Слухове се носеха из целия зелен сектор, но нямаше никакви признаци за блокиране, за претърсване, за неизбежна криза. Войниците се разхождаха и посещаваха обичайните места. Гледащите към доковете барове се тресяха от силната музика и войниците в почивка се отпускаха, пиеха, някои дори видимо замаяни. Джош погледна предпазливо през официалната врата на Нго и се шмугна обратно вътре, когато взвод премина по коридора — всички с брони, трезви и решителни. Това го изнерви донякъде, винаги се притесняваше при такива движения, когато Деймън не бе наоколо. Тали трябваше да изчака в скривалището, тъй като бе негов ред да се поти цял ден в склада на Нго, като се появяваше в залата само за храна. Но сега бе време за вечеря, Константин закъсняваше и той започна да се безпокои силно. Деймън бе настоявал да излезе и вчера, и днес, за да проследи канали, да уреди сделка, да говори с хора и да рискува да си навлече проблеми.

Джош крачеше напред-назад и нервничеше като си даваше сметка, че не трябва и че Нго го гледа начумерено от бара. Опита се да се успокои, отиде небрежно до прозорчето отзад, пъхна главата си в кухнята и поръча на сина на Нго вечеря.

— Колко? — попита момчето.

— Една — отвърна той.

Трябваше му предлог да остане в голямата зала. Реши, че когато Деймън се върне, ще може да поиска малко допълнително плюс още една порция. Бяха платежоспособни, единственото удобство на съществуванието им. Синът на Нго размаха лъжица насреща, правейки му знак да се разкара.

Тали отиде на обичайната им маса и седна като погледна пак към вратата. Бяха влезли двама души, нищо необикновено. Но те също се оглеждаха наоколо и се насочиха към задната част на залата. Джош сведе глава и се опита да се скрие в сянката. Приличаха на типове от черния пазар, може би бяха приятели на Нго, но движението им го разтревожи. Спряха край неговата маса, дръпнаха един стол. Той вдигна учудено поглед, когато единият от тях седна, а другият остана прав.

— Тали — рече седналият, млад мъж с изсечено лице, през чиято брадичка минаваше белег от изгаряне. — Вие сте Тали, нали?

— Не познавам никакъв Тали. Припознали сте се.

— Искам да излезем за момент навън. Просто пред вратата.

— Кои сте вие?

— Към вас е насочен пистолет. Съветвам ви да се подчините.

Това бе дългоочакваният кошмар. Помисли какво може да направи, всичко се свеждаше до изпросването на куршум. Всеки ден в зеления сектор умираха хора и единственият закон бяха войниците, но Джош нямаше нужда от тях. Тези не бяха хора на Мазиан. Бяха други.

— Хайде!

Стана от мястото си и се отдръпна от масата. Вторият мъж го хвана за лакътя и го отведе до вратата, навън под ярката светлина на коридора.

— Вижте там! — каза мъжът зад гърба му. — Погледнете към входа точно от другата страна на коридора и ми кажете, ако съм сгрешил човека.

Вдигна очи. Беше мъжът, когото бе видял преди, да го наблюдава. Погледът му се замъгли и взе да му се повдига — условен рефлекс.

Познаваше го. Не се сещаше за името, но познаваше човека. Съпровождащият го хвана пак за лакътя и го поведе напряко през коридора в тази посока, докато мъжът отсреща се прибра. Вкара го в тъмната вътрешност на бара на Маскари — сред смесицата от изпарения на алкохол, пот и разтърсваща пода музика. Онези, които стояха на бара, извърнаха глави и можеха да го видят по-добре, отколкото неговите непривикнали очи успяваха да различат в момента. Обзе го паника — не само че може да бъде разпознат, но и усещаше нещо в това място, което той познаваше, а не трябва да знае на Пел, не по този начин, не след пропастта, която бе преминал.

Бутнаха го към по-далечния ляв ъгъл на помещението, към едно от затворените сепарета. Там седяха двама души, гузен мъж на средна възраст, който не събуди никаква тревога у него, и другият… другият…

Прилоша му, системата от условни рефлекси бе разбудена против волята му. Опипа да хване облегалката на евтин пластмасов стол и се подпря на нея.

— Знаех си, че си ти — рече мъжът. — Джош, това си ти, нали?

— Габриел — изскочи името от блокираното му минало и цели структури се разклатиха. Олюля се, подпрян на стола, като видя отново в съзнанието си кораба, неговия кораб и неговите спътници… и този човек… този човек сред тях…

— Джесад — поправи го Габриел като го хвана за ръката и го погледна изпитателно. — Джош, как се озова тук?

— Хората на Мазиан.

Беше притиснат в тази ниша със завеса, в усамотено място, в капан. Обърна се, видя, че другите му препречваха пътя навън, а когато върна погледа си обратно към сянката, едва успя да различи лицето на Габриел — същото като на кораба, когато се бяха разделили, когато го бе прехвърлил при Блас на „Чука“, близо до Маринър. Сега същият този мъж постави нежно ръка на рамото му, накара го да седне на стола край малката кръгла маса. Габриел се наведе напред.

— Тук се казвам Джесад. Тези господа са Коледи и Кресич. Мистър Кресич беше съветник на тази станция, когато на нея съществуваше съвет. Бихте ли ни извинили, господа? Искам да поговоря с приятеля си. Изчакайте отвън. Погрижете се да не ни безпокоят.

Другите се оттеглиха и двамата останаха сами в мъждивата светлина на отслабваща крушка. Тали не искаше да остава насаме с този човек. Но любопитството го накара да остане на мястото си повече, отколкото страха от пистолета на Коледи отвън, любопитство с предчувствието за болка и рана.

— Джош? — каза Габриел/Джесад. — Ние сме партньори, нали?

Можеше да го подвежда, можеше да е истина. Поклати безпомощно глава.

— Промиване на мозъка. Паметта ми…

Лицето на Габриел се сви от нескрита болка и той се пресегна, хвана го за ръката.

— Джош, ти дойде, нали? Опита се да ни вземеш. „Чукът“ ме измъкна, когато нещата се провалиха. Но ти не знаеше това, нали? Ти се качи на „Хвърчилото“ и те хванаха. Промиване на мозъка… Джош, къде са останалите? Къде са останалите от нас, Кита и…

Поклати глава, обхванат от студ, от празнота.

— Мъртви са. Не мога да си спомня ясно. Паметта ми я няма.

За миг бе на границата да повърне, освободи ръката си и я постави върху устата, облегнал се на масата, като се опитваше да контролира реакциите си.

— Видях те в коридора — заяви Габриел. — Не повярвах на очите си. Но започнах да задавам въпроси. Нго не пожела да каже с кого си, но той също е някой, когото преследват, нали? Имаш приятели тук. Приятел. Не е ли така? Не е един от нашите, а някой друг. Така ли?

Не можеше да мисли. Старите и новите му приятели воюваха помежду си. Стомахът му се бе свил на топка от противоречия. Страхуваше се за Пел — бяха го заложили в него. А работата на Габриел бе да унищожава станции. Габриел бе тук, както се бе намирал на Маринър…

Елена и „Естел“. „Естел“ бе загинала на Маринър.

— Така ли е?

Трепна, премига, гледайки Габриел.

— Имам нужда от теб — изсъска той. — От твоята помощ. От уменията ти…

— Аз бях никой — рече той. Подозрението му, че го лъжат, нарасна още повече. Мъжът го познаваше и твърдеше неща, които не бяха истина, никога не са били. — Не знам за какво говорите.

— Ние бяхме екип, Джош.

— Аз бях бойкомпер на сондата…

— Това са рефлексните записи. — Габриел го хвана за китката и го разтърси грубо. — Ти си Джошуа Тали от специалните служби. Преминал си обучение с рефлексни записи за това. Дойде от лабораториите на Цитиана…

— Имах майка, баща. Живеех на Цитиана с леля си. Тя се казваше…

— Ти идваш от лабораториите, Джош. Обучили са те на всички подсъзнателни нива. Пробутали са ти грешни записи, измислица, измама. Нещо, което да изплува на повърхността, лъжи, които да им кажеш и да ги убедиш в тях, ако се наложи. И те са изплували, нали? Прикрили са всичко.

— Имах родители. Обичах ги…

— Ти си мой партньор, Джош. Ние преминахме една и съща програма за подготовка. Обучиха ни за една и съща работа. Ти си моята резерва. Работихме заедно, станция след станция, разузнаване и оперативна намеса.

Тали се освободи от хватката на Габриел, примигна, заслепен от прилива на сълзи. Всичко започна да се разпада, невъзвратимо, фермата, слънчевият пейзаж, детството…

— Ние сме родени в лабораторите — продължи Габриел. — И двамата. Всичко останало, всякакъв друг спомен, е програмиран чрез записи и следващия път могат да ни дадат нещо друго. Цитиана бе реална, аз съм реален, докато не сменят записите. Докато не се превърна в нещо друго. Те са бърникали в съзнанието ти, Джош. Погребали са единственото нещо, което е било реално. Ти си им представил лъжата и тя е изтрила и заместила цялата ти памет. Но истината е това. Ти познаваш компютрите. Оцелял си тук. И познаваш тази станция.

Тали седеше, притиснал устни в опакото на ръката си, по лицето му се стичаха сълзи, но той не плачеше. Бе вцепенен, а сълзите продължаваха да текат.

— Какво искате да направя?

— Какво можеш да направиш? Какви са връзките ти? Те не са сред хората на Мазиан, нали?

— Не.

— Кои са?

Остана така известно време, без да мърда. Сълзите спряха, изворът им пресъхна някъде вътре в него. Цялата му памет изглеждаше празна, в спомените му се смесваха ареста на станцията и някакво много далечно място, бели килии и униформени надзиратели. Най-накрая си даде сметка, че се бе чувствал достатъчно щастлив в ареста, защото той представляваше дом, място, което изглеждаше еднакво от двете страни на фронта на политиката и на войната. Дом.

— Нека приемем, че действам по свой начин — каза той. — Нека допуснем, че говоря с моите хора за свръзка, нали така? Мога да успея да ви окажа известна помощ. Това си има цена.

— Каква цена?

Облегна се на стола, кимна към изхода на сепарето, пред който чакаха Коледи и Кресич.

— Вие си имате собствена мрежа, нали? Да предположим, че аз допринеса с моите възможности. Вие с какво разполагате? Да сметнем, че бих могъл да ви доставя почти всичко на тази станция, но нямам ръце, с които да го взема.

— Аз имам такава — отвърна Габриел.

— Аз имам останалото. Има обаче едно нещо, което искам, но не мога да завзема без сила. Совалка. Която да излети и да ме отведе на Тамдолу.

Габриел остана мълчалив известно време.

— Имаш ли такъв достъп?

— Казах, че имам приятел. И искам да се махна оттук.

— Двамата с теб можем да се възползваме от тази възможност.

— И този мой приятел.

— Този, с когото работиш на пазара?

— Мислете си каквото искате. Мога да ви осигуря всякакъв достъп, какъвто ви е необходим. Изгответе план как да ни измъкнете от тази станция.

Габриел кимна бавно.

— Трябва да се връщам — заяви Джош. — Задействайте се. Нямаме много време.

— Сега совалките кацат на червения док.

— Мога да ви отведа там. Мога да ви закарам на всяко място, където поискате. Това, което ни трябва, е сила да го завладеем, когато стигнем там.

— Докато хората на Мазиан са заети?

— Докато са заети. Има начини. — Изгледа продължително Габриел. — Вие ще вдигнете всичко тук във въздуха. Кога?

Мъжът изглежда преценяваше дали изобщо да му отговори.

— Не съм склонен към самоубийство. Искам да се махна оттук не по-малко от който и да е друг, а този път няма шанс „Чукът“ да дойде да ни прибере. Совалка, капсула, всичко, което има вероятност да се задържи достатъчно дълго на орбита…

— Добре — рече Тали. — Знаете къде да ме намерите, нали?

— В момента има ли там совалка в док?

— Ще проверя — отвърна той и стана.

Опипа изхода през засенчената завеса на сепарето и се измъкна сред шума навън, където Коледи, спътникът му и Кресич се надигнаха разтревожени от близка маса. Габриел обаче се бе появил зад гърба му. Оставиха го да си върви. Проправи си път между масите, покрай глави, които останаха наведени над чаши и чинии, покрай рамене, все така извърнати с гръб към него.

