К. Дж. Чери
Светът на Пел (35)

Глава втора

Пел: девето ниво на зеления сектор: 6.1.53 г.

Тамдолецът отново бе с него, малка кафява сянка, нещо почти обичайно за девето ниво. Джош се спря в изплашения от бунта коридор, постави крак върху някаква метална отливка и се престори, че оправя езика на обувката си. Тамдолецът докосна ръката му, сбръчка нос като се наведе и го погледна нагоре в лицето.

— Константин-мъж добре?

— Добре е — отговори той. Беше Синия зъб, който вървеше по петите им по цял ден и успяваше да пренесе съобщения до и от майката на Деймън. — Намерили сме добро място, където да се скрием. Засега няма опасност. Деймън е в безопасност и не създава повече проблеми.

Покритата с козина силна ръка потърси неговата и пъхна в нея някакъв предмет.

— Ти носи Константин-мъж? Тя дава, казва нужда.

Тамдолецът изчезна в движението по коридора също тъй бързо, както се бе и появил. Джош се изправи, устоя на изкушението да се озърне или да погледне металния предмет, докато не се отдалечи малко по-нататък. Оказа се, че е брошка, чийто метал можеше да е истинско злато. Той я прибра в джоба си — за тях тя представляваше богатство, което можеха да продадат на пазара, без да е нужна карта. С него биха могли да подкупят някой, неподкупен по друг начин — като собственика на сегашното им жилище. Златото можеше да се използва и за друго, освен за бижута. Редките метали струваха колкото човешки живот — така вървеше сега цената им. А наближаваха дни, когато щеше да е нужна все по-голяма убедителност, за да се запази скривалището на Деймън. Майка му явно бе жена с доста здрав и практичен разум. Тя имаше очи и уши — във всеки тамдолец, който се промъкваше безобидно по коридорите, и работеше тяхното отчаяние. Продължаваше да предлага убежище, което Деймън не искаше да използва, защото не желаеше да предизвика претърсване на тамдолската система.

Мрежата се стягаше около тях. Зоната от използваеми коридори непрестанно се стесняваше. Инсталираха нова система, нови карти и секторите, които войниците претърсваха, оставаха чисти. Онези, които се намираха в сектор, блокиран от войниците, бяха обграждани и проверявани по списъци на издирвани лица, след което им даваха новите карти — на повечето от тях. Някои просто изчезваха и толкоз. А колкото повече се приближаваше новата система с карти толкова по-силно засягаше пазара. Стойността на картите и документите падна рязко, защото щяха да са валидни само до пълната подмяна на пропуските и хората започваха вече да се смущават от старите. От време на време се вдигаше тревога, безшумна, някъде в компютъра. След това на определено място идваха войници и започваха да издирват някого, сякаш повечето хора в секторите с несигурни системи използваха собствените си карти. Държаха тези зони отворени за проверки на самоличност, караха населението да трепери от страх и всеки да подозира другия. Това служеше на целите на Мазиан.

Но тази обстановка позволяваше на Деймън и Джош да преживяват. Предлаганата от тях услуга бе чистене на карти и тя имаше своя определена цена в системата на черния пазар. Продавач желаеше да провери стойността на открадната карта, нов купувач искаше да е сигурен, че картата няма да вдигне тревога в компютъра, друг се нуждаеше от банковия код, за да ползва сметката. В баровете и общежитията на доковете не се извършваше проверка на снимките в личните карти. А Деймън разполагаше с нужните кодове за програмиране. Джош също ги бе научил, така че работеха заедно и не им се налагаше да обикалят коридорите твърде често. Бяха си изградили цяла научна стратегия, използваха тамдолските тунели и дори пресичаха границите на секторите.

Синия зъб им бе показал как, — така че на нито един терминал на главния компютър не можеха да се засекат няколко поредни запитвания. Нито веднъж не бяха предизвикали тревога, макар някои от картите да се оказаха особено опасни. Имаха занаят — създаден им по ирония на съдбата от Мазиан. Това им позволяваше да се изхранват, подслоняват и крият благодарение на всички защитни мерки, които пазарът можеше да осигури на безценните си оператори. В момента имаше пълен джоб с карти като знаеше стойността на всяка от тях в зависимост от степента на осигурения достъп и наличната сума в банката. В повечето случаи в сметките нямаше нищо. Семействата на изчезналите хора бързо се бяха усетили и станционният компютър бе започнал да уважава исканията им да се блокират сметки от достъп чрез определен код. Поне такъв бе слухът, който се носеше, и навярно бе истина. Повечето карти вече създаваха проблеми. Джош разполагаше с няколко използваеми от целия куп и със сбирка от кодове за достъп. Само картите, които бяха принадлежали на хора без семейство или със самостоятелна сметка, все още можеха да се използват.

Забелязваха се обаче признаци на по-бърза промяна. Може би бе игра на въображението му, но днес коридорите на всички нива на зеления сектор изглеждаха по-пълни. Възможно бе да е така. Всички, които не се осмеляваха да се подложат на идентификация и да получат нови карти, продължаваха да се струпват във все по-тясно и тясно пространство. Зеленият и белият оставаха последните отворени сектори, но лично Джош се притесняваше в белия, като не искаше да ходи там повече, отколкото му се налагаше. Самият той не бе чул слухове, но нещо се носеше във въздуха, нещо, което подсказваше, че ще бъде изолирана още една зона. Най-вероятно да е белият сектор.

Зеленият бе секторът с големите зали и с най-малкия брой опасни тесни или безизходни места, където решените на всичко можеха да се бият за всяка стая и за всеки коридор — ако се стигнеше до схватка. Джош си представяше, че ги очаква по-скоро друг край, когато всички проблеми на Мазиан на Пел щяха да са щателно събрани в последния сектор. Просто можеха да го взривят, да издухат в космоса всички от там, като отворят широко вратите, и те щяха да умрат без никакъв протест и без никакъв шанс.

Няколко луди глави бяха донесли скафандри — най-опасната стока на черния пазар, и се въртяха около тях, въоръжени и с див пламък в очите, като се надяваха да оцелеят противно на всякаква логика. Повечето от тях просто очакваха да умрат. В целия зелен сектор цареше атмосфера на отчаяние, а онези, които най-накрая се бяха примирили с мисълта да се предадат доброволно, се бяха прехвърлили в белия сектор. Зеленият и белият ставаха от ден на ден по-странни, по стените им бяха изписани необичайни лозунги, някои вулгарни, други религиозни, трети патетични. Ние живяхме тук, пишеше на един от тях. И това бе всичко.

