К. Дж. Чери
Светът на Пел (33)

Глава шеста

Тамдолу: 11.10.52 г., местен ден

Камионите се придвижваха бавно и тромаво през откритото пространство, край напуснати, пропаднали куполи, празни кошари и най-вече в тишината на компресорите, която разказваше историята на изоставянето. База номер едно. Първият от лагерите след основната база. Вратите на шлюзовете се люлееха свободно, без да са закрепени, под слабия вятър. Изморената колона поизостана като всички оглеждаха този пейзаж на отчаянието. Емилио също го наблюдаваше с болка в сърцето — място, където с негова помощ бяха изградили база. Нямаше следа някой да е останал тук. Запита се докъде ли бяха стигнали по пътя хората от лагера и как се чувстваха.

— Хайза и тук ли наблюдава? — попита той Скокливеца, който почти единствен от всички хайза все още вървеше с колоната, край него и Милико.

— Ние очи вижда — отвърна Скокливеца, което му каза по-малко, отколкото му се искаше да разбере.

— Мистър Константин — приближи се изотзад някакъв мъж, един от И-работниците, настигна го и тръгна редом с него. — Мистър Константин, трябва да починем.

— Като отминем лагера — обеща той. — Не трябва да оставаме на открито по-дълго, отколкото е необходимо, нали така? Нека подминем базата.

Мъжът се отдръпна и дочака собствената му група да се изравни с него. Емилио потупа уморено Милико по рамото, ускори крачка, за да настигне двата транспортьора начело на колоната. Задмина единия насред поляната, застигна другия, когато излязоха на пътя към следващия лагер, привлече вниманието на шофьора и му направи знак да спре след половин километър. Тогава остана на място и пропусна движещата се колона, докато Милико не стигна до него. Даде си сметка, че някои от по-възрастните работници и децата сигурно са на края на силите си. Дори вървенето с дихатели доближаваше границата на усилията, които можеха да направят в продължение на толкова много часове. Те непрестанно спираха за почивка и молбите станаха все по-чести и по-чести.

Някои започнаха да изостават, Емилио дръпна съпругата си настрана и взе да следи движението на върволицата от хора.

— Още малко и спираме за почивка — каза той на всяка група при преминаването й. — Вървете, докато стигнете там.

След време се видя краят на колоната, влачеща се нишка от пешеходци. По-възрастните крачеха бавно, търпеливо, с твърдоглава упоритост. Последни бяха двама от служителите.

— Има ли някой изостанал? — попита Емилио и те поклатиха глави.

Изведнъж видя, че от началото на колоната към него се приближаваше по лъкатушещия път друг служител, като притичваше и разбутваше хората, от чиито редици се изля порой от въпроси. Емилио следван по петите от Милико, хукна напред да пресрещне човека.

— Установиха комвръзка — рече задъхано бягащият и Константин продължи да тича нататък по скосения край на шосето, следвайки закритите от дървета извивки, докато не видя камионите и струпалите се около тях хора. Заобиколи последните стволове и си проби път през тълпата, която се раздели, за да го пропусне до челния камион, където край комстанцията и генератора седеше Джим Ернст. Покатери се на платформата между багажа, балите и най-възрастните, които не бяха вървели, промъкна се до мястото, където се намираше Ернст. Замръзна на място, когато Джим се обърна към него, все така притискайки до ухото си слушалката, и го погледна с очи, които не обещаваха друго, освен болка.

— Мъртъв е — рече Ернст. — Баща ти… Има бунт на станцията.

— А майка ми и брат ми?

— Нито дума за тях. Не се споменава нищо за други жертви. Това е военно съобщение. От Флотата на Мазиан. Искат да се свържат с нас. Да им отговоря ли?

Потресен, той пое дъх като долови мълчанието на струпаната наоколо тълпа, вперила поглед в него, както и на неколцината възрастни жители от И-купола върху самия камион, които го гледаха със сериозни като на тамдолски статуи очи.

Още някой се качи върху каросерията на камиона и се приближи със залитане, обгърна го с ръка. Милико. Беше й благодарен — потръпна леко от изтощение и със закъснял ужас. Беше го очаквал. Това бе само потвърждение.

— Не — каза той. — Недей да отговаряш.

Сред тълпата се разнесе мърморене.

— Не се споменава нищо за други жертви — извика Емилио, като гласът му бързо затихна. — Ернст, кажи им какво си чул.

Джим се изправи и им разказа. Константин притисна Милико до себе си. Родителите и сестра й се намираха горе на станцията, братовчеди, чичовци и лели. Хората от рода Дий можеха да оцелеят или със същия успех да умрат, без това да се отбележи в новините. За тази фамилия имаше по-голяма надежда. Тя не бе на прицел като рода Константин.