Въздухът отвън го удари като стена от студ и светлина. Пое дълбоко дъх, опита се да прочисти главата си, докато паметта му се превръщаше в мрежа от сенки, от проблясъци тук и там, от истина и неистина.

Цитиана бе лъжа. Той също. Част от него действаше като автомат, какъвто си спомняше, че бе обучен да бъде — осъзнаваше инстинкти, на които никога не се бе доверявал, без да знае защо ги притежава. Пое още глътка въздух, опитвайки се да разсъждава логично, докато тялото му се движеше на автопилот по коридора и търсеше някое сигурно убежище.

Едва когато се върна при изстиналата си вечеря в задната част на бара на Нго, когато седна на това познато място с гръб към ъгъла и действителността на Пел продължи все така да изпълва залата пред него, вцепенението започна да го отпуска. Помисли си за Деймън — един живот, едничкият живот, който би имал сили да спаси.

Той убиваше. Създаден бе да го прави. Именно за това изобщо съществуваха такива като него и Габриел. Джошуа и Габриел. Осъзна иронията на имената им, преглътна буцата, заседнала в гърлото му. Лабораториите. Те представляваха бялата пустош, в която бе живял, белотата в сънищата му. Внимателно бе лишен от човечност. Обучен с рефлексни записи — надарен с умения, натъпкан с лъжи, които да разправя за това, че е човек.

Само че тези лъжи имаха един недостатък — бяха заложени в човешка плът, с човешки инстинкти, и на Джош лъжите му бяха харесали.

Преживяваше ги отново в сънищата си.

Изяде вечерята си, която през цялото време засядаше на гърлото му, прокара я надолу със студено кафе, наля си още една чаша от термоса.

Би могъл да измъкне Деймън. Останалите трябваше да умрат. А за да измъкне Константин, се налагаше да си трае. Габриел трябваше да подмами другите да го последват, да обещае на всички им живот, помощ, която никога нямаше да дойде. Всички щяха да загинат с изключение на него, на Габриел и на Деймън. Запита се как да склони Константин да напусне Пел… дали изобщо би могъл да го убеди. Ако трябваше да използва аргументи — какви аргументи?

Алисия Лукас-Константин. Помисли си за нея, защото тя му бе помогнала, докато помагаше на Деймън. Тя никога нямаше да може да напусне станцията. Пазачите, които му бяха дали пари в болницата; и тамдолецът, който ги следваше навсякъде и се грижеше за тях; и хората, които бяха преживели ада на корабите и на И-зоната; и мъжете, жените, децата…

Заплака, подпрял глава на ръцете си, докато някъде дълбоко в него имаше инстинкти, работещи с хладнокръвна пресметливост, които знаеха как да унищожат място като Пел, знаеха, че туй бе единствената причина за собственото му съществуване.

На останалото вече не вярваше.

Избърса очите си, изпи кафето и продължи да седи и да чака.

Съюзистки кръстосвач „Единство“ в дълбокия космос: 8.1.53 г.

Заровете се търколиха, спряха на едно и едно и Ейръс вдигна печално рамене, докато Дейин Джейкъби маркира новата сума на точките, а Азов подхвана поредна игра. Двамата пазачи, които винаги дежуреха в главната зала на долната палуба, седяха на пейките край стената и наблюдаваха, младите им и съвършени лица бяха почти безизразни. Той и Джейкъби, а по-рядко и Азов, играеха на въображаеми точки, но за тях щяха да се предоставят истински кредити, когато стигнеха заедно до някоя цивилизована точка. Това, помисли си Сигъст, бе също толкова непредсказуемо, колкото и играта на зарове.

Единственият истински враг бе скуката. Азов стана общителен, облечен в черно и мрачен той седеше на масата и играеше с тях, защото не би се пречупил да играе хазарт с подчинените си. Войниците-манекени навярно се забавляваха някъде другаде. Ейръс не можеше да си го представи. Нищо не ги засягаше, нищо не караше тези тъпи, омразни очи да светнат. Само Азов се присъединяваше от време на време към тях, прекарваха по осем или девет часа на ден в досадно седене в главната зала, защото нямаше никаква работа за вършене, никаква задача, която да решат. През повечето време седяха в единственото помещение, където им разрешаваха да се държат свободно, и най-накрая си говореха.

Дейин изобщо не се стесняваше да приказва, изливаше тайните на живота си, на работата си, на взаимоотношенията си. Ейръс се противопоставяше на опитите на Джейкъби и на Азов да го накарат да разкаже за родната си планета. Това криеше опасност. Но все пак той говореше — за впечатленията си от кораба, за сегашното положение, за всичко, което смяташе, че е безобидно. За въпроси от правната и икономическата теория, в която и тримата — той, Джейкъби и Азов, имаха някакъв опит. Пошегува се леко за валутата, в която щяха да изплатят залозите си, на което Азов се разсмя с пълен глас. Едва ли би могъл да изрази облекчението си, че има някой, с когото да разговаря, да разменя закачки. Изпитваше привързаност към Дейин — като към някой роднина, което не бе по избор, но все пак неизбежно. И двамата се нуждаеха един от друг, за да запазят разсъдъка си. Накрая започна да развива такова отношение и към Азов като го смяташе за симпатичен и надарен с чувство за хумор. Това криеше опасност и той го знаеше.

Джейкъби спечели следващия кръг. Азов спокойно отбеляза точките, после се обърна към марионетките.

— Жул, ще донесеш ли една бутилка тук?

Единият от тях стана и отиде да изпълни поръчката.

— Мислех, че имат по-скоро номера, а не имена — рече тихо Сигъст. Вече бяха изпили една бутилка. После съжали за откровеността си.

— В Съюза има много неща, които не виждате — каза Азов. — Но може да ви се удаде такава възможност.

Ейръс се засмя и изведнъж го полазиха студени тръпки. Как? замръзна на гърлото му. Бяха пили твърде много, и то заедно. Азов никога не издаваше намеренията си, никакви планове след Пел. Допусна изражението му да се промени едва забележимо и в същия момент забеляза същото върху лицето на Азов — взаимен смут, миг, продължил дълго, в забавен каданс, под упойката на алкохола, в който Джейкъби бе трети неволен участник.

Сигъст се засмя отново, на сила, стараейки се да не изглежда гузен, облегна се на стола и погледна към Азов.

— Какво, нима те също играят хазарт? — попита той като се опита да придаде на шегата друг смисъл.

Азов присви устни, изгледа го изпод едната си сребриста вежда и се усмихна, сякаш наистина бе развеселен.

„Няма да се върна у дома — помисли си отчаяно Ейръс. — Няма да има предупреждение. Именно това имаше той предвид.“

Пел: тамдолски тунели: 8.1.53 г., 18:30 ч.

В тъмното пространство шаваха множество тела. Деймън се ослуша, стресна се, когато чу някой да се движи близо него, и още веднъж, когато ръка докосна неговата в мрака на тунела. Насочи прожектора в тази посока като трепереше от студ.

— Аз Синия зъб — промълви познат глас. — Ти идва види нея?

Деймън се поколеба, остана дълго така, загледан в стълбите, които се простираха като паяжина извън обсега на лампата.

— Не — отвърна със съжаление той. — Не. Аз само ще премина. Бях в белия сектор. Искам само да премина.

— Тя иска ти дойде. Иска. Казва всеки път.

— Не — прошепна дрезгаво като си даваше сметка, че оставаха все по-малко възможности и скоро изобщо нямаше да има шанс. — Не, Сини зъбе. Аз я обичам и затова няма да дойде. Не знаеш ли, че ще е опасно за нея, ако отида там? Ще дойдат мъже-с-пушки. Не мога. Не мога, колкото и много да ми се иска.

Топлата ръка на тамдолеца го погали, задържа се върху неговата.

— Ти казва добро нещо.

Изненада се от такова разсъждение на тамдолец. Константин знаеше, че те имат развито съзнание, но бе удивен от факта, че мисълта им може да следва човешкия начин на разсъждаване. Хвана ръката на тамдолеца и я стисна, благодарен на Синия зъб за присъствието му в момент, когато не му оставаше някаква друга утеха. Седна на металните стъпала, пое спокойно дъх в маската, прие утехата, откъдето можеше да я получи, да се отпусне без страх от неприятелски погледи, с някой, който въпреки всички различия се бе превърнал в приятел. Мъжкарят хайза приклекна на платформата пред него, очите му блестяха от непреките отражения на светлината наоколо, потупа коляното му просто от приятелско чувство.

— Ти ме наблюдаваш — рече Деймън — и то през цялото време.

Синия зъб се поизпъчи леко — потвърждение.

— Хайза са много мили — продължи той. — Много добри.

Тамдолецът килна глава и сбръчка вежди.

— Ти неин бебе. — Семейството представляваше доста трудно понятие за хайза. — Ти бебе 'Лисия.

— Да, бях.

— Тя твой майка.

— Така е.

— 'Милио неин бебе.

— Да, също.

— Аз обича него.

Деймън се усмихна с болка.

— При тебе няма половинчати неща, така ли е, Сини зъбе? Всичко или нищо. Ти си добър другар. Колко души познавате вие, хайза? Познавате ли други хора или само рода Константин? Мисля, че всичките ми приятели са загинали, Сини зъбе. Опитах се да ги намеря. Те или се крият, или са мъртви.

— Прави мои очи тъжни, Деймън-мъж. Може хайза намери, казва нас име тях.

— Някой, който се нарича Дий. Или Ушант, или Мюлер.

— Аз пита. Някой може знае. — Синия зъб постави пръст върху плоския си нос. — Намира тях.

— Как?

Синия зъб протегна предпазливо ръка и поглади порасналата брада върху лицето на Деймън.

— Твой лице като хайза, твой мирис като човек.

Константин се усмихна, развеселен въпреки унинието.

— Де да изглеждах като хайза! Тогава бих могъл да се разхождам свободно навсякъде. Този път за малко да ме хванат.

— Ти идва тук страх — каза Синия зъб.

— Надушвате ли страха?

— Аз вижда твой очи. Много болка. Мирише кръв, мирише бяга дълго.

Деймън обърна към светлината лакътя си, който бе одран и го болеше. Ръкавът се бе разкъсал и на това място бе пропит от кръв.

— Ударих се в една врата — рече той.

Синия зъб пристъпи напред.

— Аз прави болка спре.

Припомни си как хайза лижеха собствените си рани, поклати глава.

— Не. Но можеш ли да запомниш имената, които ти казах?

— Дий. Ушант. Мюлер.

— Ще ги намериш ли?

— Опита — отговори Синия зъб. — Доведе тях?

— Мен ще ме заведеш при тях. Мъже-с-пушки затварят тунелите в белия сектор, знаеш ли това?

— Знае. Ние тамдолци, ние ходи в големи тунели отвън. Кой гледа нас?

Деймън пое дълбоко дъх под маската, изправи се отново на главозамайващите стълби, прегърна с една ръка тамдолеца и взе в другата прожектора.

— Обичам те — прошепна той.

— Обичам те — каза Синия зъб и се стрелна в мрака, превърна се в едва забележимо движение, в трептене на металните стъпала.

Константин продължи нататък по собствения си път като броеше завоите и нивата. Не трябваше да прави нищо необмислено. Едва му се бе разминало, когато се опита да влезе в белия сектор. Бе задействал аларма. Изпитваше ужасен страх, че тя може да предизвика претърсване на тунелите, неприятности на тамдолците, на майка му, на всички тях. Все още усещаше, че коленете му треперят, макар че не се поколеба да стреля, когато му се бе наложило. Бе стрелял по войник без броня, можеше да го е убил, тъкмо това бе искал.

Повдигаше му се.

И все пак се надяваше, че е успял и тревогата няма да е свързана с неговото име. Че свидетелят бе мъртъв.

Продължаваше да трепери, когато стигна входа за достъп към коридора зад бара на Нго. Влезе в тесния шлюз, свали си маската, използва карта с привилегиите на службата за сигурност, която пазеше само за краен случай. Втората врата се отвори, без да се вдигне тревога. Забърза по тесния, пуст коридор и си послужи с ръчен ключ, за да отвори задната врата на бара.

Съпругата на Нго, застанала пред кухненската маса, се обърна, изгледа го и се втурна в голямата зала. Деймън затвори вратата зад гърба си, отвори тази на склада, за да хвърли вътре дихателната си маска. В паниката бе забравил да я остави, беше я взел със себе си. Това показваше в какво душевно състояние се намира. Отиде до мивката в кухнята и изми ръцете си, лицето си, опита се да измие от себе си мириса на кръв и на страх, целия спомен.

