К. Дж. Чери
Светът на Пел (23)

Глава шеста

Тунел за поддръжка в белия сектор 9 — 10:42 : 21:00 ч.

Мъжете идваха и си отиваха от доста време, мъже-в-черупки, носещи пушки. Сатина потрепери и се отдръпна още по-назад в сенките до товарния асансьор. Много от хайза бяха избягали, когато командването поеха Лукасите, други се бяха скрили, когато пристигнаха чужденците, минавайки през проходите, които хайза можеха да използват, тесни коридори, тъмни тунели, където хайза можеха да дишат без маски, но не и хората. Мъжете от Тамгоре знаеха тези коридори, но още не ги бяха показали на чужденците, така че хайза бяха в безопасност. Въпреки това някои от тях плачеха, потънали в мрака, дълбоко навътре, възможно най-надолу, за да не ги чуят хората.

Тук нямаше надежда. Сатина облиза устни и се отпусна назад, приклекнала; изчака, докато въздухът се смени, и се шмугна обратно в безопасната тъмнина. Нечии пръсти я докоснаха. Усети миризмата на мъжкар. Тя изсъска с укор и подуши, за да намери този, който бе неин. Обгърнаха я здрави ръце. Отпусна уморено глава върху твърдото рамо, успокоявайки другия, както и той я успокояваше. Синия зъб не я попита нищо. Знаеше, че не носи по-добри новини, защото именно това бе казал, когато Сатина бе настояла да излезе навън и да види какво става.

Бяха в беда, в голяма беда. Лукасите говореха и даваха заповеди, а чужденците заплашваха. Стария не беше тук, както нямаше и никой от особените — от тези, които живееха от по-отдавна на станцията. Явно бяха отишли някъде по свои дела, сигурно, за да се погрижат за необходими неща, помисли си Сатина. По работа, която бе заповядана от важни хора, а може би и по работа, която засягаше хайза.

Но те не се бяха подчинили, не бяха отишли при надзирателите, както не го бяха сторили и особените, защото също мразеха Лукасите.

— Да се върнем ли? — запита някой накрая.

Щяха да загазят, ако се предадат, след като бяха избягали. Хората щяха да са ядосани, хората, които носеха оръжие.

— Не — рече Сатина, а когато се чу мърморене в знак на несъгласие с нея, Синия зъб извърна глава, за да изрази по-гневен отказ.

— Помисли! — каза той. — Ако отидем там, сигурно има мъже, голяма беда.

— Гладен съм — възрази друг.

Никой не отговори.

Хората можеха да ги лишат от приятелството си за това, което бяха направили. Сега си дадоха ясна сметка за положението. А без такова приятелство те можеха да си останат завинаги на Тамдолу. Сатина си спомни полята на Тамдолу, пухкавите облаци, за които едно време си бе мислила, че са достатъчно твърди, за да седне на тях, дъжда и синьото небе, сиво-зелено-сините листа, цветята и мекия мъх, и най-вече въздуха, който ухаеше на роден дом. Синия зъб навярно също си мечтаеше за това, особено когато нейната пролетна разгорещеност започна да се изпарява и тя не навлезе — защото бе твърде млада — в първия си зрял период. Синия зъб разсъждаваше върху нещата с по-ясна глава сега. Понякога тъгуваше за планетата. Както и тя. Но да останат там завинаги…

Небето-я-вижда, такова бе името й, а тя бе видяла истината. Синьото бе заблуда, покривало, опънато отгоре като чаршаф. Истината представляваше огромно черно пространство и лицето на великото Слънце, което сияеше сред мрака. Истината винаги щеше да тегне над тях, да виси над главите им. Без благоразположението на хората те щяха да се върнат на Тамдолу без надежда, като през целия си живот щяха да знаят, винаги щяха да помнят, че са откъснати от небето. Вече не можеше да има такъв дом за тях, не и след като бяха видели Слънцето.

— Лукасите си отиват понякога — прошепна в ухото й Синия зъб.

Тя зарови глава в гърдите му, като се опита да забрави, че е гладна и жадна, и не му отговори.

— Имат пушки — рече друг глас близо до тях. — Те ще ни застрелят и ще изгубим живота си завинаги.

— Не и ако останем тук — отвърна Синия зъб — и направим това, което казах.

— Тези не са нашите хора — обади се дълбокият глас на Великанчо. — Те ще наранят нашите хора.

— Това е човешка битка — възрази Синия зъб. — Не засяга хайза.

Осени я мисъл. Сатина вдигна глава.

— Константин. Това е битка на хората Константин. Ще намерим хора Константин и ще ги попитаме какво да правим. Ще открием тези Константин, а също и особените, около Дома на Слънцето.

— Да се обърнем към Слънцето-неин-приятел — възкликна друг. — Тя трябва да знае.

— Къде се намира Слънцето-неин-приятел?

Настъпи мълчание. Никой не знаеше. Особените го бяха запазили в тайна.

