К. Дж. Чери
Светът на Пел (30)

Глава трета

Основна база на Тамдолу: 13:00 ч., местна нощ

Все още нямаше отговор. Емилио притисна ръката на Милико към рамото си и продължи да стои надвесен над Ернст, седнал на компулта, а другите служители се бяха събрали наоколо. От станцията не идваше нито дума, нищо не се чуваше и от Флотата. Пори и цялата му дружина бяха напуснали с гръм и трясък планетата и изчезнали в информационно затъмнение, което продължаваше часове.

— Откажи се — рече Емилио на Ернст, а когато чу останалите да мърморят, добави: — Дори не знаем кой сега управлява станцията. Без истерии, чувате ли ме? Не искам никакви глупости. Ако желаете да останете около основната база и да чакате Съюза да кацне, добре. Не възразявам. Но не знаем какво става. Ако Мазиан загуби, би могъл да унищожи всичко тук, разбирате ли? Да разруши базата, така че да не е използваема. Стойте тук, ако искате. Аз имам други планове.

— Не можем да избягаме твърде надалеч — обади се една жена. — Не можем да живеем навън.

— Шансовете ни тук не са по-добри — отвърна Милико.

В мърморенето се усети паникьосване.

— Чуйте ме — каза Емилио. — Мисля, че ще им е трудно да кацнат в гората, освен ако не разполагат с оборудване, за каквото не съм чул. По-вероятно е да вдигнат във въздуха тази база. Навярно ще го сторят, така че предпочитам да се скрия някъде. Милико и аз ще поемем надолу по пътя. Не желаем да работим за Съюза, ако нещата горе в крайна сметка опрат до това. Нито да стоим тук и да се разправяме с Пори, в случай че той се върне.

Този път уплашеният шепот бе по-тих и без нотки на паника.

— Сър — попита го Джим Ернст, — искате ли да остана край комстанцията?

— Ти искаш ли да останеш?

— Не — отговори Ернст.

Емилио кимна бавно, като огледа всички наоколо.

— Ще вземем преносимите компресори, полевия купол, ще се окопаем, когато стигнем на безопасно място. Можем да преживеем навън. Новите ни бази го правят. Значи ще успеем и ние.

Хората поклатиха глава объркано. Твърде трудно бе да си представят какво ги очакваше. Самият той не знаеше.

— Предайте съобщението и на другите бази по пътя — нареди Константин. — Да се включат в операцията или да си останат по местата — както решат. Не принуждавам никого да се втурне в гората, ако не смята, че може да се справи. Това, за което вече сме се погрижили, е Съюзът да не хване тамдолците. Сега е ред да предпазим и себе си. Ще се снабдяваме с храна от резервните складове, за които не съобщихме на Пори. Ще вземем преносимата комстанция, ще извадим някои основни части на машините, които не можем да отнесем. Просто ще се спуснем малко надолу по пътя и ще свърнем в горите. Камионите ще използваме дотам, докъдето могат да ни закарат, по-тежките неща ще пренесем едно по едно до мястото, където ще изкопаем ново селище. Онези могат да взривят шосето и камионите, но ще им необходимо време, докато разрешат всички останали въпроси. Ако някой иска да остане тук и да работи за новото ръководство… или за Пори, в случай че се върне, може да го направи. Аз нямам намерение да ви принуждавам.

Настъпи почти пълно мълчание. После един се отдели от групата и започна да прибира личните си вещи. Все повече и повече хора го последваха. Сърцето на Емилио биеше лудо. Поведе Милико към тяхната квартира в ъгъла, за да съберат малкото вещи, които можеха да вземат. Събитията можеха да се развият и по друг начин. Можеха да ги предадат, него и Милико, на новите собственици, ако се стигнеше дотам, за да спечелят благоразположението им. Имаше достатъчно сред тях, които бяха способни да го сторят, както сред хората от И-купола и работниците навън…

От семейството му нямаше никаква вест. Баща му би изпратил някакво съобщение, ако можеше. Ако беше в състояние.

— Побързай — подкани той Милико. — Новината за това вече се разнася навсякъде.

Пъхна един от малкото налични в базата пистолети в джоба си, когато взе най-тежкото си палто. Напълни една кутия с цилиндри за дихателите, грабна манерка и късата брадва. Милико взе ножа и чифт навити одеяла и двамата излязоха отново в общото помещение на купола, сред бъркотията на служителите, които навиваха одеяла по средата на пода. Опитаха се да въведат ред.