Повечето лампи по коридорите бяха счупени, така че навсякъде цареше полумрак и станцията вече не намаляваше осветлението при алтернативната смяна за разлика от основната, тъй като би станало опасно тъмно. Имаше странични коридори, където не светеше нито една лампа и никой не влизаше в тези бърлоги, освен ако не принадлежеше към тях… или въпреки писъците си не бе завлечен там. Оформили се бяха банди, които се биеха помежду си за власт. По-слабохарактерните се присламчваха към тях, даваха им всичко, което притежаваха, за да не им бъде сторено нищо лошо и навярно, за да имат възможност да сторят лошо на други. Някои от бандите се бяха зародили още в И-зоната. Други бяха от жители на Пел, образувани за самоотбрана и предприемащи различни бизнес начинания. Джош се страхуваше еднакво и от двата вида, плашеше се най-вече от безразсъдното им насилие. Пусна си брада, остави косата си да порасне, ходеше прегърбен и гледаше по него да полепне колкото се може повече мръсотия, променяше леко лицето си с козметични средства — те също се продаваха на висока цена на черния пазар. Ако имаше нещо забавно в цялата тази мрачна обстановка, то бе, че повечето хора наоколо правеха абсолютно същото. Секцията бе пълна с мъже и жени, които отчаяно се стараеха да не бъдат разпознати и старателно отбягваха да срещнат погледите си, докато треперещи вървяха по коридорите. Срещаха се такива, които налитаха и се опитваха да заплашват, ако наблизо нямаше войници. Но повечето бродеха, свели глави като призраци, носеха се по коридорите с очевидната надежда никой да не викне след тях и да не ги погне.

Навярно външният му вид се бе променил толкова много, че никой вече не го разпознаваше. Все още никой не бе посочил с пръст към него или към Деймън на публично място. Може би на Пел се бе запазила някаква лоялност или просто известността им на черния пазар ги предпазваше. Възможно бе хората, които ги познаваха, прекалено много да се страхуват от каквото и да е било. Някои от бандите бяха свързани с черния пазар.

От време на време по коридорите, включително на девето ниво, минаваха войници, които не представляваха по-рядка гледка от тамдолците, тръгнали да си вършат работата. Зеленият док все още бе отворен до самия край на белия и „Африка“, а понякога „Атлантик“ или „Пасифик“ заемаха първите му две гнезда, останалите кораби акостираха в синия док. Войниците влизаха и излизаха свободно край хидравличния портал между секциите. Те идваха на зеления и белия док през свободното си време или през дежурство като се смесваха с обречените. А обречените знаеха, че единственото, което трябваше да направят, за да се измъкнат, бе да се приближат до тези войници или да отидат до входовете към прочистените зони и да се предадат. Някои не вярваха, че хората на Мазиан ще декомпресират сектора просто заради този близък и почти приятелски контакт. Войниците свободно си сваляха броните, разхождаха се наоколо като се смееха и изглеждаха човешки, висяха по баровете — наистина бяха окупирали няколко заведения само за тях, но в други барове се смесваха и понякога поглеждаха с благосклонна усмивка на черния пазар.

Толкова по-лесно щяха да си хванат жертвите, когато им дойдеше времето, помисли си Тали. Все още имаха избор, играеха играта с войниците, изплъзваха се и се съпротивляваха. Но щеше да е достатъчно да се натисне някой бутон в главното управление, без да има личен контакт, без някой да ги наблюдава, когато умират. Всичко щеше да бъде направено чисто и от разстояние.

Джош и Деймън правеха планове, налудничави и безсмислени проекти. Говореше се, че братът на Константин е жив. Смятаха да се промъкнат на някоя от совалките, да я превземат, да слязат на Тамдолу и да се скрият в гората. Шансовете им да откраднат совалка от въоръжените войници бяха не по-големи от тези да се спуснат по въже на Тамдолу, но плановете занимаваха умовете и им вдъхваха надежда.

По-реалистично бе, ако се опитаха да преминат през шлюзовете в пречистените зони и си пробват късмета със свързаните с аларми врати, разпръснатите навсякъде сили сигурност, проверките на всеки ъгъл и на картите при всякакво движение — такъв бе начинът на живот оттатък. Дело на Малори. Бяха проучили обстановката. „Твърде много мъже-с-пушки — предупредил ги бе Синия зъб. — Техни очи студени.“

Наистина бяха студени.

Междувременно се занимаваха с черния пазар и с Нго.

Джош вървеше към бара на девето зелено ниво, но не през тунелите, към които се отваряше задната врата на заведението на Нго. Съдържателят никак не обичаше да се използва резервния изход без причина, не искаше в голямата зала да се вижда човек, който да не е влязъл през официалния вход, нито да се задейства тревога в компютъра при такъв достъп. Барът на Нго бе място, където контрабандата процъфтяваше, и като такова се стараеше да изглежда по-чисто от останалите. Той бе един от двайсетината барове и увеселителни заведения по протежението на зеления док и входа на девето ниво, които едно време преуспяваха покрай потока от търгари. Картината бе допълнена от поредица общежития, визорни кина, клубове и ресторанти, както и от един необичаен параклис. Сега голяма част от баровете бяха отворени, кината, параклисът и някои от общежитията представляваха изгорели черупки. Но баровете работеха, подобно на Нго, също и ресторантите — възможности Пел все още да изхранва населението си, а храната от черния пазар обогатяваше провизиите, които станцията се съгласяваше да доставя.

Като приближи към предната и винаги широко отворена врата на Нго, Джош се озърна внимателно, без да се издава, като съчетаваше вървенето и оглеждането сякаш бе човек, който просто се чуди кой бар да избере.

Пред очите му внезапно се мярна лице, което накара сърцето му направо да замре. Забави крачка за миг и погледна към бара на Маскари от другата страна на коридора, където деветото ниво се отваряше към дока. Високият мъж, който стоеше пред заведението, изведнъж се стрелна и се вмъкна вътре.

Мрак забули погледа му, споменът толкова ярък, че Тали се препъна и забрави цялата си тактика. Бе уязвим в този момент, обхванат от паника, обърна се сляпо към входа на Нго и влезе сред притъмнената светлина, гърмящата музика и мириса на алкохол, храна и немита клиентела.

Старият съдържател лично обслужваше бара. Джош отиде до тезгяха, облегна се него и поръча една бутилка. Нго му я даде, без да поиска картата му. Всичко щеше да се уреди по-късно, в задната стаичка. Но ръката на Тали трепна, когато пое бутилката, и Нго се пресегна с бърза реакция и хвана китката му.

— Неприятности ли?

— За малко — излъга той, а това може би не бе и лъжа. — Размина ми се. Проблеми с бандите. Не се безпокой. Никой не ме е проследил. Нищо открито.