Флотата бе завзела властта, бе наложила военен режим, И-зоната… Ернст се поколеба и побърза да продължи, застанал пред вдигнатите погледи на събралите се наоколо — … И-зоната се бе разбунтувала и бе пресякла бариерите с цената на масова разруха и жертви както от страна на станцистите, така и на бежанците.

Един от старците от И-купола плачеше. Навярно, замисли се с болка Емилио, те също имаха близки, за които да се безпокоят.

Огледа долу застаналите редица след редица сериозни лица, собствените си служители, работниците, И-хората, групичката хайза. Никой не помръдна. Никой не каза нищо. Чуваше се само вятърът в листата над главите им и ромонът на реката отвъд дърветата.

— Така че те ще дойдат тук — каза той, като се опита да задържи гласа си равен, — ще се върнат тук и ще поискат от нас да им отгледаме нови реколти, да обслужваме мелниците и кладенците. Компанията и Съюзът ще се нападат и отстъпват, но вече няма да има Пел, не и в техните ръце; всичко, което произведем, може да бъде иззето за напълване на складовете им. Ако нашата собствена Флота слиза тук и ни кара да работим под дулата на пушките, какво ще правим, когато се появи Съюзът? Ами ако поиска да работим повече, после още повече, и никой от нас да няма думата за нищо, което става на Тамдолу? Върнете се, ако желаете, работете за Пори, докато не го измести Съюзът. Аз обаче ще продължа нататък.

— Накъде, сър? — обади се момчето, чието име бе забравил — същото, което Хейл бе тормозил в деня на метежа. Майка му беше до него. Не беше предизвикателство, а само въпрос.

— Не знам — призна Константин. — Където хайза ни покажат, че може да сме в безопасност, ако изобщо съществува такова място. Където да живеем. Където да се окопаем и да живеем. И да отглеждаме реколти за себе си.

Из редиците плъзна шепот. Страх — страхът винаги представляваше обратната страна на нещата за тези, които не познаваха Тамдолу. Страх от обстановката, от местата, където хората бяха малцинство. Хора, които не се смущаваха от хайза на станцията, започваха да се плашат от тях из свободните земи, защото ставаха зависими, а хайза — не. Изгубен дихател, повреда — от такива неща на Тамдолу се умираше. Гробището край основната база се бе разширило заедно с разрастването на лагера.

— Нито един тамдолец досега не е наранил човек! — повтори той. — И то въпреки нещата, които сме им направили, въпреки факта, че тук ние сме чужденците.

Слезе от камиона, стъпи в оформилите се коловози на пътя, обърна се, за да поеме Милико, знаейки, че тя поне ще е с него. Тя скочи и не попита нищо.

— Можем да ви настаним в лагера, който подминахме — рече Емилио. — Поне това можем да сторим за вас, за онези, които желаят да опитат късмета си с Пори. Ще ви включим компресорите.

— Мистър Константин!

Вдигна поглед и видя една от най-възрастните жени, която седеше отзад на камиона.

— Мистър Константин, аз съм твърде стара, за да работя така, както ни караха. Не искам да остана тук.

— Някой желае ли да се върне? — попита един от И-ръководителите. — Трябва ли да пращаме обратно камионите с някои от вас?

Настъпи мълчание. Поклащане на глави. Емилио ги изгледа, повечето бяха просто уморени.

— Скокливецо! — викна той, като насочи поглед към хайза, застанали в края на гората. — Къде е Скокливеца? Имам нужда от него.

Тамдолецът изскочи между дърветата и се спусна по склона на хълма.

— Вие идва — извика Скокливеца, посочвайки нагоре към хълма и дърветата. — Всички идва сега.

— Уморени сме, Скокливецо. И нещата в камионите са ни необходими. Ако отидем натам, няма да можем да вземем камионите, а някои от нас не могат да вървят. Някои са болни, Скокливецо.

— Ние носи болни, много, много хайза. Ние краде добри неща от камиони, учи нас добре, Константин-мъж. Ние краде за вас. Вие идва.

Емилио погледна назад към останалите, към смаяните и изразяващи съмнение лица.

Хайза ги заобиколиха. От гората заизлизаха все повече от тях, дори някои заедно с малките, които хората рядко виждаха. Това бе израз на доверие — че те ги доведоха сред тях. Цялата група го усети, защото никой не възрази. Помогнаха на възрастните и неразположените да слязат от камионите. Яки млади хайза направиха носилки за тях, сплели ръце. Други започнаха да разтоварват запасите и оборудването.