— Аз ще я намеря — рече Великанчо. Той пристъпи към тях, протегна ръка в тъмното и я сложи на рамото на Сатина. — Ходил съм на много места. Елате! Елате с мен!

Тя пое въздух, после неуверено докосна с устни бузата на Синия зъб.

— Идваме — съгласи се неочаквано той и я поведе за ръка.

Великанчо потегли бързо пред тях, в мрака се чу трополенето на краката му. Те тръгнаха след него и други също ги последваха, нагоре по тъмните коридори, по стълбите, през тесните проходи, където само понякога бе светло. Някои изостанаха, защото вървяха между тръби, през места, където цареше студ, и други, които изгаряха голите им ходила, покрай машини, които гърмяха със застрашителна сила.

От време на време Синия зъб излизаше начело, като пускаше ръката й, но после Великанчо го изблъскваше встрани и отново повеждаше. Всъщност Сатина се съмняваше, че Синия зъб има и най-малка представа накъде отива или кой път ще ги отведе до Слънцето-неин-приятел. Бяха ходили в Дома на Слънцето и тя смътно изпитваше онова усещане, което имаше на планетата, и то подсказваше на сърцето й къде се намира дадено място… Нагоре беше правилно, после наляво, помисли си тя. Но понякога тунелите не завиваха наляво, често криволичеха. Двамата мъжкари вървяха напред, ту единият, ту другият начело, докато накрая всички започнаха да се задъхват и да се препъват. Все повече и повече хайза изоставаха и най-сетне този, който пристъпваше точно зад нея, я хвана умолително за ръката. Но Синия зъб и Великанчо не спираха и Сатина щеше да ги изгуби. Тя заряза последните, които ги следваха, и хукна напред, опитвайки се да догони водачите.

— Стига вече! — примоли им се, когато ги настигна по една метална стълба. — Не можем повече, нека се върнем. Вие сте се изгубили.

Великанчо не й обърна внимание. Изкачваше се нагоре, като пъхтеше. Сатина дръпна Синия зъб, но той изсъска ядосано и продължи след Великанчо. Лудост. Обзела ги бе лудост.

— Нищо няма да намерите! — проплака тя.

Втурна се отчаяно и забърза след тях, дишайки тежко, като се опитваше да ги вразуми. Минаха покрай панели и врати, през които навярно можеха да излязат навън. Но двамата винаги отказваха. Най-накрая стигнаха до място, където бяха изправени пред избор. Място, на което се виждаше да свети синя лампа над една врата, и откъдето тръгваха стълби, водещи навсякъде — нагоре, надолу и в три други посоки.

— Тук е — заяви Великанчо след известно колебание, като опипа бутоните на осветената врата. — Тук има коридор.

— Не — изстена Сатина.

— Не — противопостави се също Синия зъб, възвръщайки навярно здравия си разум.

Но Великанчо натисна първия бутон и се пъхна във въздушния шлюз, когато вратата се отвори.

— Върни се! — викна Синия зъб и те се втурнаха да го спрат, защото бе луд. Полудял бе от ревност и желание да предизвика съперника си, защото бе направил това заради нея, единствено заради нея. Влязоха след него и вратата се затръшна зад гърба им. Втората врата се отвори, задействана от ръката на Великанчо, в момента, в който стигнаха до него. Блесна светлина и ги заслепи.

Изведнъж гръмнаха пушки и Великанчо се срина на прага, като от него се разнесе мирис на изгоряло. Той извика, нададе ужасен писък. Синия зъб се извъртя и натисна бутона на другата врата, а когато тя се отвори и ги духна вятър, яката му ръка пренесе Сатина навън. Чуха се човешки гласове, които надвикваха внезапния вой на сирени, но те заглъхнаха, след като вратата се затвори. Хукнаха към стълбите и се спуснаха надолу, тичайки сляпо през тъмните коридори, все по-надолу, по-надълбоко в мрака. Смъкнаха дихателите от лицата си, но въздухът миришеше странно, непривично. Накрая спряха своя бяг, изпотени и треперещи. Синия зъб се поклащаше и стенеше в тъмното и Сатина го опипа за рани, попадна на пръстите му, стиснали горната част на ръката. Облиза болното място, което бе пламнало, обгорено, облекчи го, колкото можеше. После притисна Синия зъб до себе си и се опита да успокои яростта, която го караше да трепери. Бяха се изгубили, и двамата се бяха изгубили в тъмните коридори. Ужасна смърт бе застигнала Великанчо и Синия зъб седеше, съскайки от болка и гняв, а мускулите му се бяха стегнали и потръпваха. След малко обаче той се отърси, докосна с устни бузата й, трепна, когато тя го прегърна.

— О, нека си вървим у дома — прошепна той. — Нека си отидем у дома, и да не виждаме повече хора. Нито машини, нито полета, нито човешка работа. Само хайза, единствено хайза. Нека си вървим у дома.