— Деймън!

— Джош! — Хвърли уморен поглед към вратата на голямата зала, после избърса лицето си с кърпата, която висеше до умивалника. — Неприятности.

Мина покрай Тали и влезе в голямата зала, отиде до бара и се облегна на него.

— Имаш ли бутилка? — попита той Нго.

— Пак влезе от онази врата… — изсъска сърдито съдържателят.

— Налагаше се — отвърна Константин. Джош го хвана внимателно за ръката.

— Не мисли в момента за пиене — рече той. — Деймън, ела тук. Искам да говоря с теб.

Върнаха се обратно в нишата, която бе тяхна територия. Тали го натика в ъгъла, далеч от погледа на другите посетители, които вечеряха в ресторанта. От кухнята, където съпругата и синът на Нго се бяха върнали, се дочуваше потракване на чинии. Помещението миришеше на неизменната чорба на Нго.

— Слушай — рече Джош, когато седнаха, — искам да дойдеш с мен от другата страна на коридора. Намерих връзка, която смятам, че може да ни помогне.

Деймън чу казаното, но му трябваше време, докато значението стигне съзнанието му.

— С кого си говорил? Кого познаваш ти тук?

— Аз никого. Става дума за някой, който те е разпознал. Който иска да му помогнеш. Не знам цялата история. Някакъв твой приятел. Има организация, която се простира сред хората от И-зоната и цялата Пел. Редица хора, които знаят, че сигурно си в състояние да им помогнеш с уменията си.

Опита се да го осмисли.

— Знаеш ли колко нищожни са шансовете ни с тълпата от И-зоната срещу войниците? И защо се е обърнал към теб? Защо към теб, Джош? Може би се страхуват, че ще разпозная някои от тях и ще подразбера нещичко. Тази работа не ми харесва.

— Деймън, знаеш с колко време разполагаме. Това е шанс. Вече всичко представлява риск. Ела с мен. Моля те, ела с мен.

— Сигурно ще претърсят целия бял сектор. Вдигнах тревога там, навярно убих човек. Те ще се развилнеят, ще търсят някой, който използва достъпа…

— Тогава колко време ни е останало да го обмисляме? Ако не… — Тали млъкна, изгледа остро съпругата на Нго, която им донесе купи с чорба и ги сложи на масата. — Ще излизаме. Подгрей я, докато се върнем.

Чифт тъмни очи ги зяпнаха. Жената взе мълчаливо както винаги купите и ги отнесе на друга маса.

— Не ни трябва много време да разберем — каза Джош. — Моля те, Деймън.

— Те какво смятат да направят? Да щурмуват главното управление ли?

— Да вдигнат бунт. Да се доберат до совалка. Да организират съпротива на Тамдолу. Става въпрос за малка група с нас, Деймън, всичко зависи от твоите умения. От компютърните ти умения и познаването на проходите.

— Имат ли пилот?

— Май има някой, който умее, да.

Опита се да събере мислите си. Поклати глава.

— Не.

— Как така не? Ти говореше за совалка. Ти правеше такива планове.

— Но не и за нов бунт на станцията. Не и ако бъдат убити още хора при осъществяването на план, който никога няма да успее…

— Ела и говори с тях. Или ми нямаш доверие? Деймън, докога можем да чакаме да ни се удаде случай? Ти дори не си чул как стоят нещата.

Константин въздъхна.

— Ще дойда — съгласи се той. — Опасявам се, че съвсем скоро ще започнат да проверяват личните карти и в зеления сектор. Ще говоря с тях. Може би ще намеря по-добро решение. По-мирно. Къде се намира туй място?

— В бара на Маскари.

— От другата страна на коридора?

— Да. Ела.

Минаха между масите, покрай бара.

— Ей, вие! — викна строго Нго, когато се приближиха, и Деймън спря. — Да не се връщате тук, ако ми докарате неприятности. Чувате ли ме? Аз ви помогнах и не искам такава отплата за това. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна той.

Нямаше време да изглажда нещата. Джош го чакаше пред външната врата. Излезе навън, огледа се и двамата пресякоха коридора, за да влязат в по-шумното и по-мрачно заведение на Маскари.

От масата вляво от входа стана мъж и се приближи до тях.

— Насам — рече той и понеже Джош го последва без въпроси, Деймън преглътна възраженията си и отиде с тях в дъното на помещението, което бе толкова тъмно, че трудно се заобикаляха столовете.

В закрито от завеса сепаре слабо светеше лампа. Константин и Тали влязоха вътре, но водачът им изчезна.

След малко друг мъж, млад и с белег на лицето се появи в сепарето. Деймън не го познаваше.

— Идват — каза младият мъж и миг след това завесата се разтвори отново, за да пусне още двама в сепарето.

— Кресич — измърмори Деймън. Другият му бе непознат.

— Познавате ли мистър Кресич? — попита новодошлият.

— Само по лице. Вие кой сте?

— Името ми е Джесад. А вие сте мистър Константин, нали? Младият Константин?

Всяко идентифициране го изнервяше. Погледна Джош, бе смутен, че се натъква на противоречия. Предполагаше се, че го познават. Мъжът не трябваше да е изненадан.

— Деймън — рече Тали, — този мъж е от И-зоната. Нека обсъдим подробностите. Седни.

Настани се край малката маса, несигурен и неспокоен, докато другите също заеха местата си. Погледна за втори път към Джош. Вярваше му. Доверил му бе собствения си живот. Щеше да го даде, ако му го поиска, защото сам не знаеше какво да прави с него. А Джош го бе излъгал. Всичко, което знаеше за този човек, потвърждаваше, че лъже.

„Нима сме пряко заплашени?“ — изтръпна Константин, като търсеше причина за това подвеждане.

— За какво предложение говорим? — попита той, а единственото, което искаше, бе да се измъкне оттук, да изведе Тали навън и да разнищи цялата история.

— Когато Джош каза, че има връзки — рече бавно Джесад, — нямах представа какви са. Вие се оказахте нещо много повече, отколкото можех да се надявам.

— Така ли? — Деймън устоя на желанието да погледне към Тали. — На какво по-точно се надявате, мистър Джесад от И-зоната?

— Джош не ви ли каза?

— Джош каза, че сигурно ще искам да говоря с вас.

— За това, по какъв начин да си възвърнете контрол върху тази станция ли?

Константин не промени ни най-малко изражението си.

— Смятате, че разполагате със средства да го сторите?

— Имам хора — намеси се Кресич. — Коледи също. Можем да съберем хиляда души за пет минути.

— Знаете какво ще последва — отвърна Деймън. — Ще ни удавят във войска. Трупове в коридорите, ако не ни издухат всички в космоса.

— Известно е, че те държат цялата станция — заяви спокойно Джесад. — И могат да направят с нея каквото си поискат. Освен вас няма друг виден човек, който да се застъпи за старата Пел. С Лукас е свършено. Той повтаря само това, което Мазиан му даде да прочете. Винаги се движи под охрана. Единият избор е да има трупове в коридорите, наистина. Другият обаче е както са постъпили с Лукас, не е ли така? Да ви дават и на вас готови изказвания, които да прочетете. Ще ви позволят да се сменяте с Лукас или изобщо ще се отърват от вас. В крайна сметка те разполагат с Лукас и той се подчинява на заповедите им, нали?

— Много точно го казахте, мистър Джесад.

„Ами по въпроса за совалката?“ — помисли си Константин, като се облегна назад на стола. Обърна се към Джош, който посрещна погледа му с разтревожени очи. Извърна се отново напред.

— Какво предлагате?

— Да ни осигурите достъп до главното управление. Ние ще се погрижим за останалото.

— Така никога няма да успеете — рече Деймън. — Навън има бойни кораби. Не можете да ги спрете като държите главното управление. Те ще ни вдигнат във въздуха, не си ли давате сметка за това?

— Имам начин да успея.

— Обяснете го тогава. Кажете ни точно и ясно какво предлагате и ме оставете да го премисля една нощ.

— Да ви оставим да се разхождате свободно наоколо, след като знаете имена и лица?

— Знаете моето — припомни той на Джесад и получи в отговор леко трепване на очите.

— Повярвай му — обади се Джош. — Той ще успее.

Отвън се чу трясък, дори през музиката. Завесата се изду навътре — от тялото на Коледи, който падна върху масата с дупка в челото. Кресич скочи с вик на ужас. Деймън се хвърли назад, блъсна се в стената заедно с Джош. Джесад бръкна в джоба си. Писъци надвикваха музиката отвън, докато войници с брони и вдигнати пушки застанаха на входа на сепарето.

— Не мърдайте! — заповяда един от тях.

Джесад извади пистолета си. Гръмна пушка и се разнесе мирис на изгоряло, когато Джесад потрепвайки се срина на земята. Константин гледаше объркан и изплашен войниците и насочените към тях дула. До него Тали стоеше неподвижно.

Друг войник довлече още някого за яката — Нго, който изтръпна под погледа на Деймън и сякаш бе готов да повърне.

— Тези ли са? — попита войникът.

Нго кимна.

— Накараха ме да ги скрия. Заплашиха ме. Заплашиха семейството ми. Ние искаме да отидем в белия сектор, ние всички.

— Този кой е? — войникът посочи с глава към Кресич.

— Не знам — отвърна Нго. — Не го познавам. Останалите не ги познавам.

— Изведете ги! — нареди офицерът. — Претърсете ги. Мъртвите също.

Свърши се. Стотици мисли заляха съзнанието на Деймън — да бръкне в джоба си за пистолета, да побегне, преди да го застрелят.

Ами Джош… майка му и брат му…

Хванаха го, обърнаха го към стената и го накараха да разтвори ръце и крака, направиха същото с Тали до него и с Кресич. Претърсиха джобовете му и извадиха картите, пистолета, който сам по себе си бе достатъчен да го екзекутират на място.

Извърнаха го отново с лице към тях, с опрян в стената гръб, и го разгледаха по-внимателно.

— Вие Константин ли сте?

Деймън не отговори. Един войник го удари в корема, той се преви и се хвърли към него с рамото напред, ниско, събори го заедно с един стол под масата. Нечий ботуш го ритна в гърба и бе стъпкан от разразилия се над него бой. Отскубна се от войника, който бе проснал в несвяст, опита се да се изправи на крака до ръба на масата. Край рамото му профуча изстрел и уцели Кресич в стомаха.

Удари го приклад на пушка. Коленете му омекнаха, не можеше да се задържи на крака. Втори удар се стовари върху ръката му, опряна на масата. Той се отдръпна, преви се, когато получи ритник в корема, остана така под ударите, докато го пребиха почти до безсъзнание. После двама го изправиха между тях.

— Джош! — рече той замаяно. — Джош?

Бяха вдигнали и Тали, увиснал също между двама войници, които го разтърсваха, опитвайки се да го върнат в съзнание. Той успя да стъпи на краката си, докато главата му се люшкаше като на пиян. От слепоочието му течеше кръв. Нямаше защо да се занимават с Кресич — той все още мърдаше, ранен в корема, и кръвта му бързо изтичаше. Щяха да го оставят.

Константин се огледа, когато ги изведоха в голямата зала. Нго бе избягал или го бяха откарали. Посетителите се бяха изпарили. Имаше само няколко трупа тук-там и войници с пушки.

Войниците изкараха Деймън и Джош навън, в коридора. Няколко души зяпаха пред бара на Нго докато ги отвеждаха и Константин обърна лице настрани, засрамен от публичността на ареста му.

Помисли си, че ще ги откарат на корабите от другата страна на дока. Но когато завиха покрай ъгъла, водещ към доковете, и се насочиха наляво, разбра, че отиват другаде. Войниците бяха завзели като щабквартира един бар, който цивитата избягваха.

Музика, опиати, алкохол — всичко, което можеше да се предложи от страна на цивитата, го имаше тук. Деймън оглеждаше вцепенен помещението, в което ги бяха вкарали, изпълнено с ниско стелещ се дим и гърмяща музика. Вътре имаше и бюро, колкото и невероятно да изглеждаше, следа от нещо официално. Войниците ги закараха до него и един мъж, който държеше чаша, седна зад бюрото и вдигна поглед към тях.

— Виж какво си хванахме! — заяви водачът на групата, която ги бе довела. — Флотата издирва тези двамата. Единият е Константин. А тук си имаме един съюзист. Пренастроен, както се носи слух, но Пренастройка е била извършена на Пел.