— Какво ще правим, ако ни проследят със сканер? — измърмори недоволно Милико. — Трябва да намерим по-дълбоко прикритие, и то бързо.

— Ще им е нужен доста чувствителен сканер, за да различат хора от хайза. Може би няма да решат, че си заслужава да тръгнат подир нас, поне засега.

Скокливеца се приближи до него, хвана го за ръката и сбръчка нос в тамдолското съответствие на смигване.

— Ти идва заедно.

 

 

Не бяха в състояние да изминат дълъг път, независимо, че новините им вдъхнаха силата на страха. След леко изкачване нагоре по хълма и последвало спускане в горите и папратите всички започнаха да се задъхват, а някои, тръгнали сами, вече се налагаше да ги носят. Скоро самите хайза започнаха да намаляват ход. Когато броят на хората, които трябваше да пренасят, стана по-голям, отколкото можеха да се поемат, тамдолците решиха да спрат и се излегнаха в папратите да спят.

— Намери прикритие, Скокливецо! — настоя Емилио. — Корабите ще ни видят, а това не е хубаво.

— Спи сега — рече Скокливеца, като се сви на кълбо и нищо повече не можеше да помръдне нито него, нито останалите.

Константин остана да го гледа безпомощно, после вдигна очи към склона на хълма, по който хора и хайза бяха налягали там, където бяха оставили вързопите си. Някои се бяха завили в одеялата, други бяха твърде изморени, за да ги разопаковат. Самият той използва своето за възглавница и легна върху това на Милико заедно с нея, притисна я до себе си под косите лъчи на слънцето, процеждащи се през листата. Скокливеца се сгуши до тях, сложил ръка върху него. Емилио си позволи да заспи и потъна в непробуден, здрав сън.

Събуди се, разтърсван от Скокливеца, а Милико клечеше край него, подпряла ръце на коленете си. Лека мъгла бе навлажнила листата, денят вече преваляше, виждаха се облаци, можеше да завали дъжд.

— Емилио, трябва да се събудиш. Мисля, че са дошли някои много важни хайза.

Той се претърколи на другата страна, подпря се на ръка и се изправи на колене, през студената мъгла се виждаха другите хора, които се надигаха навсякъде около него. Между дърветата се бяха появили някои от Старите — трима хайза, чиито козини бяха доста побелели. Константин се изправи и им се поклони, което му се стори подходящо на тяхна земя и сред тяхната гора.

Скокливеца се поклони и подскочи, изглеждаше по-сериозен, отколкото обичайно.

— Те не говори език на хора — рече Скокливеца. — Те казва идва заедно.

— Идваме — отвърна той. — Милико, разбуди всички.

Тя отиде да събуди внимателно спящите и новината обиколи надолу по хълма, където уморени, леко намокрени хора се разсънваха и си събираха багажа. Пристигнаха още хайза. Гората изглеждаше като жива, изпълнена с тях, сякаш всеки ствол криеше по някое кафяво тяло.

Старите се стопиха в сянката на дърветата. Скокливеца изчака, докато всички се приготвиха, после потегли. Емилио преметна през рамо навитото одеяло на Милико и тръгна след него.

При най-малкото накуцване на човек по пътя през влажните листа и капещи клони се появяваха хайза, готови да помогнат, хайза, които да ги хванат за ръка и да им бъбрят съчувствено, дори онези, които не разбираха човешка реч. След тях дойдоха други, крадци хайза, които носеха надуваемия купол, компресорите, генераторите, храната им и всичко останало, каквото бяха успели да свалят от камионите, независимо дали разбираха полезността му или не, просто като кафява върволица от насекоми грабители.

Нощта ги застигна и през по-голямата част от нея продължиха да вървят, почиваха, когато се налагаше, точейки се през гората — хайза ги насочваха, така че никой да не се изгуби, — сгушваха се близо един до друг при спиранията, за да не усещат толкова силно студа.

А веднъж в небето се разнесе гръм, който нямаше нищо общо с дъжда.

— Кацат — предаде се вестта от човек на човек. Хайза не зададоха въпроси. Острият им слух навярно бе доловил още по-рано.

Пори се връщаше. Навярно бе Пори. Щяха да изследват известно време опустошената база и да изпратят сърдити съобщения до Мазиан. Щяха да поискат информация от сканера, да решат въз основа на нея какво да предприемат и да изчакат Мазиан да си каже думата — а всичкото изгубено време бе в тяхна полза.