— Дано да си сигурен.

— Няма нищо. Нерви. Просто нерви.

Стисна бутилката и се запъти към задната част на залата, спря за миг пред вратата, която водеше към кухнята, и изчака да се увери, че никой нямаше да забележи излизането му.

Може да беше от хората на Мазиан. Сърцето на Джош все още биеше лудо от срещата. Някой наблюдаваше бара на Нго. Не. Плод на въображението му. Хората на Мазиан нямаше защо да действат толкова прикрито. Отпуши бутилката и отпи от нея — тамдолско вино, евтино средство за успокояване. Гаврътна втора, по-дълга глътка и се почувства по-добре. Случваше му се да има такива пристъпи, макар и не често. Но винаги бяха лоши. Обикновено ги предизвикваше нещо малко и глупаво — мирис, звук, поглеждане за части от секундата по странен начин към познат предмет или незабележителен човек… Притесняваше го най-много, че се случи на обществено място. Възможно бе да привлече внимание. Реши да не излиза повече днес. Не бе сигурен за утре. Отпи трета глътка и вдигна за последен път очи към заетите на дузина маси, после се шмугна в кухнята, където съпругата и сина на Нго приготвяха поръчките. Хвърли им бегъл поглед, отвърнаха му по същия мълчалив начин и той се запъти към склада.

Отвори вратата ръчно.

— Деймън — рече той и завесата на гърба на шкафовете се дръпна.

От там излезе Константин и седна върху металните кутии, служещи им за мебели, под светлината на фенер с батерии, който използваха, за да избягнат строгия контрол за икономии на компютъра и неговата безпогрешна памет. Тали се приближи, отпусна се уморено край Деймън, подаде му бутилката и той отпи. И двамата бяха небръснати и изглеждаха точно като немитите, потиснати тълпи, които се събираха наоколо.

— Закъсня — каза Деймън. — Искаш да получа язва ли?

Джош извади картите от джоба си, нареди ги по памет, направи дребни бележки с мазен молив, преди да ги е забравил. Константин мълчаливо му даде лист хартия и той записа особеностите на всяка една.

Когато свърши, можеше да не напряга повече паметта си. Постави купа карти върху съседна кутия и се пресегна за бутилката с вино. Отпи и я остави отново.

— Срещнах Синия зъб. Каза, че майка ти е добре. Дава ти това.

Бръкна в джоба си за брошката и забеляза как Деймън я пое в ръцете си с онзи тъжен поглед, който издаваше, че тя навярно означаваше нещо много по-ценно за него, отколкото самото злато. Константин кимна мрачно и я прибра. Не говореше много за семейството си, нито за живите, нито за мъртвите, не и при такива спомени.

— Тя знае — рече Деймън, — тя знае какво ни очаква. Може да го види на екраните на визорите си, да го чуе от тамдолците… Синия зъб каза ли нещо по-определено?

— Само това, че майка ти мислела, че брошката може да ни потрябва.

— Нищо за брат ми?

— Не спомена нищо. С тамдолеца не се намирахме на място, на което можехме да разговаряме.

Деймън кимна, пое дълбоко дъх, подпря лакти на коленете си и наведе глава. Живееше заради тези новини. Когато нямаше такива, духът му падаше и той страдаше. И двамата изпитваха болка. Тали имаше усещането, че бе разтворил раната.

— Навън става напечено — съобщи Джош. — Цари голямо безпокойство. Забавих се малко по пътя да се ослушам, но нямаше новини. Всички са изплашени, но никой не знае нищо.

Константин вдигна глава, взе бутилката и изпи почти на една глътка половината от останалото вино.

— Каквото и да решим, трябва да е скоро. Или да отидем в обезопасените зони, или да опитаме със совалката. Не можем да останем тук.

— Или да си направим бърлога в тунелите — отвърна Тали.

Според него това бе единствената реална възможност. Повечето хора изпитваха патологичен страх от тунелите. Малцината, които биха се опитали да ги търсят там, навярно можеха да бъдат отблъснати. Имаха оръжия. Може би щяха да са в състояние да преживеят там. Но не им оставаше никакво време за избор. Перспективата не бе особено примамлива. „А може да имаме късмет — каза си със съжаление Джош, като погледна Деймън, забил очи в пода в плен на собствените си мисли. — Възможно е те просто да вдигнат във въздуха цялата зона.“

Вратата на склада се отвори. Нго влезе при тях, приближи се и събра картите, прочете бележките, облиза сбръчканата си уста и се намръщи.

— Сигурен ли си?

— Няма грешка.

Нго промърмори недоволно за качеството на стоката, сякаш вината бе тяхна и тръгна да излиза.

— Нго — рече му Деймън, — чух слух, че пазарът ще премине към новите хартийки. Вярно ли е?

— Къде си го чул?

Той вдигна рамене.

— Двама си говореха отпред. Истина ли е, Нго?

— Празни приказки. Ако виждаш начин, по който можеш да бъркаш в новата система, кажи ми.

— Мисля върху това.

Нго измънка нещо под носа си и излезе.

— Наистина ли? — попита Джош.

Константин поклати глава.

— Помислих, че мога да измъкна някаква информация. Нго не иска да каже или просто няма начин да знае това.

— Предполагам, че е последното.

— Аз също. — Сложи ръце върху коленете си, въздъхна и вдигна поглед. — Защо не излезем да си вземем нещо за хапване? Навън няма никой, от когото да се страхуваме, нали?

Споменът, който бе напуснал Джош, се върна с тъмна сила. Той отвори уста да каже нещо, но изведнъж се разнесе тътен, който разклати пода, гръм и трясък заглушиха викането отвън.

— Порталът! — възкликна Деймън, скочил на крака.

Продължиха да се чуват викове, истерични писъци, събаряне на столове в залата отпред. Константин се втурна към вратата на склада и Джош хукна с него. Стигнаха до задната врата на бара, където се бяха събрали Нго, съпругата и синът му, приготвили се да излязат. Нго стискаше в ръка бележника си със сделките на черния пазар.

— Не! — възрази Джош. — Чакайте, това трябва да е вратата към белия сектор. Изолирани сме, но в коридора на девето ниво имаше войници. Нямаше да оставят войници тук, ако възнамеряваха да натиснат бутона…

— Интеркомът! — викна жената на Нго.

От апарата в голямата зала се чуваше съобщение. Втурнаха се в тази посока, в зоната на ресторанта, където шепа хора бяха събрани около визора, а един крадец събираше купчина бутилки от бара.

— Хей! — ревна побеснял Нго, мъжът взе още две и побягна.

