К. Дж. Чери
Светът на Пел (17)

Глава пета

Станция Цитиана: службата за сигурност: 14.9.52 г.

Ейръс се събуди, без да е сигурен какво го бе изкарало от съня в тишината на апартамента им. Марш се бе върнал — той бе предизвикал поредната им уплаха, когато не се бе появил след почивката. Напрежение обзе Ейръс. Даде си сметка, че от известно време спеше напрегнат, тъй като го боляха раменете и ръцете. Но продължи да лежи, докато по лицето му избиваше пот и той не знаеше какво я бе причинило.

Войната на нерви не бе престанала. Азов получи каквото искаше — съобщение до Мазиан с нареждане да се оттегли. Сега обсъждаха някои точки на второстепенни споразумения за бъдещето на Пел, която Джейкъби предлагаше да се предаде на Съюза. Имаха време и за почивка, но ги задържаха на съвещания, притесняваха ги с хитра тактика както преди. Сякаш протестът му пред Азов само бе утежнил положението, тъй като той бе недостижим през последните пет дни — заминал, твърдяха по-нископоставени служители, и в трудностите, с които се сблъскваха сега, се забелязваше белег на лукавство.

Някой се разшава отвън. Тихи стъпки. Вратата се плъзна встрани без предупреждение и през нея видя силуета на Диас.

— Сигъст, ела — рече тя. — Трябва да дойдеш. Заради Марш.

Ейръс стана, взе халата си и последва Диас Карл Бела също излизаше от стаята си, съседна на неговата. Спалнята на Марш бе от другата страна на всекидневната, до тази на Диас, и вратата и бе отворена.

Марш висеше, въртейки се леко, на колана си, закачен за кука на тавана, на която преди бе прикрепена подвижна лампа. Лицето му бе ужасяващо. Ейръс замръзна за миг, после придърпа стола, който бе паднал назад, покатери се на него и се опита да откачи тялото. Нямаха нож, не разполагаха с нищо, с което да прережат колана. Той се бе впил във врата на Марш и Сигъст не можеше да го освободи, като едновременно придържа и тялото. Бела и Диас опитаха да помогнат, хванали го за коленете, но това не доведе до нищо.

— Ще трябва да извикаме охраната — каза Диас.

Ейръс скочи от стола на пода, като дишаше тежко, и ги изгледа.

— Навярно бих могла да го спра — заяви Диас. — Все още бях будна. Чух, че прави нещо, вдигна доста шум. После — странни звуци. Когато те престанаха внезапно и задълго, най-накрая реших да видя какво става.

Сигъст поклати глава, погледна към Бела, после отиде във всекидневната до панела на интеркома и въведе номера на службата за сигурност.

— Един от нашите е мъртъв — обяви той. — Свържете ме с някой от командирите ви.

— Искането ви ще бъде препредадено — беше отговорът. — Охраната вече е на път към вас.

Връзката прекъсна.

Ейръс седна, подпря главата си с ръце и се опита да не мисли за ужасния труп на Марш, който бавно се въртеше в съседното помещение. Можеше да се очаква нещо подобно, бе се страхувал дори от по-страшното — че Марш ще се пречупи в ръцете на мъчителите си. Смел мъж посвоему, Марш не се бе предал. Сигъст с всички сили се опита да повярва, че не го бе сторил.

Или бе постъпил така от чувство за вина? Угризението може да го е подтикнало към самоубийство.

Диас и Бела седяха край него в очакване, лицата им бяха сурови и мрачни, косите разрошени след ставане от сън. Ейръс се опита да среши своите, прокарвайки през тях пръстите си.

Очите на Марш. Не искаше да мисли за тях.

Мина доста време.

— Какво ли ги задържа? — запита се Бела и Ейръс се съвзе и овладя достатъчно, за да му отправи гневен поглед, укор за тази човешка реакция. В крайна сметка всичко се свеждаше до старата война, която продължаваше дори в този случай и особено след него.

— Може би трябва пак да си легнем — обади се Диас.

По друго време и на друго място това би било налудничаво предложение. Тук бе проява на благоразумие. Имаха нужда от почивка. А се полагаха систематични усилия да ги лишат от нея. Още малко и всички те биха се чувствали като Марш.

— Навярно ще закъснеят — съгласи се той. — Може и да си легнем.

Те се прибраха в стаите си тихо, сякаш това бе най-нормалното нещо на света. Ейръс съблече халата си и го сложи върху облегалката на стола до леглото, като още веднъж си каза, че трябва да е горд със спътниците си, които се държаха толкова добре, а той мразеше, мразеше Съюза. Но в работата му не влизаше да го мрази, а само да постигне успех. Поне Марш бе свободен. Запита се какво ли правят в Съюза с мъртъвците. Навярно ги погребват, за да наторят почвата. Такова решение би било типично за подобно общество. Икономично. Горкият Марш.