Почивка и ходене, почивка и ходене, а когато започнеха да прималяват, благите хайза веднага се появяваха на място да ги докоснат, да ги подтикнат, да ги придумат. Когато спираха, беше студено и влажно, макар така и да не заваля нито веднъж. Зарадваха се на утрото, на блясъка на първите лъчи, процеждащи се през дърветата, които тамдолците приветстваха с извиване на трели, бъбрене и подновено въодушевление.

Внезапно дърветата започнаха да оредяват и дневната светлина да става все по-ярка и по-ярка, излязоха на склона на хълм, който се спускаше към широка равнина. Далечният хоризонт се разгърна пред тях, когато стигнаха билото на малко възвишение. Хайза продължаваха напред, излизаха от гората и се спускаха в широката долина — в това убежище, даде си сметка Емилио, обхванат изведнъж от притеснение, в област, която хайза винаги бяха искали да остане тяхна, да не идват хора, широка открита площ, която да принадлежи единствено и завинаги на тях.

— Не бива — възпротиви се Константин, като се огледа за Скокливеца. Направи умолителен жест, докато тамдолецът подскачаше весело край него. — Не, Скокливецо, не трябва да слизаме в тази гола равнина. Не можем, чуваш ли? Мъже-с-пушки, те ще дойдат с кораби и техните очи ще ни видят.

— Старите казват идва — заяви Скокливеца, без да спре нито за миг, сякаш това решаваше нещата без спор. Спускането вече бе започнало, всички хайза се изливаха като кафява вълна от гората, носейки със себе си хора и техния багаж, последвани от други — хора и тамдолци, насочили се към примамливата, огряна от слънцето, бледа равнина.

— Скокливецо! — Емилио спря, Милико застана до него. — Мъже-с-пушки ще ни намерят тук. Разбираш ли ме, Скокливецо?

— Аз разбира. Вижда нас всички, хайза, хора. Ние вижда тях също.

— Не можем да слезем долу. Те ще ни убият, чуваш ли?

— Те казват идва.

Старите. Скокливеца му обърна гръб и продължи надолу по склона, извърна се отново, докато вървеше, и подкани Емилио и Милико.

Константин направи крачка, после още една, като осъзнаваше, че това бе лудост, като знаеше, че хайза вършеха нещата по свой начин, различен от човешкия. Тамдолците никога не бяха вдигали ръка срещу нашествениците в техния свят, бяха стояли, наблюдавали, това щяха да сторят и сега. Хората бяха поискали помощ от хайза и те им я бяха предложили по техния си начин.

— Ще поприказвам с тях — рече той на Милико. — Ще говоря с техните Стари, ще им обясня. Не можем да ги обидим, но те трябва да ни чуят… Скокливецо, Скокливецо, чакай!

Скокливеца обаче не спря, вървейки начело. Хайза продължаваха да се движат като се спускаха по широкия тревист склон към равнината. По средата й, където изглежда течеше река, се забелязваше нещо като стърчаща нагоре скала и отъпкан кръг около нея, сянка, която Емилио най-накрая различи, че бе обръч от живи тела, събрани около странния обект.

— Там сигурно са всички хайза по реката — каза Милико. — Това, изглежда, е някакво място за среща. Някакъв вид светилище.

— Мазиан няма да го уважи, нито пък Съюзът.

Привидя му се клане, унищожение, безпомощността на хайза пред нападението. Именно тамдолците, помисли си Константин, самите тамдолци със своя благ начин на действие бяха превърнали Пел в това, което бе. На времето хората на Земята се бяха ужасили, когато пристигна новината за откриването на извънземни същества. Още тогава бяха заговорили за закриване на колониите от страх да не се намерят и други. Но на Тамдолу никога не бе имало страх — хайза идваха с голи ръце да посрещнат хората и ги заразяваха с доверие.

— Трябва да ги убедим да се махнат оттам — обърна се той към Милико.

— Аз съм с теб — отвърна тя.

— Помага вас? — запита един тамдолец, докосвайки ръката на Милико.

Тя бе започнала да куца, облегнала се на Емилио. И двамата поклатиха глави и продължиха да вървят заедно, вече в самия край на потока, тъй като повечето бяха отминали напред, обзети от общата лудост, дори възрастните, носени на ръце от хайза.

От време на време през дългото спускане си почиваха, докато слънцето премина зенита; вървяха, отдъхваха и пак вървяха, накрая слънцето се изтърколи надолу по небосклона и засвети отвъд ниските обли възвишения. В маската на Константин се развали цилиндър, съсипан от влагата и горската плесен, лошо предзнаменование в очите на останалите. Той се задави от прекратеното подаване на въздух, затършува за друг цилиндър, задържа дъх, докато го смени, и си постави отново маската. Продължиха да вървят, вече по-бавно, през равнината.