На екрана се виждаше Джон Лукас. Винаги се появяваше той, когато Мазиан искаше да направи официално съобщение на станцията. Джон се бе превърнал в скелет, в жалък скелет с хлътнали очи.

— … се изолира — казваше Лукас. — Жители на белия сектор и други, които искат да напуснат зоната, ще бъдат пуснати да си вървят. Отидете до прохода към зеления док и ще ви бъде разрешено да преминете.

— Събират всички нежелани елементи тук — рече Нго. По сбръчканото му лице бе избила пот. — А какво ще стане с нас, които работим тук, господин станционен управител Лукас? Какво ни чака нас, честните хора, които сме хванати тук?

Лукас повтори цялото съобщение. Навярно бе запис, защото едва ли щяха да оставят този човек да говори в предаване на живо.

— Ела! — рече Деймън, като хвана Джош за лакътя.

Излязоха от главната врата и свиха зад ъгъла към зеления док, тръгнаха нагоре по издигащата се платформа, където се бе събрала голяма маса народ да гледа към белия сектор. Не бяха единствените. Виждаха се войници, които се движеха покрай стената между гнездата и крановете.

— Може да има стрелба — промълви Тали. — Деймън, да се махаме оттук!

— Виж портала! Виж портала!

Той погледна натам. Огромните му крила бяха плътно слепени. Проходът за достъп на персонала отстрани не бе отворен. Не се и помръдна.

— Няма да ги пуснат да преминат насам — заяви Константин. — Туй бе лъжа, за да изкарат бегълците на дока от другата страна.

— Да се връщаме! — помоли го Джош.

Някой от войниците стреля, от тяхната страна. Над главите им се разнесе откос, който се заби във витрините на магазините. Хора се развикаха и заблъскаха. Двамата побягнаха заедно с тях, надолу по дока към девето ниво, към входа на бара на Нго, а навалицата се понесе покрай тях по коридора. Неколцина други се опитаха да влязат след тях, но Нго дотича с пръчка и ги прогони, като не преставаше да сипе ругатни по адрес на Деймън и Джош за това, че носят неприятности със себе си.

Затвориха вратата, но тълпата отвън предпочиташе по-скоро да бяга — по пътя на най-малкото съпротивление. Лампите в залата засветиха максимално ярко над хаоса от преобърнати столове и разлети ястия.

Нго и семейството му мълчаливо започнаха да разчистват.

— Дръж! — рече Нго на Джош и му подхвърли мокър, пропит със супа парцал.

Съдържателят отправи втори, свъсен поглед към Деймън, но не му даде нареждания — един Константин все още се ползваше с привилегии. Деймън започна да събира чиниите, да изправя столовете и да бърше заедно с останалите.

Отвън отново настъпи спокойствие, като от време на време се почукваше на вратата. Лица се вглеждаха в тях през пластмасовия прозорец, просто искаха да влязат вътре, изтощени и наплашени хора, които търсеха услугите на заведението.

Нго отвори вратата, като ругаеше и викаше, пусна ги, застана зад бара и започна да раздава напитки без оглед на кредитирането за момента.

— Ще си платите — предупреди той всички и някои по-специално. — Просто седнете и ние ще ви направим сметките.

Някои си тръгнаха, без да платят, други седнаха. Деймън взе бутилка вино и дръпна Джош до маса в най-далечния край, където имаше малка ниша. Там бе обичайното им място, виждаше се входната врата и имаше непосредствен достъп до кухнята и скривалището им. Отново се бе включил музикалния канал на интеркома като предаваше някаква тъжна и романтична мелодия.

Тали подпря глава на ръцете си, прииска му се да може да се напие. Но не биваше. Спохождаха го сънища. Деймън пиеше. Накрая явно бе погълнал достатъчно, тъй като засенчените му очи придобиха упоена замъгленост, за която Джош му завидя.

— Утре ще изляза — рече Константин. — Прекалено дълго стоях в тази дупка… Ще изляза, може би ще поприказвам с разни хора, ще се постарая да установя контакти. Все трябва да има някой, който още не се е изнесъл от зеления сектор. Някой, който все още дължи известни услуги на рода ми.

Бе опитвал и преди.

— Ще говорим за това — отвърна Джош.

Синът на Нго им сервира вечеря — чорба, разредена доколкото бе възможно. Тали сръбна една лъжица от нея, срита под масата Деймън, който продължаваше да седи замислено. Той вдигна лъжицата си и започна да яде, но съзнанието му изглежда блуждаеше другаде.

Навярно около Елена. Понякога Деймън шепнеше нейното име в съня си. Друг път това на брат си. Или може би мислеше за други неща, за изгубени приятели. За хора, които вероятно бяха мъртви. Нямаше да заговори, Джош го знаеше. Прекарваха дълги часове в мълчание, всеки потънал в своето собствено минало. Тали си припомняше по-щастливи мигове, приятни места, огрения от слънцето път, прашните житни поля на Цитиана, хора, които го бяха обичали, лица, които бе познавал, стари приятели, стари другари, далече от туй място. Часовете се изпълваха с тях, дългите самотни часове, които всеки от двамата прекарваше в криене, нощите, докато музиката от голямата зала на Нго думкаше през стените през повечето време от основния и от алтернативния ден, дразнеща, непрестанна или сладникава и всепроникваща. Открадваха си малко сън през по-спокойните часове, лежаха бездейно през останалите. Джош не прекъсваше мислите на Деймън, нито пък той неговите. Никога не подценяваха значението им, те представляваха най-добрата утеха, която можеха да имат тук.

Имаше една възможност, която вече не разглеждаха, а именно — всеки от тях да се предаде. През очите им бе лицето на Лукас, тази мъртвешка глава, която предупреждаваше каква е играта на Мазиан с марионетките. Ако Емилио Константин бе все още жив, както се носеше слухът… Макар лично Джош да се питаше дали новината бе добра или лоша. Но мълчеше и по този въпрос.

— Чувам — каза най-сетне Деймън, — че май някои от хората на Мазиан приемат рушвети. Питам се дали не могат да бъдат подкупени за нещо повече от продоволствия. Ако има пропуски в новата им система.

— Това е лудост. Не е в техен интерес. Тук не става въпрос за чувал брашно. Само попитай за нещо такова и те веднага ще ни спипат.

— Навярно си прав.

Джош бутна напред купата и се загледа в ръба й. Не им оставаше много време, това бе всичко. Чрез изолирането им белия сектор те също се оказваха в капан. Сега оставаше единствено да се започне чистка от дока или от първо зелено ниво, при която да приберат склонните да се предадат и да застрелят онези, които не искаха.