Сатина не каза нищо. Вината за произшествието бе нейна, защото именно тя бе дала предложението. Великанчо я желаеше и Синия зъб бе приел предизвикателството да се надпреварват, сякаш се намираха сред хълмовете. Нещастието бе станало заради нея. Сега дори Синия зъб й предлагаше да изостави мечтата си, не искаше да я следва повече. Очите й се напълниха със сълзи, обзеха я съмнения за нея самата и за самотата, за това, че бе отишла твърде далеч. В момента бяха изпаднали в още по-голяма беда, защото за да се приберат, трябваше отново да се качат в зоната на хората, да отворят някоя врата и да помолят за помощ, а вече бяха видели до какво води това. Седяха притиснати един в друг и не помръдваха от мястото си.

 

 

Малори изглеждаше уморена, очите й бяха хлътнали, но продължаваше да обикаля безкрайния сякаш лабиринт от редици на центъра за управление, докато войниците й дежуреха край вратата. Деймън я наблюдаваше, облегнат на един пулт. Беше гладен и също уморен, но това сигурно е нищо, помисли си, в сравнение с чувството, което хората от Флотата би трябвало да изпитват, след като веднага след скока, бяха прехвърлени на тази досадна полицейска работа. Работниците, които не бяха освободени от работа, изглеждаха изтощени и тихо се оплакваха. Но за войниците нямаше да има друга смяна.

— Цяла нощ ли ще останете тук? — попита я той.

Сигни му отвърна със студен поглед и продължи обиколката.

Младият Константин я наблюдаваше от няколко часа, като приемаше присъствието й в центъра за предзнаменование. Имаше особена походка, движеше се безшумно, без да се перчи. Въпреки това навярно приемаше за естествено, че всички ще се отдръпват от пътя и. И те го правеха. Ако на някой оператор му се наложеше да стане от мястото си, той се осмеляваше само когато Малори минаваше покрай друга редица. Тя не бе отправила нито една заплаха — рядко говореше, най-вече с войниците си, за какво — знаеха си само Сигни и те. От време на време, особено в началото, преди да изтекат часове, тя изглеждаше дори приятна. Но нямаше никакво съмнение, че заплаха все пак съществува. Повечето от станцистите никога не бяха виждали отблизо въоръжението, което носеха Малори и нейните войници. Те никога не бяха докосвали пушка със собствените си ръце, така че трудно биха могли дори да опишат това, което виждаха. Деймън забеляза три разновидности само сред малкия набор, който имаше тук — лек пистолет, модели с по-дълга цев и тежки пушки, — всичките от черен пластичен материал и със зловещо симетрична конструкция. Войниците носеха брони, които разсейват изгарящия лъч на подобни оръжия. Те им придаваха смъртоносен вид като на машини, сякаш са част от останалото снаряжение, а не хора. Не бе възможно човек да се отпусне в присъствието им.

Един оператор се изправи в далечния край на залата и погледна през рамо, като че ли да се увери, че нито едно от дулата не се бе отместило. После бавно и внимателно, сякаш пътят му бе миниран, дойде до младия Константин. Подаде му напечатано съобщение и веднага се върна на мястото си. Деймън задържа в ръката си листа хартия, без да го прочете, като си даваше сметка за любопитството на Малори. Тя спря да обикаля. Нямаше как да се скрие от вниманието й, така че разгърна бележката и я прочете.

СП-СС/ПАКПАКОНСТАНТИНДЕЙМЪН/ПЪЛН1-1-1-1-1/1()3()/4/1()/52/2136СВ/()936А/НАЧАЛО/ДОКУМЕНТИ НА ТАЛИ КОНФИСКУВАНИ И ТАЛИ АРЕСТУВАН ПО ЗАПОВЕД НА ФЛОТАТА/ДАДЕН ИЗБОР НА СЛУЖБА СИГ МЕСТЕН АРЕСТ ИЛИ ВОЕННА НАМЕСА/ТАЛИ ЗАДЪРЖАН АРЕСТ/ИСКАНЕ НА ТАЛИ ИЗПРАТИ СЪОБЩЕНИЕ ДО СЕМЕЙСТВО КОНСТАНТИН/ИЗПЪЛНЕНО ТУК/ЧАКА РАЗПОРЕЖДАНЕ/ЧАКА ИЗЯСНЯВАНЕ ПОЗИЦИЯ/САУНДЪРСЧЕР1СЛУСИГ/КРАЙКРАЙ-КРАЙ.

Вдигна поглед, пулсът му се ускори. Разкъсваше се между утехата, че не е нещо по-лошо, и тревогата за станалото. Малори гледаше право в него, а на лицето й бе изписано любопитство, определена проява на интерес. Приближи се до Деймън. Той се поколеба дали да не се измъкне с някоя лъжа, като се надяваше, че тя няма да настоява да прочете съобщението и да направи от това голям въпрос. Но прецени какво знаеше за нея и реши другояче.