— Съюзист значи. — Сержантът на бюрото погледна покрай Деймън, усмихвайки се злорадо на Тали. — Как човек като теб е успял да дойде на Пел? Сигурно има какво да ни разправиш, съюзисте?

Джош не каза нищо.

— Аз обаче имам — обади се суров глас от вратата, способен да разклати стените. — Той е собственост на „Норвегия“.

Смехът и разговорите спряха. Новодошлите, носещи брони за разлика от повечето тук, се движеха подчертано рязко, което стресна останалите!

— „Норвегия“ — измърмори някой. — Махайте се оттук, копелета от „Норвегия“!

— Как ти е името? — изрева новодошлият.

— Или ще ни застреляте всичките? — обади се някой друг.

Ниският мъж със силен глас натисна бутона на комапарата върху рамото си и каза нещо, което музиката заглуши, обърна се и махна с ръка на дузината войници след себе си, които се разпръснаха. После бавно огледа останалите в залата.

— Никой от вас не е в състояние да прави каквото и да било. Почистете този бардак! Ако тук има някои от нашите хора, ще им съдера кожите. Има ли?

— Опитай малко по-нататък — викна някой. — Тук е територия на „Австралия“. „Норвегия“ няма никакво право да ни нарежда.

— Незабавно ни предайте арестуваните — нареди ниският мъж.

Никой не помръдна. Войниците на „Норвегия“ вдигнаха дулата на пушките си и от хората на „Австралия“ се разнесоха викове на ужас и гняв. Деймън стоеше със замъглен поглед, когато двама от дузината дойдоха до него и Джош. Груба ръка го хвана за дясното рамо и го издърпа от тази, която го държеше, подкара го към вратата. Тали тръгна без съпротива. Той също. Ако можеха да са заедно до края — това бе единственото, което им бе останало.

— Изведете ги! — ревна дребният мъж на войниците си. Те ги избутаха да излязат по-бързо докато двама от тях останаха край командира си вътре в бара. Едва когато стигнаха коридора към девето ниво, ги пресрещнаха други войници, пак от „Норвегия“.

— Вървете в пункта на „Австралия“ — викна някой на подкреплението, гласът бе женски. — В бара на Макарти. Дей ги държи всички на мушка. Има нужда от повече хора там и то бързо.

Войниците се втурнаха нататък на бегом. Четирима останаха при Деймън и Джош и ги поведоха към входа за достъп до синия док, където стоеше охрана.

— Искаме да минем — рече офицерът на ескорта им. — Там зад нас има опасност от бунт.

Пазачите бяха от „Австралия“. Това се виждаше по надписите и емблемите им. Те с нежелание отвориха аварийната врата и ги пуснаха да преминат.

От другата страна се простираше синият док, където „Норвегия“ заемаше гнездо до „Индия“, „Австралия“ и „Европа“. Деймън вървеше като започна да чувства замайване от раните си. Тук имаше само военни, навсякъде се движеха войници, военни екипажи в работни дрехи товареха кашоните с провизии.

Пред тях зейна ръкавът за достъп към „Норвегия“. Изкачиха се по рампата, влязоха в сковаващия студ на тунела и стигнаха шлюза. Там ги срещнаха други войници с емблемата на „Норвегия“.

— Тали! — рече един с изненадана усмивка. — Добре дошъл отново, Тали!

Джош се отскубна и хукна. Успя да стигне едва до средата на ръкава за достъп, преди да го хванат.

Пел: „Норвегия“ на синия док: 8.1.53 г., 19:30 ч.

Сигни вдигна поглед от бюрото си, после намали шума от интеркома, който предаваше доклади от войниците и на дока и навсякъде другаде. Отправи загадъчна усмивка към охраната и към Тали. Изглеждаше доста зле — небръснат, мръсен, окървавен. Долната му челюст бе започнала да отича.

— Дошъл си да ме видиш ли? — подигра му се тя. — Не мислех, че ще посмееш още веднъж.

— Деймън Константин… те го качиха на борда. Войниците го хванаха. Мислех, че ще искаш да разговаряш с него.

Това я учуди.

— Опитваш се да го предадеш ли, така ли?

— Той е тук. И двамата сме тук. Пуснете го да си върви.

Сигни се облегна назад и го изгледа с любопитство.

— Значи можеш да говориш смислено — рече тя. — Преди никога не говореше.

Сега нямаше какво да каже.

— Те са си поиграли със съзнанието ти — забеляза Малори. — И сега си приятел на Константин, нали?

— Моля ви — каза Джош със слаб глас.

— На какво основание?

— Здрав разум. Той ви е от полза. А те просто ще го убият.

Тя го наблюдаваше под полуспуснатите клепачи.

— Не се ли радваш, че се върна?

Замига светлинка, за повикване, нещо, което комофицерът не можеше да реши сам. Сигни включи звука и пое обаждането.

— Започнал е бой — чу тя. — В бара на Макарти.

— Дей там ли е? — попита Сигни. — Дай ми Дей!

— Зает е — дойде отговор.

Тя махна с ръка на охраната, отказвайки да се занимава повече с Тали. Замига втора лампичка.

— Малори! — извика й Джош като го изтласкваха през вратата.

— „Европа“ иска да говори с теб — предаде комофицерът. — Мазиан.

Превключи разговора. Бяха извели Тали — да го заключат някъде, надяваше се.

— Тук е Малори, „Европа“.

— Какво става там?

— Имам неприятности на дока, сър. Джанц се нуждае от нарежданията ми. С ваше разрешение, сър. — И тя му затвори.

— Той падна — чуваше по друг канал. — Капитане, простреляха Дей!

Сигни сви ръката си в юмрук и я вдигна от апарата.

— Изведете го, изведете го, с кого говоря?

— Тук е Ютъп — отвърна женски глас. — Един от „Австралия“ стреля по Дей.

Натисна друг бутон.

— Свържете ме с Едгър! Бързо!

— Минахме през вратата — обади се гласът на Ютъп. — Изведохме Дей.

— Обща тревога за войниците на „Норвегия“. Имаме неприятности на дока. Излезте там!

— Тук е Едгър — чу тя. — Малори, приберете си копоите!

— Приберете си вашите, Едгър, или ще ги застрелям, ако ги видя. Ранили са Дей Джанц.

— Ще ги спра — рече той и изключи.

„ТРЕВОГА“ гласеше сигналът в коридорите на „Норвегия“, виеше дрезгава сирена, мигаха сини лампи. В офиса й светнаха табла и екрани докато корабът преминаваше в състояние на бойна готовност.

— Идваме — докладва отново Ютъп. — Той още е жив, капитане.

— Докарайте го тук, Ютъп, докарайте го тук.

— Слизам долу, капитане — обади се Граф, тръгнал към дока.

Сигни започна да натиска бутоните като търсеше картина и проклинаше техниците — някой трябваше да го е включил на визора. Намери го — приближаваща се група, която носеше не само един ранен сред редиците си, войници на „Норвегия“, които изскачаха забързано на дока и заемаха позиции около свързаните към кораба тръби и ръкава за достъп.

— Повикайте лекарите! — нареди тя.

— Лекарите чакат — чу глас и видя позната фигура да се приближава до войниците и да поема командването. Граф бе отвън. Най-накрая си пое по-спокойно дъх.

— „Европа“ е още на линия — напомни й комофицерът. Тя включи този канал.

— Капитан Малори, каква война водите там?

— Все още не знам, сър. Ще разбера, веднага щом прибера войниците си на борда.

— Взели сте арестанти на „Австралия“. Защо?

— Единият е Деймън Константин, сър. Ще се свържа с вас веднага след като чуя Джанц. С ваше разрешение, сър.

— Малори!

— Сър?

— „Австралия“ има двама пострадали. Искам доклад.

— Ще ви изпратя, след като успея да науча какво е станало, сър. Междувременно изпращам войници на зеления док, преди да възникне някакъв проблем с цивитата там.

— Хората на „Индия“ са вече на път. Спрете дотук, Малори, и дръжте настрана войниците си. Махнете ги от доковете. Изтеглете ги всичките. Искам да ви видя възможно най-скоро, ясно ли е?

— С доклад. С ваше разрешение, сър.

Светлинката угасна с прекъсването на връзката. Сигни удари с юмрук по пулта, блъсна назад стола и се запъти нагоре към миниатюрната операционна в късия коридор пред главния асансьор.

Не беше толкова зле, колкото Малори се опасяваше. Пулсът на Дей бе равномерен след направената му инжекция и не даваше признаци, че умира. Рана в гърдите, няколко изгаряния. Имаше доста кръв, но тя бе виждала и по-тежки случаи. Случайно попадение, в сгъвката на бронята. Отиде до вратата, където стоеше Ютъп, като по цялата й броня от главата до петите имаше размазана кръв.

— Не можете да стоите тук толкова мръсни! — нареди им Малори като ги изтика в коридора. — Кой стреля първи?

— Една кучка от „Австралия“, пияна и разпасана.

— Капитане.

— Капитане — добави със слаб глас Ютъп.

— Ранена ли сте, Ютъп?

— Изгаряния, капитане. Ще вляза да ги почистят, след като свършат с майора и с другите, с ваше разрешение.

— Не ви ли казах да стоите настрана от тази зона?

— Чухме по комвръзката, че са хванали Константин и Тали, капитане. Дежурен бе един сержант и всички вътре бяха пияни като търгари на станция. Майорът влезе вътре и те заявиха, че там не било място за нас.

— Достатъчно — промълви Сигни. — Искам доклад, редник Ютъп. И ще защитя действията ви. Щях да ви одера, ако бяхте отстъпили пред копелетата на Едгър. Цитирайте ме какво съм казала където си пожелаете.

Тръгна по коридора през насъбралите се войници.

— Всичко е наред. Дей е цял. Разкарайте се оттук и оставете лекарите да работят. Върнете се в квартирите си. Аз ще си поприказвам с Едгър, но ако вие или някой друг излезе на доковете, ще ви застрелям със собствената си ръка. Давам ви думата си. Слизайте долу!

Разпръснаха се. Малори се върна отпред на мостика, огледа наоколо хората от екипажа, които бяха заели местата си пред станциите. Граф бе там, също доста изцапан с кръв.

— Почисти се — каза му тя. — Гледайте си екраните! Морио, слез долу и разпитай редник Ютъп и всички останали от въпросната група. Искам имената и идентификационните номера на онези войници от „Австралия“. Искам официално оплакване и то веднага.

— Капитане — прие заповедта Морио и припряно тръгна да я изпълнява.

Сигни остана по средата на мостика да се оглежда докато всички глави не се обърнаха към пултовете. Граф бе излязъл да се приведе в ред. Тя се заразхожда напред-назад между редиците, най-сетне си даде сметка какво прави и спря.

Предстоеше й да се изправи пред бюрото на Мазиан. По нейната униформа имаше кръв, кръвта на Дей. Накрая реши да отиде така, без да я почисти.

— Граф поема командването — каза остро Малори. — Макфарлейн, имам нужда от ескорт до „Европа“. Действайте!

Насочи се към асансьора като чу ехото да повтаря заповедта й из коридорите. В коридора пред изхода я пресрещнаха войниците — петнайсет в пълно бойно снаряжение. Излезе, минавайки покрай охраната на рампата за достъп откъм дока. Сигни не носеше броня. Докът бе сигурен и не се предполагаше, че някой би имал нужда от броня, но в момента тя щеше да се чувства в безопасност, дори ако се разхождаше гола по зеления док.

„Европа“ на синия док: 8.1.53 г., 20:15 ч.

Мазиан този път не закъсня да се появи. Аудиенцията му бе само с двама — с нея и с Том Едгър, който бе дошъл пръв. Това се очакваше.

— Седни — рече й Мазиан.

Сигни се настани на място от другата страна на заседателната маса срещу Едгър. Мазиан седна начело, подпря се на скръстените си ръце и я изгледа.

— Е, къде е докладът?

— Подготвя се — отвърна тя. — Необходимо ми е време да разпитам войниците и да събера точни идентификации. Дей е записал имена и номера, преди да го ранят.

— По ваша заповед ли е отишъл там?

— Моята постоянна заповед към войниците ми е да не бягат от проблеми, ако те възникнат пред тях. Сър, след инцидента с Гофърт хората ми са подложени на систематичен тормоз. Аз го застрелях, а се отправят нападки към моите подчинени, изблъскват ги, дразнят ги — дребни неща докато някой не се напие толкова, че да не прави разлика между задяване и истински метеж. Питат военнослужеща за номера й и тя направо отказва да го даде. Арестуват я, а тя вади пистолета си и стреля по офицер.