В далечината се издигаше онзи неясен обект с форма на риба, на колона с неправилни очертания, надвиснал над море от тела на хайза — и не само на хайза. Там имаше и хора, които станаха от местата, където бяха седели, и се насочиха към групата да я посрещнат. Сред тях беше Ито от втора база заедно с нейните служители и работници, също и Джонс от първа база с неговите хора. Те протегнаха ръце да ги поздравят като изглеждаха не по-малко удивени от младите Константин.

— Казаха да дойдем тук — рече Ито. — Казаха, че и вие ще дойдете.

— Станцията падна — отвърна Емилио, докато потокът се придвижваше напред, приближаваше се към центъра и хайза го подканяха да върви, най-вече него и Милико. — Нямаме избор, Ито. Властта е в ръцете на Мазиан, поне тази седмица. Не мога да съм сигурен за следващата.

Ито и Джонс се разделиха с тях, останаха заедно със собствените си хора. Наоколо имаше още стотици и стотици събрани, които стояха някак особено сериозни, сякаш вцепенени. Константин срещна Дийкън от бригадата на кладенците, Макдоналд от трета база, Хебърт и Тауш от четвърта. Но хайза го тласкаха напред и той държеше ръката на Милико, за да не бъдат разделени сред огромното гъмжило. Сега бяха заобиколени от хайза, само от хайза. Колоната се издигаше вече доста по-близко и тя съвсем не беше колона, а грамаден куп от образи като онези, които тамдолците бяха подарили на станцията, приклекнали закръглени фигури и други по-високи, тела с множество лица на хайза с учудени уста и широко отворени, тържествуващи очи, загледани в небето завинаги.

Странната скулптура бе направена от хайза и изглеждаше стара. Обзе го страхопочитание. Милико забави крачка, втренчена мълчаливо нагоре като него. Двамата бяха заобиколени от всички страни от хайза и Емилио се почувства изгубен, дребен и чужд пред тази величествена, древна скала.

— Ти идва — помоли го тамдолски глас и нечии пръсти хванаха ръката му — на Скокливеца, който ги заведе до самото подножие на паметника.

Там седяха Старите, най-старите измежду всички хайза, чиито лица и рамене бяха посребрени, седяха, обградени от малки пръчки, забити в земята, пръчки с инкрустирани лица и окичени с мъниста. Константин се поколеба, нямаше желание да навлиза в този кръг, но Скокливеца ги въведе вътре, сред самата групичка на Старите.

— Сяда — покани ги Скокливеца.

Емилио и Милико се поклониха и седнаха със скръстени крака пред четиримата старейшини. Скокливеца заприказва на цвърчащия език на хайза и най-крехкия от четиримата му отвърна.

После същият този от Старите се пресегна внимателно като се подпря на едната си ръка, за да докосне най-напред Милико, сетне него, сякаш благославяйки ги.

— Вие добре идва тук — каза Скокливеца, навярно за да преведе думите му. — Вие топло идва тук.

— Скокливецо, благодари им. Изкажи им нашата най-голяма благодарност. Но им кажи, че има опасност от Тамгоре. Че очите на Тамгоре гледат надолу към това място и че мъже-с-пушки могат да дойдат тук и да причинят болка.

Скокливеца заговори. Четири чифта очи ги гледаха с все същото абсолютно спокойствие. Един от тях отговори.

— Кораб идва Тамгоре ние глави тук — рече Скокливеца. — Идва, гледа, отива.

— Вие сте в опасност. Моля те, накарай ги да го разберат.

Скокливеца преведе. Най-старият вдигна ръка към изображенията, които се издигаха над тях, и каза нещо в отговор.

— Място на хайза. Нощ идва. Ние спи, сънува те отиват, ние сънува те отиват.

Обади се друг от Старите. Сред думите му се чу човешко име — Бенет, и още едно — Лукас.

— Бенет — повториха като ехо най-близките. — Бенет. Бенет. Бенет.

Мълвенето излезе извън рамките на кръга, понесе се като вятър сред събралото се множество.

— Ние краде храна — заяви Скокливеца с тамдоска усмивка. — Ние учи краде добре. Ние краде вас, прави вас сигурно.

— Пушки, Скокливецо! — възрази Милико. — Пушки!

— Вие сигурно. — Скокливеца замълча, за да изслуша нещо, което един от Старите каза. — Прави вас име, нарича теб Той-идва-отново, нарича теб Тя-протяга-ръце. То-хе-ме, Михан-тисар. Ваш дух добре. Вие сигурно идва тук. Обичам ви. Бенет-мъж, той учи ние сънува човешки сънища. Сега вие идва, ние учи вие хайза сънища. Ние обича вас, обича вас, То-хе-ме, Михан-тисар.