— Мой приятел е изпаднал в беда — каза той. — Трябва да изляза и да отида да го видя.

— Неприятности с нас ли?

Отново се подвоуми дали да не излъже.

— Нещо такова.

Сигни протегна ръка. Деймън не й даде бележката.

— Навярно мога да помогна. — Очите й бяха студени и тя продължаваше да държи ръката протегната с дланта нагоре. — Да предположим ли — рече тя, като не получи отговор, — че това е нещо злепоставящо станцията. Или трябва да направим други предположения?

Подаде й листа хартия, докато все още имаше някакъв избор. Малори го сканира с поглед, за момент на лицето й се изписа учудване, после постепенно се промени.

— Тали — рече. — Джош Тали ли?

Деймън кимна и тя сви устни.

— Приятел на семейство Константин. Как се променят времената.

— Той мина Пренастройка.

Очите й трепнаха.

— По негово собствено искане — каза Деймън. — Какво друго му оставаше след Ръсел?

Тя не преставаше да го гледа право в очите и на него му се прииска да може да извърне поглед, да се намира някъде другаде. Пренастройката изваждаше наяве неща. Обвързваше Пел и тази жена с интимност, каквато той не желаеше, каквато съвсем очевидно и тя не желаеше — всичко бе в записите на станцията.

— Как е той? — попита Сигни.

Дори въпросът й му се стори ужасно грозен и Деймън просто продължи да я гледа.

— Приятелство — поде тя. — Приятелство между такива противоположни полюси. Или е настойничество: Той е поискал Пренастройка и вие сте го подложили на нея. Завършили сте това, което е било започнато на Ръсел… Усещам засегната чувствителност, така ли е?

— Тази станция не е Ръсел.

Появи се усмивка, но очите издаваха, че е фалшива.

— Какъв прекрасен свят, мистър Константин, на който все още има такова насилие над личността. И където съществува И-зона — на същата станция. И двете в непосредствена близост помежду им, ръководени от вашата служба. А може би самата И-зона е израз на неуместно състрадание. Подозирам, че сигурно сте създали онзи ад с половинчати мерки. Като проява на вашата чувствителност. Обект на ваше престъпление ли е този съюзист? Ваш компромис с морала? Или ваше отношение към войната, мистър Константин?

— Искам той да бъде освободен. Искам да му бъдат върнати документите. Той няма повече никакво отношение към политиката.

Никой не разговаряше с Малори по такъв начин. Абсолютно никой. След продължително мълчание тя откъсна поглед от очите му — знак, че го освобождава, — и кимна леко.

— На ваша отговорност?

— Аз поемам отговорността.

— Доколкото разбирам… Не, не, мистър Константин, няма вие да ходите. Не е нужно да отидете лично. Ще наредя по комканала на Флотата да го освободят и да го пратят вкъщи. Въз основа на вашето уверение, че нещата са такива, каквито твърдите.

— Може да прегледате записите, ако желаете.

— Сигурна съм, че няма да съдържат нищо ново за мен.

Сигни махна с ръка, давайки знак на някого, който леко се отмести. Тръпки го полазиха по гърба, когато изведнъж си даде сметка, че отзад е било насочено оръжие. Междувременно тя отиде до компулта, надвеси се над рамото на оператора и въведе код за канал на Флотата.

— Тук е Малори. Върнете документите на Джошуа Тали и го освободете от станционния арест. Предайте нареждането ми на съответните служби на Флотата и на станцията. Край.

Чу се потвърждение, безлично и незаинтересовано.

— Мога ли… — обърна се Деймън към нея, — мога ли да му се обадя? Той ще се нуждае от точни напътствия…

— Сър! — обади се една от седящите наблизо операторки, обърнала лице към него. — Сър…

Константин погледна разсеяно изплашеното й лице.

— Застреляли са тамдолец, сър, на четвърто зелено ниво.

Новината го остави без дъх. За момент съзнанието отказа да възприема.

— Мъртъв е, сър.

Той поклати глава, повдигаше му се, обърна се и погледна Малори.

— Те никому не причиняват зло. Досега никой тамдолец не е вдигал ръка срещу човек, освен за да избяга от страх. Никога.

Сигни вдигна рамене.

— Вече е непоправимо, мистър Константин. Продължавайте да си вършите работата. Някой се е стреснал и е гръмнал, а имаше заповед да не се стреля. Това е наш проблем, не ваш. Нашите собствени служби ще се занимаят със случая.

— Те са хора, капитане.

— Убивали сме също и хора — отвърна невъзмутимо Малори. — Казах ви, че ще е най-добре да си гледате вашата собствена работа. Това е случай за военното правосъдие при извънредно положение и аз ще се погрижа.

Той не помръдна. От целия център погледите на хората се бяха насочили към тях и по панелите мигаха сигнали, на които не се обръщаше внимание.