След като въдворяха ред в белия сектор, щяха да дойдат и при тях. Разчистването бе започнало.

— Аз ще трябва да се свържа с Флотата — заяви накрая Тали. — По-вероятно е войниците да разпознаят теб, отколкото мен. Стига да не налетя на такива от „Норвегия“…

Деймън замълча за момент, навярно преценявайки шансовете им.

— Нека да опитам нещо друго. Остави ме да помисля. Трябва да има начин да стигнем до совалките. Ще отида да проверя това при докерните бригади, да разбера кой работи там.

Нямаше да успеят. Идеята винаги е била налудничава.

Търгарски кораб „Краят на предела“ в дълбокия космос: 6.1.53 г.

В системата влезе още един търгар. Не бе необичайно. Елена чу съобщението и стана от койката, прекоси тясното пространство на „Краят на предела“, за да види какво се забелязва върху сканера на Уес Нейхарт.

— Какво става тук? — запита тънък глас, когато стана възможно.

Товарният кораб бе скочил на значително разстояние, съвсем предпазливо. Щеше да му отнеме известно време докато се измъкне от зоната на скока. Елена седна във второто кресло пред сканера и се намести върху възглавницата му. Надебеляващото й тяло я притесняваше само подсъзнателно, бе неудобство, с което вече е свикнала. Бебето риташе, проявяваше своето вътрешно и непредсказуемо присъствие. Тихо, рече му мислено тя, присви за миг очи и насочи вниманието си към сканера. Други от рода Нейхарт се събраха наоколо да наблюдават.

— Някой ще ми отговори ли? — запита новодошлият вече от доста по-близо.

— Идентифицирайте се — обади се глас от друг кораб. — Тук е „Малката мечка“, търгари. Вие кои сте? Продължавайте да се приближавате, просто се идентифицирайте.

Времето за отговор почти изтече. Други търгари също се разшаваха. На мостика на „Края на предела“ се струпа цяла тълпа наблюдатели.

— Този не ми харесва — измърмори някой.

— Тук е „Дженевив“ от територията на Съюза, от Фаргон. До нас стигна слух, че става нещо. Какво е положението?

— Нека аз да говоря с тях — намеси се друг глас. — „Дженевив“, тук е „Пикси II“. Искам да говоря с главата на семейството, младежо, чуваш ли?

Настъпи по-дълго мълчание, отколкото би трябвало. Сърцето на Елена започна да бие по-бързо и тя се обърна назад, за да махне изплашено и припряно на Нейхарт, но вече бе вдигната обща тревога и капитанът даде знак на племенника си на компютъра.

— Говори Сам Дентън от „Дженевив“ — отвърна гласът.

— Сам, как се казвам?

— Войници на борда — дойде от „Дженевив“ и гласът бързо замря.

Елена се пресегна бързо към микрофона, докато по всички комканали се чуваха заповеди да се изчаква или да се открие огън.

— „Дженевив“, „Дженевив“, тук е Куен от „Естел“. Отговори!

Никой не стреля. На сканера се виждаха корабите, стотици кораби, които се носеха на орбита около нулевата точка и сега се бяха обърнали да посрещнат нашественика.

— Говори съюзистки лейтенант Марн Оборск — чу се накрая глас. — От борда на „Дженевив“. Този кораб ще се взриви, преди да бъде хванат. На него се намира родът Дентън. Потвърдете вашата самоличност. Родът Куен е мъртъв. „Естел“ е мъртъв кораб. На кой кораб сте вие?

— „Дженевив“, не сте в положение, в което да предявявате искания. Оставете всички Дентън да напуснат кораба.

Настъпи отново дълго мълчание.

— Искам да знам с кого разговарям.

Тя направи нова продължителна пауза. На мостика около нея бушуваше трескава дейност. Насочваха се оръдия, изчисляваха се относителните местоположения, скорости, орбити, възможно тайно изместване като се използват двигателите за влизане в док.

— Говори Куен. Искаме от вас да пуснете всички Дентън да напуснат този кораб. Ще ви кажем следното: ако Съюзът посегне на още един търгар, знайте, че ще плати скъпо и прескъпо. Базата на всеки кораб, нападнал или присвоил търгарски космически съд, ще бъде санкциониран от нашето сдружение. Така се нарича това, което става тук. Ние се разширяваме. Ние превъзхождаме по брой вашите бойни кораби. Ако искате да се пренесе килограм стока където и да е, отсега нататък ще трябва да преговаряте с нас.

— От кой кораб говорите?

Те можеха да започнат да стрелят, вместо да говорят. Трябваше да ги успокои, да ги задържи така. Избърса лицето си и хвърли поглед към Нейхарт, който кимна — компютърът ги държеше на прицел.

— Куен е единственото, което ви е нужно да знаете, лейтенанте. Ние сме много повече от вас. Как открихте това място? От Дентън ли измъкнахте информацията? Или просто някой се е обърнал към вас по погрешка? Чуйте ме какво ще ви кажа: сдружението на търгарите ще преговаря като едно цяло. Ако искате наистина да загазите, посегнете само на още един търгарски кораб. Вие и Флотата на Мазиан може да си правите каквото ви харесва помежду си. Ние обаче не сме Компанията, нито сме Съюзът. Ние сме третата страна в този триъгълник и отсега нататък ще преговаряме от наше собствено име.

— Какво става тук?

— В състояние ли сте да преговаряте или да предадете съобщения на вашата страна?

Последва дълго мълчание.

— Лейтенанте — продължи тя, — когато вашите упълномощени представители пожелаят, ние сме напълно готови да преговаряме. Междувременно бъдете така добър да пуснете рода Дентън. Ако искате да разговаряте разумно с нас, можем да се държим приятелски. От друга страна, ако на някой търгар бъде сторено нещо, ще си платите за това. Обещавам ви го.

Този път чакаха само необходимото време за закъснение.

— Говори Сам Дентън — обади се друг глас. — Наредиха ми да ви съобщя, че този кораб ще завие обратно и че на борда му има достатъчно експлозив. Цялата ми фамилия е тук, Куен. И това е истина.

Изведнъж връзката прекъсна. Елена погледна бързо визора и телеметричните екрани, видя, че те отбелязаха проблясването, което внезапно нарасна, превърна се във взривно кълбо, забележимо дори на визора. Стомахът й се сви и бебето се размърда. Тя сложи ръка върху корема си и се загледа в екраните, повдигна й се, докато пукот продължаваше да изпълва комканалите.

Усети, че някой постави ръка на рамото й — Нейхарт.

— Кой стреля? — попита тя.