Емилио не намираше какво да каже, само гледаше нагоре към огромните образи, които бяха вперили кръглите си очи към небесата. Озърна се наоколо, където струпалите се хайза се простираха сякаш до хоризонта, и за момент осъзна, че е повярвал, че е възможно това свръхвеличаво място да всее страх у всеки враг, който се приближи до него.

Старите започнаха да припяват, песента се подхвана от близкостоящите и премина към по-далечни и по-далечни редици. Телата взеха да се поклащат в ритъм с нея.

— Бенет… — чуваше се отново и отново.

— Той учи ние сънува човешки сънища… Нарича теб Той-идва-отново.

Константин потрепери, протегна ръка и прегърна Милико, заливан от този притъпяващ съзнанието шепот, който беше като лекото плъзване на чук по бронз, като въздишката на някакъв великански инструмент, изпълваща цялото небе на здрача.

Слънцето се скри изцяло. Изчезването на светлината предизвика студ и вопъл от безброй гласове, които прекъснаха песента. После появата на звездите бе съпроводена от сочене нагоре с ръка, от тихи викове на радост.

— Нарича нея Тя-идва-първа — каза им Скокливеца и им представи по име една по една звездите, които острото зрение на хайза бързо забелязваше и всички ги поздравяваха като завръщащи се приятели. — Върви-заедно, Идва-през-пролетта, Тя-винаги-танцува…

Песента отново оживя, звучейки по-ниско, и телата се заклатиха.

Преумората си каза думата. Погледът на Милико потъмня и Емилио се опита да я задържи, да остане буден самият той, но хайза също клюмаха и Скокливеца ги потупа, за да им покаже, че бе прието сега да се почива.

Заспа, след известно време се събуди и видя, че около тях бяха оставени храна и напитки. Константин си свали маската, за да хапне и пийне, като редуваше ядене й дишане. Малцината будни на други места се раздвижиха сред спящото множество и макар ранният час да бе по-подходящ за сън, се посветиха на естествените си нужди. Самият той почувства необходимост да стори същото, промъкна се надалеч през огромната, гигантска тълпа към краищата й, където спяха още хора, и по-нататък, където хайза старателно бяха изкопали санитарни дупки. Остана известно време там, по края на лагера, докато не започнаха да идват други. Едва тогава си възвърна чувството за време и погледна назад към каменните изображения, звездното-небе и спящата навалица.

Такъв бе отговорът на хайза. Те се бяха събрали тук, бяха застанали под слънцето и звездите, казвайки на небето и на техните богове: „Вижте ни! Ние имаме надежда.“ Разбра, че се бе побъркал, и престана да се страхува за себе си, дори не и за Милико. Те очакваха някакъв сън, всички наоколо, и ако хората насочеха оръжията си към благите сънуващи на Тамдолу, нямаше да остане повече никаква надежда. Така хайза ги бяха обезоръжили в самото начало — с празни ръце.

Върна се обратно, при Милико, при Скокливеца и при Старите, като странно защо вярваше, че са в безопасност, по начин, който нямаше нищо общо с живота и смъртта, че това място тук съществува от векове и чака много по-отдавна, още преди да дойдат хората, загледано в небесата.

Настани се до Милико, легна и погледна звездите като разсъждаваше върху шансовете си.

А на сутринта от небето се спусна кораб.

Сред десетките хиляди хайза не настъпи паника. Тя не обхвана и хората, които седяха сред тях. Емилио се изправи, хванал Милико за ръка, и проследи приближаването на кораба — планетна сонда, която кацна доста по-нататък в равнината, където успя да намери свободно пространство.

— Трябва да отида да говоря с тях — предаде той на Старите с помощта на Скокливеца.

— Не говори — отвърна му по същия начин Най-стария. — Чака. Сънува.

— Чудя се — забеляза спокойно Милико, — дали наистина биха искали да завладеят цялата планета, като се има предвид положението им горе на станцията.

Други хора също се бяха надигнали на крака. Константин седна отново със съпругата си и постепенно всички събрали се се настаниха пак на земята, седнаха и зачакаха.

След доста дълго време се чу далечният звук на високоговорител.

— Тук има хора — прогърмя през равнината металният глас. — Ние сме от кръстосвача „Африка“. Молим този, който е поел командването, да излезе напред и да се представи.

— Недей! — помоли го Милико, когато Емилио се размърда да стане. — Могат да те застрелят.