— Изключи помпата — каза Емилио на един мъж. — Прекъсни захранването.

Даде нареждания, мъжете и жените се раздвижиха, някои към камионите, други — за да извършат саботаж.

— Действайте по-живо — викна той след тях. — Тръгваме след петнайсет минути.

— И-хората — рече Милико, — какво ще правим с тях?

— Ще им дадем същия избор. Обиколи наред, съобщи го на редовните работници, ако все още не са чули.

Минаха през първата врата на шлюза, излязоха през другата и се заизкачваха по дървените стъпала сред нощния хаос, в който хората се движеха толкова бързо, колкото им позволяваше недостатъчното количество въздух. Чу се шум от стартер, докато двигателят на един транспортьор запали.

— Внимавай! — обърна се Емилио на жена си, когато пътищата им се разделиха.

Спусна се по пътеката от трошен камък, после пак се изкачи по склона на хълма, където се намираше И-купола — с кръпки и неправилна форма, пропускащ бледа жълта светлина през пластмасата. Пред него стоеше група И-хора, които изглеждаха така, сякаш не бяха спали повече от останалите през тази нощ.

— Константин! — провикна се един от тях, за да предупреди останалите, и вестта се разнесе из купола със скоростта на тресната врата.

Той продължи да върви и стигна сред тях, като сърцето му щеше да изхвръкне.

— Елате, изкарайте всички оттам! — извика той и те започнаха да излизат навън с усилващо се мърморене, като още си закопчаваха палтата и нагласяха маските.

След миг куполът започна да се свива и с въздишка шлюзът изпусна въздуха навън, топъл полъх заедно с вълната от тела, която започна да го обгражда. Бяха почти притихнали, дочуваше се шепот, нищо повече. Мълчанието им не успокои Емилио.

— Изнасяме се оттук — обяви той. — Не получаваме никакъв отговор от станцията и е възможно тя да е под управлението на Съюза. Нямаме представа. — Чуха се вопли на отчаяние и някой от собствените им редици нареди да се пази тишина. — Както казах, нищо не знаем. Ние имаме по-голям късмет от станцията, защото се намираме на жива планета, разполагаме с храна, и ако сме внимателни с въздуха за дишане. Тези от нас, които са живели тук, знаят как да се справят, за да оцелеят — дори на открито. Вие сте изправени пред същия избор като нас: да останете тук и да работите за Съюза или да тръгнете. Навън няма да е лесно и не бих го препоръчал на по-възрастните и на най-младите, но и не съм сигурен, че тук ще се намират в безопасност. Имаме шанс онези да си помислят, че не си заслужава усилието да ни преследват. Това е. Няма да повредим нито една машина, която ви е необходима, за да оцелеете. Базата тук е ваша, ако я желаете. Но и при нас сте добре дошли. Ще отидем… за вас няма никакво значение къде ще идем, освен ако не поискате да дойдете. И ако го направите, ще сте напълно равноправни. Още сега, от този момент.

Възцари се гробно мълчание. Емилио изпитваше ужас. Беше луд да дойде сам при тях. Целият лагер не би могъл да ги спре, ако изпаднат в паника.

Някой от задните редици на тълпата отвори вратата на купола и изведнъж се разнесе шушукане на множество гласове, отлив назад към купола, нечии викове, че ще са им нужни одеялата, че ще трябва да вземат всички цилиндри, вайкането на жена, че не може да върви. Емилио постоя, докато всички И-хора го зарязаха, за да се върнат в купола. После се обърна с гръб към склона и погледна към сградите отсреща, където мъже и жени излизаха делово забързани от жилищните помещения, носеха одеяла и други вещи. Те образуваха поток надолу към подножието на хълмовете, където виеха мотори и светеха фарове. Камионите вече бяха готови. Константин тръгна натам, ускори крачка и навлезе сред неразборията около машините. Товареха полевия купол и резервни пластмасови сегменти. Някакъв служител му показа списък на материалите с такова професионално спокойствие, сякаш подготвяха обикновено транспортиране на доставки. Хора се опитваха да качат личния си багаж на камионите и надзирателите спореха с тях. В това време започнаха да пристигат И-хората, някои от които носеха повече, отколкото бе допустимо на Тамдолу.