— Говори „Пикси II“ — чу се отново глас, нисък и груб. — Ние стреляхме. Приближаваха зенита си към празното пространство, двигателите им се включиха. Твърде много ни разиграваха.

— Разбрано, „Пикси“.

— Ще отидем там — обади се друг кораб. — Ще претърсим областта.

Най-малкото имаше възможност да открият капсула — ако Съюзът бе разрешил на децата от рода Дентън да се скрият там за по-голяма безопасност. Макар да нямаше голяма вероятност капсулата да е оцеляла след такава експлозия.

Както „Естел“ на Маринър. Както тогава. Нямаше да намерят нищо.

Появиха се други мигащи светлинки, призрачни присъствия в мрака на нулевата точка, видими само на сканера, понякога като присветване на движещи се чертички или като сянка на визора, потулваща звездите зад тях. Бяха приятелски — стотици кораби, които се насочваха към зоната за оглед.

— Вече се започна — промълви Нейхарт. — Съюзът няма да стои спокойно.

Но всички го знаеха, още от момента, когато бе тръгнала вестта, от момента, когато търгарите бяха започнали да си предават един на друг къде да отидат и името, което ги събираше — мъртъв кораб и мъртво име от катастрофа, която бе известна на всички. Неизбежно Съюзът щеше да дочуе за това, сигурно вече бе забелязал странното отсъствие на кораби от неговите станции, на търгари, които не бяха пристигнали по график. Навярно бе изпаднал в паника, регистрирайки изчезвания в области, където не можеше да има военни действия, докато Мазиан бе вързан на Пел. Съюзът бе завладявал търгарски кораби, вече го бе признал, и преди пристигането на онзи кораб може да го бе сторил и с други. Но следващия път щеше да изпрати тук боен кораб — ако можеше да отклони някой от обсадата на Пел.

Вестта се бе разнесла не само из пространството на Съюза. Бе стигнала и до Сол, защото „Уинифред“ реши да използва връзките си на Земята, освободи се от товара, намали масата си, за да скочи възможно най-далеч, и предприе дълго и несигурно пътуване, без да знае какво го очаква в края му. „Разкажете им за Маринър — помолила ги бе Елена. — За Ръсел, за Викинг и за Пел. Накарайте ги да разберат.“ Те чинно изпълниха молбата й, понеже „Уинифред“ бе кораб, дошъл от Земята. Но това бе само жест. Оттам не идваше отговор.

Не намериха капсула, само прах и отломки.

Тамдолу: светилище на хайза: 6.1.53 г., местна нощ

Хайза бяха изчезвали и се връщали отново още от самото начало, тихо се бяха присъединявали и напускали сбирката в подножието на паметника с изображенията, движейки се безшумно и сериозно, по един или по двама, отнасяйки се с благоговение към сънуващите, придошли тук с хиляди. Пристигаха през деня и през нощта, носеха храна и вода, вършеха дребни, но необходими неща.

За хората вече имаше куполи, окопаването им бе извършено от тамдолците, компресорите боботеха с ритъма на живота. Грубите, скърпени куполи не бяха красиви, но даваха подслон на възрастните, на децата и на всички останали, когато краткото лято премина в есен, когато небето се покри с облаци, а дните, изпълнени със слънце, и нощите със звезди станаха по-малобройни.

Над тях прелитаха кораби, совалки, които правеха курсове насам-натам, бяха свикнали с това и то не ги плашеше.

„Не трябва да се събирате дори в горите — бе обяснила Милико на Старите с помощта на преводачи. — Техните очи виждат топлите неща, даже през дърветата. Хайза може да се скрие дълбоко под земята, о, много дълбоко. Но те виждат дори когато слънцето не грее.“

Очите на тамдолците бяха станали съвсем кръгли при тези нейни думи. Бяха разговаряли помежду си. Лукасите, бяха прошепнали те. Но изглежда бяха разбрали.

Милико бе разказвала дни наред на Старите, говорила докато гласът й не бе станал дрезгав и не бе изтощила преводачите си, за да ги накара да проумеят срещу какво са изправени. А когато се бе уморила, чужди ръце бяха потупали нейните, докоснали лицето и, а кръглите очи на хайза я бяха погледнали с огромна нежност, понякога единственото, което можеха да направят.

Колкото до хората, вечер тя отиваше при тях. Там бяха Ито, Ернст и други, които ставаха все по-унили и потиснати — Ито, защото всичките й офицери бяха отишли с Емилио, Ернст, защото бе дребен и не бе избран, а един от най-силните мъже от всички лагери — Нед Кокс, защото не бе отишъл доброволно веднага и сега бе започнал да се срамува. Сякаш имаше някаква зараза, която се разпространяваше между тях, навярно срам, когато чуха новините от основната база, които говореха само за нещастие. Стотина души седяха извън куполите като бяха избрали студеното време и дихателите, сякаш чрез отказа от удобствата си доказваха нещо един на друг и на самите себе си. Бяха станали мълчаливи, а очите им, както казваха тамдолците — и студени. Те стояха ден и нощ насред това светилище, край паметника с изображенията на хайза. Не пристъпваха в куполите, в които другите живееха, и с нетърпение очакваха да влязат, когато им дойде редът, защото не можеха да се поберат всички едновременно. Не мърдаха от там, защото всяко отстъпление от мястото щеше да бъде забелязано от небето. Бяха избрали своето убежище и сега не им оставаше нищо друго, освен да седят и да мислят за останалите. Да сравняват себе си. Да мислят.

Да сънуват, наричаха го хайза. Именно за това идваха тук хайза.

„Бъдете разумни — бе им казала Милико още през първите дни, когато бяха най-неспокойни и говореха разпалено за действие. — Трябва да чакаме.“

„Да чакаме какво?“ — бе попитал Кокс и този въпрос бе започнал да я преследва собствените й сънища.

Тази нощ по склона се спускаха хайза, които бяха извикани още преди дни. Тя седеше с другите и отпуснала ръце в скута си, гледаше как дребните, далечни фигури се движат в беззвездния мрак на равнината. Стомахът и гърло й бяха странно свити. Хайза трябваше да запълнят броя на хората, така че при сканирането на лагера да не бъде забелязано намаляването им. Милико носеше пистолета си във водонепроницаем джоб, беше облечена топло, но все още я полазваха тръпките на неизвестността. Да се грижи за хайза, именно за това бе оставена тук. „Върви“ й бяха казали самите хайза. „Твое сърце боли. Твои очи студени като те.“

Да отиде или да загуби хората, които ръководеше. Тя не можеше да ги задържи по друг начин.