Сигурен бе в извратеното поведение на Съюза. Едва си бе легнал, укротил съзнанието си до степен да няма ясна мисъл, затворил очи в опит да заспи, когато външната врата се отвори, във всекидневната се разнесе тропането на крака в ботуши, после неговата врата бе плъзната встрани грубо и на фона на светлината зад нея се откроиха силуетите на въоръжени войници.

— Обличай се — нареди един от тях.

Сигъст се подчини. Нямаше смисъл да спори с марионетки.

— Ейръс — рече войникът, подканвайки го с пушката си.

От апартамента ги бяха отвели в един от офисите — него, Бела и Диас, накарали ги бяха да седят поне час на груби скамейки, в очакване на някой по-високостоящ, с когото им бяха обещали да се срещнат. Предполагаше, че службата за сигурност иска да изследва подробно апартамента.

— Ейръс — повтори войникът, този път грубо, като му посочи, че трябва да се изправи и да го последва.

Той отново се подчини, с чувство на загриженост при раздялата си с Диас и Бела. Навярно щяха ги шантажират, помисли си той, дори да ги обвинят в убийство на Марш. Може би щяха да обвинят него.

Просто още един начин да сломят съпротивата им, каза си Сигъст. Навярно щеше да заеме мястото на Марш, щом го отделяха от другите.

Изведоха го от офиса, отвън в коридора го оградиха с взвод войници и го поведоха, пришпорвайки го, все по-далеч от офисите, от всички познати места, надолу с асансьор, после по друг коридор. Той не се съпротивляваше. Ако спреше, щяха да го носят. Нямаше смисъл да спори с хора с такъв манталитет, а и бе твърде стар, за да се остави да го влачат по коридора.

Излязоха на доковете, изпълнени с военни, взвод до взвод, все въоръжени, които се качваха на кораби.

— Не! — опъна се Ейръс, забравил политиката си на сдържаност, но удар с приклад на пушка в гърба го тласна отново напред, през пространството, покрито с грозна, проста настилка, нагоре по рампата и в ръкава, свързващ някакъв кораб с дока. Когато влезе вътре, забеляза, че ако не друго, то поне въздухът бе по-прохладен отколкото на доковете.

Прекосиха три коридора, изкачиха се с асансьор, преминаха множество врати. Последната в дъното бе отворена и осветена, вкараха го вътре, в помещение със стоманена и пластмасова корабна мебелировка със заоблени линии, столове с многофункционален дизайн, твърдо закрепени скамейки. Извивките на пода и тавана бяха доста по-изразени в сравнение с тези на станцията, всичко бе претрупано, разположено под странни ъгли. Сигъст се препъна, несвикнал с такъв терен под краката си, после изгледа с изненада мъжа, седнал на масата.

Дейин Джейкъби стана от стола, за да го приветства.

— Какво става? — запита Ейръс.

— Наистина не знам — отвърна му Дейин и изглежда това бе самата истина. — Снощи ме вдигнаха от леглото и ме доведоха на борда. Чакам в тази стая от половин час.

— Кой командва тук? — попита Ейръс марионетките. — Съобщете му, че искам да говоря с него.

Те изобщо не реагираха, просто продължиха да стоят, като всички държаха пушките си под един и същ ъгъл сякаш за тренировка. Ейръс се отпусна бавно на близкия стол, следвайки примера на Джейкъби. Беше изплашен. Навярно и Дейин се чувстваше така. Потъна в привичното си дълго мълчание, нямаше какво да каже на един предател. Не можеше да води никакъв учтив разговор с него.

Корабът се помръдна, по туловището му се разнесе стържене, чието ехо обиколи коридорите и наруши спокойствието им. Войниците посегнаха към дръжките, щом с чувство на леко повдигане усетиха, че изпадат безтегловност. След като корабът се освободи от притеглянето на станцията, все още му бяха необходими няколко мига, докато управлението се поеме от системите му и той генерира свое собствено притегляне. Дрехите залепнаха неприятно, стомасите закъркориха. Бяха убедени, че падат, а когато почувстваха падането, то се превърна в бавно възвръщане на нормалните усещания.

— Отделихме се — промълви Джейкъби. — Значи го направиха.

Ейръс не каза нищо, мислеше с ужас за Бела и Диас, които бяха останали на станцията. Изоставени.

На врата се появи офицер в черна униформа и след него още един.

Азов.

— Излезте — нареди той на марионетките и те безмълвно изпълниха заповедта. Ейръс и Джейкъби скочиха едновременно.