Мазиан погледна към Едгър, после отново към Малори.

— Чух друга история. Че вашите войници са насърчавани да стоят заедно. Че продължават да изпълняват вашите нареждания, дори когато привидно се водят в отпуск. Че се разхождат наоколо във взводове и под ръководството на офицер и така се налагат със сила по доковете. Че цялата операция на войниците и екипажа на „Норвегия“ представлява неподчинение и предизвикателство в директен разрез със заповедите ми.

— Не задължавам с нищо войниците си по време на отпуск. Ако се движат на групи, то е за самозащита. Нападат ги в барове, които са отворени за всички с изключение на хора от „Норвегия“. Именно такова поведение се насърчава сред другите екипажи. На бюрото ви е оплакването ми по този въпрос от миналата седмица.

Мазиан продължи все така да я гледа като потропваше по масата пред себе си с бавно, нервно движение на ръката. Накрая извърна очи към Едгър.

— Поколебах се да подам възражение — каза Едгър. — Но тук се оформя нездрава атмосфера. Очевидно съществуват различни виждания за това как се ръководи Флотата като цяло. На някои места се насърчава вярност към кораба — вярност към определени капитани — по причини, които не желая да разнищвам, а може би просто от самите капитани.

Сигни пое въздух и рязко спусна ръцете си надолу край стола, преди да я обземе вледеняващо чувство. Смразяващо повече от всичко. Едгър и Мазиан винаги са били близки, както тя отдавна подозираше, по начин, който не допускаше нейната намеса. Успокои дишането си, облегна се назад, загледа се само в Мазиан. Това бе война. „Норвегия“ никога не се бе разминавала на косъм като сега, когато трябваше да се измъкне от капана на амбицията на Мазиан и тази на Едгър.

— Има нещо много гнило — заяви Малори, — когато започнем да се стреляме един друг. С ваше разрешение, ние сме най-старите във Флотата, най-дълго оцелелите. И ще ви кажа открито, че знам какво става и разигравах театъра, който искахте, продължих да се занимавам с организирането на реда в станцията, която няма да има абсолютно никакво значение, когато Флотата си тръгне. Изпълних тази ваша операция за запълване на времето ни и се справих добре. Не споменах нито дума пред войниците и екипажа ми за това, което знам. И като гледам накъде вървят нещата, на войниците се разрешава да правят каквото ли не, понеже в дългосрочен план то не е важно. Защото Пел е престанала да има значение и нейното оцеляване сега не е в наш интерес. В момента имаме друга цел. Или може би винаги сме я имали и вие стъпка по стъпка ни водихте към нея, за да не ни шокирате твърде много, когато накрая предложите това, което в действителност преследвате, единствения избор, който ни оставихте. Сол, нали? Земята. Пътят до нея ще е дълъг и опасен, а когато стигнем там, ни чакат множество проблеми. Флотата… превзема Компанията. Навярно сте прав. Може би е единственото нещо, което трябва да направим. Вероятно е разумно и е започнало да изглежда решение още много отдавна, когато Компанията престана да ни поддържа. Но няма да стигнем до Земята, ако Пел разруши дисциплината, на чиято основа се гради Флотата от десетилетия. Няма да стигнем там, ако единиците й се уеднаквят и слеят в нещо монолитно, а частите му не могат да работят поотделно. Тъкмо това ще се постигне с подобен тормоз. С нареждане как да ръководя „Норвегия“. Ако се прави така, всичко ще рухне. Вземете на войниците техните емблеми и тяхната принадлежност, тяхната самоличност и техния дух, и всичко ще пропадне. Независимо как го представяте, именно това става навън, когато се принуждава един кораб да се подчини на норми, които противоречат на всички правила, известни на борда му. Когато капитани от тази Флота скрито насърчават войниците си да тормозят моите и те се хващат за тази възможност при липсата на друг противник. Флотата не е съществувала като едно цяло от десетилетия, но това бе нашата сила — свободата на действие да вършим всичко, каквото трябва, покривайки цялото огромно пространство. Направете ни еднакви и ще станем предсказуеми. И тъй като сме останали малко, с нас ще е свършено.

— Удивен съм — каза меко Мазиан, — че някак си вие стигате дотам, да настоявате за разделение на екипажите, след като самата се оплаквате от липсата на дисциплина. Вие сте забележителен софист.

— Беше ми заповядано да се приравня с останалите, да променя всяко правило и нареждане, възприети на моя кораб. Войниците ми го възприемат като обида към „Норвегия“ и се възмущават. Какво друго очаквате, сър?

— Отношението на войниците отразява това на командващите ги офицери и на капитана, не е ли тъй? Навярно вие го насърчавате.

— А може би е насърчавано случилото се в бара.

— Сър.

— С цялото ми уважение, сър.

— Хората ви са влезли там и са взели арестанти от ръцете на войниците, които са ги задържали. Това не ви ли прилича на присвояване на заслуги?

— Иззели са арестанти от група пияни войници в отпуск.

— Щаб на дока — промърмори Едгър. — Бъди точна, Малори.

— Войниците бяха пияни и разпасани във_вашия щаб на дока, а единият от задържаните е собственост на „Норвегия“. В този щаб не е имало дежурен офицер. Другият арестуван е ценен за моята операция по запълване на времето. Въпросът е защо задържаните са били изобщо отведени в тъй наречения щаб на дока, вместо в ареста на синия док или на най-близкия кораб, който бе „Африка“.

— Войниците, извършили задържането, са докладвали на сержанта си. Той се е намирал в щаба, когато вашият майор нахълтал там.

— Смятам, че подобно поведение допринася за създаването точно на ситуация, в каквато е бил прострелян майор Джанц. Ако мястото представлява щаб на дока, тогава майор Джанц е имал пълно право да влезе там и да вземе положението под свой контрол. Но още когато се появява му се казва, че тъй нареченият щаб на дока е запазена територия на „Австралия“. Присъстващият там сержант от „Австралия“ не възразява срещу подобно неподчинение. Нима една военна щабквартира трябва да се счита за лична територия на даден кораб? Не ви ли се струва, че други капитани подклаждат сепаратизма сред своите екипажи?

— Малори! — предупреди я Мазиан.

— Накратко, сър. Майор Джанц дава съответна заповед за прехвърляне на арестантите под негов контрол и не получава никакво съдействие от сержанта на „Австралия“, дори напротив.

— Двама от моите войници са убити в тази схватка — рече Едгър раздразнено. — А как е започнала тя, все още се разследва.

— Аз правя същото, капитане. Очаквам доклада всеки момент и ще се погрижа да получите копие от него.

— Капитан Малори — смъмри я Мазиан, — ще предадете този доклад на мен. И то възможно най-бързо. Колкото до арестуваните, не ме интересува какво ще правите с тях. Дали те са тук или там, не е важно. Проблемът е разногласието. Амбицията от страна на отделни капитани на Флотата. Независимо дали ви харесва или не, капитан Малори, ще се подчинявате на общите нареждания. Права сте, действали сме поотделно и сега трябва да работим като едно цяло. Някои свободолюбиви духове сред нас срещат проблеми в тази ситуация. Не обичат да се подчиняват на заповеди. А вие сте ми нужна. Прозирате същината на нещата, нали? Да, става дума за Сол. А като ми казахте това, сигурно се надявате да участвате в тесния кръг на съвета, така ли е? Желаете да се допитват до вас. Може би искате да поемете някой ден командването. Много добре. Но за да стигнете дотам, капитане, трябва да се научите да се подчинявате.

Сигни остана спокойна, отвърна открито на погледа на Мазиан.

— И да не знам накъде отивам?

— Вие знаете накъде сме тръгнали. Преди малко го казахте.

— Добре — рече тя тихо. — Не се противопоставям на заповедите. — Изгледа Том Едгар и се обърна пак към Мазиан. — Изпълнявам ги не по-зле от други. Може да не сме работили като партньори в миналото, но имам желание да го направя.

Мазиан кимна, красивото му лице на актьор изразяваше огромна обич и привързаност.

— Добре, добре. Въпросът значи е разрешен.

Изправи се, отиде до страничния шкаф, изтегли бутилка бренди от придържащите я скоби, извади отгоре чаши и наля. Донесе ги на масата пред себе си, после ги побутна към Едгър и Малори.

— Надявам се да сме разрешили проблема веднъж завинаги — каза той и отпи. — И смятам, че ще остане така. Някакви други оплаквания?

Може би Том Едгър имаше някакви. Сигни го видя да се мръщи, отпивайки от огнената течност на брендито. Усмихна му се леко. Едгър не отговори.

— Другият въпрос, който засегнахте — продължи Мазиан, — бе за унищожаването на станцията. Да, така е. Вярвам, че тази информация няма да излезе извън кръга на присъстващите.

„Ето защо е бил театърът!“ — каза си тя.

— Да, сър — отвърна.

— Без формалности. Когато му дойде времето, всички капитани ще получат инструкции. Ти си стратег, в много отношения най-добрият. Щяхме да те въведем в нещата по-рано. Знаеш го. Щеше да е станало вече, ако не бе злополучният инцидент с Гофърт и операцията на черния пазар.

Лицето на Сигни пламна. Тя остави чашата на масата.

— Избухливост, стара приятелко — рече меко Мазиан. — Аз също я притежавам, познавам недостатъците си. Но не мога да те оставя да се отцепиш от мен. Не мога да си го позволя. Подготвяме се за действие. След седмица. Натоварването почти е свършило. И ние ще предприемем действие преди Съюзът да го очаква. Ще вземем инициативата, ще им създадем проблем.

— Пел.

— Точно така. — Той допи брендито си. — Държиш Константин. Той не може да се върне. Трябва да отстраним също и Лукас. Всички оператори, които работят, и онези в ареста. Всеки, който може да се справи с компютъра и главното управление, така че да възвърне равновесието на Пел. Предизвиква се нестабилност на станцията и не се оставя жив никой, който може да я спаси. Най-вече Константин. Той е опасен в две отношения — заради компютъра и заради общественото мнение. Изхвърли го в космоса.

Тя се усмихна напрегнато.

— Кога?

— Той вече представлява проблем. Нищо пред свидетели. Нищо показно. Пори ще се погрижи за другия — за Емилио Константин. Действай чисто, Сигни. Не бива да остане нищо, което да помогне на Съюза. Оттук не трябва да има никакви бежанци.

— Разбирам. Ще се погрижа за отстраняването.

— Ти и Том, въпреки всичките ви дрязги, свършихте добра работа. Безпокоях се много, че нямам контрол върху Константин. Свършихте чудесна работа. Сериозно.

— Знаех какво се готвите да направите — каза с равен глас тя. — Така че компютърът вече е настроен за целта — кодов сигнал може да го извади напълно от строя. Губят ни се още един-двама компютърни оператори. Планирам да разчистя зеления сектор утре. Те или ще се предадат, или ще издухам в космоса целия сектор и така ще реша всички проблеми. Имам снимки на двамата липсващи оператори. Ще прибера доносника Нго и другите като него. Ще ги разпитам и ще се опитам да хвана, когото мога, преди да започнем. Ако агенти могат да ни предадат компютърните специалисти, за да сме абсолютно сигурни, толкова по-добре.

— Моите хора ще помогнат — предложи Едгър.

Тя кимна.

— Така се действа — каза зарадвано Мазиан. — Именно това очаквам от вас двамата, Сигни. Стига сте се карали за надмощие. А сега ще се захванете ли с работата?

Малори допи чашата си и стана. Едгър също се изправи. Тя се усмихна и кимна на Мазиан, но не и на Том, и излезе, стъпвайки леко.

Копеле, помисли си. Не чу стъпките на Едгър зад гърба си. Когато влезе в асансьора и се спусна надолу да вземе ескорта си, бе сама. Том бе останал да говори с Мазиан. Продажник.

Асансьорът я свали до нивото на изхода. Хората й стояха там, където ги бе оставила, като глътнали бастун и внимателно избягваха какъвто и да е спор с войниците от „Европа“, които влизаха и излизаха през помещението. Трима от „Европа“ се подсмихваха, но усмивките им веднага се стопиха, когато я видяха да идва.

Последвана от ескорта си Сигни мина през шлюза надолу към дока, към очакващите я под строй войници.

„Норвегия“ на синия док: 8.1.53 г., 23:00 ч. станд.вр., 11:00 ч. алт.вр.