— Хайде на работа! — нареди той остро и всички се извърнаха. — Пратете станционен лекар на местопроизшествието.

— Играете си с търпението ми — каза Малори.

— Те са наши граждани.

— Броят на гражданите ви е голям, мистър Константин.

— Казвам ви, че те се ужасяват от насилието. Ако искате тази станция да изпадне в хаос, капитане, предизвикайте паника у тамдолците.

Тя се замисли над това, накрая кимна, без следа от злоба.

— Ако може да оправите някак положението, мистър Константин, направете каквото е необходимо. И вървете, където пожелаете.

Само толкоз. Вървете. Той тръгна към вратата, но изведнъж погледна със страх назад към Малори, която можеше да прекрати открит спор. Беше загубил, беше се оставил на гнева си да го завладее и ръководи, а тя бе казала „вървете“, сякаш това не засягаше гордостта й.

Деймън излезе от залата, но чувството, че бе направил нещо изключително опасно, не го напусна.

— Пуснете Деймън Константин да мине — прогърмя из коридорите гласът на Малори и войниците, които се бяха приготвили да го спрат, се отдръпнаха от пътя му.

 

 

Щом слезе от асансьора на четвърто ниво в зеления сектор, затича като държеше в ръка личната си карта и пропуска. Профуча край ревностно спазващ задълженията си войник, който се опита да му препречи пътя, и успя да се измъкне. Отпред се бяха струпали войници и закриваха всичко. Приближи забързан, усети, че някой грубо го хвана, показа пропуска и си проправи път покрай тях.

— Деймън!

Той чу гласа на Елена още преди да я види, завъртя се и срещна обятията й между шпалира от войници в брони. Притисна я успокоен.

— Един от сезонните работници — каза тя, — мъжкар на име Великанчо. Мъртъв е.

— Да се махаме оттук — предложи той, като не вярваше на здравия разум на войниците.

Погледна през рамото й. Пред прага на шлюза имаше доста кръв. Бяха пъхнали мъртвия тамдолец в найлонов чувал върху носилка, с която да го изнесат. Елена, държейки го под ръка, сякаш нямаше намерение да си тръгва.

— Вратата го е смачкала — рече тя. — Но преди това може да го е убил изстрелът. — Млад офицер се приближи бързо към тях и Елена пошушна: — Лейтенант Ванърс от „Индия“, който командва този взвод.

— Какво стана? — попита Деймън лейтенанта. — Какво се случи тук?

— Вие сте мистър Константин? Съжаляваме за станалата грешка. Тамдолецът се появи неочаквано.

— Намирате се на Пел, лейтенанте, тук е пълно с цивилни. Станцията ще поиска обстоен доклад за произшествието.

— За безопасността на вашата станция, мистър Константин, настойчиво бих ви препоръчал да преразгледате процедурите си за сигурност. Ваши работници разхерметизираха шлюза. Затова се задейства аварийният щит и именно той разряза тамдолеца на две. Някой отвори вътрешната врата не когато трябва. Докъде стигат тези тунели? Навсякъде ли минават?

— Избягали са — вметна бързо Елена, — надолу, далеч от тук. Навярно са от сезонните и не познават добре тунелите. Едва ли ще излязат отново сега, когато ги заплашват пушки. Ще се крият долу, докато умрат.

— Заповядайте им да излязат — каза Ванърс.

— Не разбирате тамдолците — отвърна Деймън.

— Изкарайте ги всичките от тунелите и ги запечатайте.

— В тези тунели се извършва поддръжката на Пел, лейтенанте. И нашите тамдолски работници живеят в тяхната мрежа; в която циркулира техният въздух. Затова не могат да бъдат затворени. Аз ще вляза там — обърна се той към Елена. — Могат да ми отговорят.

Тя прехапа устна.

— Няма да мръдна оттук — рече, — докато не излезеш обратно.

Искаше да й изложи възраженията си, но мястото не беше подходящо за целта. Погледна към Ванърс.

— Може да ми отнеме време. Тамдолците не са такива, с които можем да се пазарим на Пел. Те са изплашени и могат да се промъкнат на места, където да умрат и да ни причинят истински проблеми. В случай че изпадна в беда, свържете се със станционната управа и не изпращайте вътре войници. Ние можем да се справим с тях. Ако гръмне друга пушка, когато те са наблизо, може да останем без поддръжка на станцията, сър. Нашата и тяхната жизнеосигуряващи системи са свързани и трябва да поддържат помежду си строго определено равновесие.

Ванърс нищо не отвърна. Не реагира. Нямаше как да разберат дали разумните доводи стигаха до съзнанието му. Деймън стисна ръката на Елена, отдръпна се, проби си с рамо път през бронираните войници и се опита да прескочи локвата с кръв, докато отваряше шлюза с картата си.