— Камионите са за по-важното оборудване и материали — извика Емилио. — Всички, които могат, ще вървят; който е твърде стар или болен, ще седи върху багажа. Ако остане място, може да натоварите по-тежките предмети. Но ще си разпределите товара, чувате ли? Никой няма да върви с празни ръце. Кой не може да ходи?

Чуха се провиквания от групи И-хора, които току-що бяха успели да пристигнат. Част от по-малките деца бяха избутани напред, както и най-възрастните. Разкрещяха се, че има и други, слизащи по-бавно — викове, в които се прокрадваше паника.

— Спокойно! Ще ги качим всичките. Няма да се движим бързо. На около километър по пътя започва гората и едва ли войници в брони биха навлезли в нея, за да ни гонят.

Милико се приближи до него. Почувства ръката й на рамото си и я прегърна, притисна я до себе си. Продължаваше да се чувства малко зашеметен — сигурно нормално усещане за човек, когато настъпваше краят на неговия свят. Хората горе на станцията бяха затворници. Или мъртви. Започна да си мисли и за тази възможност, насилвайки се да я допусне. Усети, че стомахът му се свива от гнева, който Емилио пазеше далеч от мисловните си процеси. Искаше му се да удари някого, но нямаше никого под ръка.

Взеха и подвижната комстанция. Ернст ръководеше натоварването й върху платформата на камиона, наред с аварийното захранване и преносимия генератор разполагаха и с нея, за да получават информация — ако дойдеше такава.

Качиха последни хората, които щяха да се возят, имаше и достатъчно място за завивки и раници, образуващи защитено гнездо. Всички се движеха бегом, задъхани, но изглежда паниката бе намаляла. До зората оставаха още два часа. Лампите продължаваха да светят на акумулаторно захранване, куполите все още сияеха в жълто. Но сред целия шум, вдиган от двигателите на транспортьорите, липсваше един звук. Компресорите мълчаха. Пулсът им бе спрял.

— Потегляйте! — викна той, когато му се стори, че е създаден някакъв ред. Машините се отлепиха от местата си и тръгнаха търпеливо по пътя.

Оформи се колона, когато шосето тръгна успоредно на реката. Подминаха мелницата и навлязоха в гората, а хълмовете и дърветата закриха нощния пейзаж от дясната им страна. Цялото шествие беше нереално, фаровете на камионите осветяваха тръстиките и връхчетата на тревата, хълмовете и стволовете на дърветата, а край тях бавно и упорито крачеха силуетите на хората, чиито дихатели съскаха и пукаха в учудващ синхрон сред боботенето на двигателите. Нямаше оплаквания — това бе най-странното нещо, нямаше възражения, сякаш всички бяха обхванати от обща лудост и се бяха примирили с положението. Вече познаваха вкуса на управлението в ръцете на Мазиан.

От време на време тревата се поклащаше край шосето, което се виеше сред високите до кръста тръстики. Листата потрепваха по дърветата и храстите край пътя нагоре по хълмовете. Милико обърна внимание на това, бяха забелязали и други, сочеха и шушукаха с безпокойство.

Сърцето на Емилио се сви. Той стисна ръката на Милико, после я пусна и се отклони от пътя, за да навлезе между тръстиките и под дърветата, докато камионите и колоната продължаваха да вървят.

— Хайза! — викна силно той. — Хайза, аз съм Емилио Константин! Виждате ли ни?

Те изскочиха от мрака — малка група, която плахо се приближи към светлината на фаровете. Един от тях излезе напред с разперени ръце и Емилио също разтвори своите. Тамдолецът се затича към него и го прегърна силно.

— Обичам те — рече младият мъжкар. — Вие ходи разходка, Константин-мъж?

— Скокливец? Ти ли си, Скокливецо?

— Аз Скокливец, Константин-мъж. — Той вдигна скритото си в сянката лице и на бледата светлина от спрелите вече камиони блесна острозъба усмивка. — Аз тича, тича, тича идва обратно пак гледа вас. Ние всички очи на вас, прави вие няма опасност.

— Обичам те, Скокливецо, обичам те.

Мъжкарят подскочи с почти танцова стъпка от удоволствие.

— Вие ходи разходка?

— Ние бягаме от базата. На Тамгоре има неприятности, Скокливецо, мъже-с-пушки. Навярно ще дойдат и на Тамдолу. Ние бягаме също като хайза, млади, стари, някои от нас не са толкова силни, Скокливецо. Търсим сигурно място.

