезпокоените изражения и внезапното помръдване на пушките. — Аз съм втори секретар на Съвета за сигурност на Земята. Спътниците ми са от най-високите ешелони на Земната компания. Нашата проверка на място показа безредие и милитаризъм в нейната флота, които излизат извън всякакви граници на отговорност на Компанията. Смаяни сме от това, което видяхме. Ние се дистанцираме от Мазиан; не желаем да държим никакви територии, в които гражданите са решили, че предпочитат да бъдат управлявани от други; бихме искали да се освободим от бремето на подобен конфликт и неизгоден бизнес. Знаете много добре, че фактически вече притежавате тази територия. Взаимоотношенията са твърде обтегнати; не сме в състояние да наложим на жителите на Задпредела нещо, което те не желаят, а и какъв интерес бихме имали на практика да го сторим? Не възприемаме случилото се на станцията като трагедия. В действителност ние искахме да се срещнем с вас.

В съвета настъпи смущение, объркване по лицата им.

— Готови сме — продължи Ейръс с повече сила в гласа — да отстъпим официално всички спорни територии. Наистина нямаме вече никакви интереси отвъд сегашните граници. Поделението за космически операции на Компанията бе закрито след гласуване на нейния директорски съвет. Единственото, което искаме сега, е да се погрижим за нормално прекратяване на дейността ни тук — за нашето изтегляне — и установяването на твърда граница, която ще осигури и на двете страни разумен периметър на действие.

Мнозина сведоха глави. Съветниците зашептяха помежду си в съгласие или неодобрение. Дори манекените покрай стените на залата изглеждаха смутени.

— Ние представляваме само местна власт — каза накрая Андилин. — Ще имате възможност да направите предложенията си на по-високо равнище. Можете ли да усмирите хората на Мазиан и да гарантирате сигурността ни?

Ейръс пое дъх.

— Флотата на Мазиан ли? Не, ако тя е като капитаните си.

— Идвате от Пел.

— Да.

— И твърдите, че сте се срещали с капитани на Мазиан, така ли?

За момент онемя — не беше в стила му да допуска такива грешки. Нито бе свикнал с разстояния, при които информацията за една среща преди месец бе важна новина. Но търгарят, разсъди той веднага, щеше да каже всичко, което знае. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да крие информация, даже бе опасно.

— Видях се — призна той — с капитана на „Норвегия“, някоя си Малори.

Андилин доби сериозно изражение.

— Сигни Малори. Висока и рядка чест.

— Не и за мен. Компанията се дистанцира от отговорност за „Норвегия“.

— Безредици, злоупотреба с властта; отказ да се поеме отговорността… А Пел се слави със своя ред и дисциплина. Какво се е случило там?

— Не съм ваш разузнавач.

— Обаче се дистанцирате от Мазиан и флотата. Това е драстично действие.

— Не мога да жертвам сигурността на Пел. Тя е наша територия.

— Значи не сте готов да отстъпите всички спорни територии.

— Под спорни територии разбираме, естествено, тези оттатък Фаргон.

— Аха. И каква е цената ви, гражданино Ейръс?

— Законно предаване на властта, определени споразумения, които гарантират опазване на интересите ни.

Лицето на Андилин се отпусна в усмивка.

— Желаете мирен договор с нас. Зарязвате собствените си сили и искате да сключите мирен договор с нас.

— Разумен изход от общо затруднение. Последният достоверен доклад за положението в Задпредела е отпреди десет години. А флотата е извън нашия контрол от много по-отдавна и отказва да ни се подчинява във война, която унищожава възможността за взаимно изгодна търговия. Ето какво ни доведе тук.

В залата се възцари мъртва тишина.

Накрая Андилин кимна.

— Мистър Ейръс, ще ви увием в памук и ще ви предадем много внимателно, много, много внимателно на Цитиана. С голямата надежда, че най-накрая някой на Земята си е възвърнал здравия разум. Последен, въпрос, Малори сама ли беше на Пел?

— Не мога да отговоря.

— Значи все още не сте се дистанцирали от флотата.

— Запазвам си тази възможност за преговорите.

Андилин сви устни.

— Не е нужно да се безпокоите, че ни предоставяте важна информация. Търгарите няма да ни откажат нищо. Ако е във вашите възможности да спрете незабавно действията на хората на Мазиан, бих ви препоръчала да го сторите. Бих ви посъветвала също да подчертаете сериозността на предложението ви, като по време на преговорите направите поне символичен опит да ги усмирите.

— Не можем да контролираме Мазиан.

— Ясно ви е, че ще загубите — рече Андилин. — Всъщност вече сте загубили и се опитвате да ни предадете нещо, което сме спечелили и да получите отплата срещу него.