„Страх ли ви е да останете?“ — попитала бе Милико затворилите се в себе си, възрастните, децата, онези мъже и жени, които не приличаха на стоящите отвън, които имаха семейства, близки и обичани, онези, които може би бяха по-разумни. Чувстваше се виновна пред тях. От нея се искаше да ги защитава, а тя не можеше, не бе в състояние дори да води групата отвън — просто изпреварваше общата им лудост. Много от оставащите бяха от И-хората, бежанци, видели твърде много ужаси, твърде уморени, за да имат желание да слязат долу. Милико мислеше, че трябва да са изплашени. Възрастните на хайза можеха да са налудничаво странни и докато жителите на Пел бяха свикнали с тамдолците, тези същества оставаха все така чужди за външни хора. „Не — бе отговорила възрастна жена. — За пръв път след Маринър не изпитвам страх. Тук сме в безопасност. Може би не от пушките, но от страха.“ Други също бяха кимнали, загледани в Милико търпеливо като изображенията върху паметника.

Хайза вече се приближиха към тях — малка група от тамдолци, които дойдоха най-напред при нея и при Ито, застанаха там и погледнаха назад към останалите.

— Виждам ви — рече Милико и те мълчаливо поклатиха глави.

Бяха избрани още няколко души, като хайза заеха местата им, и тръгнаха бавно в мрака, пресякоха коловозите на пътя и се заизкачваха по склона, разминавайки се с други тамдолци. Сто двайсет и трима души щяха да тръгнат тази нощ и толкова хайза щяха да останат в лагера вместо тях. Милико се надяваше, че тамдолците го разбират. Поне така й се струваше — очите на хайза блестяха весело заради шегата, която щяха да изиграят на шпионите от небето.

Поеха по най-прекия път, други пристигащи хайза ги приветстваха радостно. Милико вървеше толкова бързо, колкото бе възможно, задъхана, замаяна, но решена да не спира, защото никой хайза нямаше да иска почивка. Всички бяха решили да се държат така. Тя започна да залита на последното изкачване към края на гората, подпомагана от младите женски хайза, които притичваха около тях. Една от тях бе Тя-върви-далеч, друга — Вятър-в-гора, и още много, чиито имена не можеше да проумее напълно или хайза не ги казваха. Бе ги нарекла Бързоходка и Шепот, защото те ценяха високо дадените им от хората имена. Милико опита да ги нарече с техните собствени, за да ги поласкае, докато вървяха, но не успяваше да ги произнесе правилно и това караше хайза да изпадат в пристъпи на смях, от който носовете им се сбръчкваха.

Починаха си до изгрева на слънцето сред дърветата и папратите под една скална козирка. Когато се развидели, тръгнаха отново — тя, Ито, Ернст и тамдолците, които ги водеха, докато други хайза водеха останалите по други пътеки през гората. Хайза се движеха така, сякаш на този свят изобщо не съществуваха врагове, правеха си закачки и веднъж устроиха засада, от която сърцата им подскочиха — шега на Бързоходка. Милико се смръщи и когато останалите сториха същото, тамдолците доловиха настроението и удивени станаха по-тихи. Милико хвана Шепот за ръката и за пореден път се опита съвсем сериозно да й обясни, макар тя владееше по-слабо езика на хората от другите хайза.

— Виж! — рече отчаяно Милико накрая, хвана една пръчка, изскубна свежи и изсъхнали папрати, за да разчисти място. Очерта върху земята кръг е пръчката. — Лагер на Константин-мъж. — Изтегли линия покрай него. — Река.

Малко вероятно бе, както казваха хората с по-големи познания, какъвто и да е символ да задейства въображението на хайза. Това не отговаряше на техния подход към нещата, линиите и знаците не бяха свързвани с никакви действителни обекти.

— Правим кръг, така че наши очи гледат лагер на хората. Виждат Константин. Виждат Скокливеца.

Шепот кимна, обзета внезапно от въодушевление, от което цялото й тяло се разтресе, както бе приклекнала. Посочи обратно в посока на равнината.

— Те… те… те… — рече тя, грабна пръчката и я размаха към небето с жест, наподобяващ заплаха повече от всичко, което Милико бе виждала някога у хайза. — Те лоши — каза Шепот, хвърли пръчката към небето, подскочи няколко пъти, плесна с ръце и се удари с длани в гърдите. — Аз приятел Скокливеца.

Другарка на Скокливеца. Милико се вгледа, започнала най-накрая да разбира в напрегнатото изражение на младата женска. Шепот хвана ръката й и я потупа. Бързоходка я погали по рамото. Всички хайза заговориха помежду си със забързан брътвеж и изглежда изведнъж взеха решение. Разделиха се на двойки и всяка от тях хвана по един човек за ръка.

— Милико! — възпротиви се Ито.

— Довери им се, нека да ги оставим. Хайза няма да се изгубят. Те ще поддържат връзка между нас и ще ни съберат отново заедно, когато трябва. Ще ти пратя съобщение. Очаквай го.

Хайза настойчиво ги задърпаха да се разделят като всеки тръгна в различна посока.

— Пазете се! — рече Ернст и се обърна назад, но скоро дърветата го скриха.

Милико, Ернст и Ито имаха пистолети, които представляваха половината от всичкото оръжие на Тамдолу, като се изключат войниците. Останалите трима въоръжени също идваха. Шест пистолета и малко взривни материали за разчистване на пънове — това бе целият им арсенал. Вървете тихо, не повече от трима заедно, непрестанно бе повтаряла Милико на хайза като се стараеше придвижването им да изглежда нормално на сканерите на военните. И според странната си логика хайза ги бяха взели по трима — тя, Шепот и Бързоходка, трима души и шест тамдолци, а сега три групи по трима се бяха впуснали бързо напред.

Никакви закачки повече. Изведнъж Бързоходка и Шепот бяха станали съвсем сериозни, промъквайки се през гората, като този път на свой ред я предупреждаваха, когато направеше нещо твърде шумно за техните чувствителни уши. Не можеше да стори нищо срещу съскането на дихателя, но внимаваше поне да не счупи някоя клонка като имитираше плъзгащите се стъпки на самите хайза, плавното им спиране и тръгване. Най-накрая я осени тази мисълта, че те учеха нея.

Почиваше си, когато се налагаше, но само тогава. Веднъж падна тежко, прималяла от твърде много ходене, и двете хайза се втурнаха да я хванат, да погалят лицето и косата й. Държаха я, както те се държаха една друга, обгърнали я с тяхната топлота, защото небето се заоблачаваше и вятърът стана студен. Започна да вали.

Изправи се веднага щом почувства, че може, настоя да продължат с техния ход.

— Добре, добре — рекоха те. — Ти добре.