Малори се почувства по-добре, след като успя да си почине, да се изкъпе, да оправи бъркотията на дока и да напише докладите. Не хранеше никакви илюзии, че ще сторят нещо на редничката от „Австралия“, стреляла по Дей, поне не официално. Но за онази жена нямаше да е добре, ако се появеше сама на дока в близост до войници на „Норвегия“, докато бе жива.

Дей бе добре, излязъл от упойка и бесен от яд. Това бе здравословно. Имаше поставена шина на едното ребро, беше му прелято голямо количество кръв, но бе в състояние да се появи на визора и да ругае смислено. Така повдигна и нейния дух. Граф бе при него и имаше списък на офицери и хора от екипажа, готови да отидат да поуспокоят Дей, проява на загриженост, която доста би го смутила, ако разбереше размерите й.

Мир. Още няколко часа, до утре и до операцията в зеления сектор. Сигни вдигна краката си върху леглото, седнала странично зад бюрото в собствената си квартира, и си наля още едно питие. Рядко пиеше второ. Когато го правеше, продължаваше с трето, четвърто и пето. Прииска й се тук да бяха Дей или Граф, да седнат и да поговорят. Би отишла при тях, но главата на Дей бе пълна с пара, която той искаше да изпусне, и щеше да му се вдигне кръвното, ако й разкаже за инцидента. Нямаше да е добре за Дей.

Имаше други неща, които да я разнообразят. Поседя и помисли известно време, колебаейки се кой от двамата да бъде, накрая се свърза с охраната.

— Доведете Константин тук.

Оттатък приеха. Облегна се назад и сръбна от напитката, превключи един след друг каналите на визора, за да се увери, че навсякъде нещата бяха наред и че напрежението долу на доковете бе уталожено. Питието не успя да я отпусне; имаше нужда да се разхожда напред-назад, а дори и тук нямаше достатъчно пространство за целта. Утре…

Малори отклони мислите си от тази тема. Сто двайсет и осем мъртви цивита при стабилизирането на белия сектор. Щеше да е далеч по-лошо в зеления, където се бяха укрили всички, които наистина имаха причини да се страхуват от идентифициране. Можеха да издухат в космоса целия сектор, ако двамата оператори с компютърни познания не бъдеха открити навреме, наистина можеха. Решението бе разумно — бърза смърт, макар и незаслужена от всички, начин да са сигурни, че са се справили с всички бегълци, и по-милостива участ за онези хора там, отколкото да бъдат зарязани на падаща станция. „Хансфорд“ в по-голям мащаб — това бе подаръкът, който щяха да оставят на Съюза, гниещи тела и воня, съпътстващата ги ужасна воня…

Вратата се отвори. Вдигна поглед към трима войници и към Константин — измит, облечен в кафяви работни дрехи, с няколко лепенки на лицето, които му бяха сложили лекарите. Не изглеждаше зле, помисли си тя разсеяно, като се облегна на едната си ръка.

— Искате ли да говорим? — попита го тя. — Или какво?

Той не отговори, но и не показа намерение да се спречква. Сигни махна на войниците да излязат. Вратата се затвори и Деймън продължи да стои, гледайки към всичко друго, само не и към нея.

— Къде е Джош Тали? — запита той накрая.

— Някъде на борда на кораба. В шкафа там има чаши. Искате ли да пийнете?

— Искам да бъда пуснат — каза Деймън. — Искам тази станция да бъде върната в ръцете на собственото й законно правителство. Искам сметка за това, колко граждани сте убили.

— О! — възкликна Малори като се засмя за секунда и промени оценката си за младия Константин. Усмихна се кисело и с крак се отблъсна от леглото, отмествайки стола малко назад. Махна с ръка към леглото, посочи му място да седне. — Значи искате — рече тя. — Седнете. Седнете, мистър Константин.

Той се подчини. Гледаше я с упорития мрачен поглед на баща си.

— В действителност не си правите такива илюзии, нали? — заяви Сигни.

— Никакви.

Тя кимна като го съжали. Млад. С приятно лице. Интелигентен, добре сложен. Той и Джош доста си приличаха. Повдигаше й се от тази война, която ги погубваше. Млади хора като тях се превръщаха в трупове. Само ако беше някой друг… но името му случайно бе Константин и това го обричаше. Пел щеше да реагира на това име и той трябваше да бъде премахнат.

— Желаете ли питие?

Деймън не отказа. Тя му подаде чашата си и запази бутилката за себе си.

— Джон Лукас играе ролята на ваша марионетка, нали? — попита той.

Нямаше нужда да го измъчва с истината. Кимна.

— Изпълнява заповеди.

— Следващият ви ход ще е да разчистите зеления сектор?

Малори кимна.

— Пуснете ме да говоря по интеркома. Оставете ме да опитам да ги вразумя.

— За да спасите живота си ли? Или да заместите Лукас? Няма да успеете.

— За да спася техния.

Тя го изгледа продължително, мълчаливо.

— Вие няма да се появите пред тях, мистър Константин. Ще изчезнете съвсем тихо. Мисля, че го знаете. — Край бедрото й висеше пистолет. Постави ръката си върху него, преценявайки, че Деймън няма да скочи, но за всеки случай. — Да приемем, че ако открия двама души, няма да издухам в космоса целия сектор. Техните имена са Джеймс Мюлер и Джудит Кроуел. Къде са те? Ако успея да стигна точно до тях, ще бъде спасен живота на много хора.

— Нямам представа.

— Не ги ли познавате?

— Не знам къде се намират. Не мисля, че са сред живите, ако се предполага, че са в зеления сектор. Познавам твърде добре района, щях да съм ги открил досега, ако бяха там.

— Съжалявам за това — каза Сигни. — Ще направя, каквото мога, определени граници. Мога да ви го обещая. Вие сте цивилизован човек, мистър Константин. Изчезнал вид. Ако можех да намеря начин да ви измъкна от това, щях да го сторя, но съм притисната от всички страни.

Той не отговори. Като го държеше под око, тя отпи глътка от бутилката. Той сръбна от чашата.

— А как са останалите от семейството ми? — запита той накрая.

Устата й се изкриви.

— Доста добре. В пълна безопасност, мистър Константин. Майка ви прави всичко, което поискаме, а брат ви не представлява опасност там, където се намира. Доставките пристигат навреме, така че нямаме причина да възразяваме срещу присъствието му там долу. Той също е цивилизован човек, за щастие такъв, който няма достъп до големи тълпи и сложни системи на място, където се намират корабите ни в док.

Устните му трепнаха. Изпи останалото в чашата си. Малори се наведе напред и му наля още. Съзнателно рискува да се протегне близо до него. Играеше си със съдбата, така положението им се изравняваше. Време бе да свърши с всичко това. Ако Деймън преживееше утрешния ден, щеше да научи твърде много за нещата, което предстоеше да се случат, а това би било твърде жестоко. Усещаше горчивина в устата си, която брендито не можеше да премахне. Бутна бутилката към него.

— Вземете я със себе си — предложи му тя. — Сега ви пускам да се върнете в квартирата си. Моите почитания, мистър Константин.

Някои биха протестирали, биха плакали и умолявали. Други биха се нахвърлили върху нея, за да ускорят неизбежната си участ. Деймън стана и без да докосне бутилката отиде до вратата. Спря и погледна назад, когато тя не се отвори.

Сигни извика дежурния офицер.

— Отведете арестувания. — Чу потвърждението на заповедта и след кратък размисъл добави: — Доведете Джош Тали, когато идвате.

Думите й предизвикаха проблясък на ужас в очите на Константин.

— Знам — каза тя. — Искал е да ме убие. Но оттогава се е променил, нали?

— Той ви помни.

Малори навлажни устните си, усмихна се, после рече без усмивка:

— Той е жив, за да помни. Не е ли така?

— Разрешете ми да говоря с Мазиан.

— Едва ли има полза. А и той няма да се съгласи да ви изслуша. Не знаете ли, Деймън Константин, че той е причината за всичките ви неприятности? Аз получавам заповедите си от него.

— Едно време Флотата принадлежеше на Компанията. Беше наша. Вярвахме ви. Станциите, всички ние вярвахме поне във вас, ако не в Компанията. Какво се случи?

Тя погледна неволно надолу, после й се стори трудно да вдигне поглед и да срещне невинните му очи.

— Някой е полудял — каза Константин.

„Напълно възможно“ — помисли си Сигни. Облегна се назад на стола, без да намери какво да му отвърне.

— При Пел се рискува много повече, отколкото при другите станции — поде той. — Пел винаги е била различна. Поне се вслушайте в съвета ми. Оставете брат ми като постоянен управляващ на Тамдолу. Ще получите повече от тамдолците, ако вършите нещата по-бавно. Оставете го да ги ръководи. Не са лесни за разбиране, но и те не ни разбират с лекота. Те ще работят за него. Пуснете ги да правят нещата по техния си начин и ще свършат десет пъти повече работа. Те не се бият. Ще ви дадат всичко, което пожелаете, ако го поискате, вместо да си го вземете сами.

— Брат ви ще бъде оставен там — успокои го тя. Лампата край вратата светна. Малори въведе кода за отварянето й. Бяха довели Джош Тали. Тя остана на мястото си и проследи мълчаливата размяна на погледи, опита им да попитат, без да се задават въпроси…

— Добре ли си? — попита Джош.

Деймън кимна.

— Мистър Константин си тръгва — рече Сигни. — Влез, Джош. Ела.

Той влезе като хвърли разтревожен поглед назад към Деймън. Вратата се затвори помежду. Малори се пресегна още веднъж към бутилката, доля чашата, която Константин бе оставил в края на бюрото.

Джош също бе чист сега и изглеждаше по-добре. Слаб. Бузите му бяха доста хлътнали. Докато очите бяха живи.

— Искаш ли да седнеш? — попита тя.

Не знаеше какво да очаква от него. Винаги се бе съгласявал, с всичко. Сега го наблюдаваше като се опасяваше да не извърши нещо налудничаво, спомняйки си деня, когато бе дошъл да я намери на станцията и й се бе развикал от вратата. Тали седна спокойно, както обикновено.

— За старите времена — рече Сигни и пи. — Този Деймън Константин е свестен човек.

— Да — отвърна Джош.

— Все още ли искаш да ме убиеш?

— Има по-лоши и от теб.

Тя се усмихна мрачно, после усмивката й изчезна.

— Знаеш ли Мюлер и Кроуел? Да познаваш някого, който да се казва така?

— Имената нищо не ми говорят.

— Имаш ли познати на Пел, които могат да боравят със станционния компютър?

— Не.

— Това бе единственият официален въпрос. Съжалявам, че не знаеш. — Отпи от чашата си. — Предполагам, че благосъстоянието на Константин се дължи на доброто ти поведение. Така ли е?

Той не отговори. Но това бе истина. Малори следеше очите му и реши, че наистина е така.

— Просто исках да те питам — каза тя. — Туй е всичко.

— Кои са онези, хората, които търсиш? Защо? Какво са направили?

Въпроси. Тали никога не бе задавал въпроси.

— Приел си добре Пренастройката — рече Сигни. — С какво се занимаваше, когато те спипаха войниците на „Австралия“?

Мълчание.

— Те са мъртви, Джош. Има ли сега някакво значение?

Очите му се замъглиха, старият му разсеян поглед се върна отново. Красив е, помисли си тя, както си бе казвала хиляди пъти. А той бе още един от тези, които не можеше да спаси. Смятала бе, че може, но бе разсъждавала без оглед на състоянието му. Когато отстраняха Константин, той щеше да стане твърде опасен. Утре, помисли Малори. С това трябваше да се свърши утре най-късно.

— Аз съм съюзист — заяви Тали. — Не съм обикновен войник, както показват записите. От специалните служби съм. Вие сама ме доведохте тук. А имаше още един от нас, който сам си бе проправил път насам, както го бе направил и на Маринър. Името му бе Габриел. И той съсипа Пел. Той действаше срещу вас, а не родът Константин. Той и неговите хора убиха семейството на Деймън, заради тях Деймън загуби съпругата си — как точно е станало, нямам представа. Аз не съм му причинил нищо. Но каквото и да сте предположили, властта, която управлява сега станцията, е била подкупена от Габриел да убива. Знам, понеже познавам използваната тактика. Арестували сте не когото трябва, Малори. Вашият човек Лукас принадлежеше на Габриел, преди да стане ваш.