Вратата се отмести, после се затвори след него, шлюзът автоматично задейства. Протегна ръка да вземе предназначената за хора дихателна маска, каквато винаги висеше от дясната страна в такива шлюзове, и я нахлузи на лицето, преди чуждата атмосфера да му повлияе сериозно. Дишането му сега се придружаваше от всмукване и изсъскване, които той подсъзнателно асоциираше с присъствието на тамдолци и които прозвучаха твърде силно в металната килия. Отвори вътрешната врата и ехото долетя обратно от голяма дълбочина. Над мястото, където се намираше, светеше бледа синя лампа, но той се спря да отключи вградения до вратата шкаф и извади от него друга. Мощният лъч проряза мрака и разкри плетеница от стомана.

— Тамдолци! — викна той и гласът му прокънтя глухо надолу. Усети студа още щом мина през вратата и я затвори, застанал на свързващата платформа, от която тръгваха стълби във всички посоки. — Тамдолци! Аз съм Деймън Константин! Чувате ли ме? Обадете се, ако ме чувате.

Ехото заглъхна страшно бавно, потъвайки все по-надълбоко.

— Тамдолци?

От мрака се надигна тихо стенание, ехо на плач, което го накара да изтръпне. Стон на гняв?

Продължи надолу, хванал прожектора в едната си ръка, докато с другата се държеше за тънкото перило, спря и се заслуша.

— Тамдолци?

Нещо се размърда в дълбините. Далече долу меки ходила стъпваха леко по метална повърхност.

— Константин? — прошепна чужд глас. — Константин-мъж?

— Аз съм Деймън Константин — извика той отново. — Моля, покажете се. Нямам оръжие. В безопасност сте.

Остана на мястото си, като усети лека вибрация на скелето, когато някъде долу в мрака върху него стъпиха крака. Чу дишане и очите му мярнаха светлина дълбоко под него, проблясване като илюзия. Стори му се, че забеляза козина и присветване на още едни очи, които се качваха по стълбите. Стоеше абсолютно неподвижно, сам човек, уязвим по тези тъмни места. Тамдолците не бяха опасни, но никой досега не ги бе нападал с оръжие.

Идваха, вече се различаваха по-ясно в светлината на преносимата лампа, две раздърпани същества, които с усилие преодоляха последната стълба, задъхани, едното ранено, а другото с широко отворени очи от ужас.

— Константин-мъж — каза изплашената женска с треперещ шепот, — помощ, помощ, помощ!

Протегнаха умоляващо ръце. Деймън постави прожектора долу на решетката, върху която бе застанал, и ги прие като деца. Докосна много внимателно мъжкаря, чиято ръка бе обляна цялата в кръв и който разтегна устни в раздразнено ръмжене.

— Всичко е наред — успокои ги той. — В безопасност сте, сега сте в безопасност. Ще ви измъкна оттук.

— Страхува, Константин-мъж. — Женската погали партньора си по рамото и погледна човека с кръглите си, помръкнали очи. — Всички крият няма намира път.

— Не те разбирам.

— Още, много, още ние, ужасно гладни, ужасно страх. Моля, помогни ние!

— Извикай ги.

Тя докосна мъжкаря с красноречив жест на загриженост. Той й избъбри нещо, побутна я, после тя протегна ръка и докосна Деймън.

— Ще чакам — увери я той. — Ще стоя тук. Няма опасност.

— Обичам те — каза тя на един дъх, после заситни обратно надолу с припляскване на ходилата по метала и потъна веднага в мрака.

След известно време долетяха писъци и свирукания някъде далеч под тях, ехото ги усили многократно. Добавиха се гласове от други места, мъжки и женски, ниски и високи, докато в тъмното настана истинска лудница. Внезапно край Деймън избухна рев — мъжкарят викна нещо надолу.

После в настъпилата тишина се чу екота на стъпки върху метал долу в дълбините, викове, чието остро ехо се разнасяше от време на време, стонове, от които на човек му се изправяше косата. Женската се върна на бегом, за да погали партньора си по рамото и да докосне ръцете на Деймън.

— Аз Сатина аз нарича. Направи той здрав, Константин-мъж.

— Трябва да преминавате през шлюза само по няколко наведнъж, разбираш ли, пазете се от шлюза.

— Знам шлюз — каза тя. — Аз внимателна. Върви, върви, аз доведе тях.

После отново забърза надолу. Деймън прегърна мъжкаря през раменете и го вкара в шлюза, постави маската на лицето му вместо него, защото тамдолецът бе замаян от ужас и ръмжеше от болка, но не направи никакъв опит да хапе или да удари. Отсрещната врата се отвори, за да ги изложи на блясъка на светлината и на въоръжените мъже. Тамдолецът подскочи, хванат в обръча на ръката му, изръмжа и плюна, но се укроти под успокояващото притискане на Деймън. Елена беше там, промъкна се между войниците и протегна напред ръце, за да помогне.

— Изтеглете назад войниците! — кресна Деймън, без да може, заслепен от светлината, да различи Ванърс. — Махнете се от пътя! И престанете да размахвате пушки срещу тях!