— Могат да стрелят и ако не отида да говоря с тях. Право в тълпата наоколо. Държат ни в ръцете си.

— Емилио Константин там ли е? Имам новини за него.

— Знаем новините ти — измънка той и хвана ръцете на съпругата си, когато тя се опита да се изправи. — Милико, имам една молба към теб.

— Не.

— Остани тук. Аз ще отида. Знам какво ще поискат — базата да заработи отново. Ще оставя тук онези, които няма да се чувстват добре под режима на Пори, а това са повечето от нас. Имам нужда от теб — да бъдеш с тях, за да ги ръководиш.

— Просто извинение.

— И да, и не. За да движиш нещата тук. Да водиш война, ако се стигне дотам. Да останеш с хайза и да ги предупреждаваш, да държиш чужденците настрана от този свят. На кого другиго бих могъл да поверя всичко това? Кого другиго ще разберат хайза така, както теб и мен? Някой от работниците ли? — Поклати глава, погледна я в тъмните очи. — Има начин да се борим. Както го правят тамдолците. Аз ще се върна с Пори, ако поискат именно това. Нима мислиш, че мога да те зарежа така? Кой друг обаче би могъл да върши работата тук? Направи го заради мен.

— Разбирам те — отвърна тя дрезгаво.

Константин се изправи, Милико го последва, прегърна го и го целуна толкова продължително, че му стана още по-трудно да я остави. Но сетне тя го пусна. Той извади пистолета от джоба си и й го подаде. Можеше да дочуе отново рева на високоговорителя. Призоваваха ги, повтаряха съобщението.

— Всички служители при мен! — извика Емилио към струпалите се. — Предайте нататък. Търся няколко доброволци.

Викът му се повтори надалеч. Служителите започнаха да се приближават, идвайки от далечните краища на тълпата — от управата на първа база, от следващата, от основната. Отне им време да се съберат. Войниците, които бяха доближили от другата страна на разстояние, от което да се чуват, изчакаха, сигурно защото можеха да видят раздвижването, а времето и силата бяха на тяхна страна.

Константин накара служителите си да обърнат гръб в тази посока и да се скупчат по-наблизо като си даваше сметка, че може би ги държаха на прицел. Намиращите се наоколо хайза вдигнаха погледи, в кръглите им очи се забелязваше любопитство.

— Искат работна ръка — рече той меко. — И да се поправи саботажът. Единствено затова са дошли тук. Яки гърбове. Някой, който да се грижи за доставките. Навярно ги интересува само основната база, защото не могат да използват останалите. Не мисля, че можем да поискаме от И-хора да се върнат и да понесат още от работата, която ни възложи Пори, преди да си тръгнем. Всичко е въпрос на време, на издръжливост, на присъствието на достатъчно хора от нас; така че да можем да възпрем всякакво посегателство на Тамдолу. Или може би е просто въпрос на оцеляване. Вие ме разбирате. Предполагам, че искат да попълнят запасите на корабите си, както и да вземат доставки за станцията. И докато ги получават, печелим нещо. Ще изчакаме нещата да се оправят горе на станцията и ще пестим, каквото можем. Искам най-едрите мъже от всяка група, най-силните, които могат да работят най-много и да носят най-много и които да сдържат нервите си. За да се трудят из полята и кой знае още за какво. Може би и за принудителна военна служба. Нямаме представа. Смятам, че ще имам нужда приблизително от по шейсет души от всяка база, които да вземат всичко, което могат да носят със себе си.

— Вие ще отидете ли?

Кимна. С нежелание кимнаха на свой ред Джонс и други служители.

— И аз ще дойда — обади се Ито. Всички други офицери от базите отиваха доброволци.

Емилио поклати глава при думите й.

— Не и за това — каза той. — Всички жени ще останат тук под ръководството на Милико. Всички. Без възражения. Пръснете се и препредайте съобщението ми. Искам по около шейсет доброволци от всяка база. И побързайте. Онези там няма да ни чакат вечно.

Разпръснаха се, отдалечавайки се на бегом.

— Константин — рече отново металният глас. Той погледна в негова посока и различи фигурите в брони в далечината оттатък насядалото множество. — Търпението ни се изчерпва.

Забави се, за да целуне още веднъж Милико, чу неспирния брътвеж на Скокливеца край него, който превеждаше на Старите. Потегли през лагера в посока към войниците. Други тръгнаха покрай седналите хайза, за да се присъединят към него.

Не бяха само служители и постоянни работници. Дойдоха и мъже от И-купола, не по-малко от останалите. Емилио стигна до края на тълпата и забеляза, че Скокливеца беше до него заедно с група от най-силните мъжкари на хайза.