Алкохолът внезапно се изпари от мозъка й. Продължи да седи с чашата в ръка и да гледа втренчено светлите очи на Джош. Трудно й бе да си поеме дъх.

— Този Габриел… къде е той?

— Мъртъв е. Вие унищожихте водачите на заговора. Неговата група. Мъж на име Коледи, друг, който се казваше Кресич, и Габриел. На станцията бе известен като Джесад. Бяха убити от войниците, които ни арестуваха. Деймън няма представа, не знае абсолютно нищо за това. Мислите ли, че той би се срещнал с тях, ако знаеше, че те са убили баща му?

— Но ти си го закарал там.

— Аз го заведох.

— Той знаеше ли за теб?

— Не.

Сигни пое дълбоко въздух, издиша.

— Смяташ ли, че за нас има значение как Лукас се е добрал дотам? Той ни принадлежи.

— Казвам ви, за да знаете, че е свършено. Че вече няма какво да търсите. Спечелихте. Няма нужда от още убийства.

— Трябва ли да повярвам на думите на един съюзист, че няма повече кого да преследвам?

Не последва отговор. Тали не се измъкна в небитието. Очите му бяха твърде живи, пълни с болка.

— Голям номер ми изигра, Джош.

— Не беше номер. Роден съм да върша това. Цялото ми минало се гради на записи. Не помнех нищо, когато престанаха да се занимават с мен на Ръсел. Аз съм един от онези празни хора, Малори. Нямам нищо истинско. Нищо отвътре. Принадлежа на Съюза, защото мозъкът ми е програмиран така. Не съм верен на никого.

— С изключение на едного, може би.

— Деймън — съгласи се той.

Тя се замисли върху казаното. Пресуши чашата, така че започнаха да я щипят очите.

— Тогава защо го замеси в тази работа с Габриел?

— Мислех, че съм намерил начин да ни измъкне от Пел. Да вземем совалка и да слезем на Тамдолу. Имам предложение към вас.

— Мисля, че го знам.

— Вие имате възможност да качите лесно човек на кораб за Тамдолу. Ако не можете друго, поне го махнете оттук.

— Какво, да не си върне контрола върху Пел?

— Вие сама го казахте. Устата на Лукас се отваря, когато вие й подадете думите. Това е единственото, което желаете. Всичко, което някога сте искали. Изведете го оттук. В безопасност. Какво ви струва?

Той знаеше какво предстои, поне доколкото това засягаше съдбата на Константин. Сигни вдигна поглед към него, после го сведе отново върху чашата.

— За твоята благодарност ли? Предполагаш, че в някой случай мога да съм малоумна, така ли? Значи сделка. Би ли ти повлияло някакво обучение с рефлексни записи на паметта?

— Евентуално, предполагам. Какво конкретно имате предвид?

Тя натисна бутона.

— Отведете го.

— Малори… — рече Джош.

— Ще помисля върху предложението ти — каза тя. — Ще го обмисля.

— Мога ли да говоря с него?

Прецени това, накрая кимна.

— Дребна работа. Ще му кажеш ли как са стояли нещата?

— Не — отвърна Тали със слаб глас. — Не искам той да знае нищо. За дребни неща, Малори, ти имам доверие.

— И ме мразиш до смърт.

Той се изправи, поклати глава, погледна надолу към нея. Лампата до вратата светна.

— Вън! — рече Сигни. После се обърна към войника, появил се на вратата: — Сложете го заедно с приятеля му. Осигурете им всички разумни удобства, които поискат.

Джош излезе с пазача. Вратата се затвори и заключи. Малори продължи да седи неподвижно, сетне се размърда, за да изпъне краката си върху леглото.

Хрумнала й бе мисъл, че един Константин би могъл да е полезен на по-късен етап от войната — ако Съюзът лапнеше въдицата, ако завземеше Пел и я възстановеше. Тогава би било добре да изкарат на сцената един Константин, когото държат в ръцете си. Но той не бе като Лукас. От него нямаше полза. Мазиан никога не би се съгласил. Совалката представляваше възможен изход от дилемата. И това нямаше да се разбере, ако Флотата потеглеше скоро. На Съюза щеше да му трябва доста време докато пипне младия Константин в гората. Достатъчно време, така че останалата част от плана да се изпълни: Пел да загине като лиши Съюза от база или да оцелее, предизвиквайки организационни проблеми на Съюза. Идеята на Джош можеше да се осъществи. Би могла. Малори се пресегна и си наля още едно питие, продължи да седи, стискайки чашата така силно, та чак кокалчетата й бяха побелели.

Човек от спецслужбите на Съюза. Направо бе смутена. Вбесена. Иронично развеселена. Не бе лишена съвсем от скромност.

Ето в какво се бе превърнал Задпредела — предателска Флота и планета, която развъждаше същества като Джош.

Които можеха да извършат това, което правеше Тали. Това, което Габриел/Джесад се бе опитал да направи.

Което те самите се подготвяха да сторят.

Седеше със скръстени ръце, загледана в бюрото. Накрая отпи от чашата, протегна ръка и включи вградения компютър. Разположение на войската?

В отговор се изредиха места и списъци. Всички се намираха на борда с изключение на дванайсетте, които пазеха подстъпа до самия кораб. Свърза се с терминала на дежурния офицер.

Бен, излез за малко навън и прибери на кораба онази дузина войници, която сме оставили на дока. Не използвай интеркома. Докладвай ми чрез компютъра, когато свършиш.

Ново запитване. Местонахождение на екипажа?

На екрана се появиха данните. Дежурна бе алтернативната смяна. Граф бе все още при Дей.

Включи интеркома и се обърна най-напред към Граф.

— Иди на мостика — нареди Сигни. — Прати лекар при Дей. Дей, стой мирен.

Започна да въвежда в компютъра пейджърни съобщения до останалите; стигнала бе до бойкомпера Тихо, когато дойде съобщение от дежурния офицер, че задачата е изпълнена. Бойкомперът потвърди, че е приел. Тя отпи последна глътка и стана като чувстваше главата си учудващо ясна. Поне подът не се клатеше.

Наметна сакото си и излезе, запъти се надолу по коридора към мостика, спря на входа му и се огледа, а събралите се там удивени хора от основния и алтернативния екипаж впериха погледите си в нея.

— Включете корабния интерком — рече тя. — Във всички работни и жилищни помещения, до последния високоговорител.

Комоператорът натисна главния ключ.

— Изгониха ни от доковете — каза Малори, закачайки миниатюрен микрофон на яката си, както правеше, когато изпълняваха обичайни операции. Отиде до собствената си станция — команден пулт до този на Граф, разположен по средата между извитите секции. — Всички са на борда. Екипажът, войниците, всички без изключение. Основната смяна да заеме местата си на пултовете, алтернативната да бъде в готовност. Включете бойните станции. Изтегляме се оттук.

За момент настъпи стреснато мълчание. Никой не помръдна. После внезапно всички се раздвижиха, намествайки се на местата си, включиха контролните уреди и комвръзки, оператори се втурнаха към страничните станции, които бяха изключени при престой в док. Командните табла зажужаха, наклониха се под ъгъл за работа. На тавана замига червена светлина и зави сирена.

— Не разкачвайте кораба, откъснете го!

Сигни се отпусна назад в креслото си, закопча колана. Би си сложила също шлем, но не смееше за момента да се довери на реакциите си.

— Мистър Граф, изведете кораба покрай Пел и го ориентирайте в посока… — Пое си дъх. — В никаква посока. Аз ще го поема тогава.

— Чакам инструкции — каза спокойно той. — Ако ни обстрелват, да отвърнем ли на огъня?

— Играта е без правила, мистър Граф. Изкарайте кораба!

По интеркома на кораба се отправяха въпроси, военните офицери от долните палуби искаха да разберат защо е вдигната тревога. Ездачите патрулираха навън. Нямаше кога да ги вика и да се съветва с тях. Изобщо не можеше да ги въведе в обстановката. Граф правеше последни проверки, подготвяше поредица нареждания, сверяваше местоположението на всичко и се уверяваше, че данните са в компютъра. На екраните светна предлаганият курс, спускане към Пел, което минаваше невероятно близо до атмосферата, префучаване покрай планетата и излизане от другата й страна.

— Старт! — обяви Граф.

Последва трясък, блокиране на люка, аварийно откачане и тласък, който ги откъсна от бавното въртене на станцията. Корабът се издигна към зенита и главните двигатели се включиха, изстреляха го през обвивката на Пел. Нещо се удари в корпуса и се плъзна — някаква повлечена връзка. Продължиха да ускоряват, като над тях бе надвиснала тъмната страна на Тамдолу.

— Малори! — ревна глас по междукорабната връзка.

Дежурна бе алтернативната смяна. Капитаните спяха. По доковете се шляеха екипажи и войници, а „Норвегия“ бе откъснала свързващите ръкави…

Сигни стисна зъби докато корабът прелетя покрай далечния ръб на станцията и се насочи по такъв курс на приближаване към планетата, който предизвикваше безпокойство. Притаи дъх, заслушана в проклятията, които пращяха по комвръзката.

На „Пасифик“ и „Атлантик“ бе наредено да го прихванат. Но те нямаха шанс да го засекат по права линия навреме, тъй като останалата част от Флотата се появи помежду им, а „Норвегия“ щеше да влезе под прикритието на Тамдолу. „Австралия“ изскочи от станцията, между тях нямаше нищо и това бе опасността.

— Бойкомпер! Задните щитове! — заповяда тя. — Това е Едгър. Засечи го!

Нямаше потвърждение — Тихо щракна ключовете с бързо движение и светнаха лампички, на екраните се появи картина.

Нямаха ездачи, които да ги прикриват отзад. Нито „Австралия“ за защита отпред. Бойните люкове на „Норвегия“ се затвориха, разделяйки на части кораба. Притеглянето нарасна, докато цилиндърът се синхронизираше за евентуална маневра. По комканала се чу притеснено запитване от един от собствените им ездачи, искаше инструкции. Малори не отговори.

Тамдолу висеше на екрана на визора, а „Норвегия“ продължаваше да ускорява право към нея. Замига тревога за опасно приближаване. „Австралия“ бе по-голям кораб, изложен на по-голям риск.

Екраните и сигналните лампи блеснаха. Бяха под обстрел.

„Европа“ на синия док: 24:00 ч. станд.вр., 12:00 ч. алт.вр.

— Не! — Мазиан се бе надвесил над своя команден пулт, притиснал с ръка слушалката си, докато на мостика края него вилнееше хаос. — Задръжте на място, останете там да приберете войниците. Предупредете всички войници, че на синия док има пробив. Качете всички войници от зеления док, независимо от кой кораб са. Край.

Чуха се потвърждения. Пел бе в паника, цял един док бе декомпресиран, въздухът изскачаше навън през свързващите ръкави, налягането падаше. Между „Европа“ и „Индия“ летяха отломки, войници, които се бяха намирали на дока, мъртви и вече носещи се в пространството, изсмукани навън, когато тунел за достъп със сечение два на два метра бе откъснат без предупреждение от мястото си. Докът бе празен. Всичко бе изчезнало. Люковете на корабите се бяха затворили автоматично в мига, когато започна декомпресиране, изоставяйки навън дори онези, които бяха най-близо до тях и можеха да се спасят.

— Кеу, докладвай! — рече Мазиан.

— Дадох всички необходими нареждания — отвърна невъзмутимият глас. — Всички войници на Пел се насочват към зеления док.

— На бегом!… Пори, Пори, чувате ли ме още?

— Тук е Пори. Край.

— Предайте следната заповед: да се унищожи базата на Тамдолу и да се избият всички работници.

— Да, сър — отзова се Пори. Гласът му трепереше от гняв. — Разпоредено.

Малори, помисли си Мазиан, дума, която се бе превърнала в проклятие, в ругатня.

Все още не бяха раздадени нареждания, плановете не бяха ясни. Трябваше да приемат най-лошото и да действат съобразно тази възможност. Да лишат станцията от управление. Да приберат войниците — те им бяха нужни — и да избягат… Да унищожат всичко полезно.

Слънцето. Земята. Сега това им оставаше.

А Малори… само веднъж да я пипнат…

Главно управление на Пел: 24:00 ч. станд.вр., 12:00 ч. алт.вр.

Джон Лукас извърна очи от картината на разрушението по екраните към хаоса по пултовете за управление. Операторите действаха припряно, за да предадат съобщения за щети до аварийните бригади и службите за сигурност.