Накара тамдолеца да седне на пода, подпрян на стената, а Елена извика лекаря.

— Разкарайте войниците по-далеч оттук! — каза отново младият Константин. — Оставете ни сами да се оправяме!

Някой даде заповед. За голямо негово успокоение войниците на „Индия“ започнаха да се оттеглят, а тамдолецът седеше кротко и след известно уговаряне протегна пострадалата си ръка, за да може приклекналият лекар да я прегледа. Деймън си свали маската, полузадушен и стисна ръката на Елена, когато тя също се наведе до него. Въздухът смърдеше на потен, изплашен тамдолец, изпълнен с остра мускусна миризма.

— Казва се Синия зъб — рече докторът, като провери картата му. Надраска набързо бележките си и започна внимателно да почиства раната. — Изгаряне и кръвоизлив. Дребни, с изключение на шока.

— Пие — примоли се Синия зъб и посегна към докторската чанта. Лекарят я придърпа към себе си и обеща да му даде вода, когато успеят да намерят.

Шлюзът се отвори и пусна около дузина тамдолци. Деймън се изправи, като прочете страха в техните очи.

— Аз съм Константин — рече им той веднага, защото това име означаваше много за тях.

Посрещна ги с протегнати ръце, позволи на потните и гледащи замаяно тамдолци да го прегърнат, да го притиснат нежно с яките си, покрити с козина ръце. Елена ги прие по същия начин, а след малко от шлюза излезе друга група и скоро се струпаха толкова, че изпълниха коридора, по-многобройни от войниците, застанали в края му. Тамдолците хвърляха към тях уплашени погледи, но не се разбягаха. Поредно отваряне на шлюза и този път от него излезе партньорката на Синия зъб, бърборейки угрижено, докато не го откри. Ванърс дойде при тях, не особено уверен сред тази навалица с кафява козина.

— Трябва да ги отведете в някое обезопасено място колкото се може по-бързо — каза той.

— Използвайте интеркома си и ни разчистете пътя по аварийната рампа от четвърто до девето ниво и до доковете — отвърна Деймън, — откъдето могат да влязат в обитаваната от тях зона. Ние ще ги изпратим дотам. Така ще е най-бързо и най-безопасно за всички.

Не изчака мнението на Ванърс по въпроса, а махна с ръка на тамдолците.

— Елате! — рече младият Константин, а те млъкнаха и се приготвиха да потеглят.

Синия зъб, с превързана с бял бинт ръка, скочи, за да не бъде оставен, и измърмори с ниския си глас нещо на останалите. Сатина също се обади и изведнъж тамдолците се ободриха. Деймън тръгна, хванал за ръка Елена, движейки се радостно и бързо край тях и зад тях закрачиха тамдолците под странния акомпанимент на звуците от маските. Войниците, които срещаха тук-там по пътя си, стояха неподвижно, изведнъж превърнали се в малцинство, докато тамдолците бъбреха помежду си все по-свободно. Стигнаха края на коридора и поеха по широката спираловидна рампа, от която водеха врати към всичките девет нива. Докато се спускаха, нечия ръка се сплете с лявата на Деймън, той се извърна и видя Синия зъб и Сатина, така че направиха блок от четирима, вървящи заедно, странна компания… от петима, тъй като още някой отдясно бе хванал Елена за ръката. Сатина викна нещо. Отвърна й хор. Тя пак заговори, като ехото на гласа й се носеше нагоре и надолу, и отново прогърмя шумен хор, съпроводен от подскачане край тях. Някой друг извика отзад и дружно му отговориха гласове, после втори път. Деймън стисна по-здраво ръката на Елена, едновременно развълнуван и разтревожен от подобно поведение. Но тамдолците бяха доволни, че вървят с него, и викането им започна да наподобява пеене на марш.

Изкачиха се на девето зелено ниво и закрачиха по дългия коридор, после излязоха на доковете със силен вик, който предизвика ехо. Редицата от войници, които пазеха подстъпите към корабите, се размърда заплашително, но не предприе нищо повече.

— Стойте край мен! — нареди Деймън строго на спътниците си и те се подчиниха, докато се изкачваха по извитата платформа, водеща към шлюза на техния жилищен отсек, където трябваше да се разделят. — Вървете! — каза им той. — Вървете и бъдете внимателни. Не се плашете от хората с пушки!

Беше очаквал да хукнат свободни, както бяха започнали да подскачат наоколо му. Но един по един те дойдоха и поискаха да ги прегърнат, него и Елена, нежно и внимателно, така че раздялата отне известно време.

Последни бяха Сатина и Синия зъб, които ги взеха в обятията си и ги притиснаха.

— Обичам ви — каза Синия зъб.

— Обичам ви — рече Сатина на свой ред.

Нито дума, нито въпрос за мъртвия им другар.