— Какво става тук? — попита Сигъст направо. — Какво означава това?

— Гражданино Ейръс — отвърна Азов, — извършваме отбранителна маневра.

— Ами спътниците ми, те къде са?

— На най-сигурното място, мистър Ейръс. Вие ни предоставихте посланието, което желаехме. То може да се окаже полезно и затова сте с нас. Квартирата ви е в съседство, надолу по коридора. Настанете се удобно в нея.

— Какво става? — повтори въпроса си Сигъст, но помощникът го хвана за ръката и го поведе към вратата. Ейръс се залови за рамката й, съпротивлявайки се, и погледна назад към Азов. — Какво става?

— Подготвяме се да предадем на Мазиан вашето съобщение — каза той. — И смятаме, че ще е подходящо да сте ни под ръка, ако възникнат други въпроси. Предстои да ни нападнат и аз се досещам къде ще стане това. Атаката ще е голяма. Мазиан не отстъпва станции току-така, срещу нищо. И ние, мистър Ейръс, ще застанем там, където той ни принуждава да бъдем, да приемем двубоя, както изглежда. Не ни е оставил друг избор и той го знае. Но сериозно се надяваме, разбира се, че той ще се подчини на заповедта, с която го отзовавате. Ако искате да подготвите второ, още по-строго съобщение, ще ви осигурим всичко необходимо да го сторите.

— Което ще бъде редактирано от експертите ви.

Азов се усмихна закачливо.

— Искате си Флотата непокътната? Честно казано, съмнявам се, че ще си я получите. Не мисля, че Мазиан ще се съобрази със съобщението ви. Но тъй като е останал без никакви бази, все пак може да ви се наложи да изпълните хуманитарна мисия.

Ейръс не отговори нищо. И сега продължаваше да смята мълчанието за най-мъдро поведение. Помощникът го хвана отново за рамото и го поведе надолу по коридора, натика го в неуютна кабина с пластмасови мебели и заключи вратата.

Известно време Сигъст се разхождаше напред-назад, доколкото му позволяваше тясното помещение. После отстъпи на усещането, че краката му се подкосяват, и седна. Лошо се бе справил, помисли си. Диас и Бела бяха… където и да бяха, на някой кораб или все още в станцията, а той така и не разбра на коя станция ги бяха докарали. Всичко можеше да се случи. Седеше и трепереше, давайки си изведнъж сметка, че бяха загубени, че войниците и корабите се бяха насочили към Пел и към Мазиан, защото бяха взели и Джейкъби. Друга — как я нарече? — хуманитарна мисия. В глупостта си той бе играл играта, за да остане жив, за да се върне у дома. Това изглеждаше все по-малко вероятно. Щяха да изгубят всичко.

— Беше сключен мир — бе казал той в простото изявление, което се бе съгласил да бъде записано, без да разполага с необходимите кодове. — Представителят на Съвета за сигурност Сигъст Ейръс, упълномощен от Земната Компания и от Съвета за сигурност, настоява Флотата да установи контакт за преговори.

Моментът беше най-неподходящият да се започва голяма битка. Земята имаше нужда от Мазиан там, където той се намираше, с всичките му кораби, които да нападат тук-там Съюза, да му пречат, да го затруднят да продължи разширението си към Земята.

Мазиан се бе побъркал — да хвърли малкото кораби, с които разполагаше, срещу огромния потенциал на Съюза, да започне голямомащабна битка и да загуби. Ако Флотата бъдеше унищожена, изведнъж Земята щеше да се окаже лишена от времето, което Ейръс бе дошъл да спечели тук. Без Мазиан и без Пел всичко щеше да се разпадне.

Можеше ли обаче съобщение от типа на това, което бе направил, да предизвика някое прибързано действие или да обърка плановете за вече започнали маневри и така да намали още повече шансовете за успех на Мазиан?

Ейръс се изправи, закрачи по извития под на това, което изглежда бе негов доживотен затвор. Значи второ послание. Какво нахално искане! Но ако Съюзът бе толкова самоуверен колкото марионетките му, толкова непоклатимо убеден в правотата си, навярно можеше да пусне съобщението, стига то да отговаря на исканията му.

— Като се имат предвид общите интереси на Компанията и Съюза за постигане на търговско споразумение… — започна той да съставя съобщението в главата си. — Преговорите са на напреднал етап и за да се изрази добрата ни вяра в тях, необходимо е да спрете всякакви военни действия. Прекратете огъня и приемете примирието. Изчакайте по-нататъшни нареждания.

Коварство — да се накара Мазиан да отстъпи, да се върне към този вид разпръсната съпротива, от която се нуждаеше Земята на този етап. Това бе единствената надежда.