— Сър — обърна се към него един от тях, — сър, има войници, които са попаднали в капан в синия сектор, в някакво изолирано помещение. Искат да знаят кога ще можем да ги освободим. Питат колко време ще отнеме.

Джон замръзна. Останал бе без отговори. Не получи никакви нареждания. Наоколо бе само постоянната му охрана, Хейл и другарите му, които непрестанно се намираха край него, ден и нощ, като негов личен кошмар.

Сега бяха насочили пушките си към операторите. Лукас се обърна, погледна към Хейл, за да го помоли да използва комапарата в собствения си шлем за контакт с Флотата, да попита за причината, дали ставаше дума за нападение или за повреда, какво бе накарало един кръстосвач от Флотата да се откъсне над главите им, последван веднага от още трима.

Внезапно Хейл и хората му спряха, всичките в един и същ момент, заслушани в нещо, което само те можеха да чуят. И изведнъж се обърнаха, вдигнаха пушките си.

— Не! — изпищя Джон.

Те стреляха.

Основна база на Тамдолу: 24:00 ч. станд.вр., 12:00 ч. алт.вр., местна нощ

За сън им оставаше съвсем малко време. Спяха, когато можеха, хора и хайза, едните наблъскани в И-купола, другите в мочурището навън, гледаха да се наспят, доколкото им бе възможно, смяна след смяна, както бяха с дрехите си, във все същите полепнали с кал, вонящи одеяла. Мелниците не спираха нито за миг и работата продължаваше денонощно.

Паянтовите врати на шлюза се треснаха една след друга. Емилио продължи да лежи неподвижен, вцепенен, опасенията му се потвърдиха — някакъв звук го бе събудил. Не бе време за ставане, определено бе твърде рано. Струваше му се, че бе легнал да спи само преди минути. Чу трополенето на дъжда отгоре, долови скърцането на множество ботуши по пясъка отвън. Нямаше кацнала совалка; изкарваха навън и двете смени само за товарене.

— Стани и излез! — ревна един войник.

Константин се раздвижи. Чу пъшкания около себе си, докато другите мъже също се разбуждаха, примигваха под силната светлина, която ги заливаше. Изтърколи се от койката, направи гримаса от болката в изтощените мускули и покрити с мехури крака, върху които нахлузи втвърдените от влага ботуши. Започна да го обзема страх заради дребни неща, които не бяха наред, различаваха се от другите среднощни вдигания. Закопча дрехите, облече си якето, опипа около врата си дихателната маска, която винаги висеше там. Отново в лицето му блесна светлина, която предизвика измъчено ръмжене сред околните. Тръгна към вратата с другите, които бяха готови, излезе навън, изкачи се по дървените стъпала на пътеката. Посрещна го още по-ярка светлина. Вдигна ръка, за да закрие очите си.

— Константин, събери тамдолците!

Опита се да види какво става зад прожекторите, очите му се насълзиха; едва втория път успя да различи сенки оттатък, бяха довели и тези от мелниците. Сигурно идваше совалка. Туй трябваше да е. Нямаше нужда от паника.

— Извикай тамдолците!

— Всички навън! — викна някой отвътре.

И двете врати на шлюза се отвориха широко, предизвиквайки потъване на върха на купола, докато останалите бяха изтикани навън под дулата на пушките.

Нечия ръка, детска, хвана неговата. Погледна надолу. Беше Скокливеца. Тамдолците бяха станали. Всички хайза се бяха събрали, смаяни от осветлението и суровите гласове, които викаха имената им.

— Всички ли излязоха навън? — попита един войник.

— Изкарахме ги всичките — отговори му друг.

Тонът им бе необичаен. Застрашителен. Емилио започна да вижда подробностите странно ясни, като в миг на дълго падане, на катастрофа, времето сякаш забави ход… Дъждът и прожекторите, блестенето на водата върху броните… видя как войниците се придвижват… с вдигнати пушки…

— Да ги нападнем! — извика той и се хвърли върху редицата.

Изстрел порази крака му и той удари цевта, изблъска я встрани, притисна ръцете в броня към бронираното тяло. Събори войника, посегна към маската му, докато юмруци в броня се развъртяха, заудряха го по главата. Други пушки стреляха, на земята край него се сринаха хора. Заграби шепа кал — собственото оръжие на Тамдолу — и я плесна в лицевия панел на шлема, в отвора на дихателя, напипа гърло под пръстените на бронята и го стисна, докато викове на хора и писъци на тамдолци се разнасяха в дъжда.

Изстрел просвистя над главата му и мъжът под него престана да се съпротивлява. Забърка в калта за пушката и се претърколи с нея. Погледът му срещна друго дуло, което се насочваше към лицето му. Стисна приклада и помете чуждата пушка, преди да го вземе на прицел, а войникът се олюля, поразен и от друга посока, ревна от болката на изгарянето. Изстрелът дойде отзад, близо до купола. Константин стреляше по всичко в броня сред пищенето на тамдолците.

Попадна в лъча на прожектор, бяха го открили. Търкулна се още веднъж и стреля към светлината, без да умее да се прицелва, но тя изгасна.

— Бяга — кресна му тамдолски глас. — Всички бяга. Бързо, бързо.

Опита се да се изправи на крака. Един от хайза го хвана и го повлече докато друг се притече на помощ, отведоха го под прикритието на купола, където бяха намерили убежище собствените му хора. В гърба им стреляха от склона на хълма, от пътеката, която водеше към площадката за кацане, към кораба от Флотата.

— Спрете ги! — викна Емилио на тези от своите хора, които можеха да го чуят. — Отрежете им пътя!

Притича накуцвайки, в локвите край него плеснаха изстрели. Намали ход, останалите опитаха да продължат.

— Ти идва — рече му с писклив глас един тамдолец. — Ти идва мен.

Стреляше, доколкото можеше, като пренебрегна онези хайза, които го караха да се оттегли в гората. Отвърнаха на огъня му и един от неговите хора падна. После долетя стрелба от околните гори и започна да поразява войниците, принуди ги пак да бягат, а Константин закуцука след тях. Войниците бяха стигнали билото на хълма и изчезнаха от другата му страна; навярно бяха повикали помощ, големите оръдия на сондата сигурно щяха да се насочат към пътеката, за да посрещнат хората от Тамдолу в мига, когато излязат на нея. Емилио проклинаше през сълзи, използвайки пушката като патерица, и някои от хората му продължиха да го следват.

— Движете се приведени — извика им той.

Мъчеше се с всички сили да върви нагоре като си представяше как корабът надвисва над хилядите безпомощни, чакащи край паметника с образите. Войниците имаха преднина пред тях, бяха защитени с брони, а когато преваляха този хълм…

Стигнаха билото. Огън пламна в мрака и повечето от хората му се хвърлиха веднага на земята като запълзяха назад към прикритие от изстрелите, срещу които не можеха да се изправят. Константин се преви, пристъпи колкото можа по-напред, легна по корем, за да погледне надолу от хълма под прицела на тежките оръдия. От почвата по склона започна да се надига пара. Видя как войниците се прегрупираха в посока към вдигнатия люк на сондата, движейки се под прикритието на огън, който косеше склона с лъчи, пронизващи дъжда и изпаряващи земя и вода. Войниците можеха да се приберат в безопасност вътре търбуха на кораба, сондата щеше да се издигне и да ги порази отгоре, а те не бяха в състояние да направят нищо, нищо срещу това.

Сянка се спусна към полето зад редиците на отстъпващите войници, вълна на черен прилив, насочил се към люка. Войниците, чиито фигури се забелязваха на неговия фон, я видяха, стреляха. Сигурно бяха викнали на другите, които започнаха да се обръщат и Емилио откри огън в гърбовете им със свито сърце, внезапно осъзнал какво бе това, какво трябваше да представлява тази друга сила. Изправи се на колене, опита се да стреля по войниците пред отворения люк въпреки лъчите, които бръснеха склона на хълма. Тъмната вълна продължи да напредва, прегазвайки падналите от собствените си редици, стигна до входа и изведнъж отчаяно се дръпна назад.

Взрив избухна в люка, разрасна се и помете войници и нападатели; гърмът стигна до Константин и ужасът го накара да изтръпне до мозъка на костите си. Той се просна по очи в калта и замря там. Стрелбата бе спряла. Настъпи тишина — нямаше повече война, само дъждът барабанеше в локвите.

Тамдолците зад него се разцвърчаха, забърбориха и се разтичаха. Понечи да се изправи на крака с намерението да слезе долу, където част от неговите собствени хора бяха паднали, вдигайки във въздуха онзи люк.

Светлините на сондата блеснаха пак, двигателите й забоботиха и тя откри отново огън като оръдията й помитаха склона.

Корабът бе все още жив. Емилио замаха, бесен към него, без да усеща ръцете, които го хванаха отстрани под мишниците и се опитаха да го отнесат — тамдолци, стараещи се упорито да му помогнат, бъбреха и го молеха.

После спряха и стрелбата, и двигателите на сондата. Тя сякаш замръзна като по нея все още примигваха светлини, но люкът зееше тъмен, почернял от огъня.

Тамдолците издърпаха Константин, обгърнаха го с ръце, когато той се помъчи да застане на краката си, и го повлякоха, щом кракът му поддаде под тежестта на тялото. Тънка ръка на хайза погали бузата му.

— Ти добре, ти добре — примоли се гласът на Скокливеца.

Минаха от другата страна на възвишението, където тамдолците събраха и други мъртви и ранени. Изведнъж от гората към тях се спуснаха човешки фигури, хора и хайза вкупом.

— Емилио! — чу той гласа на Милико.

Зад нея тичаха други — мъже и жени, които бяха оставили в равнината. Напъна се да направи още няколко крачки и я стигна, прегърна я лудо като усещаше в устата си вкуса на отчаянието.

— Ито, Ернст… — рече тя. — Те ги спряха. Взривът блокира люка им.

— Те ще ни унищожат — каза Константин. — Ще извикат по-голям кораб.

— Няма. Имаме подвижна комстанция в гората. Едно съобщение е достатъчно, едно бързо съобщение до комапарата на втора база, който е при събралите се край паметника… и те ще се махнат оттам. Ние ги победихме.

Пусна я, защото му се стори, че ще припадне, олюля се, погледна назад в посока на кораба, невидим от другата страна на хълма. Чу се нов старт на двигателите, застрашителен гръм, отчаян опит на сондата да спаси самата себе си.

— Побързай! — подкани го Милико, помагайки му да върви. Той пристъпи, навсякъде около него се бяха струпали хайза.

— Побързай! — повтаряха тамдолците заобиколили всички хора отново и отново.

Някои вървяха, други бяха носени мълчаливо от хайза. Прекосиха склона и стигнаха до капещите от дъжда дървета от другата страна на хълма, заизкачваха се по възвишенията. Продължаваха да вървят, когато усещанията на Емилио се притъпиха, пред очите му причерня и той падна върху мокрите папрати. Веднага го вдигнаха дузина силни ръце и го понесоха, накрая почти тичаха. В склона на хълма се виждаше дупка, отвор между скалите.

— Милико! — изстена той, подсъзнателно изплашен от тъмния тесен тунел.

Вкараха го вътре и го оставиха на земята, след миг отново го повдигнаха ръце и го задържаха като леко го поклащаха. Гласът на Милико зашепна в ухото му.

— Всичко е наред — успокояваше го тя. — Тунелите ще ни поберат всичките… Дълбоките зимни бърлоги, изкопани под всички хълмове… Всичко е наред.

Към следващата част или към съдържанието

К. Дж. Чери Светът на Пел (36)

Метаданни

Данни

Светът на Пел

Светът на Пел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава трета

Пел: девето ниво на зеления сектор: 8.1.53 г., 18:00 ч.

Съюзистки кръстосвач „Единство“ в дълбокия космос: 8.1.53 г.

Пел: тамдолски тунели: 8.1.53 г., 18:30 ч.

Пел: „Норвегия“ на синия док: 8.1.53 г., 19:30 ч.

„Европа“ на синия док: 8.1.53 г., 20:15 ч.

„Норвегия“ на синия док: 8.1.53 г., 23:00 ч. станд.вр., 11:00 ч. алт.вр.

„Европа“ на синия док: 24:00 ч. станд.вр., 12:00 ч. алт.вр.

Главно управление на Пел: 24:00 ч. станд.вр., 12:00 ч. алт.вр.

Основна база на Тамдолу: 24:00 ч. станд.вр., 12:00 ч. алт.вр., местна нощ

К. Дж. Чери
Светът на Пел (36)