— Великанчо си отиде — каза им Деймън, макар да бе сигурен, най-вече заради изгарянето на Синия зъб, че те са били замесени по някакъв начин в случилото си. — Мъртъв е.

Сатина кимна сериозно, потвърждавайки.

— Ти праща него у дома, Константин-мъж.

— Ще го изпратя — обеща той. Хората също умираха, но не заслужаваха да бъдат транспортирани. Те нямаха силна връзка с пръстта на тази планета, пръстта на никоя планета, понякога изпитваха тъжно желание да погребват, но само ако това не представляваше неудобство. Случаят тук представляваше неудобство, но такова бе и да бъдеш убит далеч от дома. — Ще се погрижа за това.

— Обичам ви — заяви сериозно тя и го прегърна отново, после докосна съвсем нежно с ръка корема на Елена и си тръгна със Синия зъб. След малко двамата се затичаха към шлюза, водещ към тунелите на хайза.

Елена изгледа удивено съпруга си, държейки собствената си ръка върху корема.

— Откъде може да знае? — попита тя с учудване и смях. Жестът на Сатина смути и младия Константин.

— Забелязва се леко — рече той.

— При тях също ли?

— Те не наедряват — отвърна Деймън и погледна през рамото й към доковете и войнишките редици. — Да вървим. Обстановката тук не ми се нрави.

Елена също извърна очи, проследявайки погледа му към войниците и към по-пъстрите групи върху издигащия се нагоре хоризонт, близо до баровете и ресторантите. Търгари, които държаха под око военните, отнели им дока.

— Това място е принадлежало на търгарите още от самото създаване на Пел — каза тя, — както и баровете и общежитията за преспиване. Сега заведенията се затварят, което няма да се хареса на войниците на Мазиан. Екипажи на товарни кораби и хора на Мазиан в един бар, в една обществена спалня — станционната служба за сигурност трябва да е нащрек, когато пуснат тези войници да се разхождат свободно.

— Хайде — Деймън я хвана под ръка. — Не искам да стоиш тук. Първо беше в онзи коридор с тамдолците, после тича с нас насам, навън…

— А ти къде се подвизаваше? — сопна се Елена. — Долу в тунелите.

— Аз ги познавам.

— Аз пък познавам доковете.

— А какво правеше на четвърто ниво?

— Бях тук долу, когато се получи съобщението. Поисках пропуск от Кеу и той ми даде, накарах лейтенанта му да сътрудничи с доковата управа. Вършех си работата, ако искаш да знаеш. А щом чухме новината по интеркома на Флотата, завлякох Ванърс там горе, преди да бъде застрелян още някой.

Деймън я прегърна с чувство на благодарност, поведе я и като подминаха ъгъла се озоваха в девето синьо ниво. Там, докъдето им стигаше погледът, се забелязваха войници, застанали на разстояние един от друг, но освен тях в коридорите нямаше други хора.

— Джош! — рече той внезапно и пусна ръката й.

— Какво има?

Ускори крачка, насочил се към асансьора, извади документите си от джоба, но часовите бяха от „Индия“ и веднага ги пропуснаха.

— Прибрали са Джош. Малори знае, че е тук и къде се намира.

— Какво смяташ да правиш?

— Тя се съгласи да го освободи. Може дори да са го пуснали вече. Трябва да проверя в компютъра и да разбера къде е, дали все още е в ареста или се е прибрал в квартирата си.

— Може да преспи у нас.

Деймън не отговори, обмисляйки предложението й.

— Иначе кой от нас — добави тя — ще може наистина да спи спокойно?

— Няма да ни хване сън и когато той е там. В този апартамент ще сме нагъчкани. Със същия успех можем да го пуснем при нас в леглото.

— Спала съм и при по-пренаселени условия. И то в продължение не само на една нощ. Ако той попадне в ръцете им…

— Елена, положението ще е съвсем друго, ако станцията изрази своя протест. В случая обаче има лични неща, свързани с Джош…

— Тайни?

— Неща, които не бива да излизат наяве. Неща, които Малори сигурно не иска да се разчуят, разбираш ли ме? Тя е опасна. Срещал съм много убийци, които имат далеч по-малко хладнокръвие.

— Капитан от Флотата. Това е особена порода, Деймън. Попитай който и да е търгар. Знаеш, че сред войниците навярно има роднини на търгари, намиращи се на станцията, но те няма да се отделят от строя, за да поздравят собствените си майки, няма да го сторят. Нищо, което Флотата е взела, не се връща. Само не ми казвай, че не познавам Флотата. Ако искаме да направим нещо, трябва да го направим още сега.

— Ако го приютим при нас, рискуваме това да попадне в досиетата на Флотата…

— Мисля, че знам ти какво искаш да сториш.

Елена също беше посвоему твърдоглава. Той прецени нещата, спря пред асансьора и постави ръка върху бутона за повикване.

— Смятам, че ще е по-добре да го вземем — рече Деймън.

— Значи така — отвърна тя. — Предполагах го.