Мъжкарят се обърна към спътниците си, викна им нещо, което премина нагоре и надолу по октавите, отекна между дърветата и сред клоните. Странната, силна ръка на Скокливеца обхвана тази на Емилио и всички хайза го поведоха обратно към шосето, където цялата колона бе спряла и последните се бяха струпали напред, за да видят какво става.

— Мистър Константин — извика един от служителите му, седнал до шофьора в камион, като в гласа му се усещаше нервност, — няма ли да създадат проблеми, ако дойдат с нас?

— Всичко ще е наред — рече той и се обърна към останалите: — Радвайте се, че са тук, че хайза се върнаха при нас. Тамдолците знаят кой е добре дошъл на планетата им и кой не е, нали? Наблюдавали са ни през цялото време, изчаквали са да видят дали всичко при нас е добре. Слушайте, хора! — нададе по-силно глас Емилио към невидимите маси отзад. — Те дойдоха отново при нас, разбирате ли? Хайза познават всички места, където можем да се скрием, и са готови да ни помогнат, чувате ли?

Отвърна му неспокойно мърморене.

— Нито един тамдолец досега не е наранил човек! — провикна се той в мрака над търпеливото мъркане на двигателите. Стисна още по-здраво дланта на Скокливеца и слезе на шосето. Милико го хвана под ръка от другата страна.

Камионите потеглиха отново и всички тръгнаха със същата крачка. Към колоната започнаха да се присъединяват хайза, като вървяха през тръстиките успоредно с нея. Някои хора се отдръпнаха по-надалеч от тях. Други не се възпротивиха на плахото докосване на протегната ръка, дори И-хора, следвайки примера на тези, които бяха по-отдавна на планетата и не се смущаваха чак толкова от това.

— Тамдолците не представляват опасност — чу Емилио един от работниците си да се обръща към редиците по-назад. — Оставете ги да ходят където желаят.

— Скокливецо — каза той, — ние търсим място, където да сме в безопасност. Ще съберем всички хора от всички лагери и ще ги отведем на много такива сигурни места.

— Вие иска сигурно място, иска помощ, ела, ела.

Силната ръка на хайза не изпусна неговата, която бе по-малка, сякаш бяха баща и син. Но по отношение на ръст и младост нещата изглеждаха сякаш обърнати. Сега хората вървяха като деца, надолу по познато шосе към познато място. Но може би никога нямаше да се върнат. Емилио си даваше сметка за тази възможност — че може би никога нямаше да се върнат.

— Ела наш място — рече Скокливеца. — Ние прави вие сигурно. Ние сънува лоши мъже отива и те отива. Вие идва сега, ние сънува. Не хайза сън, не човек сън, заедно сън. Ела сънува място.

Константин не разбра бръщолевенето. Съществуваха далечни места, където хората никога не бяха ходили заедно с хайза. Места от някакъв сън — те вече бяха попаднали в сън, напомнящ туй смесено бягство на хора и хайза в мрака, изоставяйки всичко, което бе представлявало за тях Тамдолу.

Те бяха спасили тамдолците. През дългите години на управление на Съюза, когато щяха да дойдат хора, не даващи пет пари за хайза, сред тамдолците щеше да има мъже и жени, способни да ги предупредят и предпазят. Нищо друго не им оставаше да направят.

— Някой ден те ще пристигнат — каза Емилио на Милико — и ще решат да изсекат дърветата, да построят заводи, да преградят реката, какво ли не още. Натам вървят нещата, нали? Ако им позволим да го сторят безнаказано. — Той подръпна ръката на Скокливеца, обърна поглед към озадаченото малко лице от другата си страна. — Ще отидем да предупредим другите лагери, искаме да доведем всички хора с нас в гората, ще се наложи да вървим дълго, много дълго. Ще имаме нужда от добра вода и добра храна.

— Хайза намери — усмихна се Скокливеца, предполагайки явно, че става дума за голямата игра, която разиграваха помежду си хората и хайза. — Няма крие добра вас храна.

Тамдолците не можеха да задържат мислите се дълго върху едно нещо, така поне твърдяха някои хора. Навярно играта щеше да свърши, когато хората нямаше да разполагат с повече подаръци, които да им дават. Вероятно щяха да загубят страхопочитанието си към хората и да тръгнат по свой собствен път. А може би не. Хайза вече не бяха същите, каквито бяха преди пристигането на хората.

Нито хората, дошли на Тамдолу.