Следобед срещнаха още хайза, още женски и двама мъжкари. До последния момент те изобщо не се забелязваха и изведнъж се спуснаха от възвишение в гората като малки кафяви сенки, изскочили изпод дърветата и листата в ситния дъжд, а капките вода блестяха като скъпоценни камъни по козината им. Шепот и Бързоходка им казаха нещо, обгърнали я с ръце и получиха отговор.

— Казва дълъг път тяхно място. Чува. Идва. Много идва. Техни очи топли вижда теб, Михан-тисар.

Бяха дванайсет. Приближиха се един по един и докоснаха ръцете на Милико, притиснаха я, подскочиха и се поклониха с израз на дълбока почит. После Шепот им обяснява надълго и получи също толкова дълги отговори от тях.

— Те вижда — рече Бързоходка, докато Шепот разговаряше. — Те вижда място на хора. Хайза боли там. Хора боли.

— Трябва да отидем там — каза Милико като сложи ръка на сърцето си. — Всички мои хора отиват там, седят на хълмове, наблюдават. Разбираш ли? Добре ли чуваш?

— Аз чува — отвърна Бързоходка и изглежда преведе.

Другите тръгнаха, поведоха. Какво щяха да направят, когато всички стигнат там, Милико нямаше представа. Лудостта на Ито и на останалите я плашеше. Не бяха в състояние да превземат совалка с шест пистолета, нито с останалите, когато пристигнеха, нямаше как с голи ръце да се хвърлят срещу тежковъоръжени войници в брони. Можеха единствено да наблюдават, да стоят там и да се надяват.

Вървяха през целия ден докато студеният дъжд се процеждаше през листата и вятърът изтърсваше от тях капки върху главите им дори когато не валеше. Потоците бяха придошли и преливаха свободно. Навлизаха във все по-дива гора.

— Място на хора — напомни им накрая Милико, обзета от отчаяние. — Трябва да отидем до лагера на хората.

— Отива място на хора — потвърди Шепот и в следващия миг вече бе изчезнала, втурнала се между дърветата с такава скорост, че заблуждаваше очите.

— Бяга добре — увери я Бързоходка. — Прави Скокливеца идва далече вземе нея. Много други пада, тя върви.

Милико се намръщи, смутена, тъй като голяма част от бърборенето на хайза бе объркващо. Но Шепот бе хукнала да върши сериозна работа, поне така изглеждаше и тя с мъка продължи да върви нататък.

Най-сетне забеляза пролука сред дърветата, заклатушка се към нея с последни сили, понеже мярна пушек, дима на мелниците, и скоро след това успя да различи бледото мъждукане на купол. Милико падна на колене в края на гората и й бе необходимо известно време да осъзнае къде се намира. Никога преди не бе виждала лагера от такъв ъгъл, от височината на хълмовете. Отпусна се на земята, а Бързоходка я потупа по рамото, защото едва дишаше и очите й се премрежваха. Опипа трите резервни цилиндъра, които държеше в левия си джоб, като се надяваше, че този в маската й не се бе повредил. Даваше си сметка, че може да им се наложи да живеят навън в продължение на седмици и не биваше да ги изразходват.

Слънцето залязваше. Видя как се включиха светлините в лагера и като се добра до края на изгнило покривало, успя да забележи, че под лампите се движеха натоварени фигури, върволица, сновяща напред-назад между мелницата и шосето.

— Тя идва — рече й внезапно Бързоходка и Милико се обърна назад, изведнъж усети отсъствието на останалите, които бяха стояли между дърветата зад гърба им, а сега не се виждаха никакви. Мигна, когато храстите се разтвориха и Шепот дотича запъхтяна.

— Скокливеца — въздъхна Шепот като се поклащаше с такт с дишането си. — Той боли, той боли тежка работа. Константин-мъж боли. Дава, дава теб.

Държеше парче хартия в мокрия си, покрит с козина юмрук. Милико го взе, разгърна и изглади много внимателно пропитата от влага бележка, докато лекият дъжд я намокри отново и направи хартията още по-крехка. Трябваше да се наведе съвсем близо и да я държи под ъгъл в здрача, за да прочете надрасканите, разкривени думи.

— Тук е доста… зле. Няма да се преструваме, че не е. Стойте там. Дръжте се навън. Моля те. Казах ти какво да правиш. Пръснете се надалеч от обсега им… Страхувам се… че може би имат… може би искат… искат още работници… Аз съм добре. Моля те, върни се… Пази се от неприятности.

В очите на двете хайза имаше изписано учудване. Знаци върху хартия — това ги смущаваше.

— Някой видя ли те? — попита Милико. — Видяха ли те хора?

Шепот сви устни.

— Аз тамдолец — каза тя обидено. — Много тамдолци идва там. Носи чувал, тамдолецо. Донеси брашно, тамдолецо. Скокливеца там, хора виждат мен, не виждат. Кой аз? Аз тамдолец. Скокливец казва твой приятел боли тежка работа. Мъже убива мъже. Той казва обича те.

— Аз също го обичам. — Милико пъхна скъпоценната бележка във вътрешния джоб на якето си, приклекнала сред листата с дръпната върху главата си качулка и ръка в джоба върху ръкохватката на пистолета.

Не можеха да предприемат нищо без да влошат нещата още повече и да рискуват живота на всички. Дори ако успееха да превземат някой от корабите, това само щеше да предизвика съответно наказание за останалите. Мощна атака. Тук. Край светилището. Живот за живот. Емилио работеше, за да спаси Тамдолу, за да спаси каквото можеше от планетата. И последното нещо, което би искал, бе някаква донкихотска реакция от тяхна страна.

— Бързоходка — обърна се тя към младата женска, — тичай, намери тамдолците, намери всички хора с мен, разбираш ли? Кажи им, че Милико говори с Константин-мъж, казва всички чакат, чакат, не правят проблеми.

Бързоходка се опита да повтори съобщението, запъвайки се, защото не знаеше всички думи. Спокойно, търпеливо, Милико й го обясни още веднъж и накрая тя кимна разбиращо.

— Казва те седят — рече възбудено Бързоходка. — Ти говори Константин-мъж.

— Да — отвърна тя, — да.

И Бързоходка хукна.

Тамдолците можеха да идват и да си отиват. Войниците на Мазиан не виждаха, както бе казала Шепот, никакви разлики в тях, не можеха да ги разпознаят. И това бе единствената им надежда да запазят връзката помежду си, да съобщят на техните хора долу, че не са сами. Емилио знаеше, че тя е наоколо. И макар да настояваше, че тя трябва да бъде другаде, навярно намираше известна утеха в присъствието й.