— Вие не е нужно да идвате — рече им.

— Приятел — отвърна Скокливеца. И-хората не казаха нищо, но и не изразиха намерение да се върнат.

— Благодаря — продума той.

Оттук, от самия край на лагера, можеха ясно да видят войниците. Наистина бяха от „Африка“, доколкото се различаваше надписа на емблемите им.

— Константин! — обърна се по мегафона офицерът към него. — Кой извърши саботажа в базата?

— Аз го наредих — извика той обратно. — Откъде да знам дали Съюзът няма да дойде тук долу? Но той е поправим. Частите са в нас. Предполагам, че ще поискате да се върнем.

— Какво става, какво правите тук, Константин?

— Свещено място. Убежище. На картите ще видите, че е обозначено като „забранено“. Събрах екип. Готови сме да се върнем, да поправим машините. Ще оставим болните при хайза. Ще възстановим работата на основната база само ако сме сигурни, че в момента там горе наистина няма опасност от нападение. Останалите бази са просто опитни в областта на селското стопанство и не произвеждат нищо, което да ви е от полза. Екипът е достатъчен да се справи с работата в основната база.

— Пак ли ще поставяте условия, Константин?

— Закарайте ни пак в основната база и си пригответе списъците с необходимите ви провизии. Ще се погрижим да получите каквото ви е нужно, бързо и без много шум. По този начин ще бъдат защитени интересите на всеки от нас. Ще ни помагат също тамдолски работници. Ще ви дадем всичко, каквото искате.

От другата страна настъпи мълчание. Известно време никой не помръдна.

— Вземете липсващите части от машините, мистър Константин.

Емилио се обърна, направи знак с ръка. Един от неговия персонал — Хейнс, се запъти обратно като взе със себе си още четирима от мъжете.

— Ако нещо липсва, не очаквайте да бъдем търпеливи, мистър Константин.

Не помръдна. Служителите му бяха чули заканата. Това беше достатъчно. Беше застанал с лице срещу десетината войници с пушки, а отвъд тях стоеше планетната сонда, отрупана с оръжия, някои от които насочени насам; до отворения й люк се виждаха други войници. Мълчанието продължи доста дълго. Навярно се очакваше от него да попита за новини, да бъде сломен от шока като разбере за убийството, за смъртта на семейството си. Изгаряше от желание да научи нещо, но нямаше да зададе въпрос. Дори не шавна.

— Мистър Константин, баща ви е мъртъв, за брат ви се предполага, че е мъртъв. Майка ви е все още жива и се намира в охранявана изолирана зона, където е в безопасност и се грижат за нея. Капитан Мазиан ви изпраща своите съболезнования.

Гняв пламна по лицето му, ярост от мъчението. Беше поискал от хората, които щяха да отидат с него, да се владеят. Остана непоклатим като скала, докато чакаше връщането на Хейнс и останалите.

— Разбрахте ли ме, мистър Константин?

— Благодаря — отвърна той — на капитан Мазиан и на капитан Пори.

Отново се възцари мълчание. Чакаха. Накрая Хейнс и другите с него се върнаха като донесоха голям куп оборудване.

— Скокливецо! — рече спокойно Емилио и погледна тамдолеца, който стоеше наблизо с приятелите си. — Ако ще идвате, ще е по-добре да стигнете пеш до базата. Тук има мъже-с-пушки. Хайза може да върви.

— Ходи бързо — съгласи се Скокливеца.

— Елате насам, мистър Константин.

Пристъпи напред, без да бърза, излезе пред останалите. Войниците се отдръпнаха настрани, за да охраняват приближаването им с вдигнати пушки. Отначало тихо, като лек повей, от множеството около паметника се надигна песнопение.

Усили се, докато не разтресе въздуха. Емилио погледна назад, изплашен от реакцията на войниците. Те стояха неподвижно с пушки в ръце. Навярно изведнъж се бяха почувствали нищожни въпреки броните и многото оръжия.

Пеенето продължи, среда, в която се движеха. Хиляди тела на хайза се люлееха в такт с песента така, както се бяха клатили под нощното небе.

Той-идва-отново. Той-идва-отново.

Чуваха го, като наближаваха кораба, чийто трюм бе зейнал, и бяха обградени от още повече войници. Този звук би разклатил дори Тамгоре, когато предадяха съобщението — нещо, което на новите собственици нямаше да се хареса да чуят. Емилио се люлееше от силата му като си мислеше за Милико, за избитото си семейство… Каквото беше загубил, беше невъзвратимо, и сега отиваше с голи ръце, както правеха хайза, при нашествениците.