— Нямаме особен интерес да продължаваме войната, независимо дали ще победим или не. Смятаме, че първоначалната ни цел бе да се убедим, че пътуването до звездите е осъществимо търговско начинание, и вие безспорно го доказвате. Разполагате с икономика, с която си заслужава да се търгува по по-различен начин, отколкото досега, така че да си спестим обвързаности в Задпредела, каквито не бихме желали. Можем да се споразумеем за маршрут, за място на среща, което вашите и нашите кораби да имат еднакво право да посещават. Какво правите от вашата страна на границата, не ни засяга; управлявайте развитието на Задпредела както сметнете за добре. Ние ще изтеглим у дома някои скокови товарни кораби, за да започнем тази търговия. Ако можем да осигурим някакво възпиране на Конрад Мазиан, ще изтеглим също и неговите кораби. Говоря ви съвсем откровено. Интересите, които всеки от нас преследва, са толкова далеч едни от други, че няма разумна причина да продължаваме враждебните действия. Вие сте признати във всяко отношение като законното правителство на външните колонии. Аз съм представител, дошъл да преговаря, а при успех — временен посланик. Не го възприемаме като поражение, ако по-голямата част от колониите ви подкрепя. Даваме си сметка, че вие сте правителството в този район. Ние сме тук, за да изразим официалното ви признаване от страна на новата администрация, която пое властта у нас — ситуация, която ще обясня по-късно на висшето ви ръководство; едновременно сме готови и да започнем търговски преговори. Всички военни операции, които сме в състояние да контролираме, ще бъдат спрени. За съжаление не е по силите ни да направим друго, освен да прекратим техническата и политическата поддръжка за флотата.

— Аз съм регионален администратор на пост, отдалечен от нашия централен директорат, но не мисля, посланик Ейръс, че той ще се поколебае да започне обсъждане на въпроса. Поне така виждам нещата като местен представител на властта. И ви поздравявам сърдечно с добре дошли.

— Бързите действия ще спасят живота на много хора.

— Наистина трябва да се побърза. Тези войници ще ви отведат на сигурно място. Спътниците ви ще се присъединят там към вас.

— Арестувани сме?

— Тъкмо обратното. Станцията е отскоро в наше владение и все още не е безопасна. Искаме да сме уверени, че няма да ви се случи нищо лошо. Увити в памук, господин посланик. Може да ходите, където поискате, но през цялото време ще ви съпровожда охрана; и най-сериозно ви съветвам да си починете. Ще отлетите веднага, щом се освободи кораб. Дори не е сигурно, че ще имате цяла нощ за сън преди заминаването ви. Съгласен ли сте, сър?

— Съгласен съм — отвърна той.

Андилин привика младия офицер и поговори с него. Военният отвърна с жест. Ейръс се сбогува, като всички около масата му кимнаха любезно, и излезе със студени тръпки по гърба.

Практичност, разсъждаваше той. Не му харесваше това, което виждаше — твърде еднаквите войници, студенината навсякъде. Съветът за сигурност на Земята не бе виждал тези неща, когато даде заповедите си и определи плановете си. Липсата на междинни станции по посока на Земята, след както бяха закрити базите на Старите звезди, трябваше да възпрепятства разпространението на войната поради невъзможност да се осигури снабдяването, но Мазиан не бе успял да предотврати пламването й из целия Задпредел. Бе влошил положението, бе засилил враждебните действия до опасна степен. Внезапно хрумналата му мисъл, че при отстъпление зад Пел силите на Мазиан могат да отворят отново станциите на Старите звезди го накара да му призлее само при представата за последствията.

Изолационистите бяха държали на своето — твърде дълго. Сега трябваше да се вземат неприятни решения — сближаване с туй нещо, наричано Съюза; споразумения, граници, бариери, политика на ограничаване на влиянието.

Ако не се удържеше фронтът, ги грозеше катастрофа — възможността самият Съюз да възстанови онези изоставени станции като удобни бази на път за Земята. На станцията Сол се строеше флота, за целта бе необходимо време и дотогава Мазиан щеше да играе ролята на мишена пред съюзистките дула. Самата Сол трябваше да поеме командването на следващата съпротива — Сол, а не безглавото чудовище, в което се бе превърнала флотата на Компанията.

Най-вече трябваше да задържат Пел, да запазят само тази най-важна база.

Ейръс вървеше натам, накъдето го водеха, настани се в апартамента, който му дадоха няколко нива по-надолу, предлагащ чудесни удобства, а луксът му вдъхна сигурност. Насили се да седне и да изглежда спокоен в очакване на спътниците си, за които го бяха уверили, че ще дойдат. И те накрая дойдоха, всички заедно, разстроени от положението си. Ейръс отпрати съпровождащите ги войници, затвори вратата, плъзна поглед по ъглите на помещението в мълчаливо предупреждение да не се говори открито. Останалите — Тед Марш, Карл Бела и Рамона Диас, разбраха и не казаха нищо, а Ейръс се надяваше, че не са си отворили устата някъде другаде.

Той не се съмняваше, че екипажът на търгарския кораб докарал ги на Викинг, сега е изпаднал в голямо затруднение. Смяташе се, че търгарите могат да пресичат бойните линии, като в най-лошия случай от време на време ги пренасочваха насила не по планирания им маршрут; или понякога, ако ги спреше някой от корабите на Мазиан, им конфискуваха част от товара или път отвеждаха мъж или жена от екипажа. Те бяха свикнали да живеят с тези рискове. И търгарите, докарали ги на Викинг, щяха да бъдат задържани, докато нещата, които бяха видели на Пел и тук, не загубеха стойността си на важна военна информация. Надяваше се за тяхно добро, че ще е така. Не можеше да направи нищо за тях.

Не спа добре тази нощ, както го бе предупредила Ан-дилин още преди утрото на основния ден, той и спътниците му бяха вдигнати от леглата, за да се качат на кораб, който да ги отведе навътре в територията на Съюза. Започна се. Вече нямаше възможност за